Теодор Драйзер
Американска трагедия (66)

XLVII

А после, както се споразумяха тази вечер помежду си, пътуване на другата сутрин в различни вагони до езеро Грас, което обаче при пристигането им и за изненада на Клайд се оказа много по-оживено, отколкото беше очаквал. Той много се разстрои и уплаши от такова многолюдно стечение тук. Понеже си беше представял, че и това езеро, както Голямата чапла, щеше да бъде почти съвсем пусто. Но сега и двамата разбраха, че то е лятно средище и сборен пункт на малка религиозна организация или група от Пенсилвания с молитвен дом и многобройни вили на другия бряг на езерото срещу гарата. И Робърта веднага възкликна:

— Гледай ти, не е ли това чудесно! Защо да не ни венчае пасторът на тая църква?

А Клайд, объркан и потресен от това неочаквано и във висша степен неприятно усложнение, веднага заяви:

— Ами да, разбира се… След малко ще отида там и ще видя.

Но умът му се зае веднага с кроежи как да я надхитри. Ще я изведе да я повози с лодка, след като се запишат в хотела, и ще се забави по до късно. Или ако намери някое особено усамотено и затулено местенце… не, тук има твърде много хора. Езерото не е достатъчно голямо и вероятно не особено дълбоко. То е черно, водата му — тъмна като катран, а на изток и север е заградено от високи и тъмни борове: наредили се едно до друго копия на въоръжени и бдителни великани, както му се струва сега — кажи-речи, людоеди, тъй мрачно, подозрително и неуравновесено е собственото му състояние по отношение на всичко това. Но все пак хората тук са твърде много — на езерото има не по-малко от десетина души.

Колко зловещо е това!

Колко трудно!

Но ето някакъв шепот: „… човек не може да отиде оттук пеша до Тримилевия залив през никакви гори. О, не! Дотам има като нищо тридесетина мили. Освен другото, това езеро не е толкова безлюдно… вероятно членове на тази религиозна група непрекъснато го наблюдават.“ О, не… той трябва да каже… трябва да каже… но какво… какво би могъл да каже? Че е попитал и тук не можело да се получи разрешение за женитба? Или че пасторът не е тук, или че иска известни документи, които Клайд няма… или… или, добре де… каквото и да е, стига да може с това да успокои Робърта до утре, до тоя час, когато влакът на юг тръгва оттук за Голямата чапла и Шарон, където, разбира се, непременно ще се оженят.

Защо е така настойчива? И защо изобщо, ако се изключи това глупаво непоколебимо решение да му се налага по този начин, защо го принуждава да се влачи насам-натам с нея… когато всеки час… всяка минута за него е мъчение… едно безкрайно духовно разпятие, докато, ако можеше да се отърве от нея!… О, Сондра, Сондра, да можеше сега да се наведеш от издигнатото си положение и да ми помогнеш! Да няма повече лъжи! Да няма повече страдания! Да няма вече никаква мъка!

Но вместо това — нови лъжи. Дълго и безцелно, и противно търсене на водни лилии, което поради собственото му неспокойно държане отегчи Робърта не по-малко, отколкото него. Защо — мислеше си тя сега, докато двамата плаваха из езерото, — защо е това безразличие към възможността да се оженят? Нали можеше да уредят тоя въпрос по-рано и да придадат на този излет малко от приказността, с която можеше и трябваше да се отличава, стига… стига Клайд да беше наредил всичко в Ютика, както бе искала тя. Но това чакане… уклончивост… и тъй присъщото му двоумене, неопределеност, вечна несигурност. Тя започваше пак да се чуди какви ли са неговите намерения — дали наистина действително смята да се ожени за нея, както е обещал? Утре или най-късно вдругиден ще се види. Тогава защо да се тревожи сега?

И после на другия ден към пладне — Ловната хижа и Голямата чапла. Клайд слезе от влака и придружи Робърта до чакащия автобус, като я уверяваше в това време, че понеже ще се върнат по същия път, би било най-добре да си остави куфара тук, а той, заради фотоапарата, както и заради обеда, приготвен на езеро Грас и сместен в неговото куфарче, ще си го вземе — нали ще обядват на езерото. Но когато стигнаха при автобуса, с ужас установи, че шофьор беше същият водач, чиито приказки беше слушал на Голямата чапла. Ами какво, ако излезе, че този водач го е видял и запомнил! Няма ли да се сети поне за чудесната кола на Финчли — Бъртин и Стюърт на предната седалка, той и Сондра на задната, Грант и Харли Багот — слезли да говорят с него?

