Теодор Драйзер
Американска трагедия (80)

XIV

Оказа се, че господин Качумън в никакъв случай не беше човек, който би могъл да измъкне от Клайд нещо повече, отколкото бяха измъкнали Мейсън и Смили. Макар и ловък до известна степен в сглобяването на объркани показания от данни, които изглеждаха най-правдоподобни, той не бе толкова вещ в областта на чувствата, колкото то бе необходимо в случая с Клайд. Твърде много се придържаше до закона, беше студен — неспособен да се вълнува. Ето защо след като подложи Клайд на безмилостен четиричасов разпит един горещ юлски следобед, в края на краищата се видя принуден да се откаже с чувството, че като предумишлен убиец Клайд вероятно бе най-изключителният пример за бездарен и несръчен престъпник, какъвто бе някога виждал.

Защото след идването на Смили Мейсън беше отишъл с Клайд на бреговете на Голямата чапла. И там бе открил триножника и фотоапарата. И беше чул нови лъжи от Клайд. И както сега обясни на Качумън, при все че Клайд отричаше да е притежавал фотоапарат, той — Мейсън — имал доказателства, че е притежавал и че го е взел със себе си на тръгване от Ликъргъс. Обаче когато Качумън го изненада с този факт, Клайд не можа да му отговори нищо друго, освен че не бил взимал със себе си фотоапарат и че намереният триножник съвсем не бил от неговия апарат — лъжа, която дотолкова ядоса Качумън, че реши да не спори с него по-нататък.

Същевременно обаче, понеже Брукхарт му беше наредил каквито и да бъдат личните му заключения по отношение на Клайд непременно да му намери някакъв адвокат (великодушието, ако не и честта на семейство Грифитс изисквало поне толкова, понеже роднините им на Запад, както Брукхарт вече му беше обяснил, нямали нищо, пък и не било желателно да бъдат забъркани в това дело), той реши, че трябва да му избере защитник, преди да си замине. Ето защо, без да има някакво понятие от местното политическо положение, той отиде при Айра Келог, директор на Катаракската околийска национална банка, който, макар Качумън да не знаеше това, беше по върховете на ръководството на демократическата партия. А поради религиозните и нравствените си възгледи същият този Келог беше вече във висша степен раздразнен от престъплението, в което бе обвинен Клайд. От друга страна, понеже също така добре знаеше, че това дело вероятно ще отвори пътя за допълнителни републикански победи в приближаващите избори, той си даде сметка, че няма да е зле да се позасили опозицията срещу Мейсън. Съдбата като че ли твърде явно благоприятстваше републиканската политическа машина в лицето на Клайд и чрез престъплението, извършено от него.

Защото след разкриването на това убийство Мейсън се радваше на такава известност и дори пръснала се по целите Съединени щати слава, с каквато не се беше ползвал от години никой прокурор от този край. Кореспонденти на вестници, репортери и илюстратори се стичаха вече от такива далечни градове като Бъфало, Рочестър, Чикаго, Ню Йорк и Бостън, било да интервюират, било да рисуват скици или да фотографират Клайд, Мейсън, останалите живи членове на семейство Олдън и така нататък, докато местните жители обсипваха Мейсън с искрени похвали, та дори и гласоподавателите демократи от окръга се присъединяваха към републиканците, като се уверяваха един друг, че Мейсън е човек на място, че се държи с този млад убиец така, както е заслужил, и че нито богатството на семейство Грифитс, нито семейството на това богато момиче, което той като че ли се е мъчил да спечели, не могат ни най-малко да повлияят на младия народен трибун. Това е истински прокурор. Той не „губи напразно време, бога ми“.

