Теодор Драйзер
Американска трагедия (60)

XLI

Настъпи пети юни и семейство Финчли замина, както бе казала Сондра, но само след като тя най-настоятелно предупреди Клайд да бъде готов да дойде у семейство Кранстън на втората и третата събота след това — щяла да му пише по-определено сетне, — и заминаването й подейства на Клайд така, че просто не знаеше какво да прави в нейно отсъствие, както беше потиснат от заплетеното положение поради състоянието на Робърта. А тъкмо по това време и страховете, и изискванията на Робърта бяха станали извънредно настойчиви и той наистина не можеше да я увери повече, че стига да почака още мъничко, и ще бъде в състояние да й помогне. Както и да я убеждаваше, според нея положението й беше вече критично и не можеше в никой случай да се шегува повече с него. Фигурата й, както тя настояваше (макар че до голяма степен само си го въобразяваше), дотолкова се променила, че нямало да може да крие още дълго и всички, с които работела заедно във фабриката, скоро щели да узнаят. Не можела вече нито да спи, нито да работи спокойно — не бивало да остава тук повече. Усещала вече болки, чисто въображаеми в нейния случай. Трябвало да се ожени за нея сега, както й е обещал, и да замине с нея веднага… някъде… където и да било… близо или далеч… стига тя да се избави от сегашната страшна опасност. И щяла да се съгласи — както сега почти го умоляваше — да го пусне да си върви по пътя, щом се роди тяхното дете… наистина… и нямало никога да иска нищо повече от него… никога! Обаче сега, още тази седмица… в никой случай не по-късно от петнадесети, трябва да нареди да се погрижи за нея, както й е обещал.

Но това значеше, че ще трябва да замине с нея, преди да може да посети Сондра на Дванадесетото езеро и без изобщо да я види пак. А освен това, както добре знаеше, не беше спестил сумата, необходима, за да направи възможна новата рискована стъпка, за която тя настояваше. Напразно Робърта му обясни, че е спестила повече от сто долара и двамата ще могат да ги употребят, щом се оженят, или за каквито разноски и да възникнат със заминаването им, където решат да отидат. Единственото, което той можеше да разбере и почувства, беше, че това значи да загуби всичко, че ще трябва да отиде с нея в някое сравнително близко селище и да се захване за каквато намери работа, за да я издържа, колкото може. Но колко окаяна ще е тази промяна! Да се прости с всичките си прекрасни мечти! Въпреки това, колкото и да ровеше в ума си, не можеше да измисли нещо по-добро, освен Робърта да напусне фабриката и да отиде за известно време при родителите си, понеже — както я убеждаваше, и то много хитро, според самия него — имал нужда от още няколко седмици, за да се подготви за очакващата и двамата промяна. Защото въпреки всичките му усилия, както лъжливо твърдеше сега, не беше успял да спести, колкото се беше надявал. Трябвало му поне три-четири седмици, докато събере сумата, която смята за необходима с оглед на предстоящата промяна. Не беше ли предполагала самата тя, доколкото си спомняше, че ще им трябват не по-малко от сто и петдесет или двеста долара — доста големи суми в нейните очи? Клайд не разполагаше с повече от четиридесет долара освен редовната си заплата и мечтаеше да използва тях и всичко друго, което успее да сложи настрана дотогава, за разноските, които може да му се отворят във връзка с възнамеряваното отиване на Дванадесетото езеро.

За да подкрепи още някак неопределеното си предложение Робърта да се върне за кратко време у дома си, той добави, че сигурно ще иска да се докара малко, нали? Не може да тръгне на такова пътуване, предполагащо женитба и промяна на всичките им познанства и връзки, без да си пооправи гардероба. Защо да не вземе своите сто долара или поне част от тях и да ги употреби за тази цел? Беше в такова отчаяно състояние, че й предложи дори и това. А Робърта, изправена досега пред собствената си несигурност какво ще стане с нея, не се решаваше да си направи или купи нещо било за самата себе си, било за бъдещото си дете. Тя си каза, че каквато и да е крайната цел на неговото предложение (свързано, както и всичките други, с протакане на работата), може да не е неразумно наистина да отдели две-три седмици и с помощта на евтината и все пак сносна шивачка, която бе шила от време на време на сестра й, да си направи поне една-две подходящи рокли — следобедна рокля от сива тафта на цветя, каквато беше видяла веднъж на кино и с която, ако Клайд устои на думата си, би могла да се венчае. За да допълни този хубав малък тоалет, смяташе да добави елегантна сива копринена шапчица с широка периферия отпред, с розови или яркочервени череши под периферията и с това, заедно със спретнатото синьо костюмче от шевиот, кафявите обувки и кафявата шапка няма да е по-зле докарана от коя да е младоженка. Фактът, че подобни приготовления изискваха добавъчно протакане и разходи или че Клайд можеше да не се ожени за нея в крайна сметка, или че тази предполагаема женитба бе загубила всякакъв блясък и цвят в очите на двамата, все пак не беше достатъчен да лиши мисълта за сватбата като събитие или дори като тайнство от съответната празничност и романтика, с които тя бе обкръжена в нейните очи и от които не можеше да бъде отделена дори при такива неблагоприятни обстоятелства, както в техния случай. И колкото да е странно, напук на всички усложнения и обтегнати отношения, създали се между двамата, тя продължаваше да вижда Клайд почти в същата светлина, в каквато го беше виждала в самото начало. Той беше Грифитс, младеж с истинско обществено, ако не и финансово положение, с когото всички момичета от нейната черга, както и много от доста по-висши кръгове, с радост биха се свързали по този начин — сиреч чрез женитба. Може и да не му се ще да се ожени за нея, но все пак е човек с име. А с мъж, който поиска поне мъничко да я обича, би могла да бъде напълно щастлива. Във всеки случай едно време я беше обичал. А за мъжете се говореше — поне за някои (така беше чувала да казва майка й, пък и други), че роди ли им се дете, коренно променят и държането си към майката понякога. Те дори обикват майката. Както и да е, за малко — съвсем за малко, — ако спазят строго това, на което се беше съгласила, той ще остане до нея, за да й помогне да се справи с този тежък прелом, ще даде името си на нейното дете, ще я поддържа, докато тя успее отново да уреди живота си по някакъв начин.

Ето защо сега за сега без никакъв друг план, макар и с големи опасения и тревожни предчувствия, понеже, доколкото можеше да види, Клайд се държеше с пълно безразличие, тя прие всичко това. И в такова настроение подир още пет дена, след като писа на родителите си, че ще се прибере у дома най-малко за две седмици, за да си ушие една-две рокли и малко да си почине, тъй като не се чувства много добре, Робърта замина за Билц и Клайд я изпрати до Фонда. Но доколкото това засягаше него и понеже нямаше всъщност никакъв определен или приемлив план за действия, важно му се виждаше само мълчанието — мълчанието беше единственото съществено нещо сега, така че дори при надвисналата над него заплаха на бедствието да може да мисли все повече и повече, и повече, без да е принуден да върши каквото и да било, без нито за миг да се измъчва от мисълта, че Робърта в нервно, потиснато или невменяемо състояние ще каже или ще направи нещо, и в случай че му хрумне някоя блестяща идея или план във връзка със Сондра, ще му попречи да ги осъществи.

А горе-долу по същото време Сондра му пращаше весели бележчици от Дванадесетото езеро и описваше какво може да очаква, когато дойде там малко по-късно. Синя вода… бели платна… тенис… голф… езда… разходки с автомобил. Пишеше му, че била наредила всичко с Бъртин. И целувки… целувки… целувки!