Теодор Драйзер
Американска трагедия (75)

IX

В отсъствието на Клайд впечатленията на господин Мейсън от средата, в която той се движеше, допълниха и потвърдиха онези от Ликъргъс и Шарон и бяха достатъчни, за да го накарат да погледне по-трезво върху лекотата (вероятната лекота), с която би могъл, както си беше представял преди, да извоюва обвинителна присъда. Защото около себе си той видя неща, които говореха за неограничени средства, както и стремеж да потушат такъв един скандал. Богатство. Разкош. Влиятелни имена и връзки, които да го защитят без съмнение. Нямаше ли вероятност богатите и силни Грифитс, след като техният племенник е бил така задържан и каквото и да е престъплението му, да се погрижат да осигурят най-способния адвокат, за да опазят името си? Без съмнение… и тогава, при такива отлагания на делото, каквито можеше да осигури подобен адвокат, не би ли било възможно дълго преди да успее да постигне обвинителна присъда, сам той автоматически да отпадне като прокурор, да не бъде посочен и избран на съдийското място, което тъй много желаеше и което му бе тъй необходимо?

Седнал пред кръга от красиви, обърнати към езерото палатки, Хари Багот, с яркоцветен пуловер и фланелени панталони, оправяше пръта и макарата на въдицата си. А в някои от палатките с отметнати предни платнища се виждаха отделни фигури — Сондра, Бъртин, Уайнът и други, които се занимаваха със своя тоалет след неотдавнашното плуване. Понеже елегантността на компанията го накара да се усъмни доколко уместно би било в политическо и обществено отношение открито да изложи същината на своята задача, Мейсън реши да запази засега мълчание и размишляваше колко различна е била неговата ранна младост и младостта на Робърта Олдън в сравнение с живота на тези младежи. Естествено, както го виждаше той, един мъж с връзките на този Грифитс можеше да си позволи да постъпи тъй подло и жестоко с едно момиче с положението на Робърта и да има надеждата да остане ненаказан. Все пак в желанието си да вземе колкото може преднина над враждебните обстоятелства, които биха могли сега да се изпречат пред него, той най-после се приближи към Багот и много язвително, макар и да се мъчеше да прояви добродушие и общителност, забеляза:

— Прекрасно място за стан, а?

— Да, така мислим и ние.

— Трябва да сте група от именията и хотелите край Шарон, предполагам?

— Да. Главно от южния и западния бряг.

— Никой друг от семейство Грифитс освен господин Клайд вероятно?

— Не, мисля, че са още на езеро Грийнууд.

— Смятам, че познавате лично господин Клайд Грифитс?

— О, разбира се, той е член на компанията.

— Не знаете ли случайно, откога е тук този път, искам да кажа, при семейство Кранстън?

— Май че от петък. Във всеки случай аз го видях в петък сутринта. Но той сигурно ще се върне и ще можете да го попитате сам — приключи разговора Багот, комуто започваше да се струва, че господин Мейсън проявява малко прекалено любопитство, а освен това не е от кръга, към който принадлежаха сам той и Клайд.

Тъкмо тогава пред палатките мина Франк Хариът с тенисна ракета под мишница.

— Накъде, Франки?

— Да опитам тия кортове, дето ги е направил Харисън тая сутрин.

— С кого!

— С Вайълет, Надин и Стюърт.

— Има ли място за още един корт?

— Ами че те са два. Защо не повикаш Бърт, Клайд и Сондра и не дойдете?

— Може и да дойда, след като оправя тая работа тук.

А Мейсън веднага си помисли: „Клайд и Сондра.“ Клайд Грифитс и Сондра Финчли — същото момиче, чиито писъмца и картички бяха в един от неговите джобове. И дали нямаше да я види сега тук, заедно с Клайд… може би по-късно да говори с нея за него?

Но тъкмо тогава Сондра, Бъртин и Уайнът излязоха от палатките си и Бъртин се провикна:

— Ей, Харли, не си ли видял някъде Надин?

