Теодор Драйзер
Американска трагедия (71)

V

Когато се запъти към кабинета си, съпроводен от Олдън и длъжностните лица по това дело, Мейсън ровеше в ума си какъв ли е бил поводът за такова гнусно престъпление — поводът! А поради собствения полов глад на младини мислите му клоняха все в тази насока. И както размишляваше за хубостта и чара на Робърта, противопоставени на нейната бедност и строго нравственото и религиозно възпитание, той стигна до заключението, че по всяка вероятност този мъж или младеж, какъвто и да е бил, я е прелъстил, а сетне, когато тя започнала да му омръзва, в края на краищата избрал този начин да се отърве от нея — това лъжливо, уж сватбено пътешествие до езерото. И в същия миг у него се надигна дълбока лична омраза към този човек. Проклетите богаташи! Безделните богаташи! Покварените и подли богаташи, чиято издънка или представител е този Клайд Грифитс! Само да може да го залови!

В същото време изведнъж му дойде наум, че поради известни обстоятелства в този случай (съжителството на момичето с този мъж) то може да е било бременно. И подозрението се оказа достатъчно не само тозчас да събуди у него любопитство по отношение на всичките подробности на тази любовна история, довели до такъв край, но и остро желание да установи за себе си дали подозренията му са били основателни. Той веднага се замисли за подходящ лекар, който да направи аутопсия, ако не местен, от Ютика или Олбъни, а също, че трябва да съобщи на Хейт съмненията си и да установи както това положение, тъй и произхода на ударите по лицето на Робърта.

По отношение на чантата и съдържанието й, което бе първата задача пред него, сполучи да намери още едно малко веществено доказателство от извънредна важност. Защото освен роклите и шапките, ушити от Робърта, бельото й, чифт червени копринени жартиери, купени от Бронстайн в Ликъргъс и все още в оригиналната им опаковка, там бяха и тоалетните прибори, които Клайд й беше подарил за Коледа. Там беше и малката проста бяла картичка, на която бе написал: „На Бърт от Клайд за весела Коледа.“ Но без фамилното име. И надписът бе надраскан набързо, понеже бе написан, когато бе горял от желание да бъде другаде, а не при Робърта.

Мейсън веднага си помисли: колко странно, че присъствието на тези тоалетни прибори и картичката в пътната чанта не е било известно на убиеца. Но ако е било известно и не беше махнал картичката, дали беше възможно той да е същият този Клайд? Дали човек, замислил убийство, би пропуснал да забележи една такава картичка със собствения си почерк на нея? Що за злоумишленик и убиец! Веднага след това си помисли: какво ли ще е да скрие тази картичка до разглеждането на делото и тогава неочаквано да я представи, при положение че престъпникът отрече да е бил в интимни отношения с девойката и да й е подарявал тоалетни принадлежности? Той извади картичката и я прибра в джоба си едва когато Ърл Нюком внимателно я разгледа и забеляза:

— Не съм сигурен, господин Мейсън, но това ми прилича на почерка в книгата за гости горе на Голямата чапла.

Мейсън веднага отговори:

— Е, няма да изгубим кой знае колко време за установяването на този факт.

След това направи знак на Хейт да дойде с него в съседната стая и щом останаха там насаме, без да могат другите да ги наблюдават или чуват, заговори:

— Е, Фред, виждаш, всичко е, както си предполагал. Тя е знаела с кого заминава дъщеря й. (Мейсън имаше пред вид собственото съобщение по телефона от Билц, че госпожа Олдън му е дала точни сведения за престъпника.) Но за нищо на света няма да се сетиш кой е, ако не ти кажа.

Той се наведе напред и проницателно загледа Хейт.

— Не се и съмнявам, Орвил. Аз нямам никаква представа.

— Е, нали познаваш „Грифитс и съдружие“ от Ликъргъс?

— Да не са фабрикантите на яки?

— Да, фабрикантите.

— Да не е синът? — Очите на Фред Хейг се отвориха по-широко, отколкото от бог знае колко години. Широката му почерняла ръка стисна крайчеца на брадата.