В същия миг лицето и ръцете му се покриха с тази студена пот, която от седмици насам го обливаше в моменти на най-голямо безпокойство и ужас. За какво всъщност беше мислил? Какво беше кроил? Как, за бога, можеше да смята, че ще изпълни подробно нещо, ако обмисля всичко толкова лошо? Също както бе недомислил да пътува от Ликъргъс до Ютика с кепето или поне да го извади от куфарчето, преди да си купи тази сламена шапка; също както и това, че не си купи сламената шапка, преди да отиде в Ютика.

Но, слава богу, водачът не си го спомни. Наопаки, запита ги доста любопитно и като съвършено непознат човек:

— В хижата на Голямата чапла ли отивате? За първи път ли сте тук?

И Клайд с безкрайно облекчение, но все още разтреперан, отговори:

— Да. — А след това в нервното си възбуждение попита: — Има ли много хора днес? — въпрос, който, още докато го произнасяше, му се видя почти безумен.

Защо, защо трябваше да попита не нещо друго, а точно това? О, боже, няма ли да има край на глупавите му, гибелни за самия него въпроси? И така се разтревожи, че почти не чу отговора на водача или дори и да го чу, той му прозвуча като глас, идващ от много далече.

— Не толкова много. Трябва да са седем-осем души. Имахме тридесетина за четвърти юли, но повечето си отидоха вчера.

Какви безмълвни са тези борове, наредили се край влажния жълт път, по който пътуваха; каква прохлада и тишина; какви тъмни сенки, морави и сиви глъбини, и кътчета в гъстака дори и сега, по пладне! Ако човек се промъква нощем или денем, кого може да срещне тук? Една сойка далече нейде в горските дебри нададе металическия си крясък, кацнало на някоя далечна вейка, пойно врабче изпълваше сребристите сенки с прекрасната си звънтяща песен. Тежкият закрит автобус пресичаше поточета и ручеи, минаваше по груби дървени мостове тук и там и Робърта подхвърляше по някоя бележка за бистрата и искряща вода:

— Не е ли чудно тук? Чуваш ли бълбукането на водата, Клайд? Ах, колко свеж е този въздух!

И въпреки това тя щеше толкоз скоро да умре!

Боже!

Но да речем, че на Голямата чапла — на хижата и кея за лодки — има много хора. Или езерото, за зла чест, е буквално осеяно с хора — всичките въдичари и всичките ловят риба тук или там, всеки поотделно, и няма никъде спокойно и усамотено кътче. Колко странно, че не е помислил за това. Езерото може да не е чак толкова безлюдно, колкото си беше представял, или няма да е днес, както излезе с езерото Грас. И тогава какво?

Ами тогава ще бяга… ще бяга… пък каквото ще да стане. Това напрежение е прекалено много за него… по дяволите… той ще умре, ако продължава да мисли за такива неща! Как е могъл да мечтае да подобри съдбата си с такъв безумен и зверски замисъл — да убие и след това да избяга… или, по-правилно, да убие и да придаде на произшествието такъв вид, сякаш и той, и тя са се удавили… докато той… истинският убиец… ще се изплъзне, за да живее и бъде щастлив. Какъв страшен кроеж! Но какво друго да направи? Какво? Не е ли дошъл чак дотук, за да го направи? Нима ще се откаже сега?

А през цялото това време седналата до него Робърта си представяше, че не отива към нищо друго, освен женитба… утре сутрин положително, а сега отива само да види между другото това красиво езеро, за което Клайд й беше разправял… разправял, сякаш беше нещо по-важно и по-прекрасно от всичко друго в неговия и в нейния живот досега.

Но ето че водачът пак заговори на Клайд:

— Май не се каните да поостанете. Видях, че оставихте пътната чанта на младата дама. — Той кимна по посока на гарата.

— Не, ще се върнем тая вечер… с влака в осем и десет. Нали превозвате хората за тоя влак.

— Разбира се.

— Така ми казаха… на езеро Грас.

Защо ли трябваше да спомене това за езеро Грас, нали то издаваше, че той и Робърта са били там, преди да дойдат тук! Но пък и този глупак със забележката за „пътната чанта на младата дама“! И за това, че са я оставили на гара Ловната хижа. Да го вземат дяволите! Защо се бърка в чуждите работи? Или пък защо е решил, че той и Робърта не са женени? Или просто така е решил? Във всеки случай, защо поставя въпроса така, щом са дошли с две парчета багаж и Клайд сега носи едното? Странно? Каква безочливост! Отде ще знае или ще се досети, или?… Но какво значение може да има: женени или неженени? Ако не я намерят, няма да има значение „женена или неженена“, нали? А ако я намерят и се открие, че не е била женена, няма ли това да докаже, че е била с някой друг? Разбира се! Защо да се тревожи тогава отсега?

