Теодор Драйзер
Американска трагедия (84)

XVIII

Телеграмата, съставена в току-що описания дух, бе веднага изпратена чрез Белнап и Джефсън, които незабавно посъветваха Клайд какво да отговори: че всичко е наред; че има прекрасни съветници и няма нужда от финансова помощ. Също, че докато адвокатите не ги уведомят, ще бъде по-добре никой от членовете на семейството да не си прави труда да идва, тъй като всичко, каквото е възможно да се направи, за да му се помогне, е вече сторено. Същевременно и те писаха на госпожа Грифитс, за да я уверят колко се интересуват от Клайд и да й съобщят да остави сега за сега нещата както са.

Въпреки факта, че идването на близките му на Изток бе възпряно, нито Белнап, нито Джефсън имаха нещо против някакви новини за съществуването, местожителството, вярата в Клайд и обичта към него на най-близките му сродници да се промъкнат във вестниците, понеже те тъй упорито се занимаваха с неговата изолираност. А в това отношение им помогна фактът, че при получаването й в Бриджбърг телеграмата от майка му бе веднага прочетена от лица, които бяха особено заинтересувани от делото и пуснаха слух за нея в града и сред представителите на печата, в резултат на което семейството бе веднага потърсено в Денвър и интервюирано. Наскоро във всички вестници на Изток и на Запад се появиха горе-долу пълни съобщения за сегашното положение на семейството на Клайд, естеството на ръководената от него мисия, както и неговите тесногръди и във висша степен своеобразни вярвания и постъпки, дори и изявлението, че в ранно детство Клайд често бил воден от родителите си да пее и да се моли по улиците — откритие, което бе толкова неприятно за обществото в Ликъргъс и на Дванадесетото езеро, колкото и за самия Клайд.

В същото време госпожа Грифитс, честна жена, от все сърце искрена в своята вяра и убедена в ползата от дейността си, не се колебаеше да разказва на посещаващите я един след друг репортери всичките подробности за работата на мисията, поддържана от нея и съпруга й в Денвър и другаде. Също, че нито Клайд, нито някой от другите деца, не се е някога радвал на възможностите, които се откриват пред повечето младежи. Обаче нейното момче, в каквото и да го обвиняват сега, не е лошо по природа и тя не може да повярва, че е виновен в някакво подобно престъпление. Всичко това е нещастно и случайно стечение на обстоятелствата, което синът й ще обясни пред съда. Но дори и да е извършил нещо глупаво, всичко се дължи на едно злополучно произшествие, което прекъсна дейността на мисията в Канзас сити преди няколко години и принуди семейството да се премести оттам в Денвър и накара Клайд да тръгне по свой собствен път. И именно по неин съвет той писал на богатия си чичо в Ликъргъс, което довело до отиването му там — редица изявления, които караха Клайд да се гърчи в килията си от наранена гордост и негодувание и най-после да пише на майка си за своето недоволство. Защо трябва винаги да говори толкова много за миналото и за работата, която вършеха тя и баща му, като знае, че той никога не я е обичал и е мразел да ходи по улиците? Мнозина виждат нещата по-другояче от нея и баща му, особено чичо му и братовчедът, както и всички тези богати хора, сполучили да преуспеят по толкова различен и блестящ начин. А сега, казваше той на себе си, Сондра положително ще чете тези неща — всичко, което се бе надявал да укрие.

Но дори и въпреки всичко това поради толкова голямата искреност и сила на майка му той не можеше да не мисли за нея с обич и уважение, а заради непоклатимата и неизчерпаема любов към него — с привързаност. Защото в отговор на писмото му тя писа, че съжалява, ако го е огорчила или обидила по някакъв начин. Но не трябва ли винаги да се казва истината? Пътищата господни водят към доброто и служенето на господнето дело положително не може да причини никакво зло. Не бива да иска от нея да лъже. Но ако каже една дума, тя с радост ще се помъчи да събере необходимите пари и да му се притече на помощ… да седи при него в килията и да гради планове заедно с него… да държи ръцете му в своите… Ала Клайд много добре разбираше сега, много разсъждаваше и това го накара да реши, че тя не бива още да идва… да иска от него истината… с тези ясни, спокойни сини очи, взрени в неговите. Не можеше да понесе това сега.

