Теодор Драйзер
Американска трагедия (62)

XLIII

И все пак една мисъл като тази за езерото, свързана по такъв начин със затруднението, пред което се беше намерил, не можеше да се пропъди тъй лесно, колкото и да се мъчеше да се отърве от нея. Родила се сякаш от това, че някак случайно свърза личния си проблем, който разтърсваше, тревожеше и малко оставаше да побърка собствения му не чак толкова устойчив разсъдък с такова лесно, като че ли невинно, макар и ужасно затриване на два живота на езерото Пас, тази мисъл имаше своята тежест. Трупът на девойката, както някаква странна сила все още го принуждаваше да си повтаря, беше намерен, а на мъжа — не. В този интересен факт (и той си мислеше това съвсем неволно) се криеше един намек, който неотстъпно му се натрапваше, а именно че е възможно тялото на мъжа изобщо да не е в езерото. Понеже злонамерени хора пожелаваха понякога да се отърват от други хора, нима не беше възможно този човек да е отишъл там с момичето, за да се отърве от него? Много ловък и сатанински ход, разбира се, но който поне в този случай като че ли беше напълно сполучлив.

Но сам той да се вслуша в такова долно внушение и да постъпи така… никога! Ала ето че собствената му проблема ставаше все по-безизходна от час на час, тъй като всеки ден или поне през ден получаваше или писма от Робърта, или някоя бележчица от Сондра и в съответните им послания проличаваше същият контраст между спокойствието и мъката, веселото настроение и безпросветността на поражението и несигурността.

На Робърта, понеже не искаше да й пише, се обаждаше кратко по телефона и по колкото можеше по-незаангажиращ начин. Как е тя? Много се радвал, че му пише, че е на чист въздух и при домашните си, където трябва да е много по-хубаво, отколкото във фабриката в такова време. Всичко вървяло гладко, разбира се, и с изключение на внезапен наплив от поръчки, покрай който видели доста зор последните два дни, всичко вървяло постарому. Той полагал крайни усилия да спести известна сума за един проект, с който е запозната, но иначе не се тревожел за нищо и тя също не бивало да се тревожи. Не й писал досега поради работата, пък и не можел да пише много-много — трябвало да свърши толкова неща, но тя му липсвала, като не я виждал на старото й място, и се надявал скоро да я види пак. Ако дойде към Ликъргъс, както му пише, и смята, че е наистина важно да се види с него, е, би могло да наредят нещо може би… обаче дали е необходимо тъкмо сега? Бил тъй зает, но, разбира се, вярвал, че ще се видят по-нататък.

А в същото време писа на Сондра, че положително на осемнадесети и следващата събота и неделя, стига да може, ще бъде при нея.

Тъй, благодарение на умствени машинации и извъртания, внушавани и насърчавани уж от копнежа му по Сондра и неспособността да погледне в лицето действителността по отношение на Робърта, той можа да осъществи много желаната възможност да бъде пак със Сондра поне една събота и неделя, и то в обстановка, каквато никога в живота не бе имал възможността да види.

Защото, когато стигна на пристанището в Шарон, което беше непосредствено до верандата на хана в долния край на Дванадесетото езеро, бе посрещнат от Бъртин, брат й и Сондра, слезли надолу по Веригата с моторницата на Грант, за да го вземат. Тези яркосини води на Индианската верига! Високите тъмни копия на боровете, заградили като часови бреговете от двете страни и очертали на запад ивица от черна сянка върху водата, където дърветата се отразяваха така ясно! Малките и големите бели и розови, и зелени, и кафяви вили от двете страни с навесите за лодки павилиони до брега. Тук и там изящен пристан, проточил се от някоя просторна, а понякога и величествена вила, както тези, притежавани сега от семействата Кранстън, Финчли и други. Зелените и белите кану и моторници. Великолепният хотел и павилионът на Боровия нос, пълни вече с рано пристигнали летовници. А после пристанът и навесът за лодки на вила „Кранстън“ и двете кучета вълча порода, скорошна придобивка на Бъртин, които лежаха на тревата до брега и явно я очакваха да се завърне, и слугата Джон, един от петимата или шестимата, които се грижеха за семейството тук, който чакаше да поеме единствената пътна чанта на Клайд, неговата ракета за тенис и стикове за голф. Но най-дълбоко впечатление му направи голямата, някак разхвърляно, но все пак елегантно построена къща, пътеките, обрасли по краищата с ярко мушкато, широката кафява веранда, наредена с плетени мебели, с прекрасна гледка към езерото; колите и разните гости, които се разтакаваха тук и там, облечени за голф и тенис или с домашно облекло.

