Теодор Драйзер
Американска трагедия (87)

XXI

А после свидетели, свидетели, свидетели — сто двадесет и седем души на брой. И на техните показания, особено на лекарите, тримата ловци и жената, чула предсмъртния вик на Робърта, Джефсън и Белнап нееднократно възразяваха, понеже от такива слабости и доказуеми грешки, които можеха да изтъкнат, зависеше правдоподобността на смелата защита на Клайд. И всичко това проточи делото до средата на ноември и след деня, когато Мейсън бе с огромно мнозинство избран на поста съдия, за който бе толкова много жадувал. А поради бурните прения и борба в хода на делото широката публика от брега на Атлантическия до брега на Тихия океан проявяваше все по-голям и по-голям интерес. И очевидно с минаването на дните и както репортерите на вестниците отсъждаха, ставаше ясно, че Клайд е виновен. Но той поради многократните настоявания на Джефсън посрещаше нападките на всеки свидетел спокойно и дори смело.

— Вашето име?

— Тайтъс Олдън.

— Вие сте бащата на Робърта Олдън?

— Да, господине.

— Сега, господин Олдън, разкажете на съдебните заседатели как и при какви обстоятелства е станало отиването на дъщеря ви в Ликъргъс.

— Възразяваме. Не се отнася до делото, не е съществено. Няма право да дава показания — отряза Белнап.

— Аз ще го свържа с делото — обади се Мейсън, като отправи поглед към съдията, който реши, че Тайтъс може да отговори, като показанията му ще подлежат на зачеркване от протокола, ако „не се свържат с делото“.

— Тя отиде там, за да си търси работа — отговори Тайтъс.

Ново възражение, но на стареца позволяват да продължи след законните формалности.

— Ами стопанството, което имаме там, близо до Билц, никога не е било много доходно и на децата се е налагало да помагат, а Боби, като най-голямата…

— Предлагам да се зачеркне.

— Зачеркнете.

— Боби е било галеното име, с което сте наричали дъщеря си Робърта, така ли?

— Възразявам! — И така нататък, и така нататък.

— Противопоставям се!

— Да, господине. У дома понякога я наричахме Боби… само Боби.

И Клайд, който слушаше внимателно и не мигваше пред строгия, обвиняващ поглед на този селскостопански Приам, се учуди, като чу галеното име на бившата си любима. Той беше я наричал Бърт; тя никога не беше му казала, че вкъщи й викат Боби.

Тъй — сред градушка от възражения, спорове и определения на съдията — Олдън продължи да разказва под ръководството на Мейсън как тя решила да отиде в Ликъргъс, след като получила писмо от Грейс Мар, и се настанила при господин и госпожа Нютън. А след като намерила работа в Дружество „Грифитс“ колко малко я е виждало семейството до пети юни тази година, когато се върнала в стопанството, за да си почине и да си ушие малко дрехи.

— Да е говорила нещо за женитба?

— Не.

Но пишела редица дълги писма, на времето той не знаел кому. И била потисната и болнава. Два пъти я видял да плаче, макар да не й казал нищо, понеже разбирал, че тя не иска да бъде забелязана. Няколко пъти я търсили по телефона от Ликъргъс, последния път на четвърти или пети юли, един ден преди да си замине, бил сигурен в това.

— И какво взе със себе си, когато заминаваше?

— Чанта и куфар.

— И вие бихте познали чантата, която е носила, ако я видехте?

— Да, господине.

— Това ли е тя? — Един от помощниците на прокурора донесе чантата и я сложи на малка стойка.

Олдън я загледа, избърса си очите с опакото на ръката и заяви:

— Да, господине.

После по най-драматичен начин, по който Мейсън възнамеряваше да действа през целия ход на делото, негов помощник внесе едно куфарче и Тайтъс Олдън, неговата жена, дъщери и синове се разплакаха при вида му. И след като той потвърди, че е наистина на Робърта, чантата, а после и куфарът бяха отворени. И роклите, ушити от Робърта, малко бельо, обувки, шапки, тоалетните принадлежности, подарени от Клайд, снимки на баща й, майка й, сестрите и братята, стара семейна готварска книга, лъжици, вилици и ножове, солници и пиперници — всичките подарени й от нейната баба и грижливо пазени за бъдещия й семеен живот — бяха извадени едно по едно и потвърдени като нейни.

