Теодор Драйзер
Американска трагедия (56)

XXXVII

Така получените сведения облекчиха положението, но само отчасти. И за Клайд, и за Робърта сега не можеше да има истинско облекчение, докато не намереха окончателно решение на въпроса. И макар само няколко минути след като се сдоби с тях, той се яви и обясни, че най-после е узнал името на човек, който може да й помогне, все още му предстоеше сериозната задача да й вдъхне смелост да отиде при лекаря сама, а също да му разправи всичко така, че да оправдае него, а и да спечели достатъчно съчувствието на доктора, та да й поиска колкото може по-малко за услугата.

Но сега, вместо да протестира, както първо го беше страх, че ще направи, Робърта беше склонна мълчаливо да приеме. От Коледа насам бяха я поразили толкова много неща в поведението на Клайд, че беше объркана и нямаше никакъв друг план, освен да се отърве колкото може по-безболезнено, без всякакъв скандал около нея или около него, и след това да си тръгне по своя път, макар и да е окаян и трънлив. Защото, при все че, както изглеждаше, той не я обичаше вече и явно искаше да се избави от нея, не беше склонна да го принуждава да постъпи против желанието си. Нека си върви. Тя може да си пробие пътя сама. Беше живяла и можеше да живее и без него, стига само да се измъкне от тази история. И все пак, когато си казваше това, осъзнаваше напълно значението му и си спомняше за щастливите дни, които никога вече нямаше да се върнат, тя вдигаше ръце до очите си и бършеше неудържими сълзи. Като си помислеше, че всичко трябва да свърши така!

Но когато той дойде същата вечер след разговора си с Шорт като човек, постигнал голямо нещо, след като изслуша обясненията му с колкото можеше по-отзивчив вид, Робърта само му каза:

— Знаеш ли точно къде е това, Клайд? Можем ли лесно да стигнем там с трамвая, или ще има много да се ходи пеша? — И след като Клайд обясни, че то било малко извън Гловърсвил, всъщност в самите му предградия и една междуградска спирка била само на четвърт миля от къщата, добави: — Дали си е вкъщи вечер, или ще трябва да отидем през деня? Много по-добре ще е, ако може да отидем вечер. Толкова по-малка ще е опасността някой да ни види. — И след като Клайд я увери, че според Шорт той си стоял у дома вечер, продължи: — Ами знаеш ли дали е стар или млад? Бих се чувствала толкова по-спокойна и по-сигурна, ако е стар. Не обичам млади лекари. Винаги сме имали стар доктор у дома и ще ми бъде много по-лесно да говоря с някой като него.

Клайд не знаеше. Не му беше дошло наум да попита, но за да я успокои, реши да й каже, че лекарят бил на средна възраст, което случайно бе вярно.

На другата вечер двамата тръгнаха за Фонда, но както обикновено поотделно: там трябваше да правят смяна. Озовали се близо до дома на лекаря, те слязоха и тръгнаха по пътя, който през тези зимни дни в средните щати все още бе покрит със стар, слегнал се сняг. Беше сравнително гладък и можеха да вървят бързо. Защото тези дни между тях нямаше вече онази близост, която по-рано бе карала и двамата да забавят стъпките си. В онези други и толкова скорошни дни, както непрекъснато си мислеше Робърта, той щеше само да се радва на такова място и на такъв случай да тръгне по-бавно, да я прегърне през кръста и да говори за било и не било — за вечерта, за работата във фабриката, за господин Лигет, за чичо си, за новите филми, за някое място, където смятаха да отидат, за нещо, което биха искали да направят заедно, ако могат. Но сега… А тъкмо в този случай, когато повече от всеки друг път тя има нужда от пълната мяра на неговата преданост и поддръжка!… Но ето сега, както виждаше, той беше страшно неспокоен, загрижен дали като тръпне сама по този път, няма да се уплаши и „да се измъкне“, дали ще се сети да каже каквото трябва и в подходящ момент, и ще убеди доктора, че трябва да направи нещо за нея, и то за най-незначителна плата.