— Не, но Франк току-що мина оттук. Каза, че отивал на тенис кортовете да играе с нея и Вайълет и Стю.

— Така ли? Хайде тогава да вървим, Сондра. И ти, Уайнът. Да видим на какво прилича тоя корт.

Когато изрече името на Сондра, Бъртин се обърна да я хване под ръка, което точно осведоми Мейсън и му даде желания от него случай да види и да прецени за миг момичето, което тъй трагично и без съмнение съвсем неволно бе заместило Робърта в сърцето на Клайд. И както можа да се убеди сега, тя беше по-хубава, по-богато облечена, отколкото другата би могла някога да мечтае да бъде. И жива, противно на другата, която сега лежеше мъртва в моргата в Бриджбърг.

Но докато още я гледаше, трите, хванали се под ръка, отминаха. Сондра извика през рамо на Харли:

— Ако видиш Клайд, кажи му да дойде и той, чуваш ли?

А Багот отговори:

— Мислиш ли, че човек трябва да го каже на тая твоя сянка?

Мейсън, под впечатлението на багрите и на драмата, се огледа втренчено и дори възбудено наоколо. Сега беше напълно ясно защо Клайд е искал да се отърве от другото момиче — истинската, основната подбуда. Това красиво момиче тук, както и целият този разкош, към който се е стремил! И като си помислеше само, че един младеж на неговата възраст и с неговите възможности се е унизил до такава ужасна постъпка! Човек не можеше да го повярва! И само четири дни след убийството на другото, нещастното момиче, да се забавлява с тази прекрасна девойка по такъв начин и да се надява да се ожени за нея, както Робърта се беше надявала да се омъжи за него! Какви невъобразими низости има в живота!

Понеже Клайд не се появяваше, той вече наполовина беше решил да каже кой е и да пристъпи към издирването и изземването на вещите му, когато се появи отново Ед Суенк и с кимване даде знак на Мейсън да го последва. След като двамата навлязоха доста навътре в сянката на околните дървета, Ед му посочи не някой друг, а Никълъс Краут, придружен от строен спретнато облечен младеж, отговарящ по възраст горе-долу на описанието на Клайд и за когото в същия миг разбра, поради восъчната бледост на лицето, че трябва да е Клайд. И веднага се нахвърли върху му като някоя ядосана оса или стършел, спирайки само първо да попита Суенк къде е бил заловен и от кого, а след това измери Клайд с критичен и суров поглед, както приличаше на човек, който представлява силата и величието на закона:

— И тъй, вие сте Клайд Грифитс, а?

— Да, господине.

— Добре, господин Грифитс. Аз се казвам Орвил Мейсън. Аз съм прокурор на околията, където се намират езерата Голямата чапла и Грас. Предполагам, че вече достатъчно добре познавате тия места, нали?

Той спря да види ефекта от тази язвителна забележка. Но въпреки че очакваше да го види да трепва и да се отдръпва, Клайд само не сваляше от него погледа на неспокойните си черни очи, в които се четеше страхотно напрежение.

— Не, господине, не мога да кажа, че ги познавам.

Защото с всяка крачка, измината през гората, у него бе нараствало дълбокото и непоколебимо убеждение, че пред каквито доказателства и улики да се изправи, сега не бива да казва нито дума за себе си, за връзките си с Робърта, за отиването си до езеро Грас или Голямата чапла. Не бива! Защото това би било равностойно на признание във вина за нещо, в което всъщност не беше виновен. И никой не бива да повярва… никога… нито Сондра, нито някой от роднините му, нито някой от тези изтънчени приятели, че той би могъл да бъде виновен дори в помисъл за такова нещо. Но ето че приятелите му бяха тук, на разстоянието на човешки глас, и всеки миг можеха да се появят и така да научат защо е задържан. И докато, от една страна, смяташе за необходимо да отрича, че знае нещо във връзка с всичко това, от друга страна, изпитваше безграничен ужас от този човек, от враждебността и гнева, които такова държане можеше да породи у него. Счупеният нос! Големите му сурови очи!

