Теодор Драйзер
Американска трагедия (58)

XXXIX

Такива противоположни възгледи, особено там, където липсва умението да се справят с подобно положение, можеха да означават само по-големи трудности и в края на краищата провал, освен ако помогнеше някаква случайност. Ала случайността не идваше на помощ. А присъствието на Робърта във фабриката беше нещо, което не му позволяваше да забрави заплахата. Да можеше само да я убеди да замине, да се настани и да си намери работа някъде другаде, би могъл да мисли по-спокойно. Но докато го питаше непрекъснато, макар и само с присъствието си, какво възнамерява да прави, тя го лишаваше от способността да мисли. А това, че не я обичаше вече както преди, го караше да отдава по-малко значение на задълженията си спрямо нея. Беше твърде много увлечен в Сондра и не можеше да подреди мислите си.

Защото, дори изправен пред тази сериозна опасност, все не можеше да се откъсне от примамливата мечта за Сондра и мрачното положение във връзка с Робърта от време на време му се виждаше не повече от тъмен облак, засенчващ тази мечта. Затова всяка вечер или колкото му позволяваше нескъсаната още връзка с Робърта, той не пропускаше развлеченията, които му предлагаха сега обширните светски връзки. За голяма негова гордост и задоволство това беше ту някоя вечер у Хариът или Тейлър, ту забава у Финчли и Кранстън, където или съпровождаше Сондра, или отиваше окрилен от надеждата да я види. И сега, също без да полага толкова много усилия да хитрува, с каквито беше прикривала интереса си към него преди, Сондра го търсеше открито и създаваше възможности да се срещат в обществото. И, разбира се, понеже тези срещи не личаха сред обикновените събирания на целия кръг, по-консервативните родители като че ли не им придаваха особено значение.

Защото, макар госпожа Финчли, която беше извънредно проницателна и придирчива по отношение на обществените връзки, отначало да не гледаше с много добро око на вниманието, с което дъщеря й и другите заобикаляха Клайд, като виждаше да го канят все повече и повече не само в собствения й дом с компанията, в която участваше дъщеря й, но и другаде, навред, най-после започна да си представя, че е вероятно той да заема по-солидно положение в обществото, отколкото бе чула, а сетне запита за него сина си и дори Сондра. Но след като Сондра само двусмислено я осведоми, че понеже е братовчед на Гил и Бела Грифитс и е канен от всички, защото е тъй очарователен, дори и да няма пари, не вижда причина Стюърт и тя да не го канят също, майка й се задоволи с това и само предупреди дъщеря си в никой случай да не става прекалено интимна. А Сондра, като си даваше сметка, че майка й е отчасти права, но изпитваше голямо влечение към Клайд, реши да я мами поне дотолкова, че тайно да се държи с Клайд с каквато си поиска свобода. И си я позволяваше в такава степен, че всеки посветен в интимните срещи между Клайд и Сондра би могъл да засвидетелства как чувствата им всъщност добиват дълбочина, което положително би поразило баща й и майка й, ако можеха да се научат. Защото, ако оставим настрана каквото Клайд бе мечтал и още мечтаеше във връзка с нея, самата Сондра се отдаваше на мисли и настроения по отношение на него, които бързо приближаваха най-гибелните граници на неразгадаемата химия на любовта. Наистина освен ръкостисканията, целувките и погледите на несдържано възхищение, разменяни, когато предполагаха, че никой не ги гледа, те се отдаваха на тези мъгляви, но все по-задълбочени и по-продължителни копнежи за едно бъдеще, което по един или друг начин, засега неясен и за двамата, щеше да ги съедини непременно един с друг.

