Теодор Драйзер
Американска трагедия (74)

VIII

Идущият ден се зазори след почти безсънна нощ, след тревожни и мъчителни сънища за Робърта, за хора, дошли да го задържат, и за излета, докато най-после стана. Очите му пареха, болеше го всеки нерв. Когато след около час се реши да слезе долу, видя Фредерик (шофьора, който ги доведе предишния ден) да изкарва една от колите. И му поръча да донесе всички сутрешни вестници, излизащи в Олбъни и Ютика. А към девет и половина, когато шофьорът се върна, отиде с тях в стаята си, заключи се и като разгърна един от вестниците, веднага видя крещящите заглавия:

ТАЙНСТВЕНАТА СМЪРТ НА ДЕВОЙКА

ТРУПЪТ НАМЕРЕН ВЧЕРА В АДИРОНДАКСКО ЕЗЕРО

СПЪТНИКЪТ Й ИЗЧЕЗНАЛ

И изведнъж, изтръпнал и пребледнял, се отпусна на един от столовете до прозореца и зачете:

Бриджбърг Ню Йорк, 9 юни: Трупът на неизвестна девойка, предполагаема съпруга на млад мъж, който се записал първо в сряда сутрин в ханчето на езеро Грас, щата Ню Йорк, като Карл Грейъм и съпруга, а после в четвъртък по обед, в хижата на езеро Голямата чапла, като Клифърд Голдън и съпруга, бе изваден от водите в южния край на Голямата чапла малко преди пладне вчера. След като в Лунния залив бе намерена преобърната лодка и плаваща мъжка сламена шапка, цялата сутрин дъното бе претърсвано с канджи и въжета… Обаче до седем часа вечерта снощи трупът на мъжа не е бил открит и според следователя Хейт от Бриджбърг, който към два часа е бял повикан на местопроизшествието, надали може да се очаква изобщо да бъде намерен. Няколко белега и драскотини, забелязани по главата и лицето на покойната, както и показанията на трима мъже, дошли на мястото, докато търсенето още продължавало, които заявили, че са срещнали през нощта млад мъж, отговарящ на описанието на Голдън, или Грейъм, в гората южно от езерото, доведоха мнозина до заключение, че е било извършено убийство и че убиецът прави опит да се укрие.

Кафявата кожена пътническа чанта на девойката, също както и принадлежащите й шапка и палто, са били оставени — чантата на билетното гише на Ловната хижа (железопътна гара на пет мили от езеро Голямата чапла), а шапката и палтото — на гардероба на ханчето край езерото, докато Грейъм, или Голдън, както се казва, взел куфара си със себе си в лодката.

Според ханджията на Голямата чапла, двамата се записали при пристигането си като Клифърд Голдън и съпруга от Олбъни. Те останали в хана само няколко минути, след което Голдън излязъл на кея точно пред хана и наел лека лодка, с която заедно с девойката и куфара си излязъл на разходка по езерото. Те не се върнали и вчера сутрин лодката била намерена преобърната в тъй наречения Лунен залив — малка, вдадена в сушата водна площ в най-южната част на езерото, — откъдето скоро след това бе извадено тялото на младата жена. Понеже в тази част на езерото не се знае да има камъни, а по лицето на жената доста ясно личат белези от нараняване, веднага възникнало подозрение, че девойката може да е станала жертва на насилие. Това, заедно с показанията на тримата мъже, както и фактът, че мъжката сламена шапка, намерена до лодката, няма подплата, нито други указания за личността на собственика й, накара, следователя Хейт да даде изявления, че ако трупът на мъжа не бъде открит, той ще приеме, че е било извършено убийство.

Голдън, или Грейъм, както го описват ханджиите, гостите и водачите на езеро Грас и езеро Голямата чапла, не е повече от двадесет и четири или двадесет и пет годишен, строен, мургав и не по-висок от пет фута и осем или девет инча. По време на пристигането си е бил облечен със светлосив костюм, жълто-кафяви обувки и сламена шапка; носел кафяв куфар, към който били пристегнати чадър и някакъв друг предмет, вероятно бастунче.