А Робърта запита:

— Има ли на езерото някакви хотели или пансиони освен тоя, където отиваме?

— Нищичко, госпожице, освен хана, в който отиваме. Имаше една компания млади момчета и момичета на палатки на източния бряг вчера, горе-долу миля от ханчето, но дали са още там, или не, не знам. Не съм видял никого от тях днес.

Компания от млади момчета и момичета! Боже господи! Ами ако са плъзнали сега по езерото… всички… с лодки… с платноходки… или нещо друго? А той тук с нея! Може някои да са от Дванадесетото езеро! Да са дошли също както той и Сондра, и Хариът, Стюърт и Бъртин преди две седмици… Може някои от тях да са приятели на младите Кранстън, Хариът, Финчли или други, дошли тук да се повеселят и те, разбира се, биха го познали. А освен това трябва да има някакъв път и на изток от това езеро. И всичко, което научи, както присъствието на тези младежи, може да направи пътуването му безсмислено. Такъв глупав план! Тъй необмислено скроен… а можеше да не прави всичко така набързо… да избере езеро още по-надалеч; и трябваше да го направи… само че беше толкова измъчен през многото последни дни, че почти не знаеше какво да мисли. Е, единственото, което можеше да направи сега, беше да отиде и да види. Ако има много хора, ще трябва да изнамери начин да отиде в някое наистина усамотено кътче или може би да се върне и да отиде обратно на езеро Грас… или къде още? Ах, какво би могъл да направи… ако тук има много хора?

Но тъкмо в този миг дългата просека от зелени дървета свърши и той видя познатата четвъртита морава и самото езеро, ханчето и верандата с дървени подпори, обърната към тъмносините води на езеро Голямата чапла. И ниския навес за лодки с червен покрив вдясно, над самата вода, който беше видял преди, когато бяха дошли тук. А Робърта възкликна, когато видя всичко:

— Ах, колко е хубаво, нали… просто прекрасно!

И Клайд обгърна с поглед тъмния остров в далечината на юг, видя само неколцина души наоколо… никой от тях на самото езеро, и нервно рече:

— Да, дума да няма. — И му се стори, че малко остана да се задави, докато го каже.

Но ето че се появи самият съдържател на ханчето — червендалест и широкоплещест мъж със среден ръст — и като се приближи, запита с жив интерес:

— Ще постоите ли няколко дни?

Клайд, ядосан от това ново обстоятелство, плати на водача един долар и отговори остро и раздразнено:

— Не, не… дойдохме само за следобеда. Довечера се връщаме.

— Тогава сигурно ще останете за вечеря? Влакът тръгва чак в осем и четвърт.

— Е, да… това е така. Да, добре, в такъв случай ще останем.

… Ами, разбира се, Робърта на сватбеното си пътешествие… в деня преди женитбата и на такъв излет очаква да има и вечеря! Да го вземат дяволите този трътлест червендалест глупак!

— Е, тогава ще ви взема багажа, а вие можете да се запишете. Жена ви сигурно ще иска малко да се поосвежи.

Той тръгна напред с куфарчето в ръка, макар че най-голямото желание на Клайд беше да го дръпне от него. Защото не беше смятал да се записва тук… нито да си оставя куфарчето. И нямаше да го остави. Щеше да си го вземе и да наеме лодка. Но отгоре на всичко се видя принуден „в интерес на установения ред“, както се изрази ханджията, да запише себе си и Робърта като Клифърд Голдън и съпруга, преди да може да си вземе пак куфара.

А сетне, за да засили нервността и объркването, породени от всичко това и от мисълта какви ли още събития или лица го чакат, преди да предприеме решителната стъпка, Робърта му заяви, че поради горещината и това, че ще се върнат за вечеря, ще остави тук шапката и палтото си — шапката, на която той вече беше забелязал етикетчето на Бронстайн в Ликъргъс, което още тогава го накара да се замисли дали е по-разумно да го остави, или да го махне. Но беше решил, че може би после… после… ако наистина извърши това… може да няма значение дали то ще остане там, или не. Нямаше ли все едно да установят самоличността й, ако я намерят, а ако не я намерят, кой ще узнае коя е тя?

