Теодор Драйзер
Американска трагедия (76)

X

Повторното появяване на Мейсън в стана с новината, съобщена първо на Франк Хариът, а след това на Харли Багот и Грант Кранстън, че Клайд е задържан и всъщност си е признал, че е бил с Робърта на Голямата чапла, макар и да не признава, че я е убил, и че той — Мейсън — е дошъл със Суенк да изземе неговите вещи, беше достатъчно да развали хубавия излет като с един-единствен порив на вятър. Защото, макар всички да бяха смаяни, изумени и да не можеха да повярват, все пак Мейсън беше тук, искаше да знае къде са вещите на Клайд и твърдеше, че само поради молбата на самия Клайд не го е довел да посочи имуществото си.

Франк Хариът, най-практичният от компанията, разбра истинността и авторитетността на това изявление и веднага го заведе в палатката на Клайд, където Мейсън се зае да проверява съдържанието на куфара и дрехите му, докато Грант Кранстън заедно с Багот, като си даваха сметка за голямото увлечение на Сондра по Клайд, отидоха да извикат първо Стюърт, сетне Бъртин и най-после Сондра и се отдалечиха от всички други, за да могат в по-тесен кръг да я осведомят за това, което става. А тя, в първия миг, когато ясно схвана какво й казват, пребледня, падна безчувствена в прегръдките на Грант, а след като я отнесоха в палатката й и я свестиха, завика:

— Не вярвам нито една дума! Не е вярно! Че то не е възможно! Бедното момче! О, Клайд! Къде е той! Къде са го завели?

Но Стюърт и Грант в никой случай не бяха разчувствани като нея и я предупредиха да мълчи. Това би могло да излезе вярно. Ами ако е наистина вярно? Другите ще се научат, нали? А ако се предположи, че не е вярно, той може скоро да докаже невинността си и да бъде свободен. Няма смисъл да се държи така сега.

Но после Сондра прехвърли в мислите си съществуващата все пак възможност за такова нещо… Клайд е убил някакво момиче на Голямата чапла… той е задържан и отведен по такъв начин… а за нея обществото… или поне тази компания… знаят, че е увлечена по него… родителите й ще се научат… самото общество ще се научи… може би…

Но Клайд трябва да е невинен. Всичко това трябва да е грешка. А после мислено се върна и си спомни как първа бе чула новината за удавеното момиче по телефона там, от вилата на Хариът. А после пребледняването на Клайд… неразположението му… как малко остана да загуби съзнание. О, не!… Не може да бъде! Но все пак закъснението му и идването от Ликъргъс едва в петък… Това, че не й беше писал оттам. А после, когато пак си представи напълно ужаса на това обвинение, припадна отново и остана да лежи съвсем неподвижна и бяла, докато Грант и другите се споразумяваха помежду си, че най-доброто би било да вдигнат стана сега или рано сутринта и да потеглят за Шарон.

А Сондра, когато дойде на себе си след малко, се заля от плач и заяви, че трябва да се махне оттук веднага, че не може „да понася това място“ и взе да се моли на Бъртин и всички други да стоят до нея и да не казват нищо за това, че губила свяст и плакала, понеже то щяло само да даде повод за приказки. И през цялото време си мислеше само (ако всичко това е вярно) как би могла да прибере тези писма, които му беше писала! О, боже! Какво ли ще е сега, в този момент, да попаднат в ръцете на полицията или на вестниците и да бъдат напечатани? И въпреки всичко беше покъртена от любовта си към него и за първи път в младия си живот потресена до такава степен, че суровата и неумолима действителност на живота нахълта в кръга на нейното весело и суетно съществуване…

И така, веднага бе наредено тя да отиде със Стюърт, Бъртин и Грант в Метиското ханче в източния край на езерото, понеже оттам призори, според Багот, могли да заминат за Олбъни и така, по околен път, да достигнат Шарон.

