Теодор Драйзер
Американска трагедия (83)

XVII

Каква борба и какво възбуждение представлява едно голямо дело за убийство! След като се обърнаха към Брукхарт и Качумън за съвет, Белнап и Джефсън получиха отговора, че те смятат плана на Джефсън за „единствения може би начин“, но при условие колкото може по-малко да се говори за семейство Грифитс.

И тогава веднага Белнап и Джефсън дадоха предварителни изявления, съставени по такъв начин, че да покажат вярата си в Клайд и да го представят като много оклеветен и съвършено неправилно разбран младеж, чиито намерения и постъпки спрямо госпожица Олдън толкова се различават от онези, съобщени от Мейсън, колкото бялото се различава от черното. В тях също се намекваше, че излишната припряност на прокурора да поиска извънредна сесия на Върховния съд вероятно има по-скоро политическо, отколкото чисто правно значение. Защо иначе ще е това бързане, особено ако се вземат под внимание предстоящите избори в околията? Да не би да има някакво намерение да се използват резултатите от такова дело за осъществяване на политическите амбиции на някое отделно лице или група лица? Господа Белнап и Джефсън се надяват, че не е така.

Но независимо от подобни сметки, предубеждения или политически стремежи на кое да е определено лице или група защитата няма намерение да допусне едно невинно момче като Клайд, станало жертва на обстоятелствата, както защитниците са готови да докажат, да бъде изпратено на електрическия стол само за да осигури победата на Републиканската партия през ноември. Нещо повече, за да обори тези странни и въпреки всичко лъжливи обстоятелства, защитата ще има нужда от значителен период време, за да подготви пледоарията си. Ето защо ще й се наложи да подаде официален протест в Олбъни срещу отправеното от прокурора искане до губернатора за извънредна сесия на Върховния съд. Тя не е нужна, понеже редовната сесия за разглеждането на такива дела ще се състои през януари, а те имат нужда от точно толкова време за подготвяне на защитата.

Но при все че този силен, макар и доста закъснял отговор бе изслушан от представителите на различни вестници с дължима сериозност, Мейсън енергично опроверга това „голословно“ твърдение за политически интриги, както и приказките за невинността на Клайд.

„Какво основание имам аз, представител на цялото население в тази околия, да изпращам тоя човек където да било или да му отправям и едно-единствено обвинение, щом, обвиненията говорят сами за себе си? Нима самите улики не показват, че е убил това момиче? При това нито е казал, нито извършил поне едно нещо, за да изясни някое от подозрителните обстоятелства? Да! Или мълчи, или лъже. И докато казаните обстоятелства не бъдат опровергани от тези много вещи господа, аз ще си гледам работата. Имам всички необходими улики, за да докажа виновността на младия престъпник още сега. Забавянето на делото до януари, когато, както те знаят, моите пълномощия ще са изтекли, когато нов човек ще трябва да проучва всички доказателства, с които аз съм добре запознат, ще повлече големи разходи за околията. Защото всички свидетели, които съм събрал, са сега тук налице и е много лесно да бъдат доведени в Бриджбърг без особени разноски за околията. Но къде ще бъдат те през януари или февруари, особено след като защитата положи крайни усилия да ги разпръсне? Не, господа! Няма да се съглася на това. Но ако в срок от десет дни или две седмици от днес те ми донесат нещо, което ще стане причина някои от обвиненията, които съм отправил, поне да изглеждат неверни, аз съм напълно съгласен да се явя заедно с тях при председателя на съда и в случай че могат да му посочат някакво доказателство, което притежават или се надяват да притежават, или необходимостта да се доведат отдалеч някои свидетели, които ще помогнат да се докаже невинността на този човек, е, тогава няма да имам възражения. Ще се съглася да помоля съдията да им даде каквато пожелаят отсрочка, дори с това делото да се отложи дотогава, когато пълномощията ми ще са изтекли. Но ако делото бъде насрочено, докато съм още на длъжност, както от все сърце се надявам, ще вложа в обвинението всички свои способности не защото се домогвам до някаква длъжност, а защото сега съм прокурор и това е мой дълг. Колкото за моите политически амбиции — е, господин Белнап също ги има, нали? Той беше мой политически противник в изборите миналия път и както научавам, възнамерява да бъде и сега.“