Шапката и палтото, оставени от девойката в ханчето, са тъмно и светлокафяви съответно, роклята й — тъмносиня.

Всички железопътни гари в околностите са предупредени да бъдат нащрек, та да може Голдън, или Грейъм, да бъде задържан, ако е жив и прави опит за бягство. Трупът на удавената ще бъде пренесен в Бриджбърг, околийския център, където ще се води следствието.

Смразен и безмълвен, Клайд седеше и размишляваше. Защото нали новината за такова подло убийство, както изглеждаше това според съобщението, наред с факта, че е било извършено толкова близо в околностите, ще породи такава възбуда, че мнозина, може би всички, ще се взират във всеки пристигащ или заминаващ с надеждата да открият описания във вестниците човек? Няма ли да е по-добре тогава, понеже са вече почти по дирите му, да се яви пред властите на Голямата чапла или тук и да направи пълни признания за всичко станало досега, за първоначалния му замисъл и причините за него, като обясни освен това, че в най-последния момент всъщност не я убил, че в душата му настъпила промяна и не е бил в състояние да изпълни кроежите си? Но не. Това би значило да издаде на Сондра и на чичови си онова, което е имало между него и Робърта… и то преди да е съвсем сигурно, че всичко е свършено за него тук. А от друга страна, дали ще му повярват сега, след това бягство… след това съобщение за рани по лицето и? Не изглежда ли действително така, като че ли я е убил, колкото и да се мъчи да обясни, че не е?

Напълно вероятно беше също поне някои от всички, които го бяха видели, да го познаят по отпечатаните описания, макар вече да не носеше сивия костюм, нито сламената шапка. Боже! Те търсеха него или по-точно този Клифърд Голдън, или Карл Грейъм, който приличаше на него, за да го обвинят в убийство! Но ако изглежда точно като Клифърд Голдън и дойдат онези тримата мъже! Побиха го тръпки. И още по-лошо. Това беше нова и ужасна мисъл — и тя проблесна в ума му за първи път в този миг: еднаквостта на инициалите му с неговите! Никога досега не беше помислял за тях в неблагоприятна светлина, но сега му беше ясно, че те бяха пагубни. Защо това не му беше дошло наум преди? Защо? Защо? О, боже!

Тъкмо тогава го повика по телефона Сондра. Обадиха му, че тя го търси. И трябваше да събере всички сили, за да може гласът му да прозвучи естествено. Как е болното й момче тая сутрин? По-добре ли е? Колко ужасно е тая болест да го свие снощи така неочаквано! Дали е наистина добре сега? И дали ще може да дойде на излета? Това е чудесно. Тя толкова се уплашила и така се тревожела цялата нощ, че може да му е много зле и да не иска да дойде. Но той ще дойде, тъй че сега всичко е пак добре. Скъпият! Сладкото й момче! Толкова много ли я обича? Тя е съвсем сигурна, че този излет ще му подейства много добре. Но до пладне, скъпи; тя ще използва всяка минутка, за да се приготви, обаче в един или един и половина всички трябва да бъдат на кея на Казиното. И тогава… о! Колко хубаво ще прекарат там! Той ще дойде с Бъртин и Грант и всички други от тяхната вила, а на кея ще може да се прехвърли в моторницата на Стюърт. Положително ще бъде много весело, ужасно весело, но в момента тя трябва да върви. Довиждане.

И тя пак отлетя като някое пъстрокрило птиче.

