Теодор Драйзер
Американска трагедия (7)

VII

И тъй, от всичките влияния, които биха могли да бъдат упражнени върху Клайд по това време, било за да подпомогнат; било за да навредят на развитието му, може би най-опасното, ако вземем пред вид неговия темперамент, беше влиянието на същия този „Грийн Дейвидсън“, а никъде между двете големи планински вериги на Америка не би могло да се намери кътче, в което да цари повече превзетост и разточителна безвкусица. Полутъмната му сладкарница с мека мебел, тъй мрачна и въпреки това с тъй весело мъждукащи цветни лампички, бе идеално място за срещи не само за такива неопитни и жадни за живот девойчета, които се прехласваха пред външните белези на разкош, но и за онези по-опитни и може би малко поувехнали красавици, които се замисляха за цвета на лицето си и за предимствата на слабото, мъждиво осветление. Както повечето хотели от този род, той бе често посещаван и от известен тип честолюбиви и амбициозни мъже на неопределена възраст и с неопределено положение, които разчитаха с появяването си тук поне веднъж, ако не два пъти на ден в определени часове на особено оживление, да си спечелят името на светски личности или гуляйджии, или богаташи, или хора с изискан вкус, или с неотразима привлекателност, или всичко това заедно.

И не много дълго след като Клайд започна да работи, тези странни момчета, с които бе свързан и едно или две от които непрекъснато седяха с него на „седни-скочи пейката“, както я наричаха, го осведомиха за присъствието дори тука (доста скоро те му посочиха и различни примери на това явление) на известен тип обществено извратени, нравствено ненормални и сложени под възбрана от обществото лица, които се стремяха да привлекат и заинтересуват момчета като тях, за да влязат с тях в някакви незаконни отношения, които Клайд отначало не можеше да разбере. Само при мисълта за това му се повдигаше. И въпреки всичко за някои от момчетата, както сега го осведомиха, особено за един младеж, който засега не беше в неговата смяна, се смяташе, че са от тези, които „се хващат на въдицата“, както се изрази един от другарите му.

Разговорите и приказките във фоайето и в пивницата със скарата, да не споменаваме ресторантите и хотелските стаи, бяха достатъчни да убедят кой да е неопитен и не твърде проницателен ум, че главната цел в живота на всеки, който има малко пари или обществено положение, е да посещава театри и бейзболни мачове през сезона или пък танци, да се вози с автомобил, да кани гости на вечеря или да ходи в Ню Йорк, Европа, Чикаго, Калифорния. А в живота на повечето от тези момчета бе липсвало всичко, което дори да напомня комфорт или вкус, да не говорим за разкош, тъй че също като Клайд те бяха склонни не само да преувеличават значението на всичко, което виждаха, но и да съзират в неочаквания за тях преход възможност самите те да участват във всичко това. Какви бяха тези хора с пари и какво бяха направили, та да могат да се наслаждават на толкова разкош, докато други, явно не по-лоши от тях, да нямат нищо? И с какво тези вторите се различаваха чак толкова от преуспелите? Клайд не можеше да го разбере. И все пак тези мисли минаваха през ума на всяко от момчетата.

А в същото време те често си говореха за кокетирането, да не кажем за недвусмисленото задиряне от страна на известен тип жени или момичета, които, сдържани може би от обществената среда, в която се движеха, но разполагащи със средства, нахлуваха в подобни заведения и с шегите, закачките си и парите спечелваха благосклонността на по-привлекателните сред тези млади мъже.

Така един младеж на име Ратърър, пиколо във фоайето, когато седеше до него още другия следобед и забеляза издокарана, добре сложена руса жена на около тридесет години с малко кученце на ръце и цялата загърната в кожи, първо го побутна, а сетне с едва забележимо кимване му я посочи и пошепна:

— Виждаш ли я? Тя не му мисли много-много. Ще ти разправя за нея някой път, като имам време. Е-хей, какво ли не прави тя!