В съответствие с това той отиде в Олбъни да внуши още веднъж на губернатора извънредно голямата нужда от незабавна извънредна сесия на съда, за да може Клайд да бъде подведен под отговорност. А губернаторът, след като изслуша личните съображения както на Мейсън, така и на Белнап, реши въпроса в полза на прокурора, като се обоснова с това, че свикването на извънредна сесия не е пречка за каквото да е отлагане на съдебното дирене, защото като че ли нищо от това, което защитата може досега да предложи, не показва, че свикването на извънредна сесия може по някакъв начин да й попречи да получи толкова време, колкото ще е нужно, за да се разгледа делото както следва. И в съгласие с това бе дадено нареждане за свикване на извънредна сесия на Върховния съд, а за председател бе посочен някой си Фредерик Объруолцър, съдия от Единадесети съдебен район. А когато Мейсън се яви при него с искането да посочи дата за събирането на извънредния съвет на съдебните заседатели, който да подведе Клайд под отговорност, той го назначи за пети август.

И тогава, когато съветът се събра, за Мейсън не представляваше никакво затруднение да постигне Клайд да бъде подведен.

А след това единственото, което Белнап и Джефсън можеха да сторят, бе да се явят при Объруолцър, демократ, който дължеше назначаването си на предишен губернатор, и да искат от него да се прехвърли разглеждането на делото другаде въз основа на това, че никакъв полет на въображението не би помогнал да се намерят дванадесет души, живеещи в окръга Катараки, които поради публичните и частните изявления на Мейсън да не са вече категорично настроени против Клайд и така убедени във виновността му, че ще бъде осъден, преди още защитата да може да говори пред такива съдебни заседатели.

— И къде ще отидете тогава? — попита съдията Объруолцър, който бе достатъчно безпристрастен. — Навред са били обнародвани едни и същи материали.

— Но, господин съдия, това престъпление, което прокурорът е положил такива усилия да раздуха… — (Последва дълго и разгорещено възражение от страна на Мейсън.) — Въпреки това ние поддържаме — продължи Белнап, — че обществото е било прекомерно много възбуждано и заблуждавано. Трудно е да се намерят дванадесет души, които да съдят тоя човек безпристрастно.

— Каква глупост! — възкликна ядно Мейсън. — Празни приказки и нищо друго! Ами че самите вестници събраха и обнародваха повече доказателства, отколкото имам аз. Ако нещо е предизвикало предубеждение по това дело, това са именно добилите гласност факти. Но аз поддържам, че това предубеждение не е по-голямо, отколкото навсякъде другаде. Освен това, ако делото бъде прехвърлено в някой далечен окръг, докато повечето от свидетелите са тук, на самото място, на този другия окръг ще му бъдат натрапени огромни разходи, които той не може да си позволи и които не може да се оправдаят с фактическото положение.

Съдията Объруолцър, който се отличаваше с трезви и нравствени съждения, бавен, педантичен човек, склонен да предпочете винаги общоприетия начин на действия, беше готов да се съгласи. И след пет дни, в течение на които само от време на време повърхностно размишляваше по въпроса, реши да отхвърли искането на защитата. Ако не бил прав, имало апелативно отделение, към което могли да се обърнат. След като насрочи делото за петнадесети октомври (предостатъчен срок, както той отсъди, за да се подготви защитата), Объруолцър се оттегли за остатъка от лятото във вилата си край езерото на Синята планина, където, в случай че срещнат някакви заплетени или неразрешими на самото място юридически усложнения, и обвинението, и защитата ще могат да го намерят и да се възползват от личното му внимание.