Може би през летните дни, тъй скоро, когато двамата ще плават с кану по Дванадесетото езеро, дългите сенки от дърветата на брега ще се протягат по сребристата вода, ветрецът ще набраздява повърхността, докато той гребе, а тя седи и го измъчва с намеци за бъдещето; или онази горска пътечка, обрасла с трева, изпъстрена от слънчеви петна, югозападно от именията на Кранстън и Фант, близо до тяхното, по която ще могат през юни и юли да отиват с коне до точка, наречена Нос на вдъхновението, на седем мили, откъдето се открива чудесна гледка; или панаирът в Шарон, където тя с цигански костюм — самата романтика! — ще бъде продавачка на някоя сергия или докарана с най-елегантната амазонка, ще показва ездаческото си изкуство… чайове, танци следобед и на лунна светлина, когато ще се отпусне в прегръдките му и очите им ще говорят…

Никаква принуда на практически съображения. Никакви забрани, каквито би могла да наложи волята или възможната бъдеща съпротива на родителите й. Само любов и лято, и идилични и щастливи стъпки напред към окончателен, неоспорван от никого съюз, който ще го направи завинаги неин.

А междувременно, доколкото това засягаше Робърта, още два дълги, безрадостни, навяващи ужас месеца изминаха, без тя да предприеме замислената от нея крачка, която щеше да погуби Клайд. Защото, колкото и да беше убедена, че Клайд само обмисля и се мъчи да намери някакъв начин да избегне отговорността си и няма никакво намерение да се ожени за нея, все пак и тя, както Клайд, се беше оставила да я влачи течението и се страхуваше да пристъпи към истински действия. Защото в няколко разговора след онзи, в който беше заявила, че очаква той да се ожени за нея, Клайд беше повторил, макар и не съвсем ясно заплахата, че ако тя се обърне към чичо му, с това в края на краищата няма да го принуди да се ожени за нея, защото той просто ще замине някъде другаде.

Клайд поставяше въпроса така: ако тя не го остави спокоен на сегашната му служба, той не ще бъде в състояние да се оженя за нея, а още по-малко да направи нещо, за да й помага в това близко време, когато тя ще има най-голяма нужда от помощ — намек, който накара Робърта да се замисли за ненапълно проявената досега от него жилка на жестокост, макар че ако се замислеше достатъчно много, щеше да види, че я беше проявил по времето, когато я принуди да го пусне в стаята си.

И освен другото, понеже тя не правеше нищо, а той все пак се боеше, че всеки миг може да направи нещо, Клайд поне отчасти промени пълното си безразличие, към което бе прибягнал до момента, когато тя го заплаши, с проява макар и на престорен интерес, доброжелателство и дружелюбие. Защото много рискованото положение, в което се намери, го плашеше достатъчно много, за да го направи по-дипломатичен, отколкото му е било присъщо някога преди. Отгоре на това беше достатъчно глупав да се надява, дори и направо да вярва, че ако започне пак да се държи тъй, сякаш взема живо участие в постигналата я беда, и в случай че не се намери друг изход, няма нищо против в края на краищата да се ожени за нея (макар че тя никога не би могла да го убеди да се съгласи на такова нещо), ще може поне да смекчи до минимум решението й да го принуди да го направи час по-скоро и така да му даде повече време, през което да изпита и сетната възможност да се изплъзне без женитба и без да му се наложи да се спасява с бягство.

При все че долавяше довода за тази внезапна промяна, Робърта беше толкова самотна и разстроена, че беше склонна да дава ухо на престорено доброжелателните, ако не и особено нежни забележки и внушения на Клайд. Под негово давление тя се съгласи да почака още малко, а в това време, както сега й обясни, той щял не само да поспести пари, но и да скрои някакъв план във връзка със службата си, който да му позволи да напусне фабриката за известно време, да се ожени за нея някъде, след това да я настани с детето като законно омъжена жена на някое друго място, а той (макар че не й го каза засега) да се върне в Ликъргъс и да й помага оттам с пари, колкото може. Но при условието, разбира се, че никога и никъде, освен ако й позволи, не ще го изкаже, че се е оженил за нея, нито ще се издаде някак, че е баща на нейното дете. Разбраха се също, че ожени ли се за нея, тя, както бе заявявала неведнъж, ще направи постъпки да се разведе под предлог на изоставяне или нещо друго, и то на някое място, по-далеч от Ликъргъс, за да не може никой да се научи. И това ще стане не много дълго след женитбата им, при все че Клайд съвсем не беше сигурен дали тя ще го направи, ако наистина се оженят.