Но да чака три часа, докато ще може да се махне оттук и да избегне опасността да се сблъска с някого, който ще търси Клифърт Голдън или Карл Грейъм! Та нали дотогава би могъл да отиде нагоре по брега на езерото в гората… или да седи долу с куфара готов и да наблюдава кой приближава (ако изобщо има някой) по дългата лъкатушна пътека или с моторница през езерото? И ако зърне някого, който му се стори дори съвсем малко подозрителен, би могъл да побегне, нали? После направи точно това: първо се отдалечи в гората, като се озърташе, както би се озъртал някой подгонен звяр. След известно време се върна и ту сядаше, ту крачеше, но непрекъснато се вглеждаше, вглеждаше. (Кой е този човек? Каква е тази лодка? Къде отива? Дали не идва случайно тук? Кой е в нея? Ами ако е полицай… детектив? Тогава да бяга, разбира се… ако има още време.)

Но ето най-после часът е един и моторницата с Бъртин, Харли, Уайнът, Грант и самия него потегля към кея. И когато стигат там, към тях се присъединяват всички други от компанията заедно със слугите. А на Малкия рибен залив, тридесет мили по на север, ги посрещат колите на Багот, Хариът и други и оттам с багажа и лодките ги пренасят четиридесет мили на изток до Мечото езеро, тъй усамотено и приказно, както Голямата чапла.

Каква радост щеше да му доставя този излет, ако отново другото нещо не беше надвиснало над него сега. Какво неизказано удоволствие да бъде близо до Сондра, нейните очи непрекъснато да му говорят колко много го обича! И тя в такова повишено настроение поради неговото присъствие тук, до нея. Но все пак трупът на Робърта е изплувал! И продължават да търсят Клифърд Голдън… Карл Грейъм. Описанието на неговата външност съобщено по телеграфа и обявено навред. Тези тук, всички, в техните лодки и коли, вероятно са го чели. И въпреки това поради близостта с него и неговите връзки… Сондра и семейство Грифитс… не го подозират, дори не помислят за описанието. Ами ако помислят! Ако се сетят! Какъв ужас! Бягство! Изобличение! Полиция! Първите, които ще го изоставят — тези всички, освен може би Сондра. А дори и тя. Да, разбира се, и тя. Ужасът в нейните очи!

А после вечерта по залез, на западния бряг на същото езеро, на открита поляна, гладка като добре поддържана морава, цялата компания се разположи в пет разноцветни палатки, наредени около огън, като в някое индианско село, с палатките на готвачите и слугите в далечината. И пет-шест лодки, изтеглени от водата, блеснали като риби върху тревистия бряг на езерото. След това вечеря около огъня. И Багот, и Хариът, Стюърт и Грант, след като посвириха на другите да танцуват, се нагласиха на светлината на голямата бензинова лампа да играят покер. А другите подеха разгулни лагерни и студентски песни, нито една от които Клайд не знаеше, но все пак се опитваше да приглася. И кикот. И облози кой ще улови първата риба, кой ще удари първата катерица или яребица, кой ще спечели първото надбягване. И най-после задълбочени кроежи да пренесат сутринта след закуска стана поне десетина мили по на изток, където имало идеален плаж, и то само на пет мили от Метиското ханче, където можело да вечерят и да танцуват до насита.

А после тишината и очарованието на този стан нощем, след като всички, както се предполага, са легнали да спят. Звездите! Тайнствената тъмна вода, едва-едва накъдрена от лек ветрец; тайнствените тъмни борове, които си шепнат при всеки полъх; виковете на нощните птици и кукумявките, твърде тревожни за Клайд, будещи у него само вътрешно страдание. Красотата и великолепието на всичко… само ако… ако не го дебнеше по петите като призрак ужасът не само на това, което бе извършил с Робърта, но и опасността и силата на правосъдието, което го смяташе за убиец! А после, когато всички други си бяха легнали… или притаили на тъмно, Сондра излезе крадешком да размени с него още няколко последни думи и целувки под звездите. И той й шепнеше колко е щастлив, колко е благодарен за нейната любов и вяра и за миг почти се изкуши да я попита, ако някой път се окаже, че не е толкова добър, колкото тя си представя сега, дали все пак ще го обича поне мъничко… дали няма съвсем да го намрази… но се въздържа да не би след проявения от него ужас предишната вечер тя да свърже сегашното му настроение със снощното или някак да долови страшната убийствена тайна, която разяжда неговите гърди.

