Теодор Драйзер
Американска трагедия (81)

XV

Господин Рубин Джефсън беше съвършено различен от Белнап, Качумън, Мейсън, Смили — всъщност от всички, които досега бяха спохождали Клайд или бяха проявили юридически интерес към неговото дело. Беше млад, висок, слаб, рошав, мургав, хладен, но не студен по душа и имаше воля и решителност, твърди и устойчиви като стомана. Притежаваше съобразителност и правна подготовка, които по хитрост и егоизъм го оприличаваха на рис или пор. Проницателни стоманени, много светлосини очи на почерняло лице. Дълъг нос, издаващ воля и любопитство. Силни ръце и тяло. Без да губи време, щом научи, че съществува възможност те (Белнап и Джефсън) да поемат защитата на Клайд, той проучи протоколите на съдебния следовател във връзка със смъртта, както и лекарската експертиза и писмата от Робърта и Сондра. И сега, седнал пред Белнап, който обясняваше, че Клайд фактически е признал да е замислял убийството на Робърта, макар всъщност да не го е извършил, понеже в решителния момент изпаднал в някакво каталептично състояние или бил обзет от угризения на съвестта и само неумишлено я ударил, Джефсън го гледаше втренчено без помен от усмивка или каквато да било забележка.

— Но нали не е бил в такова състояние, когато е отишъл там с нея?

— Не.

— Нито когато е заплувал настрана от нея след това?

— Не.

— Нито когато е вървял през тия гори или сменял дрехите и шапката, или когато е крил триножника?

— Не.

— Разбира се, вие знаете, че по същество, пред закона, ако използваме собствения му разказ, той е също толкова виновен, както и ако я беше ударил, и съдията ще трябва да разясни това на съдебните заседатели.

— Да, знам. Мислих вече за всичко това.

— Е, тогава…

— Вижте какво ще ви кажа, Джефсън; без съмнение това е труден случай. Сега ми се струва, че всичките козове са в ръцете на Мейсън. Ако успеем да отървем тоя хлапак, значи, ще можем да отървем когото и да било. Само че както аз виждам нещата, струва ми се, че засега няма още защо да споменаваме това каталептично състояние… поне докато не решим да обжалваме под предлог на невменяемост или емоционална неуравновесеност, или нещо друго подобно… горе-долу както в случая с Хари То например.

Той замълча и със съмнение се почеса по прошареното си сляпо око.

— Разбира се, вие смятате, че той е виновен? — подхвърли сухо Джефсън.

— М-м-м, знаете, колкото и учудващо да ви се види, не. Поне не съм положителен, че смятам. Да ви кажа правичката, това е един от най-озадачаващите случаи, с които съм се сблъсквал досега. Този младеж в никакъв случай не е толкова коравосърдечен, колкото го мислите, нито е толкова хладнокръвен… съвсем простичък и добродушен хлапак в известен смисъл, както сам ще се убедите… искам да кажа, в държането си. Само двайсет и една или две годишен. И въпреки роднинските си връзки с това семейство Грифитс много беден, всъщност обикновен чиновник. И ми каза, че родителите му били също бедни. Имали някаква мисия на Запад… май че в Денвър… а преди това в Канзас сити. Не е бил у дома от четири години. Всъщност той се забъркал там в някаква щура момчешка история, когато работил в един от хотелите на Канзас сити като пиколо, и трябвало да бяга. Това е нещо, за което трябва да бъдем по-предпазливи с Мейсън: дали го знае, или не? Както разбрах, той с компания други момчета от хотела взели колата на някакъв богаташ без знанието на собственика, а после, понеже ги било страх, че ще закъснеят, прегазили и убили едно момиче. Ще трябва да поразузнаем тая работа и да бъдем нащрек, защото, ако Мейсън знае, ще я изтърси в съда точно когато смята, че ние най-малко очакваме такова нещо.

— Не, тоя му номер няма да мине — отговори Джефсън и в студените му сини очи блесна електрическа искра, — дори и да стане нужда да отида в Канзас сити да разбера какво е било.

Белнап продължи да разказва на Джефсън всичко, каквото бе научил за живота на Клайд до настоящия момент — как е мил чинии, прислужвал в ресторант, работил на щанд за газирани питиета, разнасял с кола поръчки, всичко, каквото му паднело, докато не дошъл в Ликъргъс… как винаги имал слабост към момичета, как се запознал първо с Робърта, а после със Сондра. Най-сетне как объркал конците с едната и отчаяно се влюбил в другата, за която не можел да се ожени, докато не се отърве от първата.