По нареждане на Бъртин Джон веднага го заведе в просторна, гледаща към езерото стая, където можеше спокойно да се окъпе и да се облече за игра на тенис със Сондра, Бъртин и Грант. След вечеря, както му обясни Сондра, която беше дошла при Бъртин специално по този случай, Бъртин и Грант щели да го заведат в Казиното и там да го запознаят с всички техни общи познати тук. Щяло да има танци. Рано сутринта, преди закуска, ако нямал нищо против, можел да отиде на езда с нея, Бъртин и Стюърт по чудесна зашумена пътека, водеща през горите на запад до нос Вдъхновение и широк изглед на езерото. И както сега научи, освен няколко такива пътеки в гората нямаше никакви пътища на четиридесет мили наоколо. Без компас или водач, както му казаха, човек можел да се загуби и да загине, тъй като трудно било за тези, които не познават местността, да определят посоката. А след закуска и малко плуване тя, Бъртин и Найна Темпъл щели да покажат новото си изкуство с акваплана на Сондра. Сетне — обяд, тенис или голф, разходка до Казиното за следобедния чай. След вечерята във вилата на Брукшо от Ютика, която била на отсрещния бряг на езерото, щяло да има танци.

Не се мина и час след пристигането му и Клайд разбра, че програмата му за събота и неделя е пълна. Но беше сигурен, че двамата със Сондра ще успеят да прекарат не само минути, но може би и часове насаме. И тогава ще види какви нови радости ще му предложи този случай във връзка с нейната многостранна натура. За него въпреки недаващата мира мисъл за Робърта, която би могъл поне за тази събота и неделя да остави настрана, беше все едно че се е намерил в рая.

И на тенискорта на вила „Кранстън“ му се стори, че облечената с безупречно бяла къса тенис поличка и блузка, с вързана на главата кърпа на жълти и зелени точки Сондра никога не е изглеждала тъй весела, изящна и щастлива. Тази усмивка на устните й! Тези пламъчета на обещание, които светваха във веселите и засмени очи всеки път, когато го поглеждаше! А от време на време, когато изтичваше да сервира, струваше му се, че прилича на спряла за миг литнала птичка: ръката с ракетата вдигната високо, допряла земята само с един пръст на крака, с глава отметната назад и винаги с полуотворени и усмихнати устни. Всичко това го вълнуваше и натъжаваше, понеже виждаше и ликуваше при мисълта, че тя може да бъде негова, стига да е свободен да я вземе сега. Да не беше тази друга, черна преграда, която беше издигнал сам той!

Ами тази гледка, където яркото слънце изливаше поток от кристална светлина върху зелената морава, проснала се от високите борове до сребристите набраздени води на езерото! И там, плъзнали в най-различни посоки заслепяващо бели платна на малки ладии… бели, зелени и жълти петна, където на слънце се мяркаха пъстри кану, гребани отпуснато от влюбени двойки! Лято… леност… топлина… пъстрота… волност… красота… любов… — всичко, за което беше мечтал предишното лято, когато бе така самотен.