В това смутено и развълнувано душевно състояние, почти без да разбира доколко ясни или важни са всяка отделна мисъл, движение или постъпка, той вдигна куфарчето си и се запъти към кейчето. А после хвърли куфарчето в лодката и запита лодкаря дали знае къде тук са най-хубавите гледки, понеже искал да ги снима. Като направи и това и изслуша безсмислените обяснения, той помогна на Робърта (една почти безплътна фигура, както я виждаше сега, която стъпи в сякаш недействителна гребна лодка на чисто, въображаемо езеро), качи се в лодката подир нея, седна на средната седалка и хвана греблата.

Тихата, огледална, преливаща във всички цветове на дъгата повърхност на това езеро, което сега им се виждаше не толкова като вода, колкото като нефт — като разтопено стъкло, с огромен обем и тегло, почиващо върху реалната земя така далече долу. И лекият, свеж и опиващ сладък въздух, лъхащ тук и там, но все пак набраздяващ повърхността на езерото! И мекият, пухкав гъстак на високите борове на брега! Навсякъде борове — високи, подобни на копия. А над тях гърбиците на тъмните далечни Адирондакски планини. Не се вижда никакъв гребец. Нито къща, нито хижа. Клайд се помъчи да види стана, за който беше споменал водачът. Не можа. Помъчи се да долови гласовете на тези, които биха могли да бъдат там… или каквито да било гласове. Ала освен плясъка на собствените му гребла и гласовете на лодкаря и водача, които разговаряха на двеста, триста, петстотин, хиляда стъпки зад гърба му, не се чуваше никакъв друг звук.

— Колко тихо и спокойно! — Това беше гласът на Робърта. — Изглежда, тук цари такъв покой! Мисля, че е красиво наистина, много по-красиво, отколкото на другото езеро. Тези дървета са тъй високи, нали? Ами тия планини! През цялото време, докато идвахме насам, аз си мислех колко сенчест и тих е тоя път, макар и да беше малко разбит.

— Приказва ли с някого тук в ханчето?

— Не, защо ме питаш?

— Ами рекох, че може да си срещнала някого. Днес като че ли няма чак толкова много хора тук горе, а?

— Не. Не виждам никого на езерото. Видях двама мъже в билярдната на ханчето, в дамската стая имаше едно момиче, и толкоз. Колко е студена тая вода! — Беше пуснала ръка през борда и я бе оставила в синкавочерните вълнички, образувани от неговите гребла.

— Така ли? Не съм я опитал още?

Той спря да гребе, пусна ръка във водата, след това загреба пак. Няма да отиде при това островче на юг. Много е далече… много е рано. Може да й се види чудновато. По-добре да се позабави. Да има малко време да си помисли… малко време да поразузнае. Робърта ще си поиска обеда (нейния обед!), а ей там на запад, около миля по-нататък, има очарователен нос. Може да отидат до него и първо да похапнат… тя да похапне… защото той няма да яде днес. А после… а после…

Робърта гледаше към същия нос — тясна ивица земя, която извиваше като рог на юг, навлизаше доста навътре в езерото и беше обрасла с високи борове. И Робърта се обади:

— Имаш ли пред вид някое местенце, мили, където бихме могли да се спрем и да похапнем? Аз започвам да огладнявам, а ти?

(Само да не му казваше „мили“ точно сега тук!)

Ханчето и навесът за лодки на северния бряг ставаха все по-малки от минута на минута; сега те приличаха на този друг навес за лодки и павилиони на езерото Кръм в деня, когато беше за първи път излязъл да гребе там и беше искал да дойде на ей такова езеро в Адирондакските планини, беше мечтал за такова езеро… и беше копнял да намери момиче като Робърта… такова… А над главата му плаваше също такова пухкаво облаче, каквито бяха плавали над него на езерото Кръм в онзи съдбоносен ден.

Колко ужасно е това усилие!

Биха могли да потърсят днес водни лилии тук, за да убият малко време, преди да… да убият време… да убият (боже!)… трябва да престане да мисли за това, ако смята изобщо да го извърши. Няма защо да мисли за това сега във всеки случай.

На одобрения от Робърта нос той вкара лодката в мъничко заливче, заградено откъм север и изток с жълт като мед извит малък плаж, запазен от всякакви любопитни погледи. След това двамата слязоха съвсем спокойно на брега. И след като Клайд много внимателно извади обеда от куфарчето си, Робърта го нареди върху постлан на пясъка вестник, докато той се разхождаше насам-натам и подхвърляше с пресилен възторг забележки за красотата на мястото — за боровете и за извивката на това заливче, — а в същото време мислеше… мислеше… мислеше за острова по-нататък и залива някъде край него, където някак въпреки отслабващата му смелост трябва все пак да извърши предстоящата му зловеща и страшна задача… да не допусне този грижливо подготвен случай да отиде на вятъра… ако… ако… ако не иска наистина да избяга и да остави всичко онова, което най-много желаеше да запази.