Тогава Мейсън го загледа като някакъв невиждан, но лют звяр и макар да се ядоса на отричането му, все пак заключи по пребледнялото лице, че не само вероятно, но дори без съмнение той скоро ще бъде принуден да признае вината си, и продължи:

— Разбира се, вие знаете в какво сте обвинен, господин Грифитс.

— Да, господине, току-що го чух от този човек тук.

— Признавате ли се за виновен?

— Ами, не, господине, разбира се, не се признавам — отговори Клайд и тънките му, сега побелели устни се опънаха върху равните зъби, а очите се изпълниха с дълбок, трепетен, но все пак неуловим ужас.

— Как? Що за глупост! Каква безочливост! Вие отричате, че сте били на езеро Грас и на Голямата чапла миналата сряда и четвъртък?

— Да, господине.

— Добре, в такъв случай — и Мейсън се изпъна с гневен и същевременно инквизиторски вид, — предполагам, ще откажете, че сте познавали Робърта Олдън, девойката, която сте завели на езеро Грас, а след това сте разхождали по Голямата чапла с лодка миналия четвъртък… девойката, с която сте се знаели цялата минала година, която е живяла при госпожа Гилпин и работила в оглавяваното от вас отделение при „Грифитс и съдружие“… девойката, на която сте подарили тези тоалетни принадлежности за Коледа! Предполагам още, ще кажете, че името ви не е Клайд Грифитс и че не сте живели при госпожа Пейтън на Тейлър стрийт, и че това тук не са писма и картички от куфара ви там… от Робърта Олдън и от госпожица Финчли, всички тия картички и бележници.

Докато говореше, той извади писмата и картичките и ги размаха пред Клайд. И при всяка фраза от тази тирада доближаваше рязко широкото си лице с плоския, счупен нос и малко предизвикателно издадена брадичка до лицето на Клайд, като го изгаряше с пламенен, презрителен поглед, а Клайд се дърпаше от него с почти забележимо сепване и ледени тръпки минаваха нагоре-надолу по гърба му и сковаваха сърцето и ума. Тези писма! Всички тези сведения за него! А в куфара в палатката му тук бяха всичките по-скорошни писма от Сондра, в които тя разкриваше подробно как ще избягат заедно през настъпващата есен. Защо не ги беше унищожил! А сега този човек можеше да ги намери, щеше да ги намери… и може би да подложи на разпит Сондра и всички други. Клайд се сви и вледени мислено: уличаващите го последствия от тъй лошо скроения и изпълнен замисъл му натежаха, както светът върху рамената на някой слабосилен Атлас.

И въпреки всичко чувстваше, че трябва да каже нещо, без да признава какаото и да било. Най-после отговори:

— Името ми е наистина Клайд Грифитс, но всичко останало не е вярно. Всичко друго не ми е известно.

— Хайде, хайде, господин Грифитс! Недейте започва с опит да ме излъжете. Така няма да стигнем доникъде. С това ни най-малко не ще си помогнете пред мен, а и нямам време за такива неща сега. Помнете, че тези хора тук са свидетели на всичко, каквото казвате. Аз идвам направо от Ликъргъс, от вашата стая при госпожа Пейтън, и притежавам куфара ви и писмата от госпожица Олдън до вас — безспорно доказателство, че сте познавали тази девойка, че сте я ухажвали и прелъстили миналата зима, а след това, тая пролет, когато е забременяла от вас, сте я накарали да отиде при родителите си, а после да тръгне с вас на този излет, както сте й казали, за да се задомите. Е, задомихте я, няма що… с гроба, ето как я задомихте… на дъното на Голямата чапла! И можете да стоите тук пред мен, когато ви казвам, че имам всички необходими доказателства ей тук, в себе си, и да ми разправяте, че дори не я познавате! Хубава работа!

Гласът му звучеше все по-силно и Клайд се уплаши да не го чуят отвъд в стана. Да не го чуе самата Сондра и да дойде тук. И при все че от потока на громящите и смазващи неопровержими доказателства, бързо нахвърляни от Мейсън, гърлото му се стегна и той едва можеше да се сдържи да не закърши ръце, когато прокурорът най-сетне свърши, Клайд отговори само:

— Да, господине.