Разбира се, Клайд не беше искрен сега, като й разправяше всичко това и всъщност не се интересуваше дали и тя е искрена, или не. Нито имаше намерение да напусне Ликъргъс дори за краткия срок, който изискваше предстоящото й освобождаване, освен ако му се наложеше. Защото това означаваше, че ще трябва да се отдели от Сондра, а такова отсъствие за какъвто и да е период положително щеше да осуети плановете му. И тъй, той правеше обратното — оставяше се да го влачи течението и от време на време съвсем отпуснато си представяше възможността за фалшива, мнима сватба, каквато бе видял в някакъв мелодраматичен филм: лъжлив пастор и свидетели се бяха споразумели да измамят проста малка провинциалистка, каквато Робърта не бе, и то с цената на толкова време, средства, смелост и хитрини, каквато след известно размишление Клайд достатъчно разумно реши, че е извън неговите възможности.

От друга страна, понеже разбираше, че ако не му помогне някой непредвиден досега случай, отива направо към провал, който не ще може да отклонява още дълго, той дори си позволи да мечтае за това наближи ли съдбоносният час, когато не ще може вече да я залъже с никакви извъртания и Робърта реши да го изложи, да може дори категорично да отрече, че изобщо е имал някаква подобна връзка с нея, в каквато тя ще го обвини — ще поддържа, че връзките му с нея винаги са били само на началник-отделение и подчинена, нищо повече. Това е шантаж и нищо друго.

Но в същото време, рано през май, когато Робърта поради различни външни признаци и неразположения започваше да обяснява, а дори и да настоява пред Клайд, че никакви усилия на въображението и никаква смелост не ще могат да я накарат да остане на работа във фабриката след първи юни, защото дотогава вероятността момичетата там да започнат да забелязват нещо ще бъде твърде голяма, за да може да издържи. Сондра пак започна да му обяснява, че не много по-късно от четвърти или пети юни тя, майка й и Стюърт заедно с няколко слуги щели да отидат на новата им вила на Дванадесетото езеро, за да надзирават някои окончателни приготовления преди започването на редовния сезон. А след това, не по-късно от осемнадесети, когато вече щели да са пристигнали семейства Кранстън, Хариът и някои други, включително и вероятността да дойдат на гости Бела и Майра, той можел да очаква покана за събота и неделя от семейство Кранстън, която щяла да нареди чрез Бъртин. И най-сетне, понеже обстоятелствата изглеждали, общо взето, доста благоприятни, щели, разбира се, да последват други покани за неделните дни от семейства Хариът, Фант и някои други, които живеели там, а също и при Грифитс на Грийнууд, където било лесно да го поканят покрай Бела. А двете седмици отпуска през юли можел да прекара в Казиното на Боровия нос или пък семейство Кранстън или Хариът можели да го поканят по нейно внушение. Във всеки случай, както Клайд схвана, без много по-големи разходи от тези, които би могъл да си позволи, само ако пести по малко през обикновените си работни дни в града, ще има възможност да вкуси доста от живота на езерата, за който бе чел толкова много в местните вестници, да не говорим за срещи със Сондра ту в една, ту в друга от вилите, собствениците на които не бяха чак толкова против неговото присъствие и опити за сближаване, както родителите на Сондра.