— Не, не синът. Един племенник!

— Племенник? На Самюъл Грифитс? Какво разправяш! — Старият, нравствено-религиозен, политико-търговски настроен следовател се опули и отново погали брадата си.

— Уликите като че ли сочат него, Фред, поне засега. Но аз отивам там още тая вечер и се надявам да науча утре доста нови неща. Обаче това момиче на Олдън… те са от най-бедните земеделски стопани, знаеш… то е работило при „Грифитс и съдружие“ в Ликъргъс, а тоя племенник, Клайд Грифитс, доколкото можах да разбера, е началник на отдела, където е работило.

— Цъ-цъ-цъ! — зацъка следователят.

Тя е била у дома си за цял месец… била болна (той подчерта тази дума) тъкмо преди да тръгне на този излет миналия вторник. А през това време му е написала най-малко десет писма, а може би и повече. Узнах това от местния пощенски раздавач. Имам тук писмените му клетвени показания. — Мейсън се потупа по джоба. — Всичките адресирани до Клайд Грифитс в Ликъргъс. Имам дори и точния му адрес. И името на семейството, при което е живяла тя. Обадих се там от Билц. Ще взема стареца с мен тая вечер, в случай че изскочи нещо, което той може да знае.

— Да, да, Орвил. Разбирам. Ясно ми е. Но един Грифитс! — И той още веднъж цъкна с език.

— Това, за което исках да си поговорим обаче, е следствието — продължи бързо и рязко Мейсън. — Знаеш, мислех си, че надали е искал да я убие само защото не е имал желание да се ожени за нея. Това не ми се вижда приемливо.

И той изложи повечето от мислите си, които го бяха накарали да дойде до заключението, че Робърта е била бременна. Хейт веднага се съгласи с него.

— Добре, тогава това значи аутопсия — подхвана отново Мейсън. — Също както и мнението на лекарите за произхода на тия рани. Ние ще трябва да знаем без ни най-малка сянка от съмнение, преди трупът да бъде взет оттук, дали момичето е било убито, преди да бъде хвърлено от тая лодка, или е било само зашеметено и после хвърлено, или лодката преобърната. Това е много важно за делото, както знаеш. Изобщо не ще можем да направим нищо, докато не сме положителни за тия неща. Но какво ще кажеш за медиците тук? Смяташ ли, че някой от тях ще може да направи всичко, както трябва, та експертизата да не бъде оборена в съда?

Мейсън се колебаеше. Той вече градеше обвинението си.

— Знаеш, колкото за това, Орвил, не мога да бъда съвсем сигурен — бавно отговори Хейт. — Ти би могъл да отсъдиш по-добре от мен. Аз вече поканих доктор Мичъл да се отбие утре да я погледне. Също и Бетс. Но ако има някой друг лекар, когото би предпочел… Бейво, Линкън или Колдуотър… какво ще кажеш за Бейво?

— Бих предпочел Уебстър от Ютика — каза Мейсън — или Биймис, или и двамата. Четири или пет експерти в такова дело няма да бъдат много.

И Хейт, доловил важността на голямата отговорност, която му бе възложена, отвърна:

— Е, да, предполагам, че си прав, Орвил. Може би четирима-петима ще бъде по-добре от един или двама. Това означава обаче, че следствието ще трябва да се отложи с още някой и друг ден, докато докараме тия хора тук.