И сетне, легнал в четириместната палатка заедно с Багот, Хариът и Грант, той се ослушва неспокойно с часове за някакви дебнещи стъпки, които биха могли да означават… които биха могли да означават… боже!… какво ли не можеха да означават те дори и тук? Представителите на закона! Задържане! Разобличение! Смърт! И два пъти през нощта той се стряска от страшни, съсипващи сънища… и му се струваше, че… беше го страх… че е викал насън.

Но ето пак великолепието на утрото и жълтото кълбо на слънцето, изгряващо от водите на езерото… и в заливче на отсрещния бряг плаващи насам-натам диви патици. А след малко Грант, Стюърт и Харли, полуоблечени, с пушки, придали си вид на изкусни ловци, безразсъдно потеглят с лодки с надеждата да ударят няколко парчета отдалече, но се връщат с празни ръце за общо веселие на другите. Младежи и девойки се измъкват с пъстроцветни бански костюми и копринени хавлии, тичат към водата и се хвърлят весело със смях и врява и не могат да се нарадват на всичко. А в девет часа закуска и шумната хубава и шарена флотилия от кану се запътва на изток покрай южния бряг с дрънчене на банджо, китари и мандолини, гласове, издигнали се в песен, закачки и смях.

— Какво му има на мъничкия сладур днес? Лицето му е мрачно. Не може ли да се весели тук със Сондра и всички тия добрички другари?

И Клайд мигновено си дава сметка, че трябва да придобие весел и безгрижен вид.

А после, точно около пладне, Харли Багот, Грант и Хариът заявяват, че ей там, право пред тях, бил чудесният плаж, който имали наум — нос Овнешки рог, вдадена в езерото ивица земя, от най-високата точка на която се вижда цялото езеро. А долу на брега има достатъчно място за всичките палатки и други партакеши на компанията. След това, през целия приятен топъл неделен следобед, обичайната програма на забавления; обед, плуване, танци, разходки, игра на карти, музика. И Клайд, и Сондра, както всички други двойки се изплъзваха (Сондра с мандолина) до една скрита скала далече на изток от стана, където в сянката на боровете можеха да лежат — Сондра в прегръдките на Клайд, и да говорят за неща, които непременно щели да направят по-нататък, макар, както Сондра сега му съобщи, госпожа Финчли да заявила, че след това идване на Клайд дъщеря й не бивало вече да поддържа с него толкова интимни връзки, за каквито давал възможност този излет. Той бил твърде беден, твърде незначителен сродник на семейство Грифитс. (Горе-долу така, макар и не чак толкова открито, предаваше тя думите на майка си.) Но все пак добави:

— Колко смешно, сладурчо! Но недей го мисли. Аз само се изсмях и се съгласих, защото не искам да я ядосвам още отсега. Но я попитах как мога да те отбягвам и да не се срещам с теб тук или някъде другаде, след като си толкова популярен. Сладичкият ми е тъй хубав. Всички мислят така, дори момчетата.

В същия този час на верандата на Сребърния хан в Шарон прокурорът Мейсън, помощникът му Бъртън Бърли, следователят Хейт, Ърл Нюком и страшният шериф Слак, шкембест и навъсен, но въпреки това доста добродушен в обикновена компания, заедно с трима помощници — негови първи, втори и трети заместници: Краут, Сисъл и Суенк, се съвещаваха за най-добрия и най-сигурен начин незабавно да заловят престъпника.

— Отишъл е на Мечото езеро. Трябва да тръгнем подире му и да го хванем, преди до него да е стигнала по някакъв начин новината, че е търсен.