— Е, Бърт, как се чувстваш? Добре? Нали няма да те хване страх, а? Божичко, надявам се да не стане такова нещо, защото това ще е добър случай да сложим веднъж завинаги край на цялата история. И при това не отиваш при някой, който не е правил такова нещо преди, нали знаеш, защото тоя лекар го е правил. Това го разбрах със сигурност. Сега остава само да кажеш… е, ти знаеш, че си загазила, нали, и че не знаеш какво да правиш, освен ако той някак ти помогне, защото нямаш тук никакви приятели, при които да можеш да отидеш. А освен това, както е положението, и да искаш, не би могла да отидеш при тях. Те биха те издали, разбираш? После, ако те попита къде съм аз или кой съм, кажи му само, че съм тукашен… но съм избягал… дай ми каквото искаш име, но кажи, че съм заминал и ти не знаеш къде, че съм избягал, разбираш? После по-добре ще е да кажеш също, че нямаше да дойдеш при него, но си чула за друг случай, в който той помогнал на някой друг, че едно момиче ти казало, разбираш? Само да не вземеш да кажеш, че изкарваш много, защото, ако направиш така, може да ти поиска повече пари, отколкото мога да платя, разбираш, освен ако ти позволи да плащаш на части няколко месеца или нещо такова, разбираш?

Клайд беше тъй нервен, дотолкова зает с необходимостта да събуди у Робърта достатъчно енергия и смелост да изкара всичко на добър край, след като й е помогнал да стигне дотук, че сякаш не схващаше колко неподходящи и дори банални бяха разните му наставления и лишени от всякакъв жизнен опит съвети, ако се съпоставеха с нейното бедствено положение и разположението и темперамента на един лекар. А тя, от своя страна, си мислеше не само колко е лесно за него да се дърпа назад и да поучава, докато на нея й се налага да отиде при доктора, и то сама, но и това, че в действителност той мисли повече за себе си, отколкото за нея — кара я да намери начин да се отърве от бедата по-евтинко, и то без излишни неприятности за него.

Същевременно, дори сега и тук, Клайд положително я привличаше: бялото му лице, изящните ръце, неспокойното държане. И макар и да знаеше, че той говори, за да я окуражи, да направи онова, което сам нямаше нито кураж, нито умение да извърши, не му се сърдеше. По-скоро просто си казваше в този критичен момент, че въпреки щедрите съвети няма да му обръща внимание — поне не особено много. Няма да каже, че е изоставена, защото й се струваше, че това ще е твърде неприятна и самообвиняваща забележка по свой адрес; по-скоро ще каже, че е омъжена и двамата с младия й съпруг са твърде бедни, за да си позволят още сега бебе — същата история, която Клайд бе разправял на аптекаря в Скинектъди, както си спомни тя. Защото в края на краищата, дали той изобщо може да разбере нейните чувства? А той нямаше да я придружи, за да направи всичко по-лесно за нея.

Все пак, завладяна от чисто женски инстинкт да потърси поддръжка от някой друг, тя се обърна към Клайд, хвана го за ръцете и остана съвсем неподвижна, закопняла той да я притисне, да я погали и да й каже, че всичко е добре и няма защо да я е страх. И макар да не я обичаше вече, пред това неволно доказателство за предишната й вяра в него той освободи двете си ръце и я прегърна, най-вече за да й вдъхне смелост, и рече:

— Хайде сега, Бърт! Божичко, не бива да се държиш така, нали знаеш. Да не вземеш да се уплашиш сега, след като сме вече дошли тука? Влезеш ли веднъж, няма да е толкова трудно. Сигурен съм, че е така. Трябва само да отидеш до вратата и да позвъниш, разбираш, и когато ти отвори било той, било някой друг, само да кажеш, че искаш да видиш доктора насаме, разбираш? Тогава той ще разбере, че идваш по частна работа, и ще стане по-лесно.

Той продължи да й дава съвети от този род, а Робърта, разбрала по липсата на искрен порив у него в този момент колко отчаяно е положението й, събра всичките си сили и с думите „Добре, почакай ме тук тогава. Не отивай много надалеч, моля ти се. Може да се върна веднага“, забърза в тъмнината през портата и по пътеката, която водеше към входната врата.

Когато позвъни, вратата й отвори един от тези външно, както и по природа, трезви провинциални лекари, който, противно на предположенията на Клайд и Шорт, беше типичен представител на сравнително консервативните лекари от малките градчета: сериозен, предпазлив, нравствен, до известна степен набожен, поддържащ известни възгледи, които смята за либерални, и други, които сравнително либерален човек би сметнал за тесногръди и упорити. И все пак поради невежеството и глупостта на толкова много от заобикалящите го можеше да смята себе си поне относително образован. Понеже беше в непрекъснат досег с всички степени на незнание и изостаналост, както и на трезвост, енергичност, консерватизъм, успех и тям подобни, той беше повече склонен в случаите, когато фактите като че ли отричаха ранните му заключения за много неща, да предоставя на небето и ада да си оспорват предявените от тях права и да оставя присъдата висяща и недоизречена. Физически беше нисък, набит, с топчеста глава и все пак с хубави черти, с подвижни сиви очи, хубава уста и приятна усмивка. Късата му прошарена коса бе подстригана на бретон — малка проява на провинциална суетност. Ръцете, дебели и меки, но чувствителни, бяха свободно отпуснати. Беше петдесет и осем годишен, женен, баща на три деца, едното от тях — син, който вече следваше медицина, за да наследи клиентелата на баща си.