Защото точно пред него, навъсен като огромна базалтова канара над бурно, разгневено море, беше надвиснал съдът с всичко, което се криеше в него: свирепото нападение на Мейсън, което Клайд можеше да отбие главно с лъжите, съчинени за него от Джефсън и Белнап. Защото, макар да се мъчеше непрекъснато да успокои съвестта си с мисълта, че в последния решителен момент не бе имал смелостта да удари Робърта, все пак му беше ужасно трудно да разкаже и да настои на тази друга история — факт, за който и Белнап, и Джефсън си даваха сметка и който караше Джефсън да се появява често-често пред вратата на килията и да поздравява Клайд с думите:

— Е, как сме днес?

Колко странно занемарени, размъкнати и зле ушити изглеждаха костюмите на Джефсън! Износената и измачкана тъмнокафява мека шапка, нахлупена ниско над очите! Дългите му костеливи, възлести ръце, които подсказваха някак огромна сила. И студените му малки сини очи, изпълнени с лукава, непреклонна хитрина и смелост — качества, които се мъчеше да вдъхне на Клайд и които някак си успяваше да му вдъхне!

— Идваха ли днес проповедници? Или някакви провинциални момичета, или някой от хората на Мейсън?

Защото по това време поради огромния интерес, породен от печалната смърт на Робърта, както и от съществуването на нейна богата и красива съперничка, в затвора идваха какви ли не плиткоумни, жадни за углавни или сексуални истории дребни провинциални адвокатчета, лекари, търговци, недодялани евангелисти или проповедници — всички те приятели на един или друг от градските служебни лица, които отрано заставаха пред вратата на килията му и след като го наблюдаваха с любопитни, негодуващи или ужасени погледи, в най-неочаквани моменти му задаваха въпроси като: „Молиш ли се, братко? Падаш ли на колене да се молиш?“ (В такива минути Клайд си спомняше за майка си и баща си.) Дали се е помирил с бога? Наистина ли отрича, че е убил Робърта Олдън? А три младички провинциалистки го попитаха: „Не бихте ли ни казали името на момичето, в което, както се говори, сте влюбен, и къде е то сега. На никого няма да кажем. Ще се яви ли то пред съда?“ Въпроси, които Клайд можеше само да остави без отговор или в противен случай да отговаря колкото можеше по-двусмислено, уклончиво или равнодушно. Защото, макар и да го възмущаваха, не му ли внушаваха непрекъснато и Белнап, и Джефсън, че за собственото си добро трябва да се мъчи да изглежда общителен, любезен и оптимистично настроен? Идваха и журналисти, и журналистки, придружени от художници или фотографи, да го интервюират и да правят снимки и скици. Но с тях в повечето случаи, по съвета на Белнап и Джефсън, той отказваше да разговаря или казваше само онова, което те му бяха наредили да казва.

— Можете да говорите каквото искате — добродушно му внушаваше Джефсън, — стига да не казвате нищо. И да не падате духом, нали? И усмивката да не слиза от лицето ви, разбирате? И да не забравяте да преговаряте тоя списък, нали? — Беше снабдил Клайд с дълъг списък от възможни въпроси, които без съмнение щяха да му зададат в съда и на които трябваше да отговаря според отговорите, написани на машина под тях, или да измисли нещо по-добро. Те всичките се отнасяха до пътуването до Голямата чапла, основанието да има втора шапка, душевния му прелом — защо, кога, къде… — Това е вашето „верую“ така да знаете. — И тогава понякога запалваше цигара, без някога да предложи и на Клайд, понеже, за да добие славата на въздържан младеж, не биваше да пуши тук.

И за известно време след всяко негово посещение Клайд вярваше, че ще може, ще сполучи да се държи точно както му казва Джефсън: ще влезе живо и бодро в залата на съда; ще се държи уверено пред всички, пред всеки поглед, дори на самия Мейсън, ще забрави, че го е страх от него (дори когато ще дава показания); ще забрави колко ужасни са безбройните факти, събрани от Мейсън, които ще трябва да обясни с тези дадени му предварително отговори; ще забрави Робърта и сетния й вик и голямата болка и мъка, свързани със загубата на Сондра и нейния блестящ свят.

