Теодор Драйзер
Американска трагедия (57)

XXXVIII

Отначало решението на доктора потресе и ненаказано ужаси и двамата — и Робърта, и Клайд. Защото, както по всичко личеше, бъдещето предлагаше незаконородено дете и позор на Робърта, разобличаване и проваляне на Клайд. И това като че ли бе единственият изход от положението. После постепенно, поне за Клайд, тежката завеса се приповдигна. Може би в края на краищата, както е казал докторът (щом дойде на себе си, колкото да може да говори, Робърта му го разправи), това да не изчерпва всички възможности. Все още съществуваше мъничко вероятност, както подсказваха аптекарят, Шорт и лекарят, Робърта да е сгрешила. И това, без да повлияе благотворно върху Робърта, за съжаление докара Клайд до някаква летаргия, която се дължеше повече от всичко друго на вечно преследващия го страх, че няма да е в състояние да се справи с положението, а сигурността, че ще бъде разобличен пред обществото, ако наистина не се справи, го караше, вместо още по-отчаяно да се бори — да се бави и да не предприема никакви по-нататъшни стъпки. Защото такава бе природата му: макар и да си даваше ясно сметка за вероятните трагически последици, ако не действа, все пак му беше много трудно да измисли към кой друг да се обърне, без да се изложи на опасност. Само като си помислеше, че докторът „й е отрязал квитанцията“, както се изразяваше той, а съветът на Шорт излязъл голямо нищо!

Но независимо от неспокойните размишления към кого още да се обърне, без да може да се спре върху някое отделно лице, двете седмици минаха и заминаха. Тъй трудно беше да попиташ някъде направо! Просто не можеше! Освен това, кого можеше да попита сега? Кого? Тези неща не се вършеха току-така, нали? Междувременно, както минаваха дните, и той, и Робърта имаха предостатъчно време да обмислят, ако изобщо правят нещо, какви стъпки трябва да предприемат един спрямо друг, в случай че не намерят никаква медицинска или хирургическа помощ. Защото Робърта все подканваше и подканваше Клайд, ако не с думи, то с изражението и настроението си във фабриката, твърдо решила, че не бива да я остави да изкара тази борба сама — не може да я остави! От друга страна, доколкото виждаше, Клайд не правеше нищо. Защото след онова, което вече се беше опитал да направи, нямаше съвсем никаква представа как да постъпи нататък. Нямаше близки приятели и затова можеше да си представи само да заговори за тази история с едного или другиго като за някакъв измислен случай, с надеждата да изтръгне някакви полезни сведения. В същото време, колкото невероятно и лекомислено да изглежда, вечерно време и в неделя продължаваше да го влече забавният свят, част от който беше Сондра, където го канеха ту тук, ту там, и той отиваше въпреки ужасното състояние на Робърта, защото така откъсваше мислите си от страшния призрак на бедата, който почти непрекъснато стоеше пред него. Само да можеше да я отърве! Само да можеше! Но как, без пари, без приятели, без по-близко познанство с медицинския или ако не именно с медицинския, с потайния свят на половите връзки, който някои (например пиколата в „Грийн Дейвидсън“) като че ли понякога разбираха. Беше писал, разбира се, на Ратърър, но нямаше отговор, понеже Ратърър се беше преселил във Флорида и писмото на Клайд още не беше стигнало до него. А тук всички тези, които познаваше най-добре, бяха свързани с фабриката или с обществото — хора, от една страна, твърде неопитни или опасни, а от друга, твърде чужди и опасни, тъй като засега не беше достатъчно близък с никого от тях, за да бъде сигурен, че може да им се довери и те ще запазят тайната.