Но когато делото бе поето от господа Белнап и Джефсън, Мейсън сметна за препоръчително да удвои усилията си да осигури, доколкото бе възможно, осъждането на Клайд. Беше го страх от младия Джефсън толкова, колкото и от Белнап. И по тази причина взе със себе си Бъртън Бърли и Ърл Нюком и посети за втори път Ликъргъс, където между другото успя да открие: 1) къде Клайд си е купил фотоапарата; 2) че три дни преди заминаването за Голямата чапла той казал на госпожа Пейтън, че смята да вземе апарата със себе си и трябвало да купи за него филми; 3) че в града има галантерист на име Орни Шорт, който добре познавал Клайд, и че само преди четири месеца Клайд се обърнал към него за съвет във връзка с бременната жена на някакъв фабричен работник, а също (това той казал много поверително на Бъртън Бърли, който бе намерил апарата), че препоръчал на Клайд някой си доктор Глен близо до Гловърсвил; 4) самият доктор Глен, когато го намериха и му показаха снимки на Клайд и Робърта, можа да познае Робърта, но не и Клайд, и да опише душевното състояние, в което бе дошла при него, както и историята, която му разказала — история, която в никой случай не излагала било Клайд, било самата нея и която по тази причина Мейсън реши поне засега да остави настрана.

И 5) благодарение на същите напрегнати усилия изплува и търговецът на шапки в Ютика, продал шапката на Клайд. Понеже Бъртън Бърли даде интервю в Ютика и снимката му бе напечатана заедно със снимката на Клайд, търговецът, когато случайно я видя и си спомни Клайд, веднага побърза да влезе във връзка с Мейсън, в резултат на което Мейсън отнесе неговите показания, надлежно преписани на машина и нотариално заверени.

Освен това девойката, която бе пътувала с парахода „Лебед“ и бе забелязала Клайд, писа на Мейсън, че си го спомня и че е бил със сламена шапка, а също, че е слязъл от парахода в Шарон — показание, което най-пълно потвърждаваше думите на капитана на парахода и накара Мейсън да си помисли, че провидението или съдбата е благосклонна към него. Най-после, но и най-важно за него, дойде съобщение от една жена, живееща в Бедфорд, щата Пенсилвания, която заявяваше, че седмицата от трети до десети юни тя и съпругът й били на палатка на източния бряг на Голямата чапла, близо до южния край на езерото. И когато плавали с лодка на осми юни следобед, към шест часа, тя чула вик на жена или момиче в бедствено положение — жаловит, тъжен вик. Той едва се чувал и като че ли идвал от другата страна на острова, югозападно от залива, където те ловели риба.

Мейсън възнамеряваше сега да запази пълно мълчание относно това съобщение, както за апарата и филмите, и данните за престъплението в Канзас сити колкото може по-дълго преди делото или до самото дело, когато защитата не ще може да се опита нито да ги опровергае, нито да ги смекчи.

Колкото за Белнап и Джефсън, те не виждаха какво друго биха могли да правят, освен да набиват в главата на Клайд как да отрича всецяло своята виновност, като се позовава на душевен прелом, настъпил с пристигането му на езеро Грас, и да обяснява въпросите за двете шапки и куфарчето. Наистина открит стоеше още и въпросът за костюма, захвърлен в езерото близо до вилата на Кранстън, но след доста усилия от страна на безгрижен наглед рибар, който влачеше въдицата си по дъното, дрехите бяха извадени, почистени и изгладени и сега висяха в заключен шкаф в кантората на Белнап и Джефсън. Тревожеше ги още и апаратът на дъното на Голямата чапла, търсен, но ненамерен от тях — обстоятелство, което доведе Джефсън до заключението, че трябва да е в ръцете на Мейсън, а това го накара да реши, че прокурорът ще го спомене при пръв удобен случай в съда. Но за това, че Клайд я е ударил с него, дори случайно — е, за това бе решено поне засега да се отрича, при все че след изравянето на трупа на Робърта в Билц бе установено, че белезите по лицето й след толкова време съответстваха до известна степен на размерите и формата на апарата.

Защото, на първо място, те крайно много се съмняваха в Клайд като свидетел. Дали щеше да може, или не, когато разказва как всичко се е случило, да бъде достатъчно категоричен или силен и искрен, за да убеди каквито да било съдебни заседатели, че я е ударил, без да има такова намерение? Защото и да има белези, и да няма, от това щеше да зависи дали съдебните заседатели ще му повярват. И ако не му повярват, че я е ударил случайно, тогава, разбира се, щеше да последва присъдата „виновен“.