В отделни моменти на Клайд му се струваше, че ще му се завие свят от радост, че до известна степен се е изпълнило голямото му желание, че постигането му почти напълно зависи от него; в други моменти, когато мисълта за Робърта го обгръщаше като леден вятър, сякаш нищо не можеше да бъде по-печално, по-ужасно, по-сковаващо мечтите му за красота, любов и щастие, отколкото това, което го заплашваше сега. Това ужасно антрефиле за езерото и за удавилата се двойка! Вероятността, че въпреки безумния му копнеж след седмица или две, или най-много три ще трябва да напусне всичко това завинаги. А после изведнъж се сепваше и си даваше сметка, че е изтървал топката или че играе лошо, че Бъртин или Сондра, или Грант викат: „О, Клайд, за какво мислиш?“ И от най-тъмните дълбини на сърцето си би отвърнал, ако заговореше: „За Робърта.“

И тази вечер пак, у Брукшо — изискана компания от приятели на Сондра, Бъртин и други. Нова среща със Сондра на дансинга, тя цялата — усмивка, понеже заради всички събрали се тук, особено майка й и баща й, трябваше да се преструва, че не е видяла Клайд преди, че дори не знае за присъствието му тук.

— Вие тук? Това е чудесно! У Кранстън? О, колко приятно. Това е точно до нас. Е, сигурно ще се виждаме много често, а? Какво ще кажете за една разходка с коне утре преди седем? Бъртин и аз яздим почти всеки ден. И ще отидем на пикник утре, ако не се случи нещо, ще се разхождаме с кану и моторница. Не се тревожете, че не яздите добре. Ще накарам Бъртин да нареди да ви дадат Джери: той е направо агънце. И да не ви е грижа, че нямате костюм за езда. Грант има купища дрехи. Следващите два танца съм обещала на други, но през време на третия ще поседите с мен, нали? Аз зная чудесно местенце вън, на балкона.

Тя се отдалечи, протегнала ръка, но погледът в очите й говореше: „Ние се разбираме.“ А по-късно вън, на сянка, когато никой не ги гледаше, тя притегли лицето му към себе си и жадно го целуна, а преди да изтече вечерта, двамата тръгнаха по пътечка, която водеше от къщата покрай брега на езерото, и можаха да се прегърнат на лунна светлина.

— Сондра така се радва, че Клайд е тук. Той толкова много й липсва!

Тя го галеше по косата, когато той я целуваше, а Клайд си спомни за сянката, тъй тъмно легнала между тях, и трескаво, с отчаяние я притисна.

— Ах, сладкото ми момиченце! — възкликна той. — Моята хубава, хубава Сондра! Само да знаеш колко те обичам! Само да знаеш! Да можех да ти разправя всичко. Да можех да ти разправя!

Но не можеше да го направи сега… нито някога после. Никога нямаше да се осмели да й заговори дори за най-малка подробност относно черната преграда, която лежеше сега между тях. Защото при нейното възпитание, при мерилата за любовта и брака, установени за нея, тя никога не би разбрала, никога не би искала да направи такава голяма жертва, колкото и да го обича. И той би се видял изоставен, зарязан в същия миг, и с какъв ужас в очите й!

Но когато я притисна силно до себе си, тя погледна пребледнялото му напрегнато лице и очите, в които месечината отгоре палеше бели електрически искрици, и възкликна:

— Толкова много ли обича Клайд Сондра? О, сладкото момче! Сондра го обича също. — Тя хвана главата му с двете си ръце и като я стисна здраво, целуна го бързо и страстно десетина пъти. — И Сондра няма да се откаже от своя Клайд. Няма! Само почакай и ще видиш! Каквото ще да се случи сега. Може да не е чак толкова лесно, но тя няма да се откаже. — И след това, тъй неочаквано и практично, както често правеше, възкликна: — Но трябва да вървим, веднага. Не, нито целувка повече. Хайде, Сондра казва „не“! Ще забележат отсъствието ни. — Тя отстъпи от него, хвана го за ръката и го задърпа към къщата тъкмо навреме, защото насреща им идваше Памър Търстън, който беше тръгнал да я търси.