Всичко това стана въпреки възраженията на Белнап, тъй като Мейсън обещаваше „да го свърже с делото“, което обаче не можа да направи и съдията нареди показанията да бъдат съответно зачеркнати. Ала тяхната патетичност беше вече оставила дълбоко впечатление в душите и сърцата на съдебните заседатели. А критиката на Белнап, насочена против тактиката на Мейсън, накара само този господин да се сопне с вбесен вид:

— Кой води тук обвинението, моля ви се?

На което Белнап отговори:

— Републиканският кандидат за околийски съдия в тази околия, предполагам!

Това предизвика бурен смях и накара Мейсън направо да закрещи:

— Господин съдия, аз протестирам! Не е етично и е противозаконно да се вмъква в това дело политически въпрос, който няма нищо общо с него. С това хитро и злонамерено се цели да се внуши на съдебните заседатели, че като републикански кандидат за околийски съдия аз не мога надлежно и справедливо да водя обвинението по това дело. Настоявам за извинение и няма да продължа нито крачка по-нататък, докато не го получа.

Тогава съдията Объруолцър, понеже си даваше сметка, че е станало много сериозно нарушение на съдебния етикет, извика при себе си Белнап и Мейсън и след като изслуша спокойните и учтиви обяснения какво е било и какво не е било вложено в тази реплика, в края на краищата се разпореди под страх от обвинение в неуважение на съда никой от двамата да не засяга по никакъв начин политическото положение.

Въпреки това Белнап и Джефсън се поздравиха, че с тази забележка са сполучили да уведомят съдебните заседатели и съда за тяхното отношение към кандидатурата на Мейсън и как той я използва във връзка с това дело.

А после още и още свидетели!

Грейс Мар зае свидетелското място и гладко и многословно описа как и къде се е запознала с Робърта, колко невинно, чисто и религиозно момиче е била, но как след срещата й с Клайд на езеро Кръм в нея настъпила голяма промяна. Станала по-прикрита и уклончива, започнала да измисля какви ли не неверни извинения за своите нови и неизвестни приключения, както например излизала вечерно време, връщала се късно, твърдяла, че е прекарала съботата и неделята, там, където всъщност не е била, докато накрая поради критичната забележка, която тя, Грейс Мар, си позволила да й направи, внезапно ги напуснала, без да си даде адреса. Но имало в тая работа мъж и този мъж бил Клайд Грифитс. Защото, когато проследила Робърта до квартирата й една вечер през септември или октомври миналата година, забелязала нея и Клайд в далечината, близо до дома на семейство Гилпин. Те стояли под група дървета и той я прегръщал.

А след това Белнап по предложение на Джефсън се зае с нея и с много лукави въпроси се помъчи да установи дали преди идването си в Ликъргъс Робърта е била също толкова религиозна и нравствена, както я описва госпожица Мар. Но госпожица Мар, уморена и раздразнителна, настоя, че до деня на срещата й с Клайд на езеро Кръм Робърта е била образец на правдивост и чистота, доколкото е известно това на нея.

След нея двойката Нютън се закле в горе-долу същото.

А после съпрузите Гилпин и дъщерите им разказаха под клетва всеки поотделно кой какво бе чул или видял. Госпожа Гилпин установи приблизително деня, когато Робърта се преместила в дома й с един куфар и чанта — същите, които Тайтъс позна, че били на дъщеря му. А след това живяла като че ли прекалено самотно, докато най-после тя я съжалила и започнала да я кани у тях под един или друг предлог, обаче Робърта неизменно отказвала. След това, късно през ноември, макар че никога нямала сърце да й каже нещо по този въпрос поради нейното мило и, общо взето, скромно държане, тя и двете й дъщери забелязали, че понякога след единадесет часа Робърта като че ли приемала някого в стаята си, но точно кого — не можела да каже. И тука пак при кръстосания разпит Белнап се опита да изтръгне някакво признание или впечатление, които биха създали убеждението, че Робърта не е била чак толкова затворена и чак такава пуританка, каквато я рисуваха всички свидетели досега, но не сполучи. Госпожа Гилпин и нейният съпруг явно я харесваха и само под натиска на Мейсън, а после и на Белнап дадоха показания за късните посещения на Клайд.