И така те се приготвиха да чакат деня на делото, само че не губеха време и събираха, доколкото смееха, доказателства или показания за доброто поведение на Клайд преди, но бяха възпрепятствани до известна степен от факта, че в Ликъргъс, докато си е давал външно вид на образцов младеж, в частния живот държането му е било тъкмо обратното, а в Канзас сити първите му усилия да стъпи на крака бяха завършили с такъв скандал.

Обаче един от най-трудните въпроси във връзка с Клайд и задържането му в затвора тук, както го виждаха Белнап и Джефсън, а и прокурорът, бе фактът, че досега нито един-единствен член от собственото му семейство или от семейството на чичо му не беше направил нещо да се застъпи за него. А той не беше доверил никому освен на Белнап и Джефсън къде са неговите родители. И все пак нямаше ли да е необходимо, ако искаха някак да докажат неговата правота, както си говореха Белнап и Джефсън, майка му или баща му, или поне сестра или брат да се появят на сцената и да кажат добра дума за него? В противен случай нямаше ли да изглежда, че Клайд е черна овца, скитник и нехранимайко и всички, които го познават, нарочно го избягват?

По тази причина при едно съвещание с Дара Брукхарт те запитаха за родителите на Клайд и научиха, че доколкото това засяга семейство Грифитс от Ликъргъс, съществува сериозно възражение против появяването на кой да е член от този западен клон на семейството. Между тях имало дълбока пропаст по отношение на общественото положение и тукашните Грифитс не биха искали никой да се възползва от това. От друга страна, кой знае, като съобщят веднъж на родителите на Клайд и те бъдат открити от жълтата преса, дали няма да бъдат експлоатирани. И Самюъл, и Гилбърт Грифитс, както сега Брукхарт осведоми Белнап, смятали за най-добре, ако Клайд няма нищо против най-близките му сродници да останат в сянка. Всъщност от това поне донякъде щял да зависи размерът на финансовата помощ, оказвана на Клайд.

Клайд споделяше това желание на чичовото си семейство, макар че никой, който говореше с него достатъчно дълго или го чуеше да казва колко му е жал за майка му поради всичко, което се беше случило, не можеше да се съмнява в дълбочината на кръвните и сърдечни чувства, които го свързват с майка му. Самата истина се криеше в това, че сегашното му отношение към майка му бе смесица от страх и срам поради светлината, в която тя вероятно щеше да види неговото премеждие — неговото нравствено, ако не и обществено падение. Дали би искала да повярва скалъпената от Белнап и Джефсън история за душевния му прелом? Но дори независимо от това, като си помислеше тя да дойде сега тук и да го гледа през тази решетка така унизен… да бъде принуден да я гледа в очите и да говори с нея ден след ден! Да се съмнява в неговата невинност, понеже той чувстваше, че дори Белнап и Джефсън, въпреки всичките им планове да го спасят, все още не бяха напълно убедени в непреднамереността на този негов удар. Те не му вярваха напълно и можеше да й го кажат. И дали неговата набожна, богобоязлива, отвращаваща се от всяко престъпление майка би му повярвала повече от тях?

Когато го запитаха пак какво според него би трябвало да се направи по отношение на родителите му, той отговори, че все още надали би могъл да погледне майка си в очите — това с нищо не би помогнало и само би измъчило и двамата.

И за щастие, доколкото можеше да отсъди, очевидно още никаква вест за всичко случило се не бе стигнала до родителите му в Денвър. Поради особените им религиозни и нравствени убеждения никакви светски и порочни всекидневници по принцип не се допускаха в техния дом и мисия. А роднините им от Ликъргъс не бяха имали желание да ги осведомят.

