Теодор Драйзер
Американска трагедия (93)

XXVII

Печалният завършек на голямата борба и голямото поражение с оглед на това сурово местно тълкуване на трагедията твърдо убедиха цялото общество от единия океан до другия, че Клайд е виновен, и както бе навред възвестено от вестниците, справедливо осъден. Тази покъртителна история за нещастното убито провинциално девойче! Печалните й писма! Колко ли трябва да е страдала! Тази посредствена защита! Дори семейство Грифитс в Денвър бе тъй потресено от уликите с напредването на съдебното дирене, че никой почти не се решаваше да чете вестниците открито, един на друг, а повечето ги четяха поотделно, всеки за себе си, и сетне си шепнеха за страхотния изобличаващ порой от косвени доказателства. Но след като прочете речта на Белнап и показанията на самия Клайд, това малко семейство, което тъй дълго се беше борило единодушно със съмненията, повярва в собствения си син и брат, въпреки всичко, което бе чело преди това против него. И затова през време на съдебното дирене, както и след това, неговите близки му пишеха бодри и обнадеждващи писма, често пъти почиващи на писмата, получени от Клайд, в които той непрекъснато настояваше, че не е виновен. Но когато го осъдиха и в безкрайното си отчаяние той телеграфира на майка си, а вестниците потвърдиха това, неизразим ужас обзе семейство Грифитс. Защото не беше ли това доказателство за вината му? Не беше ли той виновен? Всички вестници като че мислеха така. И те побързаха да изпратят репортери при госпожа Грифитс, която заедно с малкото си домочадие бе потърсила убежище от непоносимата вестникарска слава в далечен квартал на Денвър, съвсем откъснат от света на мисията. Подкупено предприятие за превоз-пренос бе издало адреса й.

И сега тази американка, свидетелка на това как господ ръководи земните дела, седнала в кресло в неугледната си сиромашка квартира почти без всякакви средства за съществуване, съсипана от мачкащите сили на живота, от жестоките и безмилостни удари на случайността, оставаше твърда във вярата си и заявяваше:

— Не мога да мисля тая сутрин. Сякаш съм изтръпнала и всичко ми се вижда странно. Моето момче признато за виновно в убийство! Но аз съм негова майка и в никой случай не съм убедена в неговата виновност! Той ми писа, че не е виновен, и аз му вярвам. Че кому другиму би поверил той истината и от кого би потърсил да вярва в него, ако не от мен? Но над нас е този, който вижда и знае всичко.

В същото време имаше толкова много неща в дългия поток от улики, както и в първата безразсъдна постъпка на Клайд в Канзас сити, които я караха да се чуди… и да се бои. Защо не можа той да обясни как стои работата с тая диплянка? Защо не е могъл да се притече на помощ на момичето, щом знае толкова добре да плува? И защо е толкова бързал да отиде при тази тайнствена госпожица X., която и да е тя? О, разбира се, разбира се, разбира се, никой не ще може да я принуди, въпреки всичката й вяра в него, да признае, че нейният най-голям син, най-амбициозният и най-многообещаващ, макар и най-неспокойният, е виновен в такова престъпление! Не! Тя не може да се съмнява в него, дори и сега. При милостивите грижи на живия бог не е ли лошо за една майка да вярва във виновността на свое дете, колкото и ужасни да изглеждат греховните му постъпки? В безмълвието на различните стаи на мисията, преди да се види принудена да се премести оттам поради любопитните и безпокоящи я посетители, не се ли беше спирала много пъти насред някоя от тези жалки стаи, когато метеше и бършеше прах, ненаблюдавана от чуждо око, с отметната назад глава, затворени очи, енергично, мургаво лице, изваяно в некрасиви черти, но издаващо убеждение и усърдие — фигура от ранните библейски дни на своя шест хиляди годишен свят, — и ревностно насочвала мислите си към този въображаем престол, на който виждаше да царуват живият исполински ум и плът на живия бог — нейния създател. И се молеше по четвърт, по половин час той да й дари сила и разбиране и да я напъти, та да узнае виновен ли е синът й, или не и ако не е, да вдигне това изгарящо бреме на страданието от него и нея и от всички скъпи за него и нея люде… или ако е виновен, да й посочи как да постъпва, как да понесе това, докато и нему бъде посочено как да измие завинаги от своята безсмъртна душа ужаса на извършеното от него деяние, да се очисти, ако е възможно, пред господа.