— Хубава работа! — повтори Мейсън. — Сега мога напълно да повярвам, че сте способен да убиете едно момиче и да офейкате точно както сте го направили… и то при нейното положение! Но да се опитвате да се откажете от писмата й до вас! Ами че вие бихте могли със същия успех да отречете, че сте тук и че сте жив. А тия картички и писъмца… за тях какво ще кажете? Предполагам, че те не са от госпожица Финчли? Какво ще кажете? Да не искате да кажете, че те не са от нея?

Той ги размаха пред очите на Клайд. А Клайд, разбрал, че истината за тях, понеже Сондра беше почти на самото място, може да бъде установена в момента, отвърна:

— Не, не отричам, че тези са от нея.

— Прекрасно. Но онези другите от куфара ви в същата стая не са ли писани от госпожица Олдън?

— Не желая да давам изявления за тях — отговори Клайд и мекушаво запримига, докато Мейсън размахваше пред него писмата на Робърта.

— Тц-тц-тц! Гледай ти! — зацъка с възмущение Мейсън. — Такава глупост! Такава безочливост! Е, добре, добре, няма да се тревожим за всичко това сега. Мога лесно да го докажа, когато му дойде времето. Но как можете да стоите тук и да го отричате, като знаете, че имам доказателства, това не мога да разбера! Една картичка, написана със собствения ви почерк, сте забравили да извадите от чантата, която сте я накарали да остави на Ловната хижа, докато вашата сте взели със себе си, господни Карл Грейъм, Клифърд Голдън и Клайд Грифитс, картичка, на която сте писали: „От Клайд на Бърт, весела Коледа“. Спомняте ли си? Е, ето я. — С тези думи той бръкна в джоба си, извади картичката, която беше взел от тоалетните принадлежности, и я размаха под носа на Клайд. — И това ли сте забравили, а? Собствения си почерк! — Той помълча, но като не получи отговор, най-после добави: — Ама и вие ако не сте тъпак! Като сте кроили, не ви е стигнал умът дори да не използвате собствените инициали за тия фалшиви имена, под които сте се надявали да се прикриете… господин Карл Грейъм… господин Клифърд Голдън!

В същото време той напълно си даде сметка колко важно е да има признание и се чудеше как да го получи още сега, на самото място, а понеже изражението на Клайд, замръзналият на лицето му ужас му подсказа мисълта, че престъпникът може просто да е твърде уплашен, за да проговори, Мейсън изведнъж промени тактиката си — поне дотолкова, че сниши глас и заглади дълбоките брънки по челото и около устата си.

— Виждате ли, работата стои така, Грифитс — подхвана той пак, много по-спокойно и по-просто. — Лъжата или глупавото, безразсъдно отричане при такива обстоятелства, както в този случай, не може ни най-малко да ви помогне. Може само да ви навреди и това е самата истина. Може да си мислите, че досега съм бил грубоват, но то е само защото и аз бях под голямо напрежение във връзка с този случай, като се мъчех да заловя човек, за когото смятах, че ще е много по-друг тип от вас. Но сега, като ви виждам и като зная как се чувствате… колко уплашен сте всъщност от случилото се, идва ми наум, че може да е имало нещо във връзка с този случай, някои смекчаващи вината обстоятелства, които, ако ми разкриете сега, може да представят историята в малко по-различна светлина. Разбира се, аз не зная. Сам вие сте този, който може да отсъди най-добре, но аз ви казвам направо каквото мисля. Защото, разбира се, имаме на ръка тия писма. Освен това, когато стигнем в Тримилевия залив утре, както се надявам да стане, там ще бъдат тримата мъже, които са ви срещнали оная вечер да отивате на юг от Голямата чапла. И не само те, но и ханджията от езеро Грас, ханджията от Голямата чапла, лодкарят, който ви е дал под наем лодката, и шофьорът, който ви е закарал с Робърта Олдън от Ловната хижа. Те ще установят самоличността ви. Мислите ли, че няма да ви познаят, никой от тях, и не ще могат да кажат дали сте били там с нея, или не, или че, когато му дойде времето, съдебните заседатели няма да им повярват?