След това по-голямата дъщеря Стела даде показания, че към края на октомври или в началото на ноември, скоро след като Робърта наела стаята, тя минала край нея и я видяла с един мъж — сега можела да каже, че е бил Клайд. Те стоели на по-малко от стотина фута от къщата и като забелязала, че очевидно се карат, спряла да послуша. Не могла да различи всяка дума от разговора, но след навеждащи въпроси от страна на Мейсън можа да си спомни, че Робърта му възразявала — не могла да му позволи да дойде при нея в стаята, казала, че „това няма да е прилично“. И накрая той се обърнал кръгом и оставил Робърта да стои с протегнати ръце, сякаш го умолява да се върне.

През цялото това време Клайд гледаше с широко отворени от изумление очи, защото в онези дни — всъщност в течение на цялата си връзка с Робърта — беше си въобразявал, че никой не го наблюдава. А това решително потвърждаваше голяма част от обвиненията на Мейсън във встъпителната му реч — че той преднамерено и с пълно съзнание за естеството на престъпната си постъпка е убеждавал Робърта да извърши нещо, което тя явно не е искала да извърши — и това беше показание от този род, което вероятно щеше да настрои съдията, както и съдебните заседатели и всичките тези ограничени от условности жители на затънтения окръг. И Белнап, разбрал това, се опита да обърка тази Стела в установяването самоличността на Клайд. Но постигна само това, че тя допълнително съобщи как един ден през ноември или в първата част на декември видяла Клайд да идва с някаква кутия под мишница, да почуква на вратата на Робърта и да влиза, и била сигурна, че той е същият младеж, когото видяла в оная лунна вечер да се кара с Робърта.

Сетне Хуигъм, а подир него Лигет дадоха показания за датата на постъпването на Клайд във фабриката, а после и на Робърта, както и за правилото относно началниците на отделения и женската работна ръка, и доколкото те могли да отсъдят, за безупречното външно поведение и на Клайд, и на Робърта, като и двамата не се заглеждали един в друг, пък всъщност и в никой трети (такива бяха показанията на Лигет).

А след тях още други. Госпожа Пейтън даде показания как се е държал в квартирата си и за светския му живот, доколкото могла да забележи нещо. Госпожа Олдън даде показания, че на Коледа предишната година Робърта й признала, че началникът й във фабриката — Клайд Грифитс, племенник на собственика, я ухажвал, но това трябвало да се пази засега в тайна. Франк Хариът, Харли Багот, Трейси Тръмбул и Фреди Селз дадоха показания, че миналия декември Клайд бил канен тук и там и взимал участие в различни светски развлечения в Ликъргъс. Джон Ламбърт, аптекар в Скинектъди, даде показания, че по някое време през януари един младеж, когото познава сега в лицето на подсъдимия, се обърнал към него с молба за някое лекарство, което да предизвика помятане. Орин Шорт даде показания, че във втората половина на януари Клайд го попитал дали не познава някой лекар, който би могъл да помогне на млада омъжена жена — според думите на Клайд, съпруга на служещ при „Грифитс и съдружие“, — която била твърде бедна, за да може да си позволи дете, и чийто съпруг, според Клайд, го помолил да узнае това. След него доктор Глен даде показания за посещението на Робърта, като преди това си я спомни по снимките във вестниците, но добави, че по професионална линия не могъл да направи нищо за нея.

А подир него С. Б. Уилкокс, собственикът на стопанството, съседно с това на Тайтъс Олдън, даде показания, че бил в умивалнята зад кухнята на или около двадесет и девети или тридесети юни, когато Робърта водила междуградски разговор от къщата с Ликъргъс с мъж, който дал името си като Бейкър, и я чул да му казва: „Но, Клайд, аз не мога да чакам толкова дълго. Ти знаеш, че не мога. И няма да чакам.“ И тонът й бил възбуден и тъжен. Господин Уилкокс беше сигурен в името Клайд.