Междувременно Мейсън, след като влезе във владение на всички тукашни вещи на Клайд, бързо потегли на запад към Малкия рибен залив и Тримилевия залив, като се спря само първата нощ в едно стопанство и пристигна на Тримилевия залив късно във вторник вечер. Все пак не без да разпитва Клайд по пътя, както бе възнамерявал, и още повече поради това, че при преглеждане на вещите му в палатката в стана не беше намерил сивия костюм, с който според показанията на Клайд бил на Голямата чапла.

А Клайд, разтревожен от това ново усложнение, отричаше, че е носил сив костюм, и настояваше, че е бил със същия костюм, който е на гърба му в момента.

— Но не е ли бил съвършено мокър?

— Беше.

— Добре, тогава къде са ви го почистили и огладили след това?

— В Шарон.

— В Шарон ли?

— Да, господине.

— Някой шивач?

— Кой шивач?

Уви, Клайд не можеше да се сети.

— Ще рече, че сте го носили омачкан и мокър от Голямата чапла до Шарон, тъй ли?

— Да, господине.

— И никой не е забелязал това, разбира се.

— Доколкото си спомням, не.

— Не, доколкото си спомняте, а? Добре, ще я видим тая работа по-нататък.

И Мейсън реши, че Клайд без съмнение е убил девойката, и то предумишлено. И че в крайна сметка ще успее да накара Клайд да покаже къде е скрил костюма или пък го е давал за чистене.

Следващият въпрос беше за сламената шапка, намерена в езерото. Какво ще каже за нея? С признанието, че вятърът му е духнал шапката, Клайд се беше издал, че е бил на езерото с шапка, но не непременно сламената шапка, която бяха намерили на повърхността на водата. Сега обаче Мейсън беше решил да установи пред тези свидетели чие притежание е била шапката, намерена върху водата, също както и съществуването на втора шапка, която Клайд си е сложил после.

— Тая ваша сламена шапка, за която казвате, че я отнесъл вятърът. Вие не се опитахте да я вземете от водата тогава, така ли?

— Да, господине.

— Предполагам, не сте помислили за нея, както сте били развълнуван?

— Да, господине.

— Но въпреки това сте били с друга сламена шапка, когато сте слизали надолу през гората. Откъде я взехте?

Клайд, хванал се в клопката, озадачен, замълча за частица от секундата и уплашен се питаше дали биха могли да докажат, че тази втора сламена шапка, с която беше сега, е същата, с която е вървял през гората. А също дали онази, намерена във водата, е била купена в Ютика. И реши да излъже:

— Но аз не съм имал друга сламена шапка.

Без да обърне внимание на тези думи, Мейсън посегна, свали сламената шапка от главата на Клайд и заразглежда подплатата с Марката „Страк & сие, Ликъргъс“.

— Виждам, че на тая има подплата. Купили сте я в Ликъргъс, а?

— Да, господине.

— Кога?

— О, още през юни.

— Но все пак сте сигурен, че това не е шапката, с която сте били, когато сте вървели през гората нея нощ?

— Да, господине.

— Добре, къде е била тя тогава?

И Клайд отново замълча, като хванат в капан, и се замисли: „О, боже! Как да обясня сега това? Защо признах, че тая на езерото е била моя?“ Но в същия миг си каза, че дали ще го отрече, или не, на езеро Грас и на Голямата чапла има хора, които ще си спомнят, че е бил със сламена шапка.

— Къде е била тя тогава? — настояваше Мейсън.

И Клайд най-после проговори:

— О, аз бях тук един път по-рано и тогава бях с нея. На връщане в Ликъргъс я забравих тук, но онзи ден я намерих пак.

— Аха, разбирам. Много удобно, трябва да кажа.

Той започваше да се уверява, че има работа с много изпечен тип, че трябва да му слага клопките си по-хитро, и в същото време реши да призове за свидетели брата и сестрата Кранстън и всички други членове на компанията при Мечото езеро, за да установи дали си спомнят Клайд да е бил без сламена шапка при пристигането си този път и дали е оставил сламена шапка миналия път. Клайд лъжеше, разбира се, и прокурорът щеше да го уличи.