Но все пак трябваше да направи нещо — не можеше да седи със скръстени ръце и да се оставя да го влачи течението. Положително Робърта няма дълго да го остави така, изправена пред опасността да проличи положението й. И тъй от време на време той си блъскаше главата — хващаше се за сламки или неща, които повечето биха сметнали за безнадеждни хрумвания. Така например, когато един помощник-надзирател спомена веднъж, че някаква работничка от неговото отделение „загазила“ и била принудена да напусне, Клайд се възползва от случая да го запита какво според него прави едно момиче, в случай че не може да си позволи или не иска да има дете. Но този надзирател бе толкова неосведомен, колкото и сам той, и само забеляза, че вероятно момичето трябва да отиде при лекар, ако познава такъв, или „да си сърба, каквото е надробила“, и Клайд остана в знанията си на същата точка, както и преди. При друг случай, във връзка с разговор в бръснарницата по повод на съдебно дело, за което съобщаваше вестник „Стар“, в което едно момиче съдело местен нехранимайко за неизпълнено обещание да се ожени за него, някой подхвърли забележка, че то „нямаше да съди тоя тип, ако липсваше причина“. Тогава Клайд побърза да не изтърве случая и със затаена надежда забеляза:

— Но не мислите ли, че тя би могла да намери някакъв начин да се отърве, без да се жени за човек, когото не обича?

— Знаете, то не е толкова лесно, колкото ви се струва, особено по тия места — разясни му дървеният философ, който го подстригваше. — Преди всичко е противозаконно. А след това за такова нещо трябват маса пари. А пък ако ги нямаш… да, нямаш ли пари, огън да те гори, нали знаете?

Той защрака с ножиците си, а Клайд, погълнат от собствената тревога, си помисли колко вярно беше това. Да имаше много пари… дори само няколкостотин долара, би могъл да ги изтегли сега и навярно би успял да убеди Робърта (кой знае!) да отиде някъде сама и да се подложи на операция.

И въпреки това ден след ден си твърдеше, че трябва да намери лекар. А Робърта също си казваше, че и тя трябва да действа, че не бива да се осланя повече на Клайд, ако той продължава да се държи така. Човек не може да си играе или да прави компромиси с подобна заплаха. Това е жестока измама спрямо нея. Сигурно Клайд не си дава сметка как ужасно ще се отрази това върху нея, а дори и върху него. Защото положително, ако не й помогне да се избави, както й бе недвусмислено обещал отначало, тогава не може в никой случай да очаква тя да поеме цялата тежест на удара само върху своите плещи. Никога, никога, никога! Защото — както разсъждаваше Робърта — Клайд е мъж, има добра служба и не той, а тя е тази, която се е озовала в това опасно положение, и не е по силите й да се спаси сама.

След като мина вторият ден след втория месец, когато се убеди веднъж завинаги, че е права в най-лошите си подозрения, тя не само подчерта по всички възможни начини факта, че е неизказано разтревожена, но на третия ден му съобщи с бележка, че ще отиде тази вечер пак при лекаря в Гловърсвил въпреки предишния му отказ — толкова безизходно е положението й: тя питаше Клайд дали ще я придружи — молба, която той веднага се съгласи да изпълни, при все че имаше среща със Сондра; понеже сам не беше сполучил да направи нищо, смяташе, че това е по-важно от всичко друго. Ще се извини пред Сондра, че е зает във фабриката.

Така те отидоха в Гловърсвил за втори път и дългият и нервен разговор между него и Робърта през време на пътуването не завърши с нищо повече от няколко обяснения защо не е могъл досега да направи нищо и разни венцехваления по неин адрес за смелостта й да предприеме самостоятелно такова нещо.

Ала докторът пак не се съгласи и не й помогна. След като го чака близо цял час да се върне отнякъде, той й позволи само да му разкаже за непромененото си състояние и за терзаещите я страхове, но с нищо не й показа, че би могла да го склони да направи това, което всъщност можеше да направи. То беше в разрез с неговите предразсъдъци и етика.

И тъй Робърта отново се върна, този път без сълзи, твърде много разстроена, за да плаче, смазана от тежестта на надвисналата беда, от свързаните с това преследващи я опасения и мъки.