Сутринта, както му беше обещала Сондра, тръгнаха с коне към нос Вдъхновение, и то преди седем — Бъртин и Сондра с яркочервени амазонки, бели бричове и черни ботуши, със свободно пусната коса, развявана на вятъра; те бързо препускаха напред повечето време, после се връщаха при него. Или Сондра весело му викаше да ги настигне, или двете със смях спираха да побъбрят стотина крачки напред в някое потайно кътче, приличащо на храм сред заградилите го дървета, където той не можеше да ги види. И поради интереса, който Сондра тъй явно проявяваше към него тези дни — интерес, който Бъртин беше започнала да смята, че може да завърши със сватба, ако не попречи възникването на някакви семейни усложнения, — тя, Бъртин, ги обсипваше с усмивки; беше самото въплъщение на сърдечността и мило настояваше Клайд да прекара у тях лятото, като обещаваше да ги придружава и прикрива, така че никой да не може да каже нещо. А Клайд ту тръпнеше, ту от време на време помрачняваше и въпреки волята си се връщаше към мисълта, която му беше навяло съобщението във вестника, но се бореше с нея — мъчеше се окончателно да я потисне.

А после Сондра изви надолу по стръмна пътека към каменист, обрасъл с мъх извор сред тъмни дървета и извика на Клайд:

— Ела долу. Джери знае пътя. Няма да се подхлъзне. Ела да пиеш. Ако пиеш от тая вода, ще дойдеш тука скоро пак… така казват.

И когато той се спусна и слезе от коня да пие, тя възбудено заговори:

— Исках да ти разправя нещо. Трябваше да видиш лицето на мама снощи, когато се научи, че си тук. Тя съвсем не е сигурна, че аз имам пръст в тая работа, разбира се, понеже мисли, че и Бъртин те харесва. Аз й внуших тая мисъл. Но въпреки всичко подозира, както ми се струва, че съм участвала и аз, и това не й е съвсем приятно. Но не може да каже нищо повече от онова, което е казала преди. Аз поговорих ей сега с Бъртин и тя се съгласи да държи моята страна и да ми помага с всичко, каквото може. Но сега ще трябва да бъдем още по-предпазливи, защото, ако мама стане много подозрителна, струва ми се, че не знам какво би могла да направи… може да поиска да заминем оттук, дори още сега, само и само да не мога да те виждам. Знаеш, тя смята, че не бива да ме интересува никой освен човека, когото тя харесва. Ти знаеш как е тая работа. Тя е същата и със Стюърт. Но ако внимаваш да не показваш колко много ме харесваш, когато има наблизо някой от нашата компания, не вярвам да направи нещо… поне не и сега. По-късно, наесен, когато се върнем в Ликъргъс, положението ще бъде по-друго. Аз ще бъда пълнолетна и ще видя какво мога да направя. Никога не съм обичала някого преди, но аз обичам теб и… е, няма да те оставя и толкова! Няма! И те не могат да ми се наложат!

Тя тропна с крак и се шибна с камшика по ботуша, а двата коня лениво и равнодушно обърнаха глави. И Клайд, възхитен и изумен от това второ недвусмислено обяснение в любов, запален от мисълта, че няма да му се представи по-удобен случай, отколкото сега, да й предложи да избягат и да се оженят, та така да се избави от тъй застрашително надвисналия над него меч, загледа Сондра с очи, в които светеше тревожна надежда и тревожен страх. Защото можеше да му откаже, пък и да се промени, сепната от такова неочаквано предложение. А той нямаше пари, нито имаше наум място, където биха могли да отидат, ако тя приеме. Но тя сигурно имаше или би могла да има. А съгласеше ли се веднъж, нима не би могла да му помогне? Разбира се. Във всеки случай смяташе, че трябва да заговори и да предостави бъдещето на добрия или лошия късмет.