И така за Клайд нямаше нито миг спокойствие по целия път до Бриджбърг и околийския затвор. Защото, колкото и да отказваше да отговаря, Мейсън непрекъснато се нахвърляше върху му с въпроси като: „Щом не сте искали нищо друго, освен да обядвате на брега, защо е трябвало да отидете до най-южния край на езерото, когато там съвсем не е толкова красиво, колкото на други места?“ И: „Къде сте прекарали остатъка от тоя следобед… положително не на това място?“ А после се връщаше внезапно към писмата от Сондра, които бе намерил в куфара му. Откога я познава? Дали е толкова влюбен в нея, колкото тя, изглежда, е влюбена в него? Дали не е решил да убие госпожица Олдън заради обещанието на Сондра да се омъжи за него наесен?

Но макар и да не се въздържа решително да отрече това най-ново обвинение, повечето време Клайд мълчаливо и отчаяно гледаше пред себе си — изтерзано, нещастно.

А после най-ужасната нощ, която прекара в таванската стая на някакво стопанство в западния край на езерото, на сламеник направо върху пода, а Сисъл, Суенк и Краут с револвер в ръка го пазеха на смени, докато Мейсън, шерифът и останалите спяха на долния етаж. И някои местни жители, поради плъзналата някак мълва, дойдоха призори да питат: „Чухме, че тоя, дето е убил момичето горе на Голямата чапла, бил тук… вярно ли е?“ И после останаха да чакат, та да ги изпратят, когато те тръгнаха на съмване с фордовете, осигурени от Мейсън.

А пък на Малкия рибен залив, както и на Тримилевия залив, имаше направо тълпи — земеделски стопани, летовници, дървари, деца, — насъбрали се очевидно поради съобщението, предадено по телефона. А във второто селище ги чакаха Бърли, Хейт и Нюком, които, предупредени предварително по телефона, бяха призовали пред някой си Гейбриъл Грег, извънредно върлинест, свадлив и дребнав мирови съдия, всички лица от Голямата чапла, необходими за окончателното установяване на самоличността на Клайд. И сега Мейсън пред този местен съдия обвини Клайд в убийството на Робърта, поиска прилагането на мярката за неотклонение и формално решение за задържането му в околийския затвор в Бриджбърг. А след това заедно с Бъртън, шерифа и неговите помощници го заведе в Бриджбърг и веднага го хвърли в затвора.

Намерил се там, Клайд рухна на тясното, желязно легло и стисна главата си в смъртно отчаяние. Беше три часът през нощта и тъкмо пред затвора, когато приближиха, видя тълпа от най-малко петстотин души — шумна, присмехулна, заплашваща. Защото вече се беше пръснала новината, че поради желанието му да се ожени за богато момиче, той най-зверски нападнал и убил млада и чаровна работничка, чиято единствена вина била в това, че го обичала много. Чуха се груби и заплашителни викове:

— Ето го, мръсното копеле! Ще увиснеш на въжето зарад това, само почакай! — Така закрещя млад дървар, горе-долу от типа на Суенк, с жесток, унищожителен поглед в безмилостните млади очи.

И още по-лошо: приличащо на оса момиче от провинциален бедняшки квартал, облечено с рокля от Оксфорд, се наведе напред в мъждивата светлина на уличните лампи и извика:

— Глей го ти него, мръсния подлец… убиец! Смятал си, че ще се отървеш, а?

И Клайд се притисна в шерифа Слак и си помисли: „Ами те наистина вярват, че съм я убил! Може дори да ме линчуват!“ Но беше така уморен, объркан, унижен и нещастен, че когато видя външната желязна врата на затвора да се отваря за него, направо си отдъхна с облекчение, защото тя обещаваше закрила.

Но като влезе в килията, цяла нощ се измъчва от мисли — мисли за всичко току-що загубено. Сондра! Чичо му и другите Грифитс! Бъртин. Всички тези хора в Ликъргъс, които ще научат всичко сутринта. Най-после майка му, всички! Къде ли е Сондра сега? Защото Мейсън й е казал, разбира се, и на всички други, когато е отишъл да прибере неговите вещи. И те вече знаят точно какво представлява — предумишлен убиец! Само да можеше, да можеше някой да знае как се беше случило всичко! Ако Сондра, майка му, кой да е, можеше наистина да го разбере!