— И въпреки всичко това вие все още изпитвате съмнение дали я е убил? — попита в заключение Джефсън.

— Да, както ви казах, съвсем не съм сигурен дали го е направил. Но знам, че все още въздиша по второто момиче. Държането му се променяше всеки път, когато той или аз случайно го споменехме. Например аз го попитах за отношенията му с нея и въпреки че е обвинен в прелъстяването и убиването на другото момиче, той ме погледна така, сякаш бях казал нещо неуместно… сякаш бях оскърбил него или нея.

При тези думи Белнап се усмихна кисело, но Джефсън, вдигнал дългите си кокалести крака върху ореховото писалище пред него, само го гледаше с немигащ поглед.

— Нима — рече той най-после.

— И не само това — продължи Белнап, — но каза: „Ами не, разбира се, не. Тя не би допуснала подобно нещо, а освен това…“ — и тук се пресече. „А освен това, какво, Клайд?“ — попитах го аз. „Е, не бива да забравяте коя е тя.“ — „А, разбирам“ — казах аз. И тогава, можете ли да си представите, той поиска да знае няма ли начин нейното име и писмата, които му е писала, да не стигнат до вестниците и делото… семейството й да не го узнае, та тя и близките й да не пострадат твърде много.

— Сериозно? Е добре, ами другото момиче?

— Точно това е, каквото искам да подчертая. Той е могъл да замисли убийство на едното момиче и, кой знае, дори да го убие, след като го е прелъстил, но умът му е бил толкова завъртян от големите мечти за тая, другата, че просто съвсем не е знаел какво върши. Разбирате ли? Нали знаете как става това с някои от тия младежи на негова възраст, особено ако не са имали много вземане-даване с момичета, нито разполагали с пари, а искат да се издигнат и да станат нещо.

— Вие мислите, че това малко го е побъркало, така ли? — додаде Джефсън.

— Е, може би… бил е разстроен, хипнотизиран, не на себе си… нали знаете… да, имал е „мозъчна буря“, както казват в Ню Йорк. Но положително е все още луд за това другото момиче. Всъщност мисля, че плаче в затвора най-много за нея. Той плачеше, нали знаете, когато отидох да го видя, хълцаше, сякаш сърцето му се късаше. — Белнап замислено почеса дясното си ухо. — Така или иначе, положително има нещо в тая, другата идея… че е бил побъркан от всичко това: от една страна, тая Олдън го принуждава да се ожени за нея, докато другата девойка му предлага да се омъжи за него. Аз разбирам. Веднъж съм бил в такова положение сам аз. — И той прекъсна разсъжденията си, за да разкаже на Джефсън за този случай. — Между другото — продължи той — Клайд казва, че можем да намерим това антрефиле за удавянето на другата девойка в „Таймз Юниън“ от осемнадесети ли, деветнадесети ли юни.

— Добре — отвърна Джефсън, — ще го намеря.

— Знаете ли какво бих искал да направите утре — пак подхвана Белнап, — да дойдете там с мен и да видите какво ще ви е впечатлението от него. Искам да видя дали ще разкаже всичко на вас по същия начин. Интересува ме вашето лично мнение за него.

— Ще го узнаете като нищо — отсече Джефсън.

На другия ден Белнап и Джефсън отидоха да посетят Клайд в затвора. И Джефсън, след като го разпита и обмисли още веднъж странната му история, дори сега не можеше окончателно да реши дали Клайд наистина е ударил Робърта без умисъл, както твърдеше, или не. Защото, ако го е направил без умисъл, как е могъл след това да заплува към брега и да я остави да се удави? Положително да се убедят в това съдебните заседатели, щеше да е още по-трудно, отколкото да се убеди сам той.

В същото време съществуваше и това твърдение на Белнап за възможността Клайд да е бил душевно разстроен или неуравновесен по времето, когато е възприел замисъла от „Таймз Юниън“ и пристъпил към осъществяването му. Това можеше да е вярно, разбира се — поне на самия Джефсън Клайд се видя достатъчно разумен и здравомислещ сега. На Джефсън той се видя по-коравосърдечен и по-хитър, отколкото искаше да го види Белнап — хитрина, смекчена, разбира се, до голяма степен от скромни и подкупващи светски обноски, които неволно го правеха привлекателен. Обаче Клайд в никакъв случай не прояви същото желание да се довери на Джефсън, както се беше доверил на Белнап — отношение, което отначало не събуди особено големи симпатии у Джефсън. Същевременно у този адвокат имаше една съсредоточена, целенасочена сериозност, която скоро убеди Клайд в неговия делови, ако не и емоционален интерес. И след известно време по-младият мъж започна да му вдъхва дори повече надежди, отколкото Белнап, като човек, който би могъл да направи най-много за него.