И Клайд започна:

— Защо да не можеш да избягаш с мен сега, скъпа? Есента е тъй далечна, а аз те искам така много! Защо да не можем? Майка ти и тогава надали ще се съгласи да се омъжиш за мен. Но ако избягаме сега, не ще може да направи нищо, нали? А после, след няколко месеца, би могла да й пишеш и тя ще се примири. Защо да не го направим, Сондра? — Гласът му беше много умолителен, очите — пълни с тъжен страх от отказ… и от бъдещето, от което не виждаше кой би могъл да го защити.

Но тя бе вече така увлечена от трепета, породен у него от това настроение, че се позабави, съвсем не сепната от предложението му, а положително трогната, както и поласкана от мисълта, че е могла да събуди у Клайд такава пламенна и безразсъдна страст. Той бе така стремителен… така разпален от огъня, раздухан от самата нея, както мислеше тя, но който, както чувстваше, не можеше да изпита в същата степен: такава пламенност никога още не беше виждала у него или у някой друг преди. И нямаше ли да бъде чудесно, ако можеше да избяга с него сега… тайно… в Канада, или в Ню Йорк, или Бостън, или където и да било? Какво възбуждение би създало бягството й тук и другаде — в Ликъргъс, Олбъни, Ютика! Приказките и вълнението в собственото й семейство, пък и другаде! И Гилбърт би й станал роднина въпреки желанието си… и семейство Грифитс, от което баща й и майка й толкова се възхищават, също.

За миг в погледа й се изписа желанието и почти решението да направи както той предлага — да избяга… да превърне тази своя дълбока и вярна любов в една огромна шега. Защото, като се омъжи веднъж, какво ще могат да направят родителите й? И не е ли Клайд достоен за нея, пък и за тях? Разбира се, макар почти всички в нейния кръг да смятат, че той не е съвсем онова, което би трябвало да бъде, само защото няма толкова пари, колкото имат те. Но ще има, нали, след като се ожени за нея и получи не по-лошо място в предприятието на баща й, отколкото Гил Грифитс има в предприятието на своя баща?

И все пак, в следващия миг, като си помисли за живота си тук и какво би значело това за баща й и майка й, ако избяга по такъв начин тъкмо сега, в самото начало на летния сезон, а също и как това ще разстрои собствените й планове и извънредно много ще ядоса майка й, а може би дори ще докара разтрогването на брака на основание на малолетността й, тя замълча — тази весела авантюристична светлинна бе изместена от подчертана следа на практичното и материалното, което бе тъй характерно за нея. Имат ли всъщност значение няколко месеца? То може и без съмнение ще предотврати Клайд да бъде разделен от нея завинаги, докато предлаганият от него път можеше да направи раздялата им неизбежна.

Затова сега поклати глава по един решителен и все пак нежен начин, който Клайд вече беше разбрал, че означава поражение — най-болезненото и непоправимо поражение, което беше претърпявал във връзка с цялата тази история. Тя не искаше да дойде! Значи, той беше загубен… загубен… а може би и тя загубена за него завинаги! О, боже! Защото, при все че лицето й се смекчи от нежност, която не беше обичайна за нея дори когато беше най-трогната, тя каза:

— Бих го направила, скъпи, ако не смятах, че е по-добре да не го правим сега. Много е прибързано. Мама няма да направи нищо засега. Сигурна съм. Освен другото тя се е приготвила за толкова много приеми тук това лято, и всичко това специално за мен. Тя иска да бъда мила със… е, ти знаеш за кого мисля. А аз мога да бъда, без да направя нещо, което да попречи някак на нас двамата, сигурна съм, докато не предприема нещо, с което наистина да я уплаша. — Тя позамълча и успокояващо му се усмихна. — Но ти можеш да идваш тук толкова често, колкото си поискаш, не го ли разбираш, и това няма да направи никакво впечатление нито на нея, нито на тия другите, защото няма да си наш гост, не го ли разбираш? Аз уредих всичко това с Бъртин. А то значи, че ние можем да се срещаме тук горе цялото лято, кажи-речи, колкото си искаме, не го ли разбираш? После, наесен, когато се върна и разбера, че не мога да я накарам да бъде мила с теб или да сметне, че сме сгодени, е, тогава ще избягам с теб! Да, ще избягам, скъпи, наистина, повярвай ми!