Наистина преди още да дойде Качумън, следователят свика свидетелите по следствието и те в присъствието и дори под ръководството на Мейсън установиха, че загиналото момиче е умряло вследствие на убийство, замислено и извършено от някой си Клайд Грифитс, който се намирал в момента в затвора на Бриджбърг и трябвало да бъде задържан там в очакване на решението на околийския съвет на съдебните заседатели, на който престъплението трябвало скоро да бъде представено за разглеждане. А Мейсън, както всички сега знаеха, възнамеряваше да осигури с искане, отправено до губернатора, извънредно заседание на Върховния съд, което естествено щеше да наложи едно незабавно свикване на разширения състав на съдебните заседатели, за да изслуша доказателствата и свидетелските показания и или да подведе Клайд под отговорност, или да го освободи. И ето че Качумън пристигна, за да попита къде би могъл да намери истински способен местен адвокат, в когото да бъдат сигурни, че ще съумее да изгради някаква защита за Клайд. И в същия миг в ума на Келог проблесна името и репутацията на някой си Алвин Белнап от фирмата „Белнап & Джефсън“ в същия този град — личност, която е била два пъти щатски сенатор, три пъти народен представител на демократическата партия от този край, а напоследък смятан от разни политици-демократи като човек, който ще бъде почетен с по-висока длъжност, щом успеят да удържат победа, която ще позволи на демократите да вземат в свои ръце местната административна власт. Всъщност едва преди три години в борбата за прокурорската длъжност на Мейсън същият този Белнап спечели най-много гласове от всички други кандидати на демократическата листа. Наистина той беше толкова добър в политическо отношение, че тази година бе посочен като кандидат за същата длъжност на околийски съдия, на която бе хвърлил око Мейсън. И ако не бяха тези неочаквани и тъй поразителни събития във връзка с Клайд, почти всички бяха решили, че бъде ли посочен за кандидат, Белнап ще бъде избран. И въпреки че не си даде труд да изложи на Качумън всичките сложни подробности на това много интересно политическо положение, господин Келог все пак му обясни, че господин Белнап е съвсем изключителен човек, почти идеален, ако е необходим опонент на Мейсън.

След това бегло въведение Келог предложи да заведе Качумън лично в кантората на „Белнап & Джефсън“, която се намирала точно отсреща, в сградата Бауърз.

Те почукаха и вратата им отвори жив, много симпатичен на вид към четиридесет и осем годишен мъж със среден ръст, чиито сиво-сини очи веднага направиха на Качумън впечатление като духовни прозорци на безспорно проницателен, макар и не съвсем положителен и гъвкав ум. Защото Белнап обикновено се държеше така, че всички го уважаваха. Беше завършил университет и на младини благодарение на своята външност, материално и обществено положение (баща му е бил съдия и сенатор в Конгреса) беше опитал достатъчно от онова, което бихме могли да наречем „живота на големия град“, тъй че всички тези нетактични грубости, както и сексуални задръжки и сексуални въжделения, които все още тъй много вълнуваха, стимулираха и можеха да се сметнат дори за характеристика на човек като Мейсън, отдавна бяха отстъпили мястото си на непринудени маниери и разбиране на хората, а това му позволяваше доста лесно да схваща всяко не особено заплетено нравствено или социално усложнение, пред което можеше да го изправи животът.

Наистина той беше човек, който по природа би се заел със случай като този на Клайд с по-малко страст и напрежение, отколкото Мейсън. Защото някога, когато наближавал двадесетата си година, сам той изпаднал в затруднение с две момичета, с едното от които само си играел, докато в другото бил сериозно влюбен. И след като прелъстил първото и се изправил пред годеж или бягство, избрал бягството. Но преди това изложил положението на баща си, който го посъветвал да замине на почивка, а в същото време били потърсени услугите на домашния лекар. Срещу хиляда долара и разноските, необходими за настаняване на бременното момиче в Ютика, бащата най-сетне сполучил да отърве сина си и направил възможно завръщането му и в крайна сметка оженването му за другото момиче.

И така, при все че в никакъв случай не съчувстваше на по-жестоките и по-решителни похвати в опита на Клайд да се избави, както гласеше засега обвинението (никога през всичките години на адвокатската си практика не бе могъл да схване психологията на убиеца), все пак поради носещите се слухове за съществуването и влиянието на любовта към богато момиче, чието име още оставаше в тайна, Белнап беше склонен да подозре, че Клайд е бил подведен или заслепен от чувствата си. Не беше ли беден, суетен и амбициозен? Беше чул за това; дори си беше мислил, че при съществуващото политическо положение би могъл с изгода за себе си и може би твърде пагубно за мечтите на Мейсън да изгради известна защита или поне да се надява на редица юридически възражения и отлагания на делото, покрай които на господин Мейсън да не му е чак толкова лесно да грабне длъжността околийски съдия, колкото той си представя. Не би ли било възможно с няколко бързи юридически хода — дори въпреки надигащото се обществено мнение или тъкмо поради него — да поиска прехвърляне на делото другаде или да се отложи за събиране на нови доказателства, в който случай съдебното дирене да започне едва когато господин Мейсън вече няма да е на тази длъжност. Белнап и новият му съдружник Рубин Джефсън, съвсем наскоро дошъл от щата Върмонт, бяха мислили за това.