И все пак колко ужасно е това нещо и колко опасно, сега, когато е вече тъй близко… колко е опасно да направи някаква грешка… ако не друго, да не би да преобърне лодката недостатъчно добре… или да не може да… да… о, боже! А след това може да се докаже, че той е… да, че той е… убиец! Да го арестуват! Да го съдят. (Той не може, той няма да го направи! Не, не, не!)

А Робърта сега седеше с него тук на пясъка и се чувстваше, доколкото можеше да види, напълно примирена с всичко на света. Тя започна да си тананика, а след това да прави забележки и да дава практични съвети по отношение на предстоящото съвместно приключение, за материалното им и финансово състояние отсега нататък, как и къде ще отидат оттук (най-вероятно в Сиръкюз, понеже Клайд като че ли няма нищо против това), и какво ще правят, когато отидат там. Защото била чула от зетя си Фред Гейбъл за някаква нова фабрика за яки и ризи, която тъкмо се откривала в Сиръкюз. Дали нямало да е възможно Клайд, поне временно, да си намери веднага работа в тази фирма? А сетне, по-късно, когато най-лошото за нея ще е минало, дали няма да може самата тя да постъпи в същото предприятие или някое друго? А засега, понеже имали толкова малко пари, не биха ли могли да вземат под наем някъде една стаичка заедно, при някое семейство, или ако това не му харесва, понеже вече не били в никой случай тъй близки, както някога, може би две съседни стаички. Робърта все още долавяше непреклонната му съпротива, скрита зад сегашната му привидна любезност и внимание.

А Клайд мислеше. Добре де, какво значение имат тези приказки сега? И това дали ще се съгласи, или не. Какво значение има, понеже той няма да отиде… нито тя ще отиде… там. Боже господи! Но ето той говори така, сякаш тя утре ще бъде все още тук. А нея няма да я има.

Само да не му трепереха така колената; ръцете, лицето и тялото му са все тъй влажни!

А след това нататък, край западния бряг на това неголямо езеро с тази малка лодка до този остров; Клайд се озърташе неспокойно и уморено насам-натам да види дали някой… някой… не се мярка някъде по суша или по вода… някой. Беше тъй тихо и безлюдно тук, слава богу. Тук… или някъде другаде наблизо би било удобно, наистина… само да имаше смелостта да го направи сега, но я нямаше тази смелост още. Робърта седеше с потопена във водата ръка и питаше дали смята, че биха могли да намерят водни лилии или горски цветя някъде на брега. Водни лилии! Горски цветя! А той се убеждаваше, като гребеше нататък, че сред тези високи, притиснали се един в друг борове няма нито пътища, нито хижи, палатки, пътеки, нищо, имащо облик на човешко жилище… нито следа от някоя ладия по ширналата се повърхност на това прекрасно езеро в този прекрасен ден. Но все пак дали не можеше да има някъде някой самотен ловец или водач, или рибар в тези гори или покрай тези брегове? Дали не можеше да има? Ами ако сега имаше някъде тук някой? Някой, който наблюдава!

Орис!

Гибел!

Смърт!

Но нямаше ни звук, ни дим. Само… само… тези високи, тъмни, зелени борове… подобни на копия, смълчани, и тук-там по някое изсъхнало дърво, пепелнобледо в блясъка на следобедното слънце, със заплашително прострени безжизнени, останали без мъзга клони.

Смърт!

И резкият металически крясък на сойка, понесла се в дълбочините на тази гора. Или единичното и призрачно „чук-чук-чук“ на някой самотен кълвач. От време на време проблясваше като огнена резка червена чинка или прехвръкваше жълто-черен дрозд.

— „О, ярко слънце, грей в милия ми дом в Кентъки“ — весело пееше Робърта, потопила едната си ръка в дълбоката синя вода. А след това, малко по-после: — „Поискаш ли, в неделя ще съм тук“ — един от последните танцови шлагери.

А сетне, най-после, подир цял час гребане, мрачни размишления, песни, спиране да видят някой прелестен нос, разузнаване на някое врязало се в сушата заливче, в което можеше да има водни лилии, и когато Робърта вече казваше, че трябва да внимават с времето и да не се бавят твърде много, влязоха в залива на южната страна на самия остров — красиво, но затворено в най-траурен кръг от борове и ограничено от суша водно пространство, което повече приличаше на малко езерце, съединено с проток или проход към по-голямото езеро, но все пак водна площ от около двадесетина акра и с почти кръгла форма. И как на изток, север, юг, дори запад, с изключение на протока, който отделяше на север острова от сушата, това езерце бе заобиколено от дървета! И камъши и водни лилии покрай бреговете. И някак си караше човек да помисли, че е специално предназначено езерце, където умореният от грижите и живота, жадуващият да се отърве от житейските борби и раздори може най-разумно, макар и безрадостно да намери покой.