А Клайд, когато чу за тази несполука, най-сетне изпадна в тревожно, мрачно мълчание, без да може да даде какъвто и да било полезен съвет. Не можеше да намисли какво да каже и главно се боеше да не би Робърта да поиска от него сега нещо, което да увреди на общественото му положение и да надминава финансовите му възможности. Обаче тя не каза почти нищо за това на връщане у дома. Седеше загледана през прозореца и мислеше за своята беззащитност в тази беда, която ставаше все по-реална и по-ужасна за нея от час на час. За да се извини, каза, че я боляла глава. Искаше да бъде сама само за да мисли повече, да се помъчи да намери някакъв изход. Трябва да намери някакво решение. Това знаеше. Но какво? Как? Какво би могла да направи? Как би могла да се избави? Чувстваше се като хванат натясно звяр, който се бие за живота си, при все че всичко е против него, и измисляше хиляди малко вероятни и съвършено невъзможни начини да се избави само за да се върне всеки път към единственото сигурно и разумно решение, което вярваше да е наистина възможно, а то бе женитбата. И защо не? Не беше ли му дала всичко, и то против убежденията си? Не беше ли я принудил той? Какъв е той в края на краищата, та да я изоставя? Защото положително от време на време, а особено след възникването за тази последна беда, държанието му към Сондра и семейство Грифитс и това, което смяташе фатално за мечтите си тук, беше достатъчно, за да покаже ясно, че любовта му е умряла и той мисли по-малко за нейното положение и какво значи то за нея, отколкото за неприятностите, които непременно щеше да навлече на него. И когато не я докарваше, както в повечето случаи, до пълен ужас, това я ядосваше и тя бавно стигна до заключението, че при едно такова отчаяно състояние за нея е оправдателно да поиска повече, отколкото обикновено би й дошло наум да иска — направо женитба, понеже друг изход нямаше. И защо не? Не струваше ли нейният живот толкова, колкото и неговият? И не беше ли той доброволно свързал своя живот с нейния? Защо тогава да не се помъчи да й помогне сега или ако не съумее, да направи тази последна жертва — очевидно единствената, която може да я спаси? Защото кои са изобщо всички тези светски личности, на чието мнение така държи? И от къде на къде ще иска от нея в този тежък момент да пожертва себе си, бъдещето си и доброто си име само защото държи на тези хора? Те никога не са направили нищо особено за него, положително не толкова, колкото тя. И само защото му беше омръзнала сега, след като я беше убедил да изпълни желанието му, беше ли това основание достатъчно, за да му позволи да я изостави в този тежък час? В края на краищата няма ли всички тези светски личности, на които той толкова държи, да разберат, каквито и да са отношенията му с тях, че тя е оправдана да постъпи така, както се вижда принудена да постъпи?

Беше много размишлявала по този въпрос, особено на връщане след втория й опит да убеди доктор Глен да й помогне. Всъщност в отделни моменти на лицето й се изписваше предизвикателно, решително изражение, като че ли ново за нея, но то се появяваше само от време на време, под натиска на такова напрежение. Около устата й се очерта твърда гънка. Беше взела решение. Той ще трябва да се ожени за нея. Трябва да го принуди, щом няма друг изход от това положение. Трябва… тя трябва да го накара! Само като си помисли за дома, за майка си, за Грейс Мар, господин и госпожа Нютън… всъщност за всички, които я познават — ужасът и мъката, и срамът, които ще попарят всички, свързани по някакъв начин с нея: баща й, братята, сестрите! Невъзможно! Невъзможно! Това не бива и не може да се случи! Невъзможно! Може да й се вижда малко жестоко, дори и сега, да трябва да настоява на това, като има пред вид какво голямо значение е отдавал Клайд досега на изгледите да се издигне тук. Но как, как другояче можеше тя да постъпи?

И затова на другия ден за немалка своя изненада, понеже бяха прекарали толкова много часове заедно предишната вечер, Клайд получи нова бележка, която гласеше, че трябва да дойде пак. Тя имала нещо да му каже, а в тона на бележката имаше нещо, което сякаш подсказваше, че никакво извинение от негова страна няма да бъде прието — нещо, което никога не бе имало в никое нейно писмо. И веднага мисълта, че ако не успее да се справи с това положение, то ще се окаже гибелно за него, така го стресна, че не му остана нищо друго, освен да си придаде колкото може по-приветлив вид и да се съгласи да дойде и да чуе какво може тя да му предложи като изход или в противен случай от какво ще се оплаче.