И така те потеглиха: Бърли и Ърл Нюком да обикалят Шарон, за да съберат каквито могат допълнителни данни във връзка с пристигането и заминаването на Клайд оттук за вилата на Кранстън в петък (те разговаряха и връчваха призовки на всички лица, които можеха да хвърлят някаква светлина върху движението му); Хейт замина за Тримилевия нос горе-долу със същата задача, да се срещне с Муни, капитана на „Лебед“, и тримата мъже, видели Клайд в гората; Мейсън с шерифа и неговите заместници тръгнаха с бързоходен катер, нает за тази цел, по известния вече път на наскоро потеглилата компания първо до Малкия рибен залив, а оттам, в случай че дирята се окаже вярна, на Мечото езеро.

И в понеделник сутрин, когато компанията бе вдигнала стан от Овнешкия рог и вече отиваше към Закътания плаж, четиринадесет мили по на изток, Мейсън със Слак и тримата му заместници пристигнаха на мястото, изоставено от младежите предишната сутрин. Там шерифът и Мейсън се посъветваха и разделиха силите си така: Мейсън и първият заместник-шериф Краут тръгнаха с едно кану, реквизирано от самотни местни жители, покрай южния бряг; Слак и вторият заместник-шериф Сисъл с друго кану — по северния бряг, а младият Суенк, който гореше от желание да задържи някого и да му сложи белезници, трябваше да се прави на самотен млад ловец или горски жител и тръгна с трето кану направо на изток през средата на езерото, за да търси някакъв издайнически пушек или огньове, палатки или хора, разположили се по бреговете. И обладан от мечтата той да бъде този, който ще залови убиеца („В името на закона вие сте арестуван, Клайд Грифитс!“), сега се ядосваше, че поради нареждането на Мейсън, както и на Слак, в случай че откриеше някакви белези като стражеви пост, за да не подплаши плячката или да я загуби, трябваше да се върне назад и от някое място, откъдето би имало по-малка вероятност да бъде чут от престъпника, да даде един изстрел от осемпатронния си револвер и онази от двете групи, която се случеше по-близо, трябваше да даде един изстрел в отговор и да побърза колкото може към него. Но при никакви обстоятелства не биваше да се опитва да залови престъпника сам, освен ако забележи някакво подозрително лице, приличащо по описание на Клайд, да се отдалечава пеша или с лодка.

В същия този час Клайд с Харли Багот, Бъртин и Сондра гребеше на изток в една от лодките, наред с останалата флотилия, поглеждаше назад и се чудеше. Ами ако досега някой полицай, или друго длъжностно лице, е пристигнал в Шарон и е тръгнал по дирите му насам? Нима ще е трудно да разбере накъде е отишъл, стига да знае името му?

Но те не знаеха неговото име. Не го ли доказаха съобщенията във вестниците? Защо вечно се тревожи, особено пък на този изключително хубав излет и когато той и Сондра могат най-после да бъдат пак заедно? А освен другото, нямаше ли сега възможност да се отдели самичък в тези почти безлюдни гори, покрай брега на изток, към това ханче в другия край на езерото… и да не се върне? Не беше ли попитал съвсем между другото в събота следобед Харли Багот и останалите дали има някакъв път на юг или изток от източния край на езерото? И не беше ли научил, че има?

Най-после по пладне в понеделник те стигнаха Закътания плаж — третото красиво място, набелязано от инициаторите на този излет, и той помагаше да опънат отново палатките, докато момичетата играеха наблизо.

А в същия този час на Овнешкия рог младият Суенк забеляза пепелта, останала на брега от техните огньове, нетърпеливо и с въодушевление, като излязъл на лов звяр, се приближи, огледа всичко и бързо продължи. Само един час по-късно Мейсън и Краут стигнаха на същото място, но и за двамата само един бегъл поглед бе достатъчен да се убедят, че плячката им се е придвижила напред.

Ала Суенк загреба по-бързо и към четири часа стигна до Закътания плаж. И тогава, като забеляза пет-шест души да се къпят в далечината, веднага обърна назад и заплава към другите, за да им даде необходимия сигнал. Към две мили по-назад той даде изстрел, на който на свой ред отговори Мейсън, а също и шерифът Слак. И двете групи го бяха чули и сега бързо гребяха на изток.