И когато лодката им се плъзна вътре, тези тъмни неподвижни води като че ли завладяха Клайд, както нищо друго тук или другаде бе някога го завладявало, и промениха настроението му. Защото, озовал се веднъж тук, нещо сякаш го въвлече, примами навътре и след като обиколи тихите му брегове, той се остави на течението да го носи, да го носи… към безкрайното пространство, където нищо нямаше граница… нямаше злокобни кроежи… нямаше планове… нямаше практически задачи за разрешаване… нямаше нищо. Зловещата красота на този кът! Тя сякаш го мамеше — това странно, тъмно езерце, обкръжено от всички страни с тези чудни, кичести борове. И самата вода напомняше огромен черен бисер, захвърлен от някоя могъща ръка, може би от яд, а може би за игра или по прищявка, в скута на тази долина от тъмен, зелен плюш, която изглеждаше бездънна, докато Клайд се взираше в нея.

И все пак за какво му говореше всичко това тъй силно? Смърт! Смърт! Много по-определено, отколкото всичко друго, което бе някога виждал. За смърт! Но за спокойна, тиха смърт без протест, каквато човек би могъл по собствен избор или под хипноза, или поради неизразима умора да приеме радостно и с благодарност! Бе тъй тихо… тъй сенчесто, тъй спокойно. Чак и Робърта възкликна. А той сега усети за първи път някакви като че ли яки, но дружелюбно съчувствени ръце да го хващат здраво за рамената. Какво успокоение излъчват те! Каква топлота! Каква сила! Защото те като че ли му действат уталожващо и са му приятни… с увереността си… с подкрепата. Дано не се махнат! Дано да останат завинаги… тези приятелски ръце! Защото къде ли е изпитвал преди в живота си това успокояващо и почти нежно чувство? Никъде и това някак го успокои и той като че ли се изплъзна от действителността на всичко наоколо.

Наистина Робърта беше тук, пред него, но сега беше избледняла до някаква сянка или по-скоро мисъл, един вид мъгляв образ, повече видение, отколкото живо същество. И макар да имаше някакви краски, форма, която подсказваше за реалност, все пак бе твърде невеществена толкова много… И той отново се почувства странно самотен. Защото здраво хваналите го ръце на приятеля бяха изчезнали също. И Клайд бе сам, тъй страшно сам и изоставен в това мрачно, прекрасно царство, където сякаш го бяха довели, а сетне напуснали. И му стана странно студено — чарът на тази странна красота го обгърна с някакъв хлад?

Беше дошъл тук, за какво?

И трябва да направи, какво?

Да убие Робърта? О, не!

И той отново обори глава и се загледа в пленителните и коварни глъбини на това притеглящо, синкаво, мораво езеро, което, докато се взираше в него, сякаш променяше формата си като в калейдоскоп и се превръщаше в огромно кристално кълбо. Но какво беше това, дето се движеше насам-натам в този кристал? Някаква фигура! Тя идваше по-близо… по-близо… и както се приближаваше, той разпозна Робърта, която се бореше и размахваше тънките си бели ръце във водата и посягаше към него! Боже! Какъв ужас! Това изражение на лицето й! Какво, за бога, е замислил той изобщо? Смърт! Убийство!

И изведнъж Клайд съзна, че тази смелост, на която бе толкова много разчитал през цялото време да го подкрепи тук, го напуска, и тозчас съзнателно запретърсва дълбините на своето същество в напразен опит да си я върне.

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Пак зловещият, натрапчив крясък на тази призрачна птица! Тъй студен, тъй рязък! Ето го пак, за да стресне душата му в нейния полет и да я накара да осъзнае действителната или недействителната задача, която стои непосредствено пред него с всичките й мъчителни подробности.

Той трябва да извърши това нещо! Трябва!

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Какво криеше той в себе си: предупреждение, протест, осъждане? Същата птица беше отбелязала самото зараждане на този ужасен план. А, ето я сега там на онова изсъхнало дърво, тази проклета птица. Ето, сега литна към друго, също такова сухо дърво малко по-навътре в острова, лети и кряска. Боже!

