Теодор Драйзер
Американска трагедия (72)

VI

Междувременно Клайд, от часа, когато водите на езерото погълнаха Робърта, а той доплува до брега и след като се преоблече, стигна в Шарон и вилата на Кранстън, беше в състояние почти на пълно душевно разстройство поради страха и объркването дали е виновен, или не за преждевременната й смърт. В същото време, още край езерото, жестоко го замъчи мисълта, че ако го открият на самото място да се промъква крадешком на юг, вместо да се върне на север в хана на Голямата чапла, за да съобщи за тази уж случайна злополука, то ще изглежда достатъчно коравосърдечно и жестоко, за да убеди всекиго, че трябва да бъде обвинен в убийство. Защото, както му се струваше сега, всъщност не беше виновен, понеже в последния миг беше преживял този душевен прелом.

Но кой щеше да му повярва сега, след като не се беше върнал да обясни? А вече изобщо не можеше да се върне! Защото ако Сондра чуеше, че е бил там на езерото с тази фабрична работничка, че се е записал с нея като съпруг и съпруга… боже!

А след това да се мъчи да обясни всичко на чичо си или на студения си корав братовчед… или на всички тези скептично настроени хора от модното общество в Ликъргъс. Не, не! Стигнал ли е дотук, трябва да продължи. Върне ли се назад, чака го провал, ако не и смърт. Ще трябва да използва колкото може това ужасно положение, да използва този замисъл, завършил тъй странно и донякъде оправдателно за него.

Но все пак тази гора! Наближаващата нощ. Страшната самотност и криещата се сега във всичко опасност. Какво да прави, какво да каже, ако някой го срещне. Беше така объркан… душевно и нервно разстроен. Само да изпращаше съчка, и се втурваше да бяга като заек.

Точно в това състояние, след като намери куфарчето си и се преоблече, изстиска мокрите си дрехи и се помъчи да ги изсуши, а сетне ги опакова в куфарчето под сухи съчки и борови игли, а триножника на фотоапарата зарови под гниещ паднал дънер, той се шмугна в гората след падането на нощта. Но все повече и повече се замисляше върху много странното си и опасно положение. Ами ако тъкмо когато беше ударил, без да иска, Робърта и двамата бяха паднали във водата, и тя беше надала тези пронизителни и умоляващи викове, ако тогава е имало някой на брега — някой, който е наблюдавал, — един от тези снажни, яки мъже, които бе видял да се разтакават наоколо през деня и които може би в същия този момент вдигат под тревога хората край езерото, и десетина-двадесет такива мъже ще тръгнат да го търсят още тази нощ! Лов на човек! И ще го отведат обратно и никой никога не ще му повярва, че не я е ударил нарочно! Може дори да го линчуват, преди да може да си осигури справедлив съд. Това е възможно! Такива неща са ставали! Въже около врата му. Или може да го застрелят в тези гори. И без да му дадат възможност да обясни как е станало всичко — как го е тормозила и измъчвала тя толкова време. Те никога няма да разберат това.

И с тези мисли вървеше все по-бързо и по-бързо — толкова бързо, колкото му позволяваха яките, гъсти и бодливи млади елхички и сухите съчки, които от време на време пращяха по най-злокобен начин, и все си повтаряше вървешком, че пътят за Тримилевия залив трябва да се пада вдясно от него, а луната, когато изгрее — вляво.

Но, боже, какво беше това?

Ах, този ужасен звук!

Като някой хълцащ, пискащ дух в този мрак!

Ето!

Какво е това?

Клайд изтърва куфарчето и облян в студена пот, се сниши, клекнал зад високо дебело дърво, скован и неподвижен от страх.

Този звук!

Но нали е само улулица! Беше я чул преди няколко седмици край вилата на Кранстън. Но тук! В тази гора! В този мрак! Трябва да върви, да се измъкне оттук. В това няма съмнение. Не бива да мисли за такива ужасни, страшни неща, защото ще загуби и последните си сили и смелост.