Когато отиде при нея късно вечерта, завари я като че ли в по-спокойно душевно състояние, отколкото всеки друг път след възникването на бедственото затруднение — състояние, което немалко го изненада, понеже беше очаквал да я види потънала в сълзи. Но тя изглеждаше май по-разположена, понеже неспокойните размишления как да намери задоволителен за себе си изход бяха събудили вродената й хитрост, която сега напираше да се изяви.

Затова веднага, преди да му съобщи какво е намислила, тя започна да го разпитва:

— Научи ли нещо за някой друг лекар, Клайд, или може да си измислил нещо?

— Не, не съм, Бърт — отговори той съвсем посърнало и отегчено, напрегнал до скъсване сетните си умствени сили. — Мъчил съм се, както знаеш, но е тъй дяволски трудно да се намери човек, който да не се страхува да се заеме с такъв случай. Честна дума, да ти кажа правичката, Бърт, виждам се горе-долу в задънена улица. Не знам какво ще правим, освен ако ти измислиш нещо. Не си ли се сетила или чула за някой друг, при когото би могла да отидеш, а?

В разговора, който бяха водили непосредствено след първото й отиване при лекаря, той й подсказа, че ако завърже по-близка дружба с някое момиче от емигрантските семейства, може постепенно да изтръгне някакви сведения, които да се окажат полезни и за двамата. Но Робърта по природа не умееше да завързва такива лесни приятелства и не можа да го направи.

Обаче изявлението му, че е „в задънена улица“, й представи желания случай да му направи предложението, което смяташе за неизбежно и вече неотложно. Но понеже не беше сигурна как ще откликне, тя се подвоуми в каква форма да го изложи и след като поклати глава и прояви вълнение, в което нямаше нищо изкуствено, най-после каза:

— Добре, ще ти кажа, Клайд. Много мислих за това, но не виждам никакъв друг изход, освен… освен ако ти… е, освен ако се ожениш за мен. Станаха вече два месеца, нали знаеш, и ако не се оженим веднага, всички ще разберат, нали?

Когато казваше това, в държането й се смесваше външна смелост, родена от убеждението, че е права, и вътрешна неувереност в това как ще се отнесе Клайд, подсилена още повече от внезапните изненади, негодувание, несигурност и страх, които едно по едно се изписваха на лицето му — смяна и игра на изражения, които, ако изобщо имаха някакво определено значение, сочеха, че тя се мъчи да извърши спрямо него с нищо неоправдана несправедливост. Защото, откакто все повече и повече се сближаваше със Сондра, надеждите му се бяха разраснали дотолкова, че когато чу Робърта да му предявява това искане, челото му се смръщи и сравнително любезното, макар и настръхнало внимание се смени със смесица от страх, протест и твърдо решение да избегне суровите последици. Защото това би означавало за него пълно пропадане, загубването на Сондра, на службата, на надеждите за издигане в обществото и домогванията във връзка със семейство Грифитс — всичко, а това го отчая и същевременно накара да се подвоуми какво да прави сега. Но той няма да го направи! Няма, няма! Никога! Никога! Никога!

Обаче в следващия миг възкликна колебливо:

— Е, да, така ще е добре за тебе, Бърт, защото ще уреди целия въпрос без всякакви затруднения. Но какво ще стане с мен? Не бива да забравяш, че за мен няма да е лесно, както стоят нещата сега. Знаеш, че нямам никакви пари. Единственото, което имам, е службата. А освен това роднините ми не знаят още нищо за теб… нищичко. И ако сега изведнъж излезе наяве, че сме ходили с теб цялото това време и сме стигнали до ей това, и че аз трябва веднага да се оженя… ами нали те ще разберат, че съм ги лъгал и положително ще се ядосат. И тогава какво? Може дори да ме уволнят.