— Какво знаеш за нея? — попита Клайд, пламнал от любопитство, понеже тя му се видя безкрайно красива, направо пленителна.

— Ах, нищо освен това, че е довеждала тук осем различни мъже, откакто работя в хотела. Беше си паднала по Дойл (друг пиколо, който вече беше направил на Клайд впечатление като квинтесенция на благородно изящество, държане и външност, младеж, комуто да подражава) за известно време, но сега си има един друг.

— Наистина ли? — попита Клайд с голямо изумление, като се питаше дали някога ще има такъв късмет.

— Честна дума — продължи Ратърър. — Нищо не я спира… и все не й стига. Разправят, че мъжът й имал голям склад за дървен материал някъде в Канзас, но не живеели вече двамата. Тя държи един от най-хубавите апартаменти на шестия етаж, но половината време не се прибира. Така ми каза камериерката.

Същият този Ратърър, нисичък и набит, но хубав и засмян, беше тъй любезен и приятен и, общо взето, приветлив, че Клайд веднага изпита влечение към него и му се поиска да го опознае по-добре. Ратърър му отвръщаше със същото чувство, понеже долавяше, че Клайд е наивен и неопитен и му се искаше да направи нещо за него, ако може.

Разговорът бе прекъснат от някакво поръчение и те никога не заговориха пак за тази жена, но той направи дълбоко впечатление на Клайд. Жената беше приятна наглед и извънредно добре докарана, кожата й бе гладка, очите блестяха. Можеше ли това, което му разказа Ратърър, да бъде действително вярно? Тя беше толкова хубава! Той седеше умислен и видение на нещо, което не смееше да признае дори на самия себе си, го вълнуваше така, че го сърбеше косата.

Ами темпераментът и философията на тези момчета… Кинсела, нисичък и дебел, с гладко лице и тъповат според Клайд, но хубав и мъжествен и както се говореше, магьосник в комара; той през трите първи дни всеки миг, когато вниманието му не беше заето с нещо друго, бе тъй добър да продължава донякъде напътствията на Хеглънд. Беше по-изискан и говореше по-гладко от Хеглънд, макар не така привлекателен, както Ратърър — мислеше си Клайд, — нито, както му се струваше, изглеждаше отзивчив като него.

А освен това и този Дойл… Еди… който се видя крайно интересен на Клайд от самото начало и комуто немалко завиждаше, защото беше толкова хубав, толкова строен, непринуден, с грациозни движения и с такъв мек и приятен глас! Той ходеше с неописуемо предразполагащ вид, който сякаш мигновено подкупваше всекиго, с когото идваше в допир — чиновниците в портиерската ложа не по-малко от външните лица, които влизаха и му задаваха един или друг въпрос. Обувките и яката му бяха тъй чисти и докарани, а косата — подстригана, сресана и напомадена не по-зле, отколкото на някой киноартист. От самото начало Клайд остана очарован от вкуса му по отношение на дрехите: извънредно елегантните кафяви костюми, кепета и подбрани в тон с тях вратовръзки и чорапи. Щеше да си направи също такова кафяво палто с колан. Щеше да има кафяво кепе. И също така хубаво скроен и изящен костюм.