— Ти си могъщ, о, Господи, и няма друг освен теб. За теб всичко е възможно. От твоето благоволение зависи животът. Имай милост, о, господи! Макар греховете му да са като пурпур, направи го бял като сняг. Макар те да са кърмъзеночервени, направи ги бели като вълна!

Но в душата й тогава — и докато се молеше — бе жива мъдростта на Ева по отношение на дъщерите Евини. Момичето, което, както се твърдеше, Клайд е убил… как стоеше работата с него? Не беше ли и то прегрешило? И не беше ли то по-възрастно от Клайд? Според вестниците — да. Когато чете ред по ред писмата, тя бе трогната от вложеното в тях чувство и силно, дълбоко опечалена от злочестината, сполетяла семейство Олдън. Въпреки това, като майка и като жена, носеща в себе си мъдростта на предвечната Ева, тя си даваше сметка, че самата Робърта трябва да се е съгласила, че нейното обаяние е помогнало за сломяването на съпротивата и прелъстяването на сина й. Едно волево, непокварено момиче нямаше да се съгласи… не би могло да се съгласи. Колко много изповеди за същото това нещо беше чувала в мисията и на улични молитвени събрания! И не би ли могло да се каже в полза на Клайд, както в самото начало на живота в Едемската градина: „Жената ме съблазни“?

Наистина… и затова…

— „Милостта му е всевечна“ — цитира тя. И щом неговата милост е всевечна, нима бива милостта на майката на Клайд да бъде по-малка?

„Ако имате вяра колкото синапово зърно“ — цитира си тя наум, а след това се обърна към тези натрапчиви репортери и добави:

— Дали син ми я е убил? Там е въпросът. Нищо друго няма значение в очите на нашия създател. — И изгледа тези отракани от живота, коравосърдечни младежи с поглед на човек, който е сигурен, че господ ще ги просветли. И дори и те бяха поразени от дълбоката й искреност и вяра. — Дали съдебните заседатели са го намерили виновен или невинен, няма никакво значение в очите на този, който държи звездите в дланта на ръката си. Заключението на съдебните заседатели е заключение човешко. Земно заключение на земни хора. Аз четох защитната реч на адвоката. Синът ми сам ми е казал в писмата си, че не е виновен. Аз вярвам на сина си. Аз съм убедена, че е невинен.

А Ейса седеше в другия ъгъл на стаята и почти не говореше. Понеже не разбираше истинския живот и никога не беше изпитал неумолимата, налагаща се сила на страстта, не беше успял да схване и една десета от случилото се. Никога не бе разбирал Клайд, домогванията му, трескавото му въображение и предпочитал да не говори за него.

— Но — продължи госпожа Грифитс — никога не съм защитавала Клайд по отношение на греха му срещу Робърта Олдън. Той е постъпил лошо, но и тя е постъпила лошо, като не му се е противопоставила. Човек не бива да се помирява с греха у никого. И макар сърцето ми да прелива от съчувствие и любов към скъпите й майка и баща, които така страдат и сърцата им са облени в кръв, все пак не бива да забравяме, че този грях е бил взаимен и че светът трябва да го знае и да съди съответно. Не че искам да го защитя — повтори тя. — Той е трябвало да помни това, на което е бил учен в детството си. — И тук устните й се свиха болезнено и донякъде критично. — Но аз четох и нейните писма. И ми се струва, че ако не бяха те, прокурорът нямаше да може да изгради здраво обвинение против моя син. Той ги използва, за да настрои съдебните заседатели. — Тя се изправи, сякаш подложена на огнени мъчения, и възкликна с напрегнато, прекрасно чувство: — Но той е мой син! Него току-що са го осъдили. Аз съм длъжна да мисля като майка как да му помогна, каквото и да мисля за неговия грях. — Тя сключи ръце и дори репортерите се трогнаха от нейната мъка. — Аз трябва да отида при него! Трябвало е да отида по-рано. Сега го виждам.

Тя се пресече, разбрала, че разкрива най-съкровените си терзания, потребности и страхове пред тези уши и гласове на тълпата, за които те ще останат непонятни и без значение.

— Някои хора се чудят — прекъсна я сега един от тези същите, безкрайно практичен и душевно загрубял младеж на една възраст с Клайд — защо не сте били там през време на процеса. Дали не сте имали пари, за да отидете?