— Разбира се, вие знаете, че тия писма, които ви е писала госпожица Олдън, са много силни? — заговори Джефсън, след като чу повторния разказ на Клайд.

— Да, господине.

— Те са много тъжни за всеки, който не е запознат с всичките факти, и поради това вероятно ще създадат у съдебните заседатели предубеждение против вас, особено ако се съпоставят с писмата на госпожица Финчли.

— Да, предполагам, че е така — отговори Клайд, — но пък и тя не е била винаги такава. Тя започна да ми пише така едва след като й се случи тая беда, а аз поисках тя да ме освободи.

— Зная, зная. И това е едно съображение, което трябва да обмислим и може би да изложим пред съда, ако успеем. Да имаше някакъв начин да предотвратим изнасянето им пред съда — забеляза той на Белнап. След това пак се обърна към Клайд: — Но ето какво искам да ви попитам сега: вие сте имали близост с нея около една година, така ли?

— Да.

— През цялото време, когато сте ходили с нея, или преди това, имала ли е приятелски или може би интимни отношения с някой друг млад мъж някъде… искам да кажа, вие да знаете нещо такова?

Както Клайд можеше да схване, Джефсън не се страхуваше или може би не беше достатъчно чувствителен, за да се въздържи да предложи каквато да е идея или хитрост, която според него би могла да отвори вратичка за избавление. Но Клайд съвсем не се зарадва на това внушение — той направо бе възмутен. Колко срамно би било по отношение на Робърта, при нейния характер, да се опита да използва подобна лъжа! Той не можеше и не искаше да прибегне до подобна измама, затова отговори:

— Не, господине. Никога не съм чувал да е ходила с някой друг. Всъщност аз зная, че не е.

— Прекрасно! Това приключва този въпрос — отсече Джефсън. — От нейните писма бях заключил, че това, което казвате, е истина. И все пак ние трябва да знаем всички факти. Положението би се променило коренно, ако бе имало някой друг.

В този момент Клайд не можа да разбере напълно дали адвокатът се мъчи да му подчертае стойността на тази идея, или не, но въпреки всичко реши, че не е хубаво дори да мисли за подобно нещо. И пак си мислеше: „Дано този човек сполучи да измисли истинска защита за мен! Изглежда тъй хитър!“

— Добре тогава — продължи Джефсън със същия съсредоточен, изпитателен тон, лишен, както се струваше на Клайд, от каквото да било чувство или съжаление, — ето още едно нещо, което искам да ви попитам. През цялото време, когато сте я познавали, било преди вашата близост или след това, писала ли ви е някога някакви злобни или саркастични писма, да е искала нещо от вас, да ви е заплашвала?

— Не, господине, не мога да кажа, че е писала — отговори Клайд, — всъщност сигурен съм, че не е. Не, господине. С изключение на тия няколко последни писма… най-последното.

— А вие, предполагам, никога не сте й писали?

— Не, господине, никога не съм й писал писма.

— Защо?

— Ами… тя беше при мен там, във фабриката. Освен това, накрая, когато си отиде при родителите, беше ме страх.

— Разбирам.

В същото време, както Клайд продължи да изтъква, и то съвършено честно, тя могла понякога да се държи съвсем не благо — фактически умеела да бъде много решителна и дори упорита. Не обърнала никакво внимание на неговите увещания, че като го кара да се ожени за нея, ще провали бъдещето му в обществото и във всяко друго отношение и това въпреки готовността му да работи и да й плаща издръжка — държане, което, както той го описа сега, било причина за всичките беди докато госпожица Финчли (и тук в гласа му се промъкна нотка на благоговение и възторг, която Джефсън не закъсня да забележи) била готова да направи за него всичко.

— Значи, вие наистина сте обичали много тая госпожица Финчли?

— Да, господине.

— И не сте могли вече да мислите за Робърта, след като сте се запознали с госпожица Финчли?

— Не можех, господин Джефсън.