Той въведе Робърта в разхвърляна и проста чакалня и я помоли да почака, докато довърши вечерята си, но скоро се появи наново на вратата на също такъв обикновен кабинет с писалище, два стола, разни медицински инструменти и книги, до който като че ли имаше стаичка с други лекарски принадлежности, и я покани да влезе и да седне. Прошарените му коси, солидността, тежкото държане, както и чудноватият навик да примигва, поуплашиха Робърта, макар че съвсем не й направиха толкова неблагоприятно впечатление, колкото очакваше. Поне беше възрастен и имаше вид на умен и скромен човек, при все че не се държеше особено отзивчиво или сърдечно. И след като я загледа любопитно за миг, сякаш се мъчеше да познае в нея някоя близка съседка, заговори:

— Е, коя сте вие, моля? И с какво мога да ви бъда полезен?

Говореше тихо и успокояващо — нещо, за което Робърта му беше дълбоко благодарна.

Въпреки това, стресната от факта, че най-после е стигнала до мястото и момента, когато ще трябва да разкаже позорящата я истина, тя остана безмълвна, загледана първо в доктора, после в пода, а пръстите й задърпаха дръжката на чантичката.

— Виждате ли, аз… — започна тя сериозно и нервно и в целия й вид внезапно пролича страхотното напрежение, което не можеше да пребори. — Аз дойдох… дойдох… да… Не знам дали мога да ви разкажа за себе си, или не. Преди да вляза, мислех, че ще мога, но след като съм вече тук и ви виждам… — Тя се пресече и се размърда на стола, сякаш искаше да стане, но вместо това добави: — Ах, боже мой, колко ужасно е всичко това! Аз съм толкова нервна и…

— Хайде, хайде, мила моя — заговори пак лекарят благо и успокояващо, повлиян от привлекателната й и все пак сериозна външност, като се почуди какво ли е могло да развълнува едно тъй хубаво, скромно и улегнало наглед момиче и затова доста се развесели от нейното „след като вече ви виждам“. — Какво точно има в мен, което ви плаши, „след като вече ме виждате“? — повтори той подир нея. — Аз съм само един провинциален лекар, знаете, и се надявам, че не съм така страшен, както ви изглеждам. Можете спокойно да ми разкажете каквото пожелаете, съвсем всичко за себе си и няма защо да ви е страх. Ако мога с нещо да ви помогна, ще го направя.

Той е положително симпатичен, помисли си тя, и въпреки всичко тъй сериозен, сдържан и вероятно със стари схващания, и това, което се кани да му разправи, сигурно много ще го шокира… и тогава какво? Дали ще направи нещо за нея? И ако направи, как ще уреди тя въпроса с парите, защото това положително ще бъде също много важно? Да можеше Клайд или някой друг да бъде тук и да говори вместо нея! Но тя трябва да говори сега, щом вече е дошла. Не може да си отиде, без да говори. Робърта пак се размърда, сви се, стисна нервно голямото копче на палтото си, започна да го върти с палеца и показалеца и продължи с пресекващ глас:

— Но то е… то е как да кажа малко по-различно може би от онова, което мислите… Аз… аз… е, аз…