И все пак една вечер, около времето, когато Белнап и Джефсън най-сериозно разискваха отсъствието на неговите родители и не следва ли изобщо нещо да се направи за това, Еста, която известно време след идването на Клайд в Ликъргъс се беше омъжила и живееше в югоизточната част на Денвър, случайно прочете в „Роки маунтин нюз“, и то непосредствено след като съветът на съдебните заседатели в Бриджбърг подведе Клайд под отговорност:

МЛАДЕЖ, УБИЕЦ НА РАБОТНИЧКА,

ДАДЕН ПОД СЪД

Бриджбърг, щата Ню Йорк, 6 август. Извънреден съвет на съдебните заседатели, свикан от губернатора Стаудърбак за разглеждане делото на Клайд Грифитс, племенник на заможния производител на яки със същото име от Ликъргъс, щата Ню Йорк, обвинен неотдавна в убийството на госпожица Робърта Олдън от Билц, щата Ню Йорк, на езерото Голямата чапла в Адирондакските планини на 8 юли т.г., днес го подведе под отговорност за предумишлено убийство.

Веднага след това Грифитс, който въпреки почти неопровержимите улики упорито твърди, че предполагаемото убийство било нещастен случай, се яви, придружен от защитниците си Алвин Белнап и Рубин Джефсън, адвокати в града, пред съдията от Върховния съд Объруолцър и заяви, че е невинен. Той бе върнат в затвора до разглеждането на делото, насрочено за 15 октомври.

Младият Грифитс, който е само двадесет и две годишен и до деня на задържането си е бил уважаван член на изисканото общество в Ликъргъс, се предполага да е зашеметил, а след това удавил своята любима — работничка, която озлочестил, а след това искал да изостави заради по-богато момиче. Адвокатите по това дело са ангажирани от заможния му чичо в Ликъргъс, който досега се държи настрана. Но освен него, както се говори тук, никой от близките не се е застъпил.

Еста веднага побърза да отиде при майка си. Въпреки недвусмислеността и яснотата на съобщението, тя не искаше да повярва, че това е Клайд. Но пък имената на селищата и на хората говореха за неопровержимата истинност — богатият Грифитс от Ликъргъс, отсъствието на Клайдовите близки.

Тя се качи за по-бързо на трамвай и скоро бе в тази комбинация от мебелирани стаи под наем и мисия, известна като „Звездата на надеждата“, на улица Билдуел, която надали бе с нещо по-добра от старата мисия в Канзас сити. Защото, макар тук и да имаше доста стаи, които се даваха под наем на пътници срещу двадесет и пет цента на нощ, което се предполагаше да осигурява издръжката, работата беше много, а доходът едва ли по-голям, отколкото в Канзас сити. От друга страна, сега и Франк, и Джулия, които отдавна вече бяха започнали да се дразнят от сивия свят, в който живееха, бяха положили сериозни усилия да се освободят от него и бяха оставили бремето на работата около мисията на баща си и майка си. Джулия, вече деветнадесетгодишна, работеше като касиерка в ресторант в центъра на града, а Франк, който навършваше седемнадесетата си година, беше съвсем наскоро намерил работа във фирма за покупко-продажба на плодове и зеленчуци. Всъщност единственото дете, което можеше да се види там през деня, бе малкият Ръсъл, незаконороденият син на Еста, почти четиригодишен, когото бабата и дядото тактично представяха за кръгло сираче, осиновено от тях в Канзас сити. Той беше тъмнокосо дете, което донякъде напомняше Клайд и което още в тази ранна възраст, както и Клайд преди него, обучаваха на същите основни истини, дразнили Клайд през детството му.

В момента, когато Еста (станала вече съвсем мека и сдържана съпруга) влезе в къщата, госпожа Грифитс беше заета — метеше, бършеше прах и оправяше леглата. Но като видя дъщеря си да идва в този необичаен час и пребледняла да й прави знак да влязат в една празна стая, госпожа Грифитс, която след дълги години грижи от най-различен характер беше горе-долу свикнала на сцени от този род, учудена, спря работата си и очите й веднага се замъглиха от лошо предчувствие. Каква ли беше тази нова несгода или беда? Защото плахите сиви очи на Еста и цялото й държане положително предвещаваха нещастие. А в ръката й имаше сгънат вестник, който тя отвори, и с дълбоко съжаление в погледа посочи съобщението, в което госпожа Грифитс тозчас заби очи. Но какво беше това?