Но този поглед в очите на Робърта! Този последен, умолителен поглед! Боже! Той непрекъснато го вижда. Нейните печални, ужасни писъци! Не може ли да не ги чува… поне докато се измъкне оттук?

Дали е разбрала, когато той я удари, че не е било нарочно… само едно движение, подбудено от гняв й протест? Знае ли го тя сега, където и да е… на дъното на езерото… или тук в тъмнината на тази гора, може би до самия него? Призраци. Нейният! Трябва да се измъкне оттук… да се измъкне! Трябва… но пък тук в гората е в безопасност. Не бива тъй много да бърза да излезе на някакъв път. Минувачи! Може би хора, които го търсят? Но дали хората наистина живеят след смъртта? Има ли призраци? И дали те знаят истината? Тогава тя трябва да знае… но и това как е кроил всичко преди. И какво ли си мисли! Дали е сега тук, дали с укор мрачно го преследва с неоснователни обвинения, колкото и да е вярно, че отначало е имал намерението да я убие? Имал е! Имал е! И това е, разбира се, големият грях. Макар и да не я беше убил той, все пак нещо друго го бе направило заради него! Това е вярно.

Но призраци… боже… призраци на хора, които може да те преследват, след като са умрели, да се мъчат да те разобличат и да те накажат… да се мъчат може би да насочат хората по дирите ти! Кой знае? Майка му беше признала пред него, Франк, Еста и Джулия, че вярва в призраци.

И ето най-после луната след три такива часа препъване, ослушване, чакане, потене, треперене. Не се вижда никой, слава богу! И звездите над главата — ярки и все пак приветливи, както на Боровия нос, където е Сондра. Да можеше сега да го види как бяга от Робърта, удавила се в това езеро, и неговата шапка, плувнала отгоре по водата! Да можеше да чуе виковете на Робърта! Колко странно, че никога, никога, никога не ще може да й каже как заради нея, заради красотата й, заради неговото страстно влечение към нея и заради всичко, каквото тя сега значи за него, той е могъл да… да… да… е, добре, да направи това ужасно нещо: да убие момиче, което бе някога любил. И цял живот това няма да излезе от ума му… тази мисъл! Никога не ще може да се отърве от нея… никога… никога… никога. А не беше помислил за това преди. Пък то е ужасно само по себе си, това нещо, нали?

А после изведнъж там, в тъмнината, към единадесет часа, както по-после предположи (водата беше спряла часовника му), и след като беше излязъл на шосето на запад и повървял една-две мили, тези трима мъже, бързи като призраци, изникнали от сянката на гората. Той си рече първо, че са го видели, когато беше ударил Робърта, или в следващия момент и сега идваха да го хванат. Какъв ужас, изживян за един миг! А момчето, което вдигна фенера, за да види по-добре лицето му! И положително той е проявил много подозрителен страх и смущение, понеже в този момент беше потънал в най-дълбоко размишление за всичко, което се беше случило, и се измъчваше от предположението, че някак, по един или друг начин, е оставил известна улика, която да води право към него. И той наистина отскочи назад от страх, че това са хора, изпратени да го заловят. Но в този момент най-предният от тях, висок кокалест мъж, сякаш само развеселен от явната му страхливост, подвикна: „Здравей, пътниче!“, а най-младият, без да прояви някакво подозрение, направи крачка напред и вдигна фитила на фенера. И едва тогава Клайд разбра, че те са само водачи на туристи или тукашни жители и не са потеря, тръгнала да търси него, и че ако се държи спокойно и учтиво, у тях няма да възникне и най-малкото подозрение, че е убиец.

Обаче сетне си каза: „Но те ще ме запомнят, че съм вървял по този безлюден път в този час и с куфарче, нали?“ И затова веднага реши, че трябва да бърза… да бърза… за да не го види никой друг някъде там.