И Клайд се насочи пак към брега въпреки волята си. Нали, за да оправдае това, че е взел със себе си куфарчето, трябва сега да й предложи да направят няколко снимки на това място… и на Робърта… може би и на самия него… и на суша, и по вода. Защото така ще може да я качи пак на лодката без куфарчето, което ще остане запазено и сухо на брега. И когато слязоха, той наистина се престори, че търси по-особени гледки тук и там, а всъщност избираше дървото, в чиито корени да остави куфарчето си, докато се върне… което трябва вече да стане скоро… трябва да стане скоро. Те вече няма да се върнат на брега заедно. Никога! Никога! И продължаваше да обикаля въпреки протестите на Робърта, че е уморена, и не смята ли той, че би трябвало скоро да тръгват обратно? Сигурно вече минава пет. И Клайд я увери, че ей сега ще потеглят… след като я снеме още веднъж-дваж в лодката с тези чудесни дървета… острова и тази тъмна вода около и под нея.

 

 

Колко влажни, мокри, неспокойни са неговите ръце!

А тъмните му, влажни, неспокойни очи гледат на всички страни освен към нея.

 

 

И после пак на вода, на около петстотин стъпки от брега, и той през цялото време безцелно върти в ръце ръбестия и тежък, макар и малък фотоапарат, докато лодката излиза по-близо към центъра. И тогава, на това място и в този миг, той уплашено се озърта… Защото сега… сега… въпреки неговата воля е настъпил дълго избягваният и все пак налагащ се миг. И нито глас или човешка фигура, или звук на брега. Ни път, ни хижа, нито дим! И мигът, който сам той или нещо незнайно бе подготвяло за него и който трябваше да реши неговата съдба, бе настъпил! Минутата на действието… на прелома! Единственото, което трябваше да направи сега, беше да се извърне бързо и поривисто на едната или на другата страна, да скочи прав към левия или десния борд и да преобърне лодката; или ако не сполучи, да я разклати бързо и ако Робърта протестира твърде много, да я удари с апарата, който е в ръката му, или с едно от греблата от дясната му страна. Това може да се направи… може да се направи… бързо и просто, стига да не му липсва решителност и смелост… а после да заплува от това място към свобода… към успех… разбира се… към Сондра и щастието… към нов, по-блестящ и по-прекрасен живот от всичко, което му е било познато досега.

Че защо чака сега?

Изобщо какво става с него?

Защо чака?

В този преломен момент, изправил се пред крайната, най-неотложна нужда да действа, той почувства внезапно да му се парализира волята… смелостта… да не му достигат омраза и гняв; а Робърта от мястото си на кърмата гледаше неговото разтревожено, а сетне внезапно разкривено, сякаш прерязано от мълния, но малодушно и объркано лице, от ядно, свирепо и демонично станало изведнъж смутено и, може да се каже, почти безсмислено поради изписалата се на него борба между страха (първично отвращение от смъртта или безмилостното зверство, водещо до смърт) и тормозещото и гузно, но все пак вътрешно потискано желание да действа… да действа… да действа… временно непреодолимо тук… сега… някаква скованост пред могъщия подтик да действа и въпреки това да не действа.

А същевременно очите — зениците му — за миг се разшириха и станаха по-страшни; лицето, тялото, ръцете му се свиха вцепенени — неподвижната му поза и непроменящото се сковано изражение ставаха все по-зловещи и по-зловещи, макар всъщност да подсказваха не брутална, смела воля да унищожава, а настъпването на някакъв транс или гърч.

И Робърта забеляза изведнъж колко странно е всичко това — забеляза злокобното помрачение или физическата и душевната раздвоеност, която тъй странно и болезнено противоречеше на цялата обстановка, и възкликна:

— Божичко, Клайд! Клайд! Какво има? Какво ти е станало? Изглеждаш тъй… чудноват… тъй… тъй… Никога не съм те виждала такъв. Какво има?

Тя неочаквано се вдигна или по-скоро се наведе напред и запристъпва по равния кил, като се мъчеше да се доближи до него, понеже той имаше вид, сякаш ей сега ще падне напред в лодката… или настрана и през борда във водата. И Клайд в същия миг почувства цялата безвъзвратност на своята несполука, собствената си страхливост и негодност за такава постъпка и също така мигновено се поддаде на залялата го вълна от потискана омраза не само към самия себе си, но и към Робърта, към нейната сила — по-скоро силата на живота, която го възпираше по този начин. И все пак го беше страх да действа, така или иначе… не искаше… искаше само да каже, че никога, никога не ще се ожени за нея; че никога, дори тя да го изложи, не ще замине оттука с нея, за да се оженят; че той обича Сондра и ще остане верен само на нея, а не беше способен да каже дори и това. Но беше ядосан, объркан и я гледаше гневно. А после, когато тя се доближи до него и се опита да го хване за ръката и да му вземе апарата, за да го остави в лодката, той се нахвърли върху й, дори и тогава без никакво намерение да направи нещо повече, отколкото да се освободи от нея… от нейния допир… нейната молба… утешението и съчувствието й… от вечното й присъствие… Боже!