И всичко това Клайд отбелязваше в ума си като автомат, който щрака, когато пуснеш в него монета, но все още не казваше нищо — само гледаше със скован поглед.

— И не само това — продължи Мейсън много меко и най-предразполагащо, — да не забравяме и госпожа Пейтън. Тя ме видя да вадя тия писма и картички от куфара в стаята ви и от горното чекмедже на шкафчето. После всичките тия момичета от фабриката, където сте работили вие и госпожица Олдън. Мислите ли, че те няма да си спомнят всичко за вас и нея, когато научат, че тя е умряла. О, каква глупост! Каквото и да мислите, би трябвало да разберете това сам. Положително нямате никаква надежда да се отървете по този начин. Така се показвате като своего рода глупак. Трябва сам да го разберете.

Той пак замълча с надежда за признание. Обаче Клайд, все още убеден, че всяко изказване във връзка с Робърта или езерото Голямата чапла означава гибел, само го гледаше облещено и тогава Мейсън добави:

— Добре, Грифитс, сега ще ви кажа още едно нещо и не бих могъл да ви дам по-добър съвет, дори да ми бяхте син или брат и да се мъчех да ви отърва от това положение, а не да ви накарам да кажете истината. В случай че се надявате някак да си помогнете, няма да спечелите нищо, ако отричате всичко по този начин, както правите сега. Вие просто създавате мъчнотии и сам се осъждате в очите на другите. Защо да не кажете, че сте я познавали и че сте били горе с нея, и че тя ви е писала тия писма, и да свършим с тая работа? Това не можете да отречете, дори да се надявате да отречете нещо друго. Всеки разумен човек, родната ви майка, ако беше тука, щеше да ви каже същото. Това, което вършите, е направо смешно и говори повече за виновност, отколкото за невинност. Защо не си кажете още сега истината по отношение на тези факти, преди да стане твърде късно да се възползвате от някакви смекчаващи вината обстоятелства в цялата тая история… ако има такива? И ако го сторите сега, и аз имам някаква възможност да ви помогна, обещавам ви пред всички тук, че ще го направя с радост. Защото в края на краищата не съм дошъл тук, за да преследвам някого, докато го уморя или принудя да направи признание за нещо, което не е извършил, а само да установя истината в този случай. Но ако вие продължавате да отричате дори че сте познавали това момиче, когато ви казвам, че имам всички необходими улики, и мога да го докажа, е, тогава… — И прокурорът с досада и възмущение вдигна ръце към небесата.

Но и сега, както преди, Клайд остана ням и пребледнял. Въпреки всичко, което му обясни Мейсън, и всичко, което като че ли искаше да му подскаже с този явно дружески и сърдечен съвет, Клайд все още не можеше да се отърве от мисълта, че да признае дори само това, че е познавал Робърта, ще го докара до сигурна гибел. Обречеността на такова признание в очите на другите там. Край на всичките му мечти за Сондра и този живот. Затова, изправен пред тази опасност, трябва да мълчи, да не се издава. При това Мейсън, разгневен до немай-къде, не издържа и възкликна:

— Прекрасно в такъв случай! Значи, вие окончателно сте решили да не говорите, така ли?

И Клайд, потиснат и смазан, отговори:

— Аз нямам никаква вина за нейната смърт. Това е всичко, което мога да кажа сега.

И още недовършил, помисли, навярно беше по-добре да не го казва… че може би по-добре щеше да бъде, ако беше казал… ако беше казал, какво? Че е познавал Робърта, разбира се, че е бил горе на езерото с нея… че удавянето й е било нещастен случай. Защото той изобщо не я е удрял освен съвсем случайно, нали? Само че най-добре щеше да бъде да не признава изобщо, че я е удрял. Защото кой при такива обстоятелства би повярвал, че я е ударил с фотоапарата случайно? Най-добре да не споменава апарата, понеже никъде във вестниците не пише, че е носил със себе си апарат.