После, часове по-късно, тъкмо когато луната вече захождаше на запад и мъждивата й жълтеникава светлина заливаше гората и правеше нощта още по-страшна и тягостна, той стигна Тримилевия залив — купчинка къщи на тукашни земеделци и летни вили, сгушили се в най-северния край на тъй наречената Индианска верига. И там, както можа да види от един завой на пътя, все още блещукаха няколко бледи светлинни. Магазини. Къщи. Улични фенери. Но съвсем дрезгави в бледия полумрак — тъй дрезгави и тайнствени! Едно нещо беше ясно: в този час, облечен, както беше, и с куфарчето в ръка, не можеше да влезе там. Това положително би значило да възбуди любопитство и подозрение към себе си, ако имаше все още някой навън. А тъй като корабчето, което пътуваше между това селище и Шарон, откъдето щеше да продължи за Боровия нос, тръгваше едва в осем и половина, трябваше да се скрие дотогава и да оправи колкото е възможно външния си вид.

И той отново влезе в боровия гъстак, който стигаше до края на градчето, за да почака там до сутринта: по часовника на виждаща се малка черковна камбанария щеше да разбере кога да излезе от скривалището си. А междувременно разсъждаваше: „Разумно ли е да направя тъй?“ Защото всеки можеше да го чака там. Тези трима мъже… или някой друг, който може да го е видял?… Или полицай, уведомен отнякъде. И все пак по-после реши, че най-добре ще е да слезе в селището. Защо да се промъква през гората на запад от това езеро — и то нощем, а не през деня, понеже по светло можеше да го видят. Ако вземеше параходчето, щеше да пристигне за час и половина или най-много два часа във вилата на Кранстън в Шарон, докато ако тръгнеше пеша, нямаше да стигне до следващия ден — не беше ли това неразумно и по-опасно? Освен другото беше обещал на Сондра и Бъртин, че ще дойде във вторник. А сега вече беше петък! От друга страна, нямаше ли вероятност до другия ден да се вдигне шум… отличителните му белези ще бъдат съобщени тук и там… а пък тази сутрин… е, нима Робърта можеше вече да е намерена? Не, не. По-добре така. Защото кой го познава тук… или може да познае в него било Карл Грейъм, било Клифърд Голдън? Най-добре да мине оттук, бързичко, преди да е излязло наяве нещо във връзка с Робърта. Да, да. И накрая, когато стрелките на часовника сочеха осем и десет, той излезе от гората със силно разтуптяно сърце.

В дъното на тази улица беше пристанът на параходчето, което тръгваше за Шарон. И докато се разтакаваше наоколо, Клайд забеляза да идва автобусът от езеро Ракет. Дойде му наум, че ако срещне някой познат на пристана или на параходчето, би могъл да каже, че ей сега идва от езеро Ракет, където и Сондра, и Бъртин имаха много приятели, а в случай че някоя от самите тях се окаже на парахода, че е бил там предишния ден. Какво значение има чие име или вила ще спомене… ще измисли някое, ако се наложи.

И така най-после той се запъти към парахода и се качи. А сетне в Шарон слезе, и то, както му се стори, без да привлече някакво особено внимание и на двете места. Защото, въпреки че имаше около единадесет пътници, никого от които не познаваше, единствено едно младо провинциално момиче със синя рокля и бяла сламена шапка, което му се видя да е от тези места, малко се позагледа в него. И погледът на това момиче изразяваше повече възхищение, отколкото нещо друго, макар че поради острото желание на Клайд да остане незабелязан, и той бе достатъчен, за да го накара да се оттегли към кърмата на кораба, докато другите, изглежда, предпочитаха предната палуба. А когато стигна в Шарон, понеже знаеше, че повечето ще бързат към железопътната гара, за да хванат първия сутрешен влак надолу, той тръгна с бързи крачки подир тях само за да свърне в първата закусвалня, с което се надяваше да заплете следите си. Защото, макар да беше изминал дългото разстояние от Голямата чапла до Тримилевия залив, а преди това бе гребал цял следобед и само се беше престорил, че хапва от обеда, приготвен от Робърта на езеро Грас, той все още не беше гладен. После, когато видя няколко пътници да идват откъм гарата и между тях нямаше никой познат, присъедини се веднага към тях, сякаш тепърва идваше в хана и на пристана от влака.