Той позамълча, за да види какво впечатление ще й направи това обяснение, но като забеляза малко недоверчивото изражение, което напоследък се появяваше на лицето на Робърта всеки път, когато започваше да се извинява, добави с нотка на надежда и все пак уклончиво, като се мъчеше с каква да е уловка да забави тази внезапна развръзка:

— Освен другото не съм чак толкова сигурен, че не ще успея все пак да намеря някой лекар. Досега не ми е провървяло, но то не значи, че няма да намеря. Пък има и още малко време, нали? Положително има. До три месеца не е чак толкова страшно. — Междувременно беше получил писмо от Ратърър, който го беше осведомил по този въпрос. — А онзи ден чух нещо за един доктор в Олбъни, който може да го направи. Но бях решил да отида да проверя, преди да ти кажа за него.

Държането му, когато каза това, бе съвсем неуверено и Робърта схвана, че я лъже само да спечели време. В Олбъни нямаше никакъв лекар. Освен това беше тъй ясно, че е против предложението й и мисли само как да намери начин да се измъкне. А пък и знаеше много добре, че никога не й е казал недвусмислено, че ще се ожени за нея. И макар да можеше да настоява, не биваше в крайна сметка да го принуди да направи едно или друго. Той можеше просто да замине оттук сам, както веднъж й беше казал във връзка с това, че не е изключено изневиделица да загуби службата си заради нея. А колко по-голям може да се окаже подтикът му в тази насока сега, ако му се отнеме светът, на който тъй много държи, и се види принуден да вземе нея, и то с дете. Това я направи по-предпазлива и я накара да промени първоначалното си намерение да говори категорично и убедително, колкото и наложително да е то. А той бе така развълнуван от видението на бляскавия свят, центърът на който бе Сондра и който можеше да загуби, че почти не можеше да съсредоточи мислите си. Нима трябва да загуби всичко това заради живота, който биха могли да си създадат с Робърта: тясна квартира, дете (такъв безпросветен делничен живот), да издържа нея и бебето със заплатата, каквато би могъл да изкара — живот, от който вероятно никога вече нямаше да се отърве! Боже! Усети да му се повдига. Не може и няма да направи това. А от друга страна (както си даваше сметка) може много лесно да провали всичките му мечти, стига той да направи една погрешна стъпка. Това го направи предпазлив и накара за първи път в живота да види тактичността и хитруването като безусловна необходимост.

Но в същото време Клайд долавяше вътрешно, и то с известна стеснителност, настъпилата в него дълбока промяна.

Обаче Робърта заговори:

— О, знам, Клайд, но нали сам ти току-що ми каза, че си в задънена улица. А всеки изминал ден прави положението ми все по-тежко, ако не успеем да намерим доктор. Човек не може да се ожени и да му се роди дете само след няколко месеца, ти го знаеш. Целият свят ще научи. Освен това аз трябва да мисля и за себе си, а не само за теб, нали разбираш? Пък и за бебето също. — Само при споменаването на очакваното дете Клайд трепна и се дръпна, сякаш му бяха ударили плесница. Робърта го забеляза. — Аз трябва незабавно да направя едно от двете, Клайд, да се оженя или да се отърва от това положение, а ти като че ли не си в състояние да ме отървеш от него, нали? Щом те е толкова страх какво ще си помисли или ще направи чичо ти, в случай че се оженим — добави тя неспокойно, но въпреки това меко, — защо да не се оженим веднага и да го запазим в тайна за известно време… колкото можем или колкото ти сметнеш, че трябва да го запазим — довърши тя съобразително. — В това време аз бих могла да отида у дома и да кажа на родителите си… че съм женена, но за известно време то трябва да се пази в тайна. После, когато му дойде времето, когато положението стане толкова лошо, че да не можем да останем тук, без да го кажем, ами тогава бихме могли или да заминем нанякъде, ако не искаме… исках да кажа, ако ти не искаш чичо ти да узнае, или просто да съобщим, че сме се оженили преди известно време. Сума млади двойки правят така в днешните времена. А колкото за свързването на двата края — продължи тя, като забеляза мрачна сянка да минава — сякаш облак — през лицето на Клайд, — винаги бихме могли да си намерим някаква работа… поне за себе си съм сигурна, че бих могла, щом веднъж се роди детето.