— Съвършено вярно! Съвършено вярно — продължи Мейсън, — но то ще е добре и поради това, че аз отивам в Ликъргъс тая вечер да видя какво ще мога да науча. Човек никога не знае. Може и да го пипна там. Поне така се надявам; ако ли не това, може да се натъкна на нещо, което ще хвърли още светлина на положението. Защото това ще е голяма работа, Фред. Не се съмнявам… най-трудното дело, което се е падало на мен, пък и на теб… и трябва да бъдем безкрайно предпазливи във всеки свой ход отсега нататък. Не е изключено да е богат, разбираш, и ако е, той ще се бори. А не бива да забравяме и това семейство там, което ще го поддържа. — Той нервно прокара ръка през бухналата си коса и добави: — Е, и това няма значение. На първо място, сега трябва да извикаме Биймис и Уебстър от Ютика… най-добре да им телеграфираш още тая вечер, а? Или да им се обадиш по телефона. И Спръл от Олбъни, а за да не всяваме раздори в собственото семейство, може би ще е по-добре да поканим Линкън и Бетс оттук. А може и Бейво. — Той си позволи една едва забележима усмивка. — Засега ще си вървя, Фред. Нареди така, че да дойдат в понеделник или вторник вместо утре. Надявам се дотогава да съм се върнал, та ако успея, да присъствам и аз. Ако можеш, по-добре ги събери тук в понеделник… разбираш… колкото по-скоро, толкова по-добре… и тогава ще видим какво знаем.

Той отиде при шкафа да извади още бланки за писмени заповеди. След това излезе в другата стая да обясни на Олдън, че им предстои пътуване. И да накара Бърли да повика по телефона жена му, на която обясни с какво е зает и колко бърза, и че може да не се върне до понеделник.

И по целия път до Ютика, който беше три часа, през единия час чакане на връзка с влака за Ликъргъс и още час и двадесет минути на този влак, който пристигна към седем сутринта, Орвил Мейсън се мъчеше да изтръгне от сломения и мрачен Тайтъс малко по малко откъслечни сведения за скромното минало на самия него и на Робърта — за нейната щедрост, привързаност, непорочност, доброта, за предишните й служби и условия на работа, и колко е получавала, и какво е правила с парите, — непретенциозна история, за която можа да си вземе добра бележка.

Когато пристигна с Тайтъс в Ликъргъс, Мейсън отиде, без да се бави, в хотел „Ликъргъс“, където взе стая за бащата, та старецът да си почине. След това побърза при местния прокурор, от когото трябваше да получи пълномощия за свобода на действие и един служител, който да изпълнява нарежданията му. Когато към него придадоха снажен цивилен агент, той се запъти към квартирата на Клайд на Тейлър стрийт, като се надяваше по някакво чудо да го завари там. Но госпожа Пейтън отвори вратата и съобщи, че Клайд живее у тях, обаче в момента отсъства (понеже отишъл миналия вторник на гости у приятели на Дванадесетото езеро, ако не се лъже), и Мейсън с доста голямо нежелание се видя принуден да заяви, първо, че е прокурор на окръга Катараки, и след това, че поради известни подозрителни обстоятелства във връзка с удавянето в езеро Голямата чапла на една девойка, с която, както те имали основания да вярват, Клайд бил по това време, той е принуден да поиска да бъде допуснат в стаята му — изявление, което така изуми госпожа Пейтън, че тя се дръпна назад с изписало се на лицето й изражение на почуда, ужас и неверие.

— Господин Клайд Грифитс? Не! О, колко смешно! Ами че той е племенник на господин Самюъл Грифитс и хората го знаят тук. Сигурна съм, че в дома на господин Грифитс ще могат да ви кажат за него всичко, каквото ви интересува. Но такова нещо… о, това е невъзможно! — И изгледа Мейсън и местния агент, който вече й показваше значката си така, сякаш тя се съмняваше в тяхната честност и пълномощия.

Същевременно агентът, добре запознат с подобни обстоятелства, вече се беше озовал зад госпожа Пейтън, в дъното на стълбите, водещи към горния етаж. А Мейсън извади от джоба си писмена заповед за обиск, с която се бе предвидливо осигурил.

— Съжалявам, госпожо, но се виждам принуден да ви помоля да ни заведете в стаята му. Ето ви заповед за обиск, а този полицейски служител изпълнява моите нареждания.

Разбрала веднага колко е безполезно да влиза в спор с представителите на закона, госпожа Пейтън развълнувано посочи стаята на Клайд, все още с убеждението, че тук е станала някаква безсмислена, крайно несправедлива и оскърбителна грешка.