А ето че пристигна господин Качумън, придружен от господин Келог. И след това — съвещание с господин Качумън и господин Келог, при което вторият обоснова в съвсем политическа светлина целесъобразността Белнап да поеме тази защита. А при наличието на собствената му заинтересованост в това дело той не се колеба много дълго и като се посъветва с по-младия си съдружник, реши да я поеме. В края на краищата тя надали би могла да му навреди в политическо отношение, каквото и да бъде настроението на хората.

И тогава, след като Качумън му връчи предварителния хонорар, както и препоръчително писмо до Клайд, Белнап помоли Джефсън да се обади на Мейсън и да го уведоми, че Белнап и Джефсън, адвокати на Самюъл Грифитс, натоварени да защитават племенника му, го молят за подробно писмено изложение на всички обвинения, както и за събраните досега показания и доказателства, протокола от аутопсията и доклада на следователя за предварителното следствие. Също така сведение дали е било отправено искане за извънредна сесия на Върховния съд и ако има такова, кой съдия е назначен да води делото и кога и къде ще се събере съветът на съдебните заседатели. Между другото — каза той, — понеже господа Белнап и Джефсън са научили, че трупът на госпожица Олдън е бил изпратен в родното й място, за да бъде погребан, те молят прокуратурата за съгласие той да бъде изровен, за да може да бъде освидетелстван от други лекари, поканени от защитата — положение, на което Мейсън първо се опита да се противопостави, но накрая се съгласи, за да не става нужда да се подчинява сетне на разпореждането на съдията от Върховния съд.

Щом уреди тези подробности, Белнап заяви, че отива в затвора да види Клайд. Беше късно и той не бе вечерял, а сега можеше да остане изобщо без вечеря, но искаше да проведе „задушевен“ разговор с този младеж, за когото Качумън го осведоми, че бил много труден. Но Белнап, обнадежден за борбата си против Мейсън и с убеждението, че благодарение на своя душевен строй ще разбере Клайд, бе обладан от професионално любопитство в най-висша степен. Каква романтика и каква драма в това престъпление! Какво ли момиче е тази Сондра Финчли, за която вече беше чул по тайни пътища? Не може ли тя да бъде някак привлечена към защитата на Клайд? Беше вече разбрал, че името й не бива да се споменава — такова било изискването на висшата политика. Той наистина нямаше търпение час по-скоро да поговори с този хитър, амбициозен и лекомислен младеж.

Обаче, когато стигна в затвора и показа на шерифа Слак писмото от Качумън, Белнап го помоли за лична услуга — да го заведат горе на някое място близо до килията на Клайд, та да може, без да съобщят за идването му, първо да го понаблюдава — и бе тихо заведен на втория етаж; там му отвориха външната врата, водеща към коридора, дето се намираше килията на Клайд, и го оставиха да влезе сам. Когато стигна на няколко крачки от килията, можа да го разгледа — Клайд лежеше по лице на желязното си легло, с ръце на главата, в отвора стоеше таблата с недокосната храна, тялото му бе безволно отпуснато. Защото след посещението на Качумън и втория несполучлив опит да убеди някого в безполезните си и безсмислени лъжи той бе обзет от още по-голямо малодушие. Всъщност беше дотолкова паднал духом, че направо ридаеше и рамената му се тресяха от беззвучния плач. При тази гледка и като си спомни собствените младежки лудории, Белнап изпита към него дълбоко съжаление. Никой бездушен убиец, както си помисли той, не би плакал.

Той се приближи до вратата на килията и след кратко забавяне заговори:

— Хайде, хайде, Клайд! Това няма да помогне. Не бива така да се отчайвате. Вашият случай може да не е чак толкова безнадежден, както го мислите. Не бихте ли седнали да поприказвате с адвокат, който смята, че би могъл да направи нещо за вас? Аз се казвам Белнап, Алвин Белнап. Живея тук в Бриджбърг и съм изпратен от този другия, дето е бил тук преди малко… Качумън, така ли му беше името? Вие не сте се разбрали с него много добре, нали? Е, и аз също. Той май не е човек от нашата черга. Но ето ви писмо от него, с което ме упълномощава да бъда ваш защитник. Искате ли да го видите?

Той мушна писмото с добродушен и авторитетен вид през гъстата решетка, към която Клайд се приближи с любопитство и съмнение. Защото в гласа на този човек имаше нещо толкова сърдечно и необикновено, разбиращо, че му вдъхна смелост. Затова пое писмото, без да се колебае, прочете го и го върна с усмивка.