— Разбирам — рече адвокатът и сериозно поклати глава, като си мислеше в същото време колко безполезно и дори опасно би могло да бъде, ако се кажеше това на съдебните заседатели. А след това си помисли, че навярно най-добре ще е да възприемат последното предложение на Белнап, да възприемат обичайната за това време съдебна практика и поддържат, че в случая е имало невменяемост или нервно разстройство, предизвикано от ужасното положение, в което обвиняемият си е въобразявал, че се намира. Но въпреки това продължи: — Вие казвате, че нещо ви станало, когато сте били там в лодката с нея в последния ден, че всъщност не сте знаели какво вършите в момента, когато сте я ударили?

— Да, господине, това е така.

И Клайд започна да обяснява още веднъж какво точно е било състоянието му тогава.

— Добре, добре, вярвам ви — отговори Джефсън, сякаш повярвал думите на Клайд, при все че в действителност не можеше да си го представи. — Но вие знаете, разбира се, че като имат предвид всички други обстоятелства, никои съдебни заседатели няма да повярват в това нещо — заяви той. — Има твърде много подробности, които ще трябва да се обяснят, а ние нямаме особена възможност да ги обясним при сегашното положение. Не ми е много ясно — заговори той на Белнап. — Тия две шапки, това куфарче… освен ако поддържаме невменяемост или нещо подобно. Знаете ли да е имало някога във вашето семейство случай на лудост? — обърна се той отново към Клайд.

— Не, господине, поне аз не зная.

— Някой вуйчо или братовчед, или дядо, който да е имал припадъци или някакви чудатости, или нещо подобно?

— Не, никога не съм чувал, господин Джефсън.

— А богатите ви роднини там в Ликъргъс… предполагам, на тях няма да им се хареса твърде много, ако изляза и се опитам да докажа подобно нещо?

— Страх ме е, че няма да им хареса, господине — отговори Клайд, като си мислеше за Гилбърт.

— Добре, чакайте да видя — продължи след миг Джефсън. — Това усложнява работата. Не виждам обаче нищо друго по-сигурно.

И той пак се обърна към Белнап и го попита как би приел като теория самоубийството, понеже писмата на Робърта издавали склонност към меланхолия, която лесно би могла да доведе до мисъл за самоубийство. И не биха ли могли да кажат, че като излязла на езерото с Клайд и го умолявала да се ожени за нея, а той отказал, тя се хвърлила във водата. А той бил твърде потресен и душевно покрусен, за да я спаси.

— А какво ще правим със собствената му версия, че вятърът му отнесъл шапката и като се мъчел да я хване, преобърнал лодката? — възрази Белнап по такъв начин, сякаш Клайд не беше там.

— Е да, и това е съвсем вярно, но не бихме ли могли да кажем, може би, че понеже се чувствал нравствено отговорен за нейното състояние, което от своя страна станало причина тя да свърши с живота, той не искал да признае истината за нейното самоубийство.

При тези думи Клайд трепна, но и двамата дори не го забелязаха. Те говореха така, като че ли го нямаше или той не можеше да има мнение по въпроса — поведение, което го изуми, но в никой случай не го подтикна да протестира, понеже се чувстваше така безпомощен.

— Ами записването под чуждо име в ханчетата! Двете шапки… дрехите… куфарчето му? — отривисто настояваше Белнап с тон, който подсказа на Клайд колко сериозно смята той положението му.

— Е, каквато теория и да предложим, тия неща все ще трябва да се обяснят по някакъв начин — отвърна Джефсън колебливо. — Не можем да прибегнем до истинската история за неговите кроежи… без да се позовем на невменяемост поне доколкото го виждам аз. А не прибегнем ли до нея, каквото и да правим, все ще се натъкваме на уликите.

Той вдигна уморено ръце, сякаш искаше да каже: „Бога ми, не зная как да постъпя!“

— Обаче като имаме предвид всичко това — настояваше Белнап — и отказът му да се ожени за нея след обещанията, за които се говори в нейните писма… ами че това ще действа против него, така че ще настрои обществото още повече срещу него. Не, това не става — заключи той. — Ще трябва да измислим нещо, което да събуди някакво съчувствие към него.

И след това пак се обърна към Клайд, като че ли изобщо не бяха водили този разговор. И му отправи поглед, в който се четеше: „И ти ако не си трудна задача!“

Тогава Джефсън забеляза:

— А, да, тоя костюм, дето сте го хвърлили в езерото близо до вилата на Кранстън… опишете ми колкото можете по-точно мястото, където сте го хвърлили… колко е далече от къщата?