Скъпи! Наесен!

Тя замълча, в очите й се четеше, че много ясно схваща всички практически затруднения, които лежат пред тях; сетне стисна двете му ръце в своите и го загледа в лицето. После поривисто, сякаш за да сложи точка, обви ръце около врата му, притегли главата му надолу и го целуна.

— Не го ли разбираш, скъпи? Моля ти се, не гледай тъй тъжно, любими. Сондра обича своя Клайд толкова много! И тя ще направи всичко, всичко възможно, за да се наредят нещата, както трябва. Да, ще направи. И те ще се наредят. Само почакай и ще видиш. Сондра няма да се откаже от него никога, никога!

И Клайд, като си даваше сметка, че няма нито един убедителен довод, с който да й излезе насреща — всъщност нито един, който не би я накарал да сметне за странно и подозрително крайното му нетърпение, освен ако… освен ако… е… освен ако Робърта го остави да си върви, напред го очаква пълно поражение, — мрачно, дори отчаяно я загледа в лицето. Колко е хубава! Колко съвършен е нейният свят! И той да е лишен от възможността да притежава някога и нея, и този свят. И непосредствено зад всичко това да стои Робърта с нейното искане и неговото обещание! И да няма друг начин да се избави, освен с бягство! Боже!

В същия този миг в очите му се появи неспокоен, почти безумен поглед, тъй изразителен и силен, както никога в живота му — тъй съсредоточен, че дори и Сондра забеляза силата му. Изглеждаше болен, сломен, неизказано отчаян. Дотолкова, че тя възкликна:

— Какво има, Клайд, скъпи… изглеждаш тъй… о, не мога да кажа точно как… нещастен или… Толкова много ли ме обича момчето? И не може да почака само три-четири месеца? Ах, разбира се, може. Не е чак толкова трагично, колкото му се струва. Нали ще бъде повечето време с мен… милият ми. А когато не е тук, Сондра ще му пише всеки ден… всеки ден.

— Ах, Сондра, Сондра! Ако можех да ти кажа! Ако знаеше колко много щеше да значи това за мен…

Той се прекъсна тук, понеже, както забеляза в този момент, в очите на Сондра се изписа чисто практичният въпрос: кое налага тъй спешно да избяга с него още сега? И в същия миг Клайд от своя страна усети какво огромно влияние упражнява този свят върху нея, каква неотделима частица от него е тя и как само като прекали малко с настойчивостта си, може тъй лесно да я накара да се усъмни в благоразумието на увлечението си по него, и реши да замълчи, сигурен, че заговори ли, то може да доведе до въпроси от нейна страна и до промяна на чувствата й, или дори да охлади увлечението й дотам, че да стопи и мечтата за есента.

И тъй, вместо да й обясни по-подробно защо му е необходимо решението й, той се въздържа и само каза:

— То е, защото толкова много те искам сега, скъпа… през цялото време. Само това, нищо друго. Понякога ми се струва, че не бих могъл да се отделя от теб вече нито за минутка. О, толкова много жадувам за теб през цялото време!

Въпреки това Сондра, колкото и да беше поласкана от тази жажда, споделяна поне отчасти и от нея, само повтори различните съображения, които беше изредила и преди. Трябва да почакат. Всичко ще се нареди през есента. И Клайд, съвсем изтръпнал поради претърпяното поражение, все пак не можеше да се откаже от радостта да бъде с нея сега и положи всички усилия да поправи настроението си… и да мисли… да мисли, да мисли, че по някакъв начин… някак… може би ей тъй, както с онази лодка или по някакъв друг начин!

Но какъв друг начин?

Не, не, не — не така! Той не е убиец и никога няма да стане. Той не е убиец… никога… никога… никога.

И все пак тази загуба.

Тази надвиснала беда.

Как да избегне това и в края на краищата да спечели Сондра?

Как, как, как?