Отначало, когато тя заговори, Клайд приседна на крайчеца на леглото и заслуша неспокойно и недоверчиво всичко, което можеше да му предложи девойката. Обаче когато Робърта стигна до тази част, която се отнасяше до женитба и заминаване, той се изправи, обладан от непреодолимо желание да се движи. А когато тя завърши с плоската забележка, че ще тръгне на работа, щом се роди детето, той я изгледа почти с паника в очите. Само като си помислеше — да се ожени и да се види в положение, в което ще им се наложи такова нещо, когато с малко късмет и ако не му попречи тя, би могъл да се ожени за Сондра!

— О, да, ти нямаш нищо против това, Бърт. Това урежда всичко за теб, но помислила ли си за мен? Ами че, боже мой, аз тъкмо като че ли съм стъпил на крака тук и ако трябва да си събера парцалите и да се махна, а то ще се наложи, ако се научат за тази история, тогава не знам какво бих могъл да правя. Нямам никакъв занаят, никаква специалност, за която бих могъл да се заловя. Няма да ни бъде леко и на двамата. Освен това чичо ми ми даде тази служба, защото му се примолих, и ако я напусна сега, никога вече няма да направи нищо за мен.

Във възбуждението си той забравяше как при различни случаи в миналото бе загатвал на Робърта, че родителите му не са от най-бедните и ако не му потръгне тук, както иска, може да се върне на Запад и да си намери някаква работа там. И някакъв смътен спомен за това сега я накара да го попита:

— Не бихме ли могли да отидем в Денвър? Нима баща ти не би ти помогнал да си намериш някаква поне временна работа?

Тя говореше много меко и умоляващо в опита си да накара Клайд да разбере, че всичко не би могло да бъде чак толкова лошо, колкото си го представяше той. Но самото споменаване на баща му във връзка с тази история, предположението, че не друг, а той би могъл да ги избави от робския труд, беше малко прекалено. Това показваше колко ужасно погрешна е представата й за истинското положение на Клайд в света. Още по-лошо: тя очаква помощ от неговите близки! А като не я намери, сетне може би ще го упреква за това — кой знае, — за неговите лъжи относно близките му. Това правеше толкова ясна необходимостта, ако може, да пресече, и то незабавно, всякакви помисли за тази женитба. Това няма да стане… никога!

Но все пак как може да се противопостави на това хрумване без риск, понеже тя смята, че може да му предяви подобно искане — как да й каже открито и студено, че не може и не иска да се ожени за нея? А ако не го направи сега, тя навярно ще си помисли, че ще е справедливо и напълно законно да го принуди да го направи. Може дори да сметне, че има право да отиде при чичо му… при братовчед му (Клайд виждаше студения поглед на Гилбърт) и да го изложи! И тогава — проваляше! Гибел! Край на всичките му мечти по отношение на Сондра и всичко друго тук. Но единственото, което можа да измисли да каже, беше:

— Не, аз не мога да го направя, Бърт, поне не сега. — Това бе забележка, която веднага накара Робърта да приеме, че мисълта за женитба, както я беше подхвърлила тук, не беше нещо, което той можеше при сегашните обстоятелства да отблъсне — нали беше казал „поне засега“. Обаче докато още размишляваше за това, Клайд бързо продължи: — Освен другото не искам да се оженя толкова рано. То има твърде голямо значение за мен сега. На първо място още съм много млад и нямам никакви пари, за да се оженя. И не мога да напусна Ликъргъс. И никъде другаде не бих могъл да напредна и наполовината от това, колкото тук. Ти не си даваш сметка какво значение има този шанс за мен. Баща ми не е зле, но не би могъл да направи за мен, каквото би могъл да направи чичо ми, пък и не би желал да направи. Ти не го разбираш, иначе не би искала от мен да направя това.