По същия начин доста сродно и все пак различно впечатление му беше направил този младеж, който пръв го беше запознал с работата тук — Хеглънд, един от по-старите и по-опитните пикола; той се ползваше със значително влияние сред другите поради жизнерадостното си и безразсъдно отношение към всичко извън рамките на непосредствените задължения в хотела. Хеглънд не беше нито толкова образован, нито толкова привлекателен, както някои други, и все пак безкрайно много интересуваше и очароваше Клайд с неутолимия си и неуморен нрав, с щедростта си, когато се стигаше до пари и удоволствия, със смелостта, силата и дързостта, в които не можеха да му съперничат нито Дойл, нито Ратърър, нито Кинсела — смелост и дързост, понякога съвсем лишени от разум. Както Хеглънд сам разказа на Клайд след известно време, той беше син на швед, калфа на хлебопекар, който преди няколко години зарязал жена си в Джърси сити и я оставил да се справя сама с живота, колкото може. Поради това нито Оскар, нито сестра му Марта получили кой знае какво образование, нито някакъв сносен житейски опит. Напротив, на четиринайсетгодишна възраст той напуснал Джърси сити в един товарен вагон и оттогава си пробивал, колкото можел, сам път в живота. Хеглънд също като Клайд беше до полуда жаден за удоволствията, които си представяше, че вижда да се вият във вихър около него, и бе готов да се впуска в приключения във всички посоки, обаче без нервния страх от последиците, който преследваше Клайд. Освен това имаше приятел, младеж на име Спарсър, малко по-стар от самия него, шофьор при богаташ в Канзас сити, който успяваше от време на време да открадне някоя кола и по този начин да помогне на Хеглънд да си направи малка разходка до едно или друго място; тази любезност, макар необикновена и безчестна, все пак караше Хеглънд да се чувства, че е чудесно момче и много по-важен, отколкото някои от тези другите, и му придаваше в техните очи блясък, твърде далечен от действителността, за която им говореше.

Понеже не беше привлекателен като Дойл, за него не беше толкова лесно да печели вниманието на момичетата, а тези, които успяваше да заинтересува, в никой случай не притежаваха същия чар и тежест. Въпреки това той се гордееше безгранично с връзките, които сполучваше да завърже, и говореше за тях с немалко самохвалство — нещо, което Клайд приемаше с повече вяра от повечето други, тъй като беше по-неопитен. А Хеглънд хареса Клайд почти още от първия миг, защото може би долавяше в него доволен и разположен слушател.

Така, когато Клайд се намереше от време на време до него на пейката, той продължаваше да му дава наставления. Канзас сити бил прекрасно място, ако човек знаел как да живее. Бил работил и в други градове, преди да дойде тук (Бъфало, Кливлънд, Детройт, Сейнт Луис), но не харесал никой повече главно — факт, който не си направи труда да изясни на времето — защото не беше му провървяло на тези места така, както тук. Миел чинии, чистил коли, работил като чирак на водопроводчик и на няколко други места, докато най-сетне в Бъфало постъпил на работа в хотел. А после един младеж, който работел там, но сега вече не бил и тук, го убедил да дойдат заедно в Канзас сити.

— Знаеш, такива бакшиши, каквито дават в тоя хотел, не можеш получи никъде. И нещо повече: хората, дето работят тук, са добри. Давай им по нещичко и ще те гледат с добро око. Сега съм тук повече от цяла година и не мога да се оплача. Тоя Скуайърз не е лош човек, стига да не му създаваш неприятности. Строг е, но нали трябва и сам той да се пази, това е естествено. Ама никого не уволнява, без да има причина. И това го знам. А като си свършиш работата, другото време си е твое. Тия момчета тук са добри другари, всичките. Не се надуват, нито са стиснати. Всеки път като наредим нещо, някой гуляй или друго такова, не се дърпат… почти никой. Нито се измъкват, нито се цупят, ако нещо не излезе както трябва. Зная го това, защото съм ходил с тях вече колко пъти!

Той създаде у Клайд впечатлението, че всички тези младежи са прекрасни приятели, задружни — всички освен Дойл, който се държал малко настрана, но не бил надменен. „Прекалено много жени го гонят, там е цялата работа.“ И че те ходели тук и там заедно от време на време; в танцувален салон, на вечеря, в един игрален дом долу при реката, в известното увеселително заведение „Кейт Суини“, където имало момиченца — истински бъбречета; и тъй нататък, и тъй нататък, безброй подобни сведения, каквито никога досега не бяха стигали до слуха на Клайд и които го караха да се замисля, мечтае, съмнява, тревожи и запитва за разумността, очарованието, насладата, които се криеха във всичко това… а също и доколко позволено е то, що се отнася до самия него. Не бяха ли го поучавали съвсем иначе по отношение на тези неща през целия му живот? Всичко, което слушаше сега с такова внимание, дълбоко го вълнуваше, но в него се криеше и един голям въпрос.