Но прокурорът и агентът влязоха в стаята на Клайд и се заоглеждаха. Тозчас и двамата забелязаха малък и не особено здрав куфар, заключен и сложен в единия ъгъл, който господин Фонс, агентът, незабавно повдигна, за да прецени колко тежи и колко е здрав, докато Мейсън се зае да разглежда един по един всички предмети в стаята — съдържанието на всички чекмеджета и кутии, също както и джобовете на всички дрехи. И в чекмеджетата на шкафчето, наред с негодно вече бельо, ризи и няколко стари покани от семействата Тръмбул, Старк, Грифитс и Хариът, намери лист от бележник, който Клайд беше донесъл от службата си и на който беше писал „Сряда, 20 февруари вечерта в Старк“, а по-долу „Петък, 22-и Тръмбул“, и този почерк Мейсън веднага сравни с почерка на картичката в джоба си и след като се убеди, че е в стаята на търсения човек, прибра поканите и се обърна към агента, който разглеждаше куфара.

— Какво ще го правим, господин началник? Ще го вземете със себе си или ще го отворим тук?

— Мисля, че ще е по-добре да го отворим още тук, Фонс — каза тежко Мейсън. — По-после ще пратя да го вземат, но искам да видя сега какво има в него.

И агентът веднага извади от джоба си тежко длето и се заоглежда за чук.

— Не е много здрав — забеляза той, — струва ми се, че мога да го отворя, щом искате.

При тези думи госпожа Пейтън, крайно изумена от този обрат на събитията, в желанието си да предотврати такива груби действия, възкликна:

— Ще ви донеса чук, ако искате, но защо да не почакате, докато повикам шлосер? Знаете, никога в живота си не съм чувала подобно нещо!

Обаче агентът, снабдил се с чук, разби бравата и в малкото горно отделение се разкриха разни незначителни дреболии от гардероба на Клайд: чорапи, яки, вратовръзки, шалче, тиранти, износена фланела, чифт не особено хубави високи зимни обувки, цигаре, червен лакиран пепелник и чифт кънки. Но освен всичко това, в ъгълчето, вързани в плътна пачка, лежаха последните петнадесет писма от Робърта, писани от Билц, заедно с малка снимка, която му беше дала предишната година, както и друга малка връзка с всичките бележки и покани, които беше получил от Сондра до деня, когато тя замина за Боров нос. Писмата, писани от нея оттам, Клайд беше взел със себе си — сложени до сърцето. Но имаше и още по-уличаваща трета пачка, съдържаща единадесет писма от майка му, първите две адресирани до Хари Тенет до поискване в Чикаго (от пръв поглед твърде подозрително обстоятелство), докато останалите бяха адресирани до Клайд Грифитс, не само в клуба „Юниън лийг“, но и в Ликъргъс.

Без да се бави повече да проверява какво друго може да има в куфара, прокурорът започна да ги разгръща и чете — първо три от Робърта, след което причината за нейното отиване в Билц му стана съвършено ясна; сетне трите първи писма от майка му, писани на трогателно проста хартия и намекващи, доколкото можеше да отсъди, за безразсъдния живот, както и за естеството на злополуката, която го накарала да напусне Канзас сити, и същевременно съветващи го най-грижливо и нежно да не се отбива от правия път в бъдеще, общото впечатление от които създаде у Мейсън — човек със сдържан характер и ограничен житейски опит — впечатлението, че от самото начало този младеж е бил непостоянен, своенравен и разпуснат.

Същевременно за своя изненада той разбра, че като се изключеше направеното тук от чичо му, Клайд явно бе от беден и дълбоко религиозен клон на семейството Грифитс, и макар че при обикновени обстоятелства това щеше да го настрои малко по-благосклонно към Клайд, сега, с оглед на бележките от Сондра, както и трогателните писма от Робърта и споменаваното от майка му някакво по-раншно престъпление в Канзас сити той стигна до убеждението, че Клайд бе от този тип, който можеше не само да замисли подобно престъпление, но и най-хладнокръвно да го извърши. Това престъпление в Канзас сити! Трябва да телеграфира на тамошния прокурор за подробности.