Той млъкна, на лицето му се четяха объркване, страх и враждебност. Напомняше донякъде изтормозено животно, застигнато от ловци и кучета. Но Робърта, която си въобразяваше, че пълното му отстъпничество от нея се дължи на ниското й обществено положение, съпоставено със светските кръгове на Ликъргъс, а не на по-голямото обаяние на някое определено момиче, сега му отговори с негодувание, макар и да не беше искала да го прояви:

— О, да, много добре разбирам защо не можеш да заминеш оттук. Работата съвсем не е толкова в твоята служба, колкото в тия хора от обществото, с които вечно се водиш. Зная. Ти вече не ме обичаш, Клайд, това е то, и не искаш да се откажеш от тия хора заради мен. Зная, че е само това и нищо друго. Въпреки това не чак толкова отдавна ме обичаше, макар че май не си го спомняш сега. — Страните й горяха, очите й святкаха при тези думи. Тя се поспря, а Клайд я гледаше втренчено и се чудеше с какво ли ще свърши този разговор. — Но все пак не можеш да ме оставиш да се оправям, колкото мога, сама, защото няма да допусна да ме оставиш така, Клайд. Не мога! Не мога! Казвам ти. — Гласът й се схващаше и пресекваше. — То има твърде голямо значение за мен. Аз не зная как да се справя сама, а освен това нямам друг, към когото да се обърна, освен теб и ти трябва да ми помогнеш. Трябва да се отърва от това положение, Клайд, и толкоз, трябва! Няма да допусна да бъда оставена пред моите близки и пред всички без всякаква помощ, без мъж, без нищо! — При тези думи очите й се устремиха към него умолително и в същото време яростно и тя подчерта възклицанието си със своите ръце, които драматично се свиваха и разпускаха. — И ако ти не можеш да ме отървеш, както си искал — продължи тя, доколкото Клайд можеше да види, със страшна мъка, — ще трябва да ме избавиш по друг начин и туйто! Поне докато ще мога да се грижа сама за себе си, няма да допусна да ме оставиш. Не искам да се ожениш за мен завинаги — добави тя с мисълта, че ако му предостави това искане в някаква по-мека форма и успее да накара Клайд да се ожени за нея, може би чувството му към нея ще стане сетне по-благоприятно. — Можеш да ме оставиш след известно време, ако искаш. След като се отърва от това положение. Не мога да ти попреча да го направиш, пък и да можех, не бих искала да ти попреча. Но не можеш да ме оставиш сега. Не можеш! Не можеш! Освен другото — додаде тя — аз не съм искала да стигна до това положение и нямаше да стигна, ако не беше ти. Но ти ме накара, принуди ме да ти позволя да идваш тук. А сега искаш да ме оставиш на произвола на съдбата само защото смяташ, че не ще можеш вече да се движиш сред обществото, ако там се научат за мен.

Тя замълча — напрежението на тази борба бе твърде много за уморените й нерви. И веднага захлипа мъчително, но не буйно: във всяко нейно движение личеше подчертано усилие да се сдържи и овладее. Те останаха да стоят така миг-два — Клайд, тъпо загледан в нея, се чудеше какво още може да каже в отговор на всичко това, а Робърта полагаше усилия и най-сетне успя да възвърне самообладанието си, след което прибави:

— О, какво толкова се е променило в мен от два месеца насам, Клайд? Ще ми кажеш ли? Бих искала да зная. Какво те е накарало така да се промениш? Почти до Коледа бе тъй мил с мен, както не би могъл да бъде никой друг. Ти прекарваше с мен почти цялото си свободно време, а оттогава насам почти не е имало вечер да дойдеш, без да ти се моля. Кой е виновен? Какво е станало? Дали е някое друго момиче или какво, бих искала да зная: дали е тази Сондра Финчли или Бъртин Кранстън, или някоя друга?