Защото именно сега за първи път тя се реши да му обясни, че майка й и баща й, осведомявани за непрекъснатото му ухажване, започнали вече да говорят за продължителна обиколка в Европа, която можела да задържи нея, Стюърт и майка й поне две години отвъд океана. Но тъй като при тази новина лицето, както и настроението на Клайд се помрачиха, а самата тя бе достатъчно здраво налапала въдицата, за да се огорчи също от това, Сондра веднага добави, че не бива да го взима толкова присърце — не бива: всичко щяло да се нареди, тя била сигурна. Защото, когато му дойде времето, освен ако дотогава нещо — собственият й ловък натиск, ако не и сегашното й трескаво увлечение в Клайд — не подейства, за да променят гледището на майка й по отношение на него… тя можела да се види принудена да вземе някои мерки да осуети плановете й. Точно какви мерки, Сондра не можела да му каже, при все че в разгорещеното си въображение Клайд ги видя като бягство и женитба, против която родителите й нямаше да могат нищо да направят, каквото и да си мислят за нея. И вярно беше, че макар още смътно и сдържано, някаква подобна мисъл започваше да се оформя в ума на Сондра. Защото, както продължи да обяснява на Клайд, било тъй ясно, че майка й се мъчи да я насочи към един чисто светски брак — с младежа, който така явно я ухажвал предишната година. Но поради сегашното й страстно увлечение в Клайд, както весело заяви, надали биха могли да я накарат лесно да се съгласи.

— Единствената мъчнотия за мен е там, че още не съм пълнолетна — добави тя оживено и без много да подбира изразите си. — Това е главната пречка, разбира се. Но през октомври ще навърша пълнолетие и искам да знаеш, че тогава няма да могат да ме въртят както си искат. Смятам, че мога да се омъжа, за когото аз пожелая. Пък ако не мога да го направя тук, тогава… е, да не се свършва светът с Ликъргъс!

Тази мисъл беше за него като някаква сладка, омаломощаваща отрова. От нея го втресе, тя насмалко не го подлуди. Да не беше… да не беше… само да не беше Робърта! Този ужасяващ и, кажи-речи, неразрешим проблем. Ако не беше това и несъгласието на родителите на Сондра, не беше ли той пред прага на самия рай? Сондра, Дванадесетото езеро, обществото, богатството, нейната обич и красота. Той съвсем се обърка, като мислеше за всичко това. Веднъж да се оженят двамата, какво ще могат да направят близките на Сондра? Какво, освен да се помирят и да ги приемат във великолепното лоно на прекрасния си дом в Ликъргъс или да се погрижат за тях по някакъв друг начин, като той без съмнение в края на краищата ще получи някаква служба, свързана с дружеството за електрически прахосмукачки „Финчли“. И тогава ще стои наравно, ако не и по-високо от Гилбърт Грифитс и всички други, които го пренебрегваха тук отначало — сънаследник заедно със Стюърт на цялото състояние на семейството. Със Сондра като главен или увенчаващ всичко елмаз в това тъй внезапно великолепие, изникнало като в приказката за Аладин!

Той не се и замисляше какво ще прави отсега до октомври. Не се и спираше сериозно върху факта, че Робърта иска още сега, веднага да се оженят. Смяташе, че ще може да се отърве от нея. И все пак същевременно болезнено и тревожно съзнаваше, че никога не е имало в живота му момент, когато да е бил тъй коварно изправен пред страшна беда. Може да е негов дълг, както биха сметнали хората, както би казала майка му, поне да избави Робърта от това положение. Но когато това се случи на Еста, кой й се притече на помощ? Любовникът й? Той я изостави без всякакво угризение на съвестта и тя не умря. А защо, когато Робърта не е в никое отношение по-зле, отколкото е била сестра му, защо тя се мъчи да го погуби по такъв начин? Да го принуди да направи нещо, което ще бъде равно на убийство за неговото обществено положение и стремеж към хубавото, за неговата страст и чувства? А пък иначе, ако му спести това, по-сетне ще може да направи толкова повече за нея… разбира се, с парите на Сондра. Той не може и не ще й позволи да постъпи спрямо него така! Няма да се остави да му погуби живота!