Тя пак замълча — не беше в състояние да продължи и ту пребледняваше, ту се изчервяваше и пак пребледняваше. И поради това смутено и свенливо встъпление, както и поради ясния й поглед, бялото чело, скромното държане и облекло докторът не можеше нито за миг да си представи, че в случая има нещо друго, освен тези болезнени прояви на наивност или по-скоро липса на опитност във връзка с всичко, което се отнася до човешкото тяло, тъй характерно понякога за младите и чисти същества. И така тъкмо се канеше да повтори обикновената си за такива случаи формула, че тя може да му каже всичко без страх и колебание, каквото и да е то, когато една нова догадка, подсказана от чара и жизнеността на Робърта, а навярно и от нейната мисъл, доловена от рецепторните му мозъчни центрове, го накара да реши, че може да е на погрешен път. Защо в края на краищата това да не е една от онези неприятни младежки истории, свързана вероятно с безнравственост и незаконни връзки. Тя беше тъй млада, здрава и хубава, а освен това те — тези случаи — винаги възникват във връзка с най-почтено изглеждащи момичета. И неизменно свършват с неприятности и разправии за лекарите. И по различни причини, свързани с личния му затворен и сдържан нрав, както и поради характера на местните обществени кръгове той не обичаше и не се решаваше дори да се захване с тях. Те бяха противозаконни, опасни, по правило се заплащаха малко или съвсем не се заплащаха, а общественото мнение на неговата среда, както знаеше, беше изобщо против тях. Освен това лично той се дразнеше от тези разхайтени момчета и момичета, които първо с такава лекота се подчиняват на зова на нагона, а после с готовност се отказват да поемат произтичащите от това обществени задължения и да се оженят. И затова — макар през последните десетина години, когато поради семейни, съседски или религиозни съображения това бе изглеждало напълно целесъобразно, да беше помогнал на няколко млади момичета от добри семейства, тръгнали по крив път, които вече не можеше да бъдат спасени по друг начин, да се отърват от последиците на безразсъдството си — все пак не беше съгласен да дава морална подкрепа или да оказва лекарска помощ при прегрешения или объркани положения, без да има сериозна поддръжка зад гърба си. Беше твърде опасно. Обикновено имаше навика да препоръчва незабавна и безусловна женитба. Или когато това не беше възможно поради изчезването на причинителя на позора, общата му, съзнателно възприета практика бе да не се бърка изобщо. Беше твърде опасно, етически и социално осъдително, а отгоре на всичко и престъпно.

Ето защо сега гледаше Робърта извънредно сдържано. В никой случай не бива да си позволи, мислеше той, да се разчувства или да се поддаде по някакъв друг начин. И така, за да помогне и на себе си, и на нея да добият и да запазят равновесие, което ще позволи на двамата да излязат от това положение без много неприятности, той притегли подвързания с черна кожа дневник, отвори го и каза:

— Е, хайде да видим, можем ли разбра каква ви е болката. Как се казвате?

— Рут Хауърд. Госпожа Хауърд — възбудено и неспокойно отговори Робърта, като се спря изведнъж върху името, което й беше предложил Клайд.

И сега, кой знае защо, когато спомена, че е омъжена, докторът си отдъхна. Но защо са тогава тези сълзи? Какво ли кара една млада омъжена жена да бъде така безкрайно стеснителна и нервна?

— А малкото име на мъжа ви? — продължи той.

Колкото и прост да беше този въпрос и колкото и лесно да беше да се отговори, Робърта пак се поколеба, докато събра сили да каже „Гифърд“ — името на по-големия й брат.

— Предполагам, че живеете някъде тука?

— Във Фонда.

— Тъй. На колко сте години?

— Двадесет и две.

— Откога сте омъжена?

Този въпрос, тъй ясно свързан с непосредствената й неволя, я накара пак да се поколебае, преди да каже:

— Ами… от три месеца.

Доктор Глен веднага се усъмни пак, макар и с нищо да не й показа. Колебанието й привлече вниманието му. Защо е тази несигурност? Сега се чудеше пак дали има работа с честно момиче, или се оправдават първоначалните му подозрения. Затова попита:

— Е, и каква ви е болката, госпожо Хауърд? Няма защо да се стеснявате, можете да ми го кажете, всичко. Свикнал съм да изслушвам такива неща година след година, какво ли не. Това ми е работата: да изслушвам хорските болки.

— Знаете — още веднъж започна нервно Робърта и гърлото й пресъхна, а езикът надебеля от това признание; тя въртеше същото копче на палтото си, забила поглед в земята. — Работата стои така… Виждате ли… мъжът ми няма много пари… и ми се налага да работя, за да помогна, но и двамата не печелим много. — Тя се изуми от собствената си безсрамна способност да лъже в този случай, тя, която бе винаги мразела лъжата. — Затова… разбира се… ние не можем да си позволим… да имаме… да имаме деца толкова рано… разбирате ли, и…

Тя замълча, дъхът й секна и тя действително не бе в състояние да продължи да лъже така на едро.

Докторът си помисли, че е разбрал от тези думи в какво се състои всъщност въпросът — че тя е младоженка, която се е изправила пред точно такова затруднение, каквото се мъчи да опише, — но понеже не желаеше да прибягва до никакви забранени медицински мерки, а същевременно не искаше да повлияе твърде обезсърчително на една млада двойка, тепърва навлизаща в живота, той я погледна малко по-съчувствено, трогнат от наистина неприятното затруднение на това младо семейство, както и от нейната скромност, съответстваща на такова деликатно според общоприетите норми положение. Колко жалко! На младите хора в тези времена не е никак лесно да стъпят на крака, поне в някои случаи. И те се изправят пред някои доста трудни финансови положения. Така е с почти доста млади хора. Въпреки това тази работа с противозачатъчната операция или намеса в естествените, предопределени от бога жизнени процеси — е! — то е нещо деликатно и в най-добър случай противоестествено, с което той иска да има колкото може по-малко общо. Освен това млади, здрави хора, макар и бедни, знаят какво ги очаква, когато решават да се оженят. И нищо не им пречи да работят, поне съпругът, и така да се справят някак си.