МЛАДЕЖ, УБИЕЦ НА РАБОТНИЧКА, ДАДЕН ПОД СЪД

ОБВИНЕН В УБИЙСТВОТО НА Г-ЦА РОБЪРТА ОЛДЪН НА ЕЗЕРО ГОЛЯМАТА ЧАПЛА В АДИРОНДАКСКИТЕ ПЛАНИНИ НА 8 ЮЛИ

ПОДВЕДЕН ПОД ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕДУМИШЛЕНО УБИЙСТВО

ВЪПРЕКИ ПОЧТИ НЕОПРОВЕРЖИМИТЕ УЛИКИ ЗАЯВИ, ЧЕ Е НЕВИНЕН

ЗАДЪРЖАН В ЗАТВОРА ПО ДЕЛОТО, НАСРОЧЕНО ЗА 15 ОКТОМВРИ

ЗАШЕМЕТИЛ. А СЛЕД ТОВА УДАВИЛ СВОЯТА ЛЮБИМА — РАБОТНИЧКА

НИКОЙ ОТ БЛИЗКИТЕ НЕ СЕ Е ЗАСТЪПИЛ

Ето така очите и умът й автоматически избираха най-съществените редове. А след това все тъй бързо ги препрочитаха.

КЛАЙД ГРИФИТС, ПЛЕМЕННИК НА ЗАМОЖНИЯ ПРОИЗВОДИТЕЛ НА ЯКИ ОТ ЛИКЪРГЪС, ЩАТА НЮ ЙОРК

Клайд, нейният син! И съвсем неотдавна… не, преди повече от месец… (и те малко се тревожеха за това, тя и Ейса, защото той не беше…) осми юли! А сега е единадесети август! Значи, да! Не, не е нейният син! Невъзможно! Клайд — убиец на момиче, което било негова възлюбена! Но той не е такъв! Беше й писал как напредва… началник на отделение, с бъдеще. Но нищо за никакво момиче. И ето сега! Добре, ами убитото момиченце тук, в Канзас сити? Боже милостиви! А тези Грифитс от Ликъргъс, братът на мъжа й, да знаят и да не им пишат! Срам, отвращение несъмнено. Безразличие. Не, не е така, той е взел двама адвокати. Но какъв ужас! Ейса! Другите й деца! Какво ли ще пишат вестниците! Тази мисия! Ще трябва да се откажат от нея и да отидат пак някъде другаде. Но дали той е виновен, или не е? Тя трябва да знае това, преди да съди и да мисли. В този вестник е казано, че не се признава за виновен. Ах, този гнусен хотел в Канзас сити с неговата суетност и външен блясък! Покварените други момчета! Тези две години, дето е скитал ту тук, ту там, без да й пише, минавайки за Хари Тенет, Какво е правил? На какво се е учил?

Тя стоеше, изпълнена с тези неизмерими страдания и ужас, от които никаква вяра в откровението и утехата на истините божии, в милостта и спасението, които бе винаги прогласявала, не можеха да я запазят в момента. Нейното момче! Нейният Клайд. В затвора, обвинен в убийство! Трябва да му телеграфира! Трябва да му пише! Може би трябва да отиде? Но откъде да вземе пари! Какво ще прави, когато стигне там? Откъде да вземе смелост… вяра, да го понесе. И все пак нито Ейса, нито Франк и Джулия трябва да узнаят. Ейса с неговата борческа и все пак някак изнурена от грижи вяра, слабо зрение и линеещо тяло. И трябва ли Франк и Джулия, за които животът тепърва започва, да бъдат натоварени с това бреме? Да бъдат белязани?

Боже милостиви! Няма ли да имат край теглата и?

Госпожа Грифитс се обърна, едрите й, захабени от работа ръце леко трепереха и вестникът в тях се тресеше, а Еста, която много съчувстваше на майка си напоследък заради всичко, което бе принудена да понася, стоеше и я гледаше. Понякога имаше толкова уморен вид, а сега да я сполети и това! Да, Еста знаеше, че майка й е най-силната в семейството — тъй права, широкоплещеста, смела — истински кормчия на души по свой собствен опак, непроменлив начин.