Той все още размишляваше, когато Мейсън възкликна:

— В такъв случай вие признавате, че сте я познавали?

— Не, господине.

— Прекрасно тогава — рече прокурорът и се обърна към другите: — Предполагам, че не ни остава нищо друго, освен да го заведем обратно в стана и да видим какво знаят там за него. Може би така ще измъкнем нещо от тоя тип, като направим очна ставка с приятелите му. Куфарът и вещите му са останали там в една от палатките, ако не се лъжа. Хайде да го заведем там, господа, и да видим какво знаят всички тия там за него.

Бързо и хладно той се завъртя, но Клайд, свил се вече от ужас пред това, което го очакваше, възкликна:

— О, моля ви се, недейте! Вие няма да го направите, нали? О, недейте прави това! Моля ви се, недейте!

В този момент се обади Краут:

— Той ме молеше там в гората да се застъпя пред вас да не го водите в стана.

— Охо, ето накъде духал вятърът, така ли? — възкликна в отговор Мейсън. — Вие сте твърде деликатен, за да се покажете тъй пред дамите и господата от колонията от Дванайсетото езеро, а пък не искате да признаете дори и това, че сте познавали нещастната малка работничка, на която сте били началник! Чудесно! Добре тогава, любезни приятелю, или веднага ще разкажете каквото наистина знаете, или тръгваме към стана. — И той спря за миг, да види какъв ефект ще произведат думите му. — Ще съберем всички тия хора, ще обясним точно как стои работата и тогава ще видим дали ще отречете всичко! — Но като забеляза, че Клайд все още се двоуми, додаде: — Хайде, водете го, момчета. — И като се обърна по посока на стана, направи няколко крачки. Краут хвана Клайд за едната ръка, Суенк за другата и го поведоха натам, но той извика:

— О, моля ви се, недейте! Надявам се, че няма да направите такова нещо, нали, господин Мейсън? О, ако обичате, не искам да се връщам там. Не защото съм виновен, но вие можете да вземете нещата ми, без да ме водите там. А освен това, то ще ми коства толкова много сега.

Пот отново изби на капки по бледото му лице и по ръцете и той целият се смрази.

— Не искате да отидете, а? — възкликна Мейсън, като се спря при този възглас. — Ще се уязви гордостта ви, нали, ако те узнаят? Добре тогава, да речем, че отговорите на някои от въпросите, които ме интересуват… Ще ми кажете истината, и то без да се запъвате, или тръгваме към стана… тоя път без да се бавим нито миг! Хайде, ще отговаряте ли, или не? — И пак се обърна с лице към Клайд, който с треперещи устни и смутен, блуждаещ поглед нервно и подчертано заяви:

— Разбира се, аз я познавах. Да, познавах я. Така е! То се вижда от тия писма. Но какво от това? Аз не съм я убил. И не съм я водил там горе с някакво намерение да я убия. Не съм. Не съм, казвам ви! Това беше нещастен случай. Аз дори не съм искал да я заведа там горе. Тя искаше да отида… да отида някъде с нея, защото… защото, е, вие знаете… тя го пише в писмата. А аз само се мъчех да я склоня да отиде някъде сама, та да ме остави на мира, защото не исках да се оженя за нея. Това е всичко. И я заведох там съвсем не за да я убия, а да се помъча да я убедя и толкоз. И не съм преобръщал лодката… поне не съм искал да я преобърна. Вятърът отнесе шапката ми и ние, тя и аз, скочихме едновременно да я хванем и лодката се преобърна… това е всичко. И единият борд я удари по главата. Аз видях, добре, но тя така махаше с ръце и крака, че ме хвана страх да се доближа, защото можеше да ме повлече и мен на дъното. И изплувах на брега. Това е самата истина, кълна ви се!