— Ето на̀, така си и мислех — продължи Белнап с най-убедителен тон, доволен от ефекта, който отдаваше изключително на личния си магнетизъм и чар. — Така е по-добре. Сигурен съм, че ще се разберем. Чувствам го. Вие ще можете да говорите с мен с такава лекота и искреност, както бихте говорили с майка си. И без да ви е страх, че дори и една дума за нещо, което сте ми казали, ще стигне до някое друго ухо, освен ако сам пожелаете, нали? Защото аз ще бъда ваш защитник, Клайд, в случай че се съгласите, а вие ще бъдете мой клиент и ние ще седнем заедно утре или когато кажете, и вие ще ми разправите всичко, което смятате, че трябва да зная, а аз ще ви кажа какво аз смятам, че трябва да зная, и дали ще мога да ви помогна. И ще ви докажа, че с всяко нещо, с което ми помагате, помагате на самия себе си, нали? Ще си извадя и душата, за да ви измъкна от тази беда. Е, какво ще кажете, Клайд?

Той се усмихна най-насърчително и съчувствено, дори благо. А Клайд, усетил за първи път, откакто бе тук, че е намерил някого, комуто вероятно би могъл да се довери без всякаква опасност, вече си мислеше, че може да е най-добре, ако разкаже на този човек всичко, от игла до конец… Надали би могъл да каже защо, но го харесваше. Някак бързо, макар и смътно, той долови, че този човек разбира и би могъл дори да му съчувства, ако знаеше всичко или почти всичко. И след като Белнап му обясни подробно колко голямо е желанието на този негов враг Мейсън да го осъди и как при положение че успее да изгради правдоподобна защита, той, Белнап, е сигурен, че ще му се удаде да отлага делото, докато мандатът на този човек изтече, Клайд заяви, че ако адвокатът го остави тази нощ да обмисли всичко, на другия ден или когато той пожелае да дойде пак, ще му разкаже всичко.

И така на другия ден Белнап седеше на столче, дъвчеше шоколад и слушаше, докато Клайд пред него на желязното легло разправяше своята история — всичките подробности на своя живот от деня на пристигането му в Ликъргъс — как и защо беше дошъл там, случая с убитото дете в Канзас сити, без обаче да спомене изрезката от вестника, която беше запазил, а след това забравил; за запознанството си с Робърта и увлечението си по нея; за нейната бременност и как се е мъчил да я отърве… и така нататък, и така нататък, докато тя заплашила, че ще го изложи, и тогава най-после, изпаднал в дълбоко отчаяние и страх, той прочел случайно бележката в „Таймз Юниън“ и се опитал да направи същото. Но изобщо не го е замислял лично той — господин Белнап трябва да го разбере. Нито я е убил умишлено накрая. Не, не е. Каквото друго и да мисли, господин Белнап трябва да повярва това. Той не я е ударил преднамерено. Не, не, не! Това било случайност. Имало е фотоапарат и триножникът, за който се говорело, че бил намерен от Мейсън, безспорно бил неговият. Също така той го скрил под паднало дърво, след като случайно ударил Робърта с фотоапарата и после го видял да потъва в езерото, където е без съмнение и сега, и то със снимки на самия него и Робърта на филма в него, ако не са се развалили от водата. Но той не я е ударил умишлено. Не… не е. Тя се приближила и той я ударил, но не умишлено. Лодката се преобърнала. А след това описа колкото можеше по-точно как преди това бе изпаднал като че ли в транс, защото, след като отишъл толкова далече, не можел да отиде докрай.

Но на това място самият Белнап най-сетне се отегчи и се разстрои от този странен разказ, видя колко невъзможно е да го изложи, да не говорим пък да убеди с него в невинността на тези тъмни и жестоки кроежи и постъпки съдебни заседатели, набрани измежду обикновените хора от този затънтен горски край, и най-после, уморен, обзет от несигурност и дори душевен смут, стана, сложи ръце върху рамената на Клайд и каза:

— Е, мисля, че стига толкова за днес, Клайд. Разбирам как сте се чувствали и как всичко се е случило… разбирам също колко сте уморен и много се радвам, че можахте да ми разкажете самата истина, защото знам колко трудно е било за вас да го направите. Но не искам да говорите повече сега. Има дни пред нас, а има и известни неща, които искам да свърша, преди да разгледаме някои от по-маловажните подробности в тая работа утре или вдругиден. Сега лягайте и си отспете. Ще имате нужда от всичките си сили за работата, която ще трябва да извършим двамата с вас малко по-нататък. Но засега няма защо да се тревожите, понеже то не е нужно, разбирате ли? Аз ще ви измъкна от тая каша… или по-точно ние ще ви измъкнем, моят съдружник и аз. Имам съдружник, когото ще доведа тук тия дни. Ще го харесате и него. Но има няколко неща, за които искам да помислите и към които да се придържате, едно от тях е да не позволите някой да ви накара със заплаха да направите нещо, защото или аз, или съдружникът ми ще се отбиваме тук всеки ден и каквото и да искате да кажете или да узнаете, ще можете да го кажете или да го узнаете от нас. Освен това не бива да говорите с никого — с Мейсън, шерифа, тия тъмничари, с никого… освен ако аз ви кажа да говорите. С никого, чувате ли? А преди всичко друго недейте вече плака. Защото и да сте невинен като ангел или черен като самия дявол, най-лошото нещо, което можете да направите, е да плачете пред някого. Публиката и тия затворнически служители не го разбират: те неизменно го взимат за слабост или признание във виновност. А аз не искам да мислят нищо подобно за вас сега, особено след като зная, че наистина не сте виновен. Сега го знам. Аз го вярвам. Разбирате ли? Затова дръжте се като мъж пред Мейсън и пред всички други. Всъщност отсега нататък бих искал да се помъчите да се смеете по малко… или най-малкото да се усмихвате и да се здрависвате с тия хора тук. Знаете ли, в правото има една стара поговорка, че съзнанието за невинността успокоява човека. Мислете и се дръжте като невинен. Недейте седя потънал в мрачни мисли с такъв вид, сякаш сте загубили сетния си приятел, защото не сте. Аз съм тук, а също и моят съдружник господин Джефсън. Аз ще го доведа тук след ден-два и вие трябва да го гледате и да се държите с него също както с мен. Имайте му доверие, защото по юридически въпроси той е в известни отношения по-находчив и от мен. А утре ще ви донеса една-две книги, списания и вестници и искам да ги четете или да гледате картинките. Те ще ви помогнат да не мислите за неволята си.

Клайд успя едва-едва да се усмихне и кимна.

— Също така отсега нататък… не зная дали сте изобщо религиозен, но независимо от това в неделните дни тук в затвора има черковна служба и аз искам да я посещавате… разбира се, ако ви предложат. Защото хората тук са религиозни и аз искам да им правите колкото можете по-добро впечатление. Няма да обръщате внимание какво ще говорят и как ще ви гледат, ще правите, както ви казвам. А ако тоя Мейсън или някой друг от тукашните започнат да ви досаждат, пратете ми една бележка. Сега ще си вървя, тъй че изпратете ме с весела усмивка и да ме посрещнете също така, когато дойда пак. И да не приказвате, чувате ли?

След това той бодро разтърси Клайд за рамената, плесна го по гърба и излезе, а в действителност вътрешно си казваше: „Дали наистина вярвам, че тоя тип е толкова невинен, колкото твърди? Дали е възможно човек да удари момиче по тоя начин и да не знае, че го върши умишлено? И после да заплува настрана, защото, както уверява, мислел, че ако отиде до нея, можел да се удави и той. Лошо. Лошо! Има ли дванадесет души, които ще го повярват? А това куфарче, тия две шапки, тоя липсващ костюм! И все пак той се кълне, че не я е ударил умишлено. Но как да приемем всички тия кроежи… Намерението, което не е невинно в очите на закона. Дали казва истината, или лъже дори и сега… може би се опитва да измами не само мен, но и себе си? А тоя фотоапарат… би трябвало да го докопаме, преди да го е пипнал Мейсън и да го е приложил към веществените доказателства. А тоя костюм. Би трябвало да го намеря и може би да го спомена, за да оборя впечатлението, че е бил скрит. Да кажа, че е бил у нас през цялото време… да го изпратя в Ликъргъс за чистене. Но не, не… една минутка… трябва да обмисля.“

И така нататък, точка по точка, докато си казваше уморено, че навярно по-добре би било да не използва изобщо разказа на Клайд, а да скърпи някаква друга история… да го промени или да го смекчи по някакъв начин, който ще го направи не толкова жесток, не толкова близък до убийство от гледна точка на закона.