Той зачака, докато Клайд неуверено се мъчеше да си припомни разните подробности за часа и мястото, доколкото можеше да си го представи.

— Ако можех да отида там, сигурно лесно щях да го намеря.

— Да, зная, но няма да ви пуснат да отидете там, без да дойде и Мейсън — отговори той. — А може да не ви пуснат и с него. Сега сте в затвора и никой не може да ви изведе без разрешението на щатските власти, разбирате? Но ние трябва да намерим тоя костюм. — Тогава той се обърна към Белнап и му каза със снишен глас: — Трябва да го намерим, да го почистим и да го представим с обяснението, че е бил изпратен за чистене от самия него… че не е бил скрит, разбирате ли?

— Да, трябва — рече нехайно Белнап, а Клайд стоеше и слушаше с любопитство, малко изумен от тези откровени планове за хитруване и измами в негова полза.

— А сега за тоя фотоапарат, дето паднал в езерото… трябва да се помъчим да го намерим и него. Мисля си, че Мейсън може да знае за него или да подозира, че е там. Във всеки случай извънредно важно е да го намерим, преди да го е намерил той. Смятате ли, че лодката се е преобърнала около това място, където бяха забили кол, когато ви водиха там?

— Да, господин Джефсън.

— Добре, трябва да видим дали ще можем да го намерим — продължи адвокатът, като се обърна към Белнап. — Не бива да допуснем, стига да можем, той да изскочи при разглеждане на делото. Защото без апарата ще трябва да се кълнат, че Грифитс я е ударил с тоя триножник или нещо друго, което не е вярно, и там ще можем да им сложим крак.

— Да, и това е вярно — отвърна Белнап.

— А сега за тоя куфар, дето е у Мейсън. И той е нещо, което още не съм видял, но ще го видя утре. Как сложихте костюма в куфара, когато излязохте от водата: така, както си е бил мокър?

— Не, господине, първо го изстисках. Сетне го изсуших, колкото можах. А после го увих в хартията, в която бе нашият обед, сложих борови игли отдолу в куфара и отгоре върху дрехите.

— Тъй че, доколкото знаете, вътре не е имало мокри петна, след като извадихте костюма?

— Мисля, че не е имало, господине.

— Но не сте сигурен?

— Като ме питате сега, не съм съвсем сигурен… не, господин Джефсън.

— Добре, ще го видя сам утре. А сега за тия белези по лицето й: вие не сте признали никому тук или където да било, че изобщо сте я ударили?

— Не, господине.

— А белегът на темето е останал от лодката, както твърдите?

— Да, господине.

— Но за другите мислите, че може да са от удара с апарата?

— Да, господине. Така предполагам.

— Добре, тогава ето как я виждам аз тая работа — каза Джефсън, като се обърна пак към Белнап. — Смятам, че когато му дойде времето, можем спокойно да заявим, че тези белези изобщо не са от него, разбирате ли? Те са от канджите и от прътите, с които са шарили там по дъното, когато са се мъчили да я намерят. Поне можем да се опитаме. А ако не са от канджите и прътите — добави той доста мрачно и сухо, — положително може да са от превозването на трупа от езерото до тая гара и оттам с влака дотук.

— Да, струва ми се, че Мейсън ще види доста зор да докаже, че не са от това — съгласи се Белнап.

— А колкото за триножника, е, по-добре ще е да изровим трупа и да направим свои измервания, и да премерим колко дебел е бордът на лодката, тъй че да не му е много лесно на Мейсън да се възползва от триножника, макар да го е намерил. — Очите на господин Джефсън силно се присвиха и станаха много бистри и много сини, когато каза тава. В главата и издълженото тяло той приличаше на пор. И на Клайд, който бе наблюдавал и слушал всичко това със страхопочитание, се стори, че този, по-младият мъж, е човекът, който би могъл да му помогне. Беше тъй хитър и практичен, тъй прям, студен и равнодушен и въпреки това вдъхваше доверие, досущ като някоя неподдаваща се на управление машина, която произвежда енергия.

И когато най-после двамата адвокати тръгнаха да си вървят, Клайд съжаляваше. Защото, докато бяха близо до него, правеха планове и крояха как да го избавят, той се чувстваше много по-сигурен, по-силен, изпитваше по-голяма надежда, по-голяма увереност, че може би в някой бъден ден ще бъде свободен.