Във водата, близо до Сондра, Клайд го чу и веднага се зачуди. Колко злокобен беше този първи изстрел! Той бе последван от два допълнителни сигнала, по-надалече, но дадени, изглежда, в отговор на първия! А после зловеща тишина! Какво беше това? А пък Харли Багот го обърна на шега:

— Слушайте, тия там бият дивеч в забранено време. Това е противозаконно, нали?

— Хей, вие там! — извика Грант Кранстън. — Тия патици там са мои! Оставете ги на мира.

— Ако те не стрелят по-добре от теб, патиците ще си останат на мира — подхвърли му Бъртин.

Клайд се помъчи да се усмихне, но загледа по посока на звука и се ослуша като подгонено животно.

Какво беше това, което го караше сега да излезе от водата, да се облече и да бяга? Бързай! Бързай! В палатката! В гората, бързо! И най-после той се вслуша в този глас и когато повечето от другите не го гледаха, втурна се в палатката, преоблече се с единствения останал му всекидневен син костюм и кепето, мушна се в гората зад стана — да не може да го види или чуе никой от присъстващите, докато успее да обмисли и да реши, но така, че да е през цялото време по-навътре, да не се вижда откъм езерото, от страх… от страх… кой можеше да каже какво точно означаваха тези изстрели?

Но Сондра! И думите й в събота, и вчера, и днес. Може ли да я остави ей така, без да е сигурен? Може ли? Нейните целувки! Милите й уверения за бъдещето! Какво ли ще си помисли сега тя… и тези другите… в случай че той не се върне? Бележките, които положително ще направят шаронските и другите вестници по повод на това негово изчезване и които положително ще установят идентичността му със същия този Клифърд Голдън или Карл Грейъм, нали?

След това размисли също… не е ли вероятно тези страхове да са неоснователни, да са породени може би не от друго, а от случайни изстрели на минаващи по езерото или в тези гори ловци. И пак се спря, безсилен да реши дали да бяга, или не. Но какво спокойствие навяват тези високи, прави дървета; колко меко и беззвучно се стъпва по този кафяв килим от игли по земята; а тези храсти и гъстаци, под които човек може да легне и да се скрие до падането на нощта! А сетне — напред и напред! Но въпреки всичко тръгна пак назад с намерение да се върне в стана и да види дали там е дошъл някой. (Би могъл да каже, че е отишъл на разходка и се е загубил в гората.)

А в това време зад закриваща ги група дървета, най-малко на две мили западно от стана, се събраха на съвещание Мейсън, Слак и всички други. Малко по-късно, като резултат от това съвещание, докато Клайд още се бавеше и беше се върнал малко по-близо до стана, Мейсън със Суенк, който гребеше, доближи със своето кану и запита тези, които бяха сега на брега, дали между тях има някой си Клайд Грифитс и дали би могъл да го види. И Харли Багот, който беше най-близо, отговори:

— Ами да, разбира се. Трябва да е някъде тук.

А Стюърт Финчли се провикна:

— Ехо-о, Грифитс!

Но отговор не последва.

А Клайд, не чак толкова близо, че да чуе нещо от този разговор, все още се връщаше към стана, много бавно и предпазливо. Мейсън, стигнал до заключението, че търсеният вероятно е някъде наблизо и, разбира се, не подозира нищо, реши все пак да почака няколко минути и нареди на Суенк да навлезе в гората и ако случайно срещне Слак или някого от другите, да предаде един човек да бъде изпратен на изток покрай брега, а друг на запад, докато той — самият Суенк — да тръгне с лодка на изток, както и преди, до ханчето на оттатъшния край, за да може оттам да се съобщи навред за присъствието по тези места на човек, заподозрян в убийство.