И Етел Уилкокс, дъщеря на същия Уилкокс, нисичка, дебела и фъфлеща, разказа под клетва, че на три пъти преди това е отговаряла на междуградско повикване за Робърта и е ходила да я извика. И трите пъти разговорът бил с Ликъргъс и я търсил мъж на име Бейкър. Също така в единия от случаите чула Робърта да го нарича Клайд. А веднъж я чула да казва, че „в никой случай няма да чака толкова дълго“, макар и да не знаела какво искала да каже с това Робърта.

А след това Роджър Бийн, местният пощенски раздавач, даде показания, че от седми или осми юни до четвърти или пети юли през неговите ръце са минали не по-малко от петнадесет писма, дадени му от самата Робърта или извадени от пощенската кутия на кръстопътя до стопанството на Олдън, и той бил сигурен, че повечето от тях били адресирани до Клайд Грифитс, пост-рестант, Ликъргъс.

А после Еймъс Шоултър, чиновникът в службата „До поискване“ в Ликъргъс, който даде клетвени показания, че доколкото може да си спомни, от или между седми или осми юни и четвърти или пети юли Клайд, когото познавал по име, го е питал за поща и получил от него не по-малко от петнадесет или шестнадесет писма.

След него Р. Т. Бигън, управител на бензиностанция в Ликъргъс, се закле, че на шести юли към осем часа сутринта, когато излязъл на Фийлинг авеню, което се намира в най-западния край на града и води в северния си край до спирка на трамвайната линия от Ликъргъс до Фонда, видял Клайд, облечен със сиви дрехи, с кафяво куфарче, към едната страна на което бил пристегнат жълт триножник за фотоапарат и още нещо, сигурно чадър. И понеже знаел къде живее Клайд, учудил се, че върви пеша, тъй като могъл да се качи на трамвая от Ликъргъс за Фонда на Централния булевард, недалеч от квартирата си. А Белнап в кръстосания разпит запита свидетеля как може да се закълне, че това, което е видял от разстояние сто седемдесет и пет фута, е било триножник, обаче Бигън настоя на своето — било светложълто, дървено, с месингови затегалки и три крака.

А после, подир него, Джон У. Троушър, началник-гарата във Фонда, който даде показания, че сутринта на шести юли тази година (спомнил си го ясно поради някои други неща, за които си взел бележка) той продал на Робърта Олдън билет за Ютика. Спомнял си госпожица Олдън, понеже я виждал няколко пъти предишната зима. Тя имала доста уморен, почти болен вид и носела кафява чанта, подобна на кафявата чанта в съда, която след това му показаха. Спомнял си и подсъдимия, който също бил с куфарче. Не го видял да забележи, нито да заговори девойката.

Сетне Куинси Б. Дейл, кондуктор на влака между Фонда и Ютика. Той забелязал и сега си спомнял Клайд в един от задните вагони. Забелязал също, а сетне по снимки, обнародвани във вестниците, познал Робърта. Тя му се усмихнала дружелюбно и той й казал, че такава чанта, каквато носи, му се вижда твърде тежка за нея и щял да каже на някой от спирачите да й я свали в Ютика, за което тя му поблагодарила. Видял я да слиза в Ютика и да отива в сградата на гарата. Забелязал там Клайд.

Последва установяване собствеността на куфара на Робърта, който бе останал задълго в гардероба на гара Ютика. След това страница от книгата за гости на хотел „Ренфрю Хаус“ в Ютика, достоверността на която бе установена от Джери К. Керносян, директор на този хотел, където стоеше записът „Клифърд Голдън със съпругата си“. После същият на място бе сравнен от вещи лица графолози със съответните страници от книгите на ханчетата на езеро Грас и Голямата чапла и клетвено потвърдени, че почеркът е един и същ. Сетне те бяха сравнени с картичката от куфара на Робърта и всичките приети като веществено доказателство и внимателно разгледани от всеки съдебен заседател поотделно, както и от Белнап и Джефсън, които впрочем вече ги бяха виждали, освен картичката. И пак възражение от страна на Белнап във връзка с неоправданото, незаконно и срамно укриване на веществено доказателство от страна на прокурора. И продължителни и ожесточени пререкания, които доведоха всъщност само до приключване на десетия ден от разглеждането на делото.