И с тази мисъл в ума той прегледа по-набързо, но въпреки това все тъй внимателно и критично разните покани и любовни послания от Сондра, всичките на силно парфюмирана и луксозна хартия с монограм, все по-дружелюбни и интимни в хода на кореспонденцията, докато накрая вече неизменно започваха с „Клайди-Майди“ или „Сладък черноочко“, или „Сладкото ми момче“ и бяха подписани „Сондра“ или „Твоя Сондра“. Някои от тях бяха съвсем скорошни — от десети, петнадесети, двадесет и шести май, — сиреч от онова време, когато, както прокурорът забеляза, бяха започнали да пристигат най-печалните писма от Робърта.

Сега всичко беше ясно. Едно измамено от него момиче, връзката с което той укрива, докато в същото време има дързостта да спечели благоволението и чувствата на друго, този път явно момиче с много по-високо обществено положение в града.

Макар и да беше смаян и зашеметен от тези интересни открития, Мейсън си даваше сметка, че сега не е време да седи и да размишлява. Съвсем не. Този куфар трябва да бъде веднага пренесен в стаята му в хотела. След това трябва да излезе да поразузнае, ако може, къде точно се намира този тип и да се разпореди за задържането му. Като нареди на агента да се обади по телефона в полицията и да уреди пренасянето на куфара в хотела, сам той бързо се запъти към дома на Самюъл Грифитс, но научи, че в града няма никой от семейството. Всички били на езеро Грийнууд. Ала едно запитване по телефона на място го осведоми, че доколкото те знаели, този същият Клайд Грифитс, техният племенник, бил във вилата на семейство Кранстън на Дванадесетото езеро, близо до Шарон, в съседство с вилата на Финчли. Понеже името Финчли, както и градецът Шарон бяха вече свързани в ума на Мейсън с Клайд, той веднага реши, че ако е още някъде по тези места, престъпникът ще е там — може би във вилата на това момиче, което му бе писало разните бележки и покани — тази Сондра Финчли. А не беше ли и капитанът на „Лебед“ заявил, че е видял младежа, дошъл от Тримилевия залив, да слиза там? Еврика! Той е в ръцете му.

И веднага, след като поразмисли съсредоточено как ще бъде най-разумно да действа нататък, реши да отиде сам в Шарон и на Боровия нос. Но междувременно, след като се снабди сега с точно описание на Клайд, съобщи отличителните му белези, както и това, че е търсен за убийство, не само на прокурора и началника на полицията в Ликъргъс, но и на Нютън Слак, шерифа на Бриджбърг, на Хейт и на своя помощник, като настоя и тримата да тръгнат веднага за Шарон, където да се срещнат с него.

В същото време уж от името на госпожа Пейтън Мейсън поръча междуградски разговор с вилата на Кранстън на Боровия нос, повика на телефона камериера и запита дали случайно не е там господин Клайд Грифитс.

— Да, господине, тук е, господине, но в момента не е във вилата. Мисля, че е на излет с палатки нагоре по езерото. Нещо да му съобщя, господине?

А в отговор на по-нататъшни запитвания отвърна, че не можел да каже точно: цяла компания отишла, доколкото му било известно, на Мечото езеро, трийсетина километра по-нагоре, но кога ще се върнат не можел да каже, след ден или два, не по-скоро. Но положително беше, че този същият Клайд участва в компанията.

Тогава Мейсън веднага се обади отново на шерифа в Бриджбърг, нареди му да вземе със себе си четири-пет пълномощници, тъй че потерята да може да се раздели в Шарон и да хване този същия Клайд, където и да се случи да го намерят. И да го хвърлят в затвора в Бриджбърг, където той ще може да обясни при предвидената от закона процедура поразителните обстоятелства, които засега като че ли неопровержимо сочеха него като убиец на Робърта Олдън.