Лицето му, докато говореше, изведнъж се изчерви цялото, ръцете също. Очите му бяха измъчени, ужасени, изпълнени с терзание. Той си мислеше: „Но може да не е имало вятър тоя следобед и те може да го открият. Или да открият триножника, скрит под един дънер. Ако го намерят, няма ли да помислят, че съм я ударил с него?“ Беше мокър от пот и трепереше.

Но Мейсън вече започваше да го разпитва отново:

— Чакайте, да се спрем на тоя въпрос за минутка. Вие казвате, че не сте я завели там с намерение да я убиете?

— Да, господине.

— Добре, защо тогава сте решили да се запишете под две различни имена в ханчето на езеро Голямата чапла и езеро Грас?

— Защото не исках никой да знае, че съм бил там с нея.

— Аха, разбирам. Не сте искали скандал във връзка с положението, в което е била?

— Не, господине. Да, господине, точно така.

— Обаче не сте имали нищо против нейното име да бъде свързано със скандала, в случай че я намерят после?

— Но аз не съм знаел, че тя ще се удави — отвърна Клайд хитро и ловко, навреме усетил клопката.

— Обаче сте знаели, разбира се, че сам вие няма да се върнете. Това сте знаели, нали?

— Ами… не, господине, не съм знаел, че няма да се върна. Смятах да се върна.

„Доста ловко, доста ловко“ — помисли си Мейсън, но не го каза гласно, а след това бързо изрече:

— И тъй, за да бъде всичко колкото може по-лесно и по-естествено за вас да се върнете, взели сте вашия куфар с вас, а нейната чанта сте оставили. Така ли е? Какво ще кажете за това?

— Но аз не го взех, защото смятах да избягам. Ние решихме да сложим в него обяда си.

— „Ние“ или вие?

— Ние.

— И така е трябвало да носите тоя голям куфар заради един малък обед, а? Не сте ли могли да го носите увит във вестник или в нейната чантичка?

— Ами, чантичката й беше пълна, а аз не обичам да нося пакети, увити във вестник.

— Аха, разбирам. Много сте горд и чувствителен, а? Но не чак толкова горд, че да не носите тежък куфар по целия път, да кажем дванайсет мили, нощем до Тримилевия залив, нито ви е било срам да ви видят, че го правите, нали?

— След като тя се удави и аз не исках да се узнае, че съм бил там с нея и трябваше да се махна…

Той не довърши, а Мейсън само го гледаше и си мислеше за многото, много въпроси, които искаше да му зададе — тъй много, много други въпроси, на които Клайд — както той знаеше или предполагаше — нямаше да може да даде отговор. Но ставаше късно, а вещите на Клайд още не бяха прибрани от стана — неговият куфар, може би и онзи костюм, с който е бил на Голямата чапла… сив, както бяха казали, не този, с който бе сега. А да го разпитва тук, по този начин, в здрача, макар и да можеше да постигне много, стига да имаше възможност да продължи достатъчно дълго… нали им предстоеше още връщане и по пътя щеше да има достатъчно време да продължи да му задава въпросите си.

И тъй, макар съвсем да не му се искаше това в момента, Мейсън заключи:

— Е, добре, вижте какво ще ви кажа, Грифитс, засега ще ви оставим малко да си починете. Може това, което твърдите, да е така… аз не знам. Най-искрено се надявам, заради вас, да е наистина така. Във всеки случай вие ще тръгнете с господин Краут. Той ще ви каже накъде да вървите.

След това се обърна към Суенк и Краут и възкликна:

— Добре, момчета! Ето какво ще направим. Става вече късно и ще трябва да побързаме, ако искаме да стигнем някъде тая вечер. Господин Краут, вие ще заведете тоя млад мъж долу при другите две лодки и ще чакате там. Само се попровикнете пътем да обадите на шерифа и Сисъл, че сме готови. А пък Суенк и аз ще дойдем с третата лодка, щом свършим работата.

Краут веднага се подчини, а Мейсън и Суенк се запътиха в падащия мрак към стана; Краут и Клайд вървяха на запад и Краут се провикваше, докато шерифът и помощникът му го чуха и дадоха отговор.