Защото сега му беше дошло наум, че южният влак от Олбъни и Ютика пристигаше по това време и би било твърде естествено да изглежда, че е дошъл с него. Затова, като се престори отначало, че отива на гарата, но спря пътем да се обади по телефона на Бъртин и Сондра, че е тук, и разбра от тях, че ще изпратят да го вземат с кола, а не с моторница, каза им, че ще чака на западната веранда на ханчето. По пътя се спря също да си купи сутрешен вестник, макар и да знаеше, че в него не може още да има нищо. И едва беше отишъл на верандата и седнал, когато колата от вила Кранстън пристигна.

Когато шофьорът на семейство Кранстън, когото добре познаваше, сърдечно го поздрави с най-приветлива усмивка, Клайд успя да отговори с привидно непринудено и весело изражение, при все че още се терзаеше от големия си страх. Защото, както упорито си повтаряше, тримата мъже, които бе срещнал, без съмнение ще са стигнали вече на езеро Голямата чапла. А досега положително вече са се сетили за Робърта и него и, кой знае, може да са намерили преобърнатата лодка с неговата шапка и нейния воал! Ако е така, не е ли възможно мъжете вече да са съобщили, че са видели такъв човек с куфар да отива нощем на юг? И ако е така, няма ли такова съобщение, без оглед на това трупът намерен ли е, или не, да ги накара да се усъмнят дали наистина е имало двойно удавяне? Ами ако по някаква странна случайност тялото й плувне на повърхността? Тогава какво? Ами не можеше ли да остане белег от силния удар, който той й нанесе? Ако е останал, няма ли да се усъмнят, че е имало убийство, а понеже неговият труп не може да се намери, а тези мъже ще опишат човека, когото са срещнали, няма ли Клифърд Голдън или Карл Грейъм да бъде заподозрян като убиец?

Но нито Клифърд Голдън, нито Карл Грейъм са Клайд Грифитс. А надали би могло да се установи, че Клайд Грифитс е едно и също лице било с Клифърд Голдън, било с Карл Грейъм. Не беше ли взел всички възможни предпазни мерки, дори претърсил багажа и чантичката на Робърта, когато по негова молба тя отиде след закуската на езеро Грас да се погрижи за обеда? Не беше ли? Наистина там намери двете писма от онова момиче Тереза Баузър, адресирани до Робърта в Билц, и ги беше унищожил, преди още да тръгнат за Ловната хижа. А колкото за тоалетните принадлежности в оригиналната им опаковка с етикета „Хуитли-Ликъргъс“, макар и наистина да се беше видял принуден да ги остави, все пак нима не е могъл някой — госпожа Голдън или госпожа Грейъм — да ги купи от Хуитли и покупката да не може да се проследи до него? Положително. А колкото за дрехите й, дори при положение че с тяхна помощ се установи самоличността й, не може ли да се приеме от нейните родители, както и от всички други, че е заминала на този излет с непознат мъж на име Голдън или Грейъм, и няма ли те да поискат да се потуши тази работа без много излишен шум? Във всеки случай трябва да се надява на най-доброто, да запази самообладанието си, да си даде спокоен, весел и бодър вид тук, та никой да не го помисли за убиец, понеже, така или иначе, всъщност не беше я убил.

Ето сега е в тази чудесна кола. А Сондра, както и Бъртин го чакат. Ще трябва да каже, че току-що пристига от Олбъни, че е бил изпратен там с някакво поръчение от чичо си и това му е отнело всичкото време от вторник. И макар че би трябвало да бъде блажено щастлив със Сондра, въпреки това не може да се отърве от всички тези ужасни неща, за които сега през цялото време ще бъде принуден да мисли. Опасността, че по някакво недоглеждане не е съвсем прикрил следите си, водещи към него! И ако не е? Изобличение! Задържане! Може би прибързано и несправедливо осъждане… дори наказание! Освен ако успее да обясни този случаен удар. Край на всичките му мечти във връзка със Сондра… Ликъргъс… големия живот, който е рисувал за себе си. Но дали ще може да обясни това? Дали ще може? Боже господи!