Очите й, когато каза това, го загледаха изпитателно. Защото дори и до този момент, както Клайд можа със задоволство да отбележи (понеже го беше страх от това, което Робърта би могла да направи, ако се научеше със сигурност за Сондра), тя нямаше никакви определени подозрения, да не говорим за положителни сведения за някое момиче. И понеже беше страхливец, като си мислеше за сегашната й беда и за предполагаемите и вече отправените му искания, не смееше да каже каква или коя бе истинската причина за тази промяна. Вместо това, почти без да се трогне от скръбта й, понеже вече не я обичаше истински, само отговори:

— Ти си на съвсем погрешен път, Бърт. Ти не разбираш какво ме тревожи. Работата ми за в бъдеще е тук: ако напусна фабриката, надали ще намеря някога друг такъв случай. А ако ми се наложи да се оженя по този начин или да напусна Ликъргъс, всичко ще отиде на вятъра. Искам да почакам и да си намеря първо някоя добра служба, преди да се оженя, разбираш… да спестя малко пари, но ако се оженим, няма да имам никакви възможности, нито пък ти — добави той слабодушно, като забрави за момента, че досега й беше изтъквал доста ясно нежеланието си да има нещо общо с нея занапред.

— Освен това — продължи той, — ако можеш да намериш някой да ти помогне или заминеш за известно време някъде сама, Бърт, и се справиш с тая работа сама, бих могъл да ти изпратя пари за разноските, сигурен съм. Бих могъл да ги набавя, докато ти дойде времето.

На лицето му, когато каза това (и Робърта ясно го прочете), се отрази пълното и безпомощно сгромолясване на всичките му доскорошни планове във връзка с нея. И тя разбра, че безразличието му към нея е стигнало до връхна точка, щом можеше по такъв нехаен и наистина безсърдечен начин да иска да се отърве от нея и от бъдещото дете, и това, което се криеше в неговото отношение, не само донякъде я разгневи, но и уплаши.

— О, Клайд! — възкликна тя смело, с повече дързост и предизвикателство, отколкото някой друг път през цялото им познанство. — Колко си се променил! И колко жесток можеш да бъдеш. Да искаш да ме отпратиш съвсем сама, и то само за да те спася теб, та да можеш да останеш тук и да си живееш, и да се ожениш за някоя тук, когато не съм ти вече на пътя и няма защо да се тревожиш повече за мен. Не, няма да го направя! Не е справедливо. Няма да го направя, и толкоз! И няма какво повече да говорим за това. Можеш да намериш някого, който да ме отърве от тази беда, или да се ожениш за мен и да заминем двамата поне докато родя детето и всичко стане както е редно за моите близки и всички други, които ме знаят. После можеш да ме напуснеш, защото сега разбирам, че вече не ме обичаш, а щом е така, както не ме искаш ти, така не те искам и аз. Но въпреки всичко, трябва да ми помогнеш… длъжен си! Но, боже мой… — захълца тя пак, тихо и покъртително. — Като си помисля до какво трябваше да стигне нашата любов… да искаш от мен да замина сама… съвсем сама… без никой близък… а ти да останеш тук, о, боже! Божичко! И с бебе на ръце след това! И без съпруг!

Тя кършеше ръце и съкрушено клатеше глава. Клайд много добре си даваше сметка, че предложението му е жестоко и безсърдечно, но при неудържимото му влечение към Сондра това бе най-доброто или поне най-безопасното, което можа да измисли. Сега стоеше пред нея, без да знае какво друго би могъл да каже.

И при все че спорът им продължи в същия дух, този труден час завърши със заключението, че Клайд има още една или в най-добър случай две седмици време да види дали ще може да намери лекар или някой друг, който би му помогнал. След това… е, тогава го застрашаваше, подразбиращата се, макар и не изрично изказана заплаха, която се криеше в думите й, че не я ли избави, и то по-бързо, ще трябва да се ожени за нея, ако не завинаги, поне временно, но все пак според изискванията на закона, докато тя бъде пак способна да се грижи за себе си — заплаха, която беше толкова смазваща и унизителна за Робърта, колкото гнетяща за него.