Може би ако обясни всичко на този човек Мейсън сега, преди работите да са стигнали по-далеч — да разкаже точно какво се е случило… Но това би значило да каже истината за своя замисъл, за действителното му първоначално намерение, за фотоапарата, за това, че е зарязал Робърта и заплувал към брега. За този непреднамерен удар (и кой ли ще му повярва!) как е скрил триножника след това. Освен другото няма ли това да го унищожи по същия начин пред Сондра, пред чичови му — пред всички? И много вероятно пак да бъде съден и осъден на смърт за убийство. О, боже мили — убийство! И да бъде съден за това сега, ужасното престъпление срещу нея да бъде доказано! Ще го сложат на електрическия стол въпреки всичко, нали? И тогава видя пред себе си целия този ужас: може би смърт… и то за убийство… Клайд се закова на мястото си. Смърт! Боже господи! Защо беше оставил тези писма от Робърта и от майка му в стаята си при госпожа Пейтън! Да беше поне преместил куфара в друга стая, преди да тръгне? Защо не се сети за това? И в същия миг си помисли: „Нямаше ли и то да е грешка, нямаше ли да е твърде подозрителна постъпка?“ Но как ли са научили откъде е и как се казва? После, пак така мигновено, мислите му се насочиха към писмата в куфара. Защото, както сега си спомни, в едно от тези писма майка му споменаваше за онази случка в Канзас сити и Мейсън щеше да се научи и за нея. Защо не ги унищожи! Писмата от Робърта, от майка му, всичките! Защо? Но не можа да си отговори защо — може би само едно безразсъдно желание да пази разни неща… всичко, което се отнасяше до него… всеки знак на внимание, обич. Ако не беше слагал тази втора сламена шапка… да не беше срещнал онези трима мъже в гората! Боже! Трябвало е да знае, че ще могат да го открият по един или друг начин. Да беше избягал в тази гора на Мечото езеро, да беше взел куфара си с писмата от Сондра! Може би, може би — кой знае — в Бостън или в Ню Йорк, или някъде другаде би могъл да се укрие.

Разстроен и изтерзан, той не можеше да заспи, а само крачеше напред-назад, присядаше на крайчеца на твърдото, чуждо за него легло и мислеше, мислеше. А призори кокалест, възрастен, ревматичен тъмничар с увиснала като чувал, износена униформа дойде с черен железен поднос, на който имаше тенекиено канче кафе, хляб и парче шунка с едно яйце. Той загледа Клайд с любопитство и все пак някак безразлично и мушна подноса през отвор, широк и висок точно колкото да мине храната, макар Клайд да не искаше нищо.

По-късно Краут, Сисъл и Суенк, а накрая и самият шериф се изредиха един по един да го погледнат и да кажат: „Е, Грифитс, как се чувстваш тая сутрин?“, или: „Здравей. Мога ли да направя нещо за теб?“, а в очите им се четеше изумлението, погнусата, подозрението или ужасът, с които ги изпълваше предполагаемото му престъпление. Ала дори въпреки тези чувства те проявяваха своеобразен интерес и дори угодлива гордост от присъствието му тук. Не принадлежеше ли той, Грифитс, към известното светско общество в големите централни градове на юг от Бриджбърг? Освен това както за тях, така и за страхотно развълнуваната публика отвън той беше заловен в капана звяр, хванал се в мрежите на правосъдието благодарение на собствената им изключителна вещина и сега задържан като веществено доказателство за ловкостта им. А вестниците и хората, положително ще заговорят, ще им създадат огромна известност — техните снимки ще бъдат напечатани наред със снимката на Клайд, техните имена ще бъдат непрекъснато свързвани с неговото.

А Клайд ги гледаше през решетестата врата и се мъчеше да бъде учтив, защото сега беше в техните ръце и те можеха да правят с него каквото поискат.