Но се нахвърли с такава стремителност, че не само я удари по устата, носа и брадичката с фотоапарата, който все още, без да съзнава, стискаше в ръка, но същевременно я отблъсна настрана към левия борд така, че лодката се килна почти до повърхността на водата. И тогава, стреснат от резкия й писък (който се дължеше толкова на накланянето на лодката, колкото и на удара по носа и устата), скочи и посегна да й помогне или да я подхване, а донякъде и да й се извини за непреднамерения удар, но с това окончателно преобърна лодката и двамата с Робърта в същия миг се намериха във водата. А левият борд при обръщането удари Робърта по главата, когато тя се вдигна на повърхността за първи път с обезумяло разкривено лице към Клайд, който вече се беше съвзел от изненадата. Тя беше зашеметена, обзета от ужас, объркана от болка и страх — вечния й страх от водата и от удавяне, и от удара, който Клайд й бе нанесъл така случайно и почти несъзнателно.

— Помощ! Помощ! О, боже, потъвам, потъвам! Помощ! О, боже! Клайд! Клайд!

А сетне — гласът в ушите му: „Но това… това… не е ли това същото, което си мислил и искал толкова време… в голямата си безизходица? И ето на! Въпреки твоето малодушие, твоята страхливост, това… това… се свърши за теб. Един нещастен случай… нещастен случай… един неумишлен удар от твоя страна ти спестява труда да извършиш онова, което си искал, но не си имал смелостта да направиш! Нима сега, когато то не е нужно, понеже това е злополука, ти ще й се притечеш на помощ и ще се подложиш отново на ужаса на поражението и неуспеха, които тъй много са те измъчвали и от които тази случка те освобождава? Би могъл да я спасиш. Но би могъл и да не я спасиш. Ето, виж я как пляска на всички страни. Тя е зашеметена. Сама не може да се спаси, а ако се доближиш до нея сега, в безумния си страх може да те удави и теб. Но ти искаш да живееш! А ако тя остане жива, животът ще бъде мъка за теб занапред. Почини си само един миг… само няколко секунди! Почакай… почакай… не обръщай внимание на жалните й викове. А после… после… Ето на! Виж. Всичко е свършено. Тя потъва. Никога, никога вече не ще я видиш жива. Ето и твоята шапка е плувнала във водата… както искаше да стане. А на лодката, на ключа за греблото се е закачил неин воал. Остави го. Няма ли това да покаже, че е станала злополука?“.

И освен това нищо друго… няколко водни кръга изпълнена със спокойствие и тържественост чудна гледка. А сетне пак гласът на тази зловеща, самотна птица — презрителният й и присмехулен вик:

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Кът, кът, кът, ка-а-а!

Викът на тази дяволска птица, кацнала на сухия клон.

А след това Клайд, с неотзвучали още в ушите му викове на Робърта, с този неин последен безумен, умоляващ поглед в подбелените очи пред себе си, заплува тежко, мрачно и безрадостно към брега. И си мислеше, че в края на краищата в действителност не я е убил. Не, не! Слава богу. Не я е убил. Но все пак (когато стъпи на близкия бряг и заотръсква водата от дрехите си) дали я е убил? Или не? Нали отказа да й се притече на помощ, а можеше да я спаси и вината тя да падне във водата, колкото и случайна, не беше ли всъщност негова? И все пак… и все пак…

 

 

Здрач и тишина на гаснещ ден. Потайно кътче в гъстака на същата прикриваща гора, където сам и мокър до кости Клайд стои до сухия си куфар и чака да поизсъхне. Но междувременно маха пристегнатия към куфара неизползван триножник за апарата, намира небиещ на очи сух дънер по-нататък в гората и скрива триножника под него. Дали някой го е видял? Дали някой гледа? После, се връща и се чуди за посоката. Трябва да тръгне на запад, а след това на юг. Да не сбърка! Но ето че се чува пак крясъкът на тази птица — рязък, действащ на нервите. А сетне — мрак, въпреки летните звезди. И един млад мъж върви през тъмна, безлюдна гора със суха сламена шапка на главата и куфарче в ръка, върви бързо, но и предпазливо — на юг… на юг.