— Нямах пари — отвърна тя простичко. — Поне нямах достатъчно. А освен това съобщиха ми да не ходя… че нямали нужда от мен. Но сега… сега трябва да отида… по някакъв начин… трябва да намеря начин. — Тя доближи малко вехто писалище, което представляваше част от оскъдната и безцветна мебелировка на стаята. — Вие, момчета, отивате в града — каза тя. — Би ли изпратил някой заради мен телеграма, ако му дам парите?

— Разбира се! — възкликна същият, който й бе задал най-грубия въпрос. — Дайте я на мен. Няма нужда от пари. Ще я мина по сметка на вестника. — И си помисли, че ще я спомене или ще я вмъкне в дописката си.

Госпожа Грифитс седна на жълтото изподраскано писалище и след като намери малък бележник и писалка, написа: „Клайд, уповавай се на господа. Всичко е възможно за него. Подай апелативна жалба веднага. Чети псалом 50. Преразглеждането ще докаже твоята невинност. Скоро ще дойдем при теб. Татко и майка.“

— Може би все пак е по-добре да ви дам парите — добави тя неспокойно, като се чудеше дали е допустимо телеграмата да бъде платена от вестник, а в същото време се чудеше и дали чичото на Клайд ще иска да плати за апелативното дело. То може да струва много пари. Сетне додаде: — Тя е доста дълга.

— О, не се тревожете за това — възкликна вторият от триото, който нямаше търпение да прочете телеграмата. — Пишете колкото искате. Ние ще се погрижим тя да замине.

— Трябва да ми дадете препис от това — добави третият с рязък, нетърпящ възражение тон, като видя първия репортер да взима и да слага в джоба написаното. — То не е частно съобщение. Ще ми дадете препис — или вие, или тя… сега!

При тези думи първият, за да избегне скандала, приближаването на който бавно схващащата госпожа Грифитс започна да предусеща, измъкна листчето от джоба си и го даде на другите, а те начаса се заеха да го преписват.

Докато ставаше всичко това, семейство Грифитс от Ликъргъс, запитани дали смятат за разумно завеждането на ново дело и дали са готови да поемат разноските, заявиха, че съвсем не са заинтересовани, нито са убедени, че има смисъл присъдата да се обжалва, поне за тяхна сметка. Какво мъчение и каква рушителна сила, ако не в търговията, то в обществото има всичко това — всеки час е истинска Голгота! Светското бъдеще на Бела (да не споменаваме Гилбърт и самия Самюъл) съвсем безпросветно, разбито от ужасното разгласяване на това престъпление, замислено и извършено от техен близък, еднокръвен сродник! Самюъл Грифитс и жена му бяха направо смазани от този гръмотевичен удар, породен от явно непрактичното и безсмислено, но извършено с благородни намерения добро дело на Самюъл. Нима дългата му борба с живота не го беше научила, че сантименталността в деловите отношения е безразсъдство? До часа, в който бе срещнал Клайд, никога не беше допускал тя да му повлияе по един или друг начин. Но неговото погрешно убеждение, че най-малкият му брат е бил онеправдан от баща им! А сега това! Това! Жена му и дъщеря му да бъдат принудени да напуснат мястото, където са прекарали сред удобства най-щастливите си години, и да заживеят като изгнанички, може би завинаги, в някое от предградията на Бостън или другаде, или вечно да понасят погледите и съчувственото държане на познатите си! И сега двамата с Гилбърт почти непрекъснато се съвещаваха дали няма да е по-разумно да слеят предприятието си в общо акционерно дружество с някое от другите предприятия в Ликъргъс или другаде, или ако не това, да го преместят, не постепенно, а бързо било в Рочестър, било в Бъфало, Бостън или Бруклин, където да построят главната си фабрика. Позорът на станалото можеше да се надмогне само като се махнат от Ликъргъс и всичко, което той представлява за тях. Трябва да започнат живота наново — поне по отношение на общественото положение. То нямаше толкова голямо значение за самия него или за жена му — те бяха вече в края на жизнения си път. Но Бела, Гилбърт и Майра… как да възстановят тяхното положение по някакъв начин, някъде?

И така, преди още делото да беше приключило, Самюъл и Гилбърт Грифитс взеха решение да преместят предприятието си в Южен Бостън, където щяха да могат скромно да се скрият от хорските погледи, докато мъката и позорът на тази случка поне отчасти се позабравят.