Ала когато отново се свечереше или целият ден се провлачеше само с мършавия брадат Краут или хитрия и уклончив Сисъл, или с двамата, когато те се навъртаха наоколо или идваха до вратата да му кажат „Как е?“, или да поприказват за някаква случка в града, или да поиграят шах или дама, Клайд ставаше все по-мрачен и по-мрачен и решаваше, че може в края на краищата за него да няма никаква надежда. Нали сега нямаше никого освен защитниците си, майка си, брат си и сестрите си! Нито дума от Сондра, разбира се. Защото, когато се съвзе до известна степен от първоначалния ужас, тя мислеше сега за Клайд малко по-другояче: че може в крайна сметка да е убил Робърта от любов към нея и с това е станал парий, жертва на влечението си към нея. Но все пак поради предразсъдъците и ужаса пред светското общество не смееше и да помисли да му изпрати някаква бележка. Нали е убиец? Пък отгоре на всичко и неговото окаяно семейство на Запад, което описват като улични проповедници, а и него… или като момче от мисия, което пее и се моли по улиците! И все пак от време на време мислено се връщаше въпреки волята си към неговото пламенно, безразсъдно и очевидно поглъщащо го увлечение по нея. (Колко дълбоко трябва да я е обичал, за да се реши на такава страшна постъпка!) И затова тя се чудеше дали някой път, когато това дело няма да е вече в центъра на общото внимание, не би могла да влезе във връзка с него по някакъв предпазлив начин, без да се подписва, само за да разбере, че поради голямата му любов към нея тя иска и той да знае, че не е съвсем забравен. И в същия миг решаваше: не, не… нейните родители… ако се научат… или се досетят… или обществото, или всичките й предишни познати. Не сега, о, поне не засега. Може би по-нататък, ако го пуснат на свобода… или… или… ако го осъдят… тя не знаеше. Все пак сърцето я болеше повечето време, колкото да я отблъскваше и отвращаваше страшното престъпление, чрез което се беше опитал да я спечели.

А междувременно Клайд крачеше насам-натам в килията си, надзърташе през мътните квадрати на гъсто зарешетените прозорци, четеше и препрочиташе вестниците или нервно прелистваше списанията и книгите, с които го снабдяваха защитниците му, играеше шах или дама, или се хранеше (Белнап и Джефсън бяха уредили по специално желание на чичо му храната на Клайд да се състои от по-добри ястия от онези, които се даваха обикновено на затворниците).

Но наред с това умът му все се въртеше около повтаряната и преповтаряна мисъл, че Сондра е непоправимо и безвъзвратно загубена за него и дали ще може да продължи тази… да спечели тази, както навремени му се струваше, почти безполезна борба.

Понякога среднощ или тъкмо преди да се зазори, когато в целия затвор цареше тишина… сънища… грозна картина на всичко, от което го беше най-много страх и което стопяваше и сетната следа от смелост и го караше да скочи в същия миг на крака, с лудо разтуптяно сърце, с напрегнато взрени очи, със студена пот, покрила лицето и ръцете. Този стол, някъде в щатския затвор. Беше чел за него… как хората умират на него. И тогава започваше да крачи напред-назад и да мисли как, как, в случай че не стане тъй, както Джефсън бе толкова сигурен, че ще стане… в случай че го осъдят и му откажат повторно разглеждане на делото… тогава, е… тогава дали би могъл човек да се изтръгне от едни такъв затвор и, може би, да избяга? Тези дебели тухлени стени! Колко ли са дебели? Но дали е възможно с чук или с камък, или нещо, което някой би могъл да му донесе… брат му Франк или сестра му Джулия, или Ратърър, или Хеглънд… само да може да влезе във връзка с някого от тях и да накара него или нея да му донесе нещо такова… Да можеше да се сдобие с ножовка, да пререже железата на прозореца! И тогава да бяга, да бяга, както трябваше да направи това тогава в гората! Но как? И накъде?