А пък и Томас Ратърър, младеж от този тип, за когото от пръв поглед човек би казал, че надали би могъл да бъде недоброжелателен или опасен за някого от другите! Беше под средния ръст, пълен, чернокос, с маслиненомургава кожа, с бистри като вода очи и от весел по-весел. И той, както Клайд разбра след време, беше от скромно семейство и не се беше ползвал от никакви обществени или финансови облаги. Но бе приветлив и всички тези младежи го обичаха — дотолкова, че се съветваха с него, кажи-речи, за всичко. Родом от Уичита, отскоро дошъл в Канзас сити, той и сестра му бяха главната опора на овдовялата си майка. В ранните години на развитието си двамата били свидетели как много добродушната им и мила майка, която от сърце обичаха, бе отритвана и оскърбявана от неверния й съпруг. Имало дни, когато оставали съвсем без къшей хляб. Неведнъж били изхвърляни от квартирата за неплащане на наема. Томи и сестра му ходили по за малко в разни училища. Най-после на четиринадесет години той дошъл в Канзас сити, където вършил всякаква случайна работа, докато сполучил да се настани в „Грийн Дейвидсън“, а малко след това майка му и сестра му се преселили тука от Уичита, за да бъдат заедно с него.

Но още повече, отколкото луксът на хотела или тези младежи, които бързо и безпогрешно започваше да разгадава, на Клайд правеше впечатление потокът дребни монети, който се изливаше отгоре му и се събираше на купчинка в десния джоб на панталоните — десетачета, петачета, монети по двадесет и пет цента, дори по половин долар, — и те ставаха все повече и повече още първата вечер, докато към девет часа имаше вече над четири долара, а към дванадесет, когато свършваше смяната му, беше събрал повече от шест и половина — толкова, колкото по-рано печелеше за цяла седмица.

И от всичко това, както знаеше, трябваше да даде само един долар на господин Скуайърз — не повече беше му казал Хеглънд, — а останалото, пет и половина долара за една вечер, интересна… да, прекрасна, завладяваща работа, принадлежаха на него. Просто не можеше да го повярва! Това изглеждаше фантастично, наистина като в приказката за Аладин! Въпреки това точно в дванадесет часа на тази първа вечер отнякъде прозвуча гонг, чу се тътрене на крака и се появиха три момчета — едното да заеме мястото на Барнз пред стойката, другите две да изпълняват поръчки. И по командата на Барнз осемте момчета от смяната трябваше да станат, да се обърнат надясно и под строй да излязат. Вън в стаята, преди да си отиде, Клайд се доближи до господин Скуайърз и му връчи един долар в сребро.

— Правилно — забеляза господин Скуайърз. Нищо друго.

Тогава Клайд заедно с другите слезе при шкафчетата, преоблече се и излезе на тъмните улици и чувството на щастие, чувството на отговорност да запази това щастие за в бъдеще така го вълнуваше, че той направо трепереше — чак му се виеше свят!

Като си помислеше само, че сега най-после наистина има такава служба! Като си помислеше, че може да печели по толкова може би всеки ден! Той тръгна към дома, движен от желание най-вече да си отспи, за да бъде готов за задълженията си сутринта. Но като се сети, че ще трябва да се върне в хотела чак в единадесет и половина на другия ден, влезе в денонощната закусвалня и си взе чаша кафе и парче сладкиш. И сега единственото, за което мислеше, бе, че ще трябва да работи от пладне до шест и тогава ще бъде свободен до шест часа на другата сутрин. И ще спечели още пари. Много пари, които ще може да похарчи за себе си!