И поради това всякакво по-нататъшно подпомагане на Клайд бе категорично отказано. Тогава Белнап и Джефсън седнаха да пообсъдят положението. Понеже, както им беше скъпо времето (посветено досега на много успешна практика в Бриджбърг) и при многото работа, която бяха отложили поради особената спешност на това дело, те в никой случай не бяха убедени, че било личните им материални интереси, било великодушието позволява или иска от тях да помагат на Клайд без по-нататъшно възнаграждение. Също и разноските по завеждане на апелативно дело щяха да бъдат според предвижданията им значителни. Съдебните протоколи бяха огромни. Писмената подготовка щеше да е обемиста и скъпа, а кредитите, отпускани за това от щата, направо жалки. Същевременно, както изтъкна Джефсън, глупаво беше да се предполага, че семейство Грифитс от Запад не би могло да направи съвсем нищо. Не беше ли името на родителите свързано от дълги години с религиозна и благотворителна дейност? И не беше ли възможно, ако им се изтъкнеше трагичността на сегашното положение на Клайд, те да успеят чрез различни публични призиви да съберат поне толкова пари, колкото да покрият разноските по такова апелационно дело? Разбира се, те не бяха помагали на Клайд досега, но то е било, защото майка му е била уведомена, че не е нужно да идва. Сега положението беше друго.

— По-добре да й телеграфираме да дойде — практично предложи Джефсън. — Може да накараме Объруолцър да отложи произнасянето на присъдата до десето число, ако му кажем, че тя се мъчи да дойде тук. Освен това само ще й съобщим да дойде и ако тя отговори, че не може, тогава ще се погрижим да й пратим пари. Но тя вероятно ще намери толкова, а може би и нещичко за апелирането.

Така те веднага изпратиха телеграма и писмо до госпожа Грифитс, гласящи, че макар засега на Клайд да не е била казана нито дума, роднините му от Ликъргъс са отказали да му окажат каквато и да било помощ занапред. Освен това присъдата щяла да бъде произнесена не по-късно от десети и че в интерес на бъдещото благополучие на сина й необходимо е да дойде някой от тях, по-добре тя. Също да се съберат средства за апелиране на делото или поне да се гарантират.

И ето госпожа Грифитс се молеше на колене на своя бог да й помогне. Сега той трябва да прояви всемогъщата си сила… неизменното си милосърдие. Просветление и помощ трябваше да дойдат отнякъде — иначе как щеше да намери пари за път, да не говорим за разноските по апелиране на делото?

И както се молеше — на колене, — една мисъл! Вестниците й вадеха душата за интервю. Следяха я навсякъде. Защо не се е притекла на помощ на сина си? Какво мислела за това? Какво мислела за онова? И сега тя си каза: защо да не отиде при редактора на един от големите вестници, които не я оставят на мира с въпросите си, и да му разкаже колко голяма е нуждата й? А също да му каже, че ако й помогне да стигне при сина си навреме, за да бъде там в деня на произнасяне на присъдата, тя, майката на подсъдимия, ще му напише кореспонденция за това. Тези вестници изпращаха кореспондентите си тук и там — дори и на делото, както беше чела. Защо да не изпратят нея, неговата майка? Не умее ли и тя да говори и пише? Колко, колко много поучителни брошури е написала!

И тъй тя се изправи само за да коленичи отново:

— Ти ми отговори, о, боже мой! — възкликна тя.

След това се изправи, извади старото си кафяво палто, неугледното кафяво боне с връзки — направено, за да наподобява донякъде одеяние на божи служител — и веднага се запъти към редакцията на най-големия и най-влиятелен вестник. И понеже делото на сина й бе толкова нашумяло, заведоха я направо при главния редактор, комуто тя направи голямо впечатление и който я изслуша с уважение и съчувствие. Той разбра положението й и реши, че това ще е интересно за вестника. Главният редактор изчезна за малко и се върна. Тя ще бъде назначена като кореспондент за три седмици, а след това — до второ нареждане. Пътните разноски за отиване и връщане ще й бъдат платени. Негов помощник, при когото сега ще я препрати, ще й даде указания как да приготвя и изпраща съобщенията си. Ще й даде също и известна сума на ръка. Стига да иска, може да замине дори и тази вечер — колкото по-скоро, толкова по-добре. Вестникът би искал да получи една-две снимки, преди тя да замине. Но както й говореше, той забеляза, че очите й са затворени, главата отметната назад. Тя благодареше на бога, който бе отговорил незабавно на молитвата й.