Междувременно Клайд беше вече само на три четвърти миля източно от стана и нещо все още продължаваше да му нашепва: „Бягай, бягай, не се бави!“ Но той се бавеше и мислеше: „Сондра, този чудесен живот! Дали ей тъй да си отида?“ И си казваше, може би ще направи по-голяма грешка, като се махне, отколкото ако остане. Ами ако тези изстрели не са значели нищо — да са били ловци, само изстрели по дивеч, нямащи нищо общо с него — и да пожертва заради тях всичко? И все пак най-после тръгна отново към гъстака, като си каза, че може би е най-добре да не се връща засега, да изчака до много по-късно — след стъмване, — та да види дали тези странни изстрели са имали някакво значение.

Но пак се спря, безмълвен и разколебан, а наоколо чуруликаха пойни врабчета и горски сипки. Той се вглеждаше. Озърташе се неспокойно.

И тогава изневиделица, на не повече от петнадесетина крачки от него, от дългите високи проходи, образувани от дърветата, пред него се появи мустакат, типичен горски жител, бърз, но безшумен — висок, кокалест мъж с проницателен поглед, с кафява филцова шапка и кафеникавосив костюм, широк и увиснал на мършавата му снага. И се обади тъй неочаквано, както се и появи — нещо, което накара кръвта на Клайд да изстине от страх и той се спря като закован на място.

— Почакайте минутка, господине! Не мърдайте! Да не се казвате случайно Клайд Грифитс, а?

И Клайд, забелязал острия изпитателен поглед на този непознат, както и това, че вече беше извадил револвер и сега го насочваше срещу него, спря; решителността и властният вид на човека го смразиха до мозъка на костите. Наистина ли са го заловили? Нима представителите на закона бяха наистина дошли да го отведат? Боже! Няма вече никаква надежда за бягство! Защо не се беше махнал? Ах, защо! И той изведнъж премаля и се разтрепери, но все още не искаше да се издаде и беше готов да отговори: „Не!“ Ала разумът надделя и той отговори:

— Ами да, това е моето име.

— Вие сте заедно с тази компания, дето станува малко по на запад оттук, така ли?

— Да, господине.

— Добре, господин Грифитс. Прощавайте за револвера. Заповядано ми е да ви задържа, каквото и да става. Казвам се Краут. Никълъс Краут. Аз съм заместник-шериф на околията Катараки. И имам тук писмена заповед за задържането ви. Предполагам, знаете заради какво е и сте готов да дойдете с мен мирно и тихо. — С тези думи господин Краут стисна тежкото, страшно изглеждащо оръжие още по-здраво и загледа Клайд с настойчиво, безпощадно изражение.

— Ами… ами… не… не знам — мекушаво, с мъка отговори Клайд с пребледняло и издължило се лице. — Но щом имате заповед за задържането ми, разбира се, ще дойда с вас. Но каквото… каквото… не разбирам… — гласът му леко затрепери, когато каза това: — е… защо искате да ме задържите?

— Не разбирате, а? Да сте били на езеро Голямата чапла или езеро Грас ей тъй случайно миналата сряда или четвъртък, а?

— Разбира се, не, господине, не съм — излъга. Клайд.

— И също така не знаете нищо за удавянето на едно момиче, заедно с което май сте били там… Робърта Олдън от Билц, щата Ню Йорк, ако се не лъжа?

— Боже мой, разбира се, не! — отговори Клайд нервно и отривисто: истинското име на Робърта и нейният адрес, изречени от този напълно непознат човек и толкова скоро, го потресоха. Значи, те знаят! Намерили са ключ. Неговото истинско име и нейното! Боже! — Нима за мен смятат, че съм извършил убийство? — добави той с пресекнал глас, не повече от шепот.

— В такъв случай вие не знаете, че тя се е удавила миналия четвъртък? И не сте били по това време с нея? — Господин Краут впи в него жесток, изпитателен, невярващ поглед.

— Ами, разбира се, не, не съм — отвърна Клайд, който помнеше сега само едно нещо: че трябва да отрича всичко, докато намисли или се сети какво друго да върши или да казва.