— Мамо, просто не смея да го повярвам, че може да е Клайд — бе единственото, което успя да каже Еста. — Това просто не е възможно, нали?

Но госпожа Грифитс все още не можеше да откъсне поглед от това зловещо заглавие, сетне бързо обиколи със сиво-сините си очи стаята. Широкото й лице бе пребледняло и изглеждаше облагородено от огромното напрежение и болка. Нейният грешен, заблуден, без съмнение нещастен син с всичките му безумни мечти да се издигне, да стане нещо бе заплашен от смърт, да бъде екзекутиран на електрическия стол заради престъпление… за убийство! Той е убил човек… една бедна работничка, пишеше във вестника.

— Ш-ш-ш! — пошепна тя и направи знак, като сложи пръст на устните си. — Той — тя посочи Ейса — не трябва да знае още. Първо, трябва да пратим телеграма или да пишем. Може би отговорите ще е добре да получиш ти. Аз ще ти дам парите. Но трябва да седна някъде за минутка. Малко ми е прималяло. Ще поседна тук. Дай ми Библията.

На малката тоалетка лежеше Библия и отпуснала се на крайчеца на простото желязно легло, тя я отвори инстинктивно на третия и четвъртия псалм.

„Господи, колко се умножиха враговете ми!“

„Кога викам, чуй ме, боже на моята правда!“

А след това продължи и прочете наум, дори спокойно наглед, псалми шести, осми, десети, тринадесети, двадесет и трети, деветдесет и първи, докато Еста стоеше до нея, потънала в безмълвно удивление и мъка.

— Ах, мамо, просто не мога да го повярвам! О, то е толкова ужасно!

Но госпожа Грифитс продължаваше да чете. Можеше да се помисли, че въпреки всичко станало е съумяла да се оттегли на някакво мирно, тихо място, където поне за известно време не можеше да я стигне никаква греховна човешка злина. Най-после съвсем спокойно затвори Библията, стана и заговори:

— Сега трябва да измислим какво да напишем и до кого да изпратим телеграмата… искам да кажа на Клайд, разбира се… в този град, където и да е той… този Бриджбърг — добави тя, като погледна вестника, а след това цитира от Библията: — „Със страшни неща в правдата си ще ни отговориш, о, господи!“ Или може би на тия двама адвокати, ето им имената. Страх ме е да телеграфирам на брата на Ейса, защото се боя, че ще отговори на мъжа ми. „Ти си моята закрила и мойта сила. На теб се уповавам.“ Но предполагам, че ще му я предадат, ако я изпратим до тоя съдия или тия адвокати, как мислиш? Обаче мисля, че щеше да е по-добре, ако можехме да я изпратим направо до него. „Той ме води при тихи води.“ Пиши му само, че съм прочела за него, но все още вярвам в него и го обичам, обаче той трябва да ми каже истината и какво да правим. Ако има нужда от пари, предполагам, че ще трябва да видим какво можем да сторим. „Той укрепва душата ми.“

И изведнъж въпреки неочакваното й краткотрайно спокойствие отново закърши едрите си груби ръце.

— О, това не може да е вярно! О, боже, не! В края на краищата той е мой син. Ние всички го обичаме и вярваме в него. Трябва да му пишем това. Господ ще го избави. Бодърствай и се моли. Имай вяра. Под неговите крила ще намериш покой.

Тя бе дотолкова загубила самообладание, че не знаеше какво говори. А Еста стоеше до нея и повтаряше:

— Да, мамо! Да, разбира се! Да, ще го напиша. Сигурна съм, че ще я получи.

Но и тя си казваше наум: „Боже мой, боже мой! Какво по-лошо от това да те обвиняват в убийство! Но, разбира се, то не може да бъде вярно. Не може да бъде вярно. Ако той се научи! — Тя мислеше за мъжа си. — И това при моя Ръсъл. И тая история с Клайд в Канзас сити. Бедната мама! Толкова мъки!“

След малко, скришом от Ейса, който беше в съседната стая и помагаше в почистването, двете заедно слязоха в общата зала на мисията, където беше тихо и имаше много надписи, провъзгласяващи милосърдието, мъдростта и укрепващата справедливост на господа.