— И не сте срещали трима мъже, когато сте отивали на юг миналия четвъртък вечерта от Голямата чапла към Тримилевия залив около единадесет часа?

— Разбира се, не, господине. Не съм. Не съм бил там, нали ви казах.

— Прекрасно, господин Грифитс, нямам какво друго да ви кажа. Единственото, което се иска от мен, е да ви задържа, Клайд Грифитс, за убийството на Робърта Олдън. Аз ви арестувам.

Той извади — не за друго, а за да даде доказателство за своята сила и власт — чифт стоманени белезници и това накара Клайд да се отдръпне и затрепери, сякаш са го ударили.

— Няма защо да ми ги слагате, господине — замоли се той. — Моля ви се, недейте. Никога не са ми слагали такова нещо. Ще дойда с вас и така.

Той се озърна с копнеж и мъка към дърветата, които допреди малко можеха да го подслонят в своите дебри. Да му осигурят безопасност.

— Е, хайде тогава — отвърна страшният Краут. — Стига да вървите кротко. — И той хвана Клайд над лакътя на почти парализираната му ръка.

— Бихте ли ми казали още нещо — попита Клайд нерешително и уплашено, когато двамата тръгнаха напред и в него блесна ослепително и го стопи мисълта за Сондра и другите. Сондра! Сондра! Да се върне там като задържан убиец! Пред нея и пред Бъртин! О, не! — Нима… нима ще ме заведете обратно в тоя стан?

— Да, господине, точно там имам намерението да ви заведа. Така ми е заповядано. Точно там се намират сега прокурорът и шерифът на околията Катараки.

— О, знам, знам — истерично се замоли Клайд, защото вече беше загубил почти цялото си самообладание, — но не бихте ли могли… не бихте ли могли… щом ще вървя послушно с вас… разбирате ли, тия там са мои приятели и аз не бих искал… не бихте ли могли да отминете стана и да ме заведете, където искате? Аз имам много важна причина… искам да кажа… аз… аз, о, боже, надявам се, че няма да ме заведете сега право там… моля ви, господин Краут.

Той се видя сега на Краут по момчешки млад и малодушен, с чисти черти, може да се каже невинен поглед, добре облечен и с добри обноски — съвсем не този груб, жесток и кръвожаден тип, какъвто очакваше да намери. Всъщност горе-долу от тази категория хора, каквито той (Краут) бе склонен да уважава. И не можеше ли той, в края на краищата, да се окаже младеж с много влиятелни роднини? Приказките, които беше чул досега, гласяха, че Грифитс принадлежал към едно от най-добрите семейства в Ликъргъс. Всичко това го накара да прояви известна любезност и той каза:

— Добре, млади човече, не искам да бъда прекалено безсърдечен с вас. Най-после не съм нито шериф, нито прокурор, моята работа е само да ви задържа. Там долу има и други, които ще могат да кажат какво да ви правим, и когато слезем при тях, можете да ги помолите и може би те ще сметнат, че не е необходимо да ви водим в стана. Но какво ще правим с дрехите ви? Те са там, нали?

— О, да, но това няма значение — неспокойно и припряно отговори Клайд. — Винаги ще мога да ги взема. Но не искам да се връщам там сега, стига да е възможно.

— Добре тогава, да вървим — реши господин Краут.

И тъй, те тръгнаха заедно мълчаливо и в падащия здрач високите дървета образуваха тържествени редици от колони, между които двамата минаваха като богомолци през главния кораб на някой храм, и очите на Клайд се вглеждаха неспокойно и уморено в яркочервената ивица, която все още се виждаше през дърветата на запад.

Обвинен в убийство! Робърта мъртва! И Сондра мъртва… за него! И всичките Грифитс! И чичо му! И майка му! И всички тези хора там в стана!

О, боже, боже, защо не беше побягнал, когато онова нещо, каквото и да беше то, го беше карало да бяга?