Той седна по-изправено на стола си и много трезво и авторитетно заговори:

— Мисля, че разбирам какво искате да ми кажете, госпожо Хауърд. Не се и чудя дали сте си дали сметка колко сериозно и опасно е това, което сте намислили. Обаче — добави той изведнъж, тревожен от друга мисъл (дали слухове за нещо, което е вършил в миналото, не чернят репутацията му по тези места?) — как се е случило да дойдете именно при мен?

Нещо в неговия тон, в начина, по който зададе въпроса — предпазливостта, също както и вероятността да се отнесе отрицателно, ако разбере, че някой друг го е подозирал да се занимава с подобна практика, — накараха Робърта да се подвоуми и да си помисли: ако спомене, че са й казали за него или е била изпратена от някого, това може, противно на мнението на Клайд, да се окаже опасно. Може да е по-добре да не споменава, че е била изпратена от някого. Може той да се ядоса, да приеме, че то накърнява името му на почтен лекар. Зараждаща се дипломатичност й помогна в този случай и тя отговори:

— Вашата табелка няколко пъти ми спира погледа, като минавам оттук, и съм чувала разни хора да казват, че сте добър лекар.

Съмненията му се разпръснаха и той продължи:

— На първо място, съвестта не би ми позволила да ви посъветвам това, което искате да направите. Ясно ми е, разбира се, че го смятате за необходимо. Вие и мъжът ви сте млади и вероятно парите не ви стигат много-много, затова двамата смятате, че подобна спънка ще ви затрудни доста във всяко отношение. И без съмнение ще е така. Въпреки всичко, според мен, бракът е нещо свещено и децата са благословия, а не проклятие. И когато преди три месеца сте се изправили пред олтара, предполагам да ви е минавало през ума, че може да ви очаква подобно положение. Вярвам, че всички млади двойки помислят за това. — „Пред олтара — помисли си тъжно Робърта, — да беше така!“ — Знам, че в наши дни в известни среди има доста силна такава тенденция, за съжаление. Има хора, които не виждат нищо нередно да избягнат, ако могат, нормалната отговорност в такива случаи, като направят такава операция, но то е много опасно, госпожо Хауърд, много опасно по отношение на закона и много неправилно от етична и медицинска гледна точка. Доста жени, които се мъчат да се отърват от майчинство, умират. Освен това за лекаря, който им помогне, независимо от добрите или лошите последици, това е деяние, наказуемо със затвор. Предполагам, че го знаете. Във всеки случай аз от своя страна съм абсолютно против това от всяко гледище. Единственото извинение е било, когато от такава операция зависи животът на майката. И нищо друго. Но при вас, сигурен съм, положението не е такова, че да се налага подобна намеса. Вие ми изглеждате здрава, държелива жена. Майчинството не може да крие никакви сериозни последици за вас. А колкото за паричните съображения, не мислите ли наистина, че ако родите това дете, двамата с мъжа си ще намерите средства да се оправите? Казвате, че мъжът ви е електротехник?

— Да — отговори Робърта неспокойно, немалко уплашена и потисната от тази тържествена проповед.

— Ето на, виждате ли — продължи лекарят. — Това не е чак толкова недоходна професия. Поне цените, които искат всички електротехници, са достатъчно високи. А когато прецените (а трябва да го прецените!) колко сериозно е това, което сте намислили да направите, че всъщност възнамерявате да унищожите един млад живот, който има толкова право на съществуване, колкото и самата вие… — Той замълча, за да може същината на думите му да попие в съзнанието й. — Е, смятам, че бихте могли да седнете и да го пообмислите, вие и мъжът ви. Освен другото — добави той дипломатично, с по-бащински и дори заговорнически тон — мисля, че след като веднъж си го родите, детето ще възнагради с лихвите и двамата ви за всичките малки лишения, които ще ви наложи идването му. Кажете ми — добави той неочаквано с любопитство, — знае ли мъжът ви за това? Или то е лично ваше хрумване, за да избавите него и себе си от излишни трудности?

Докторът почти сияеше от радост, понеже си беше въобразил, че е уличил Робърта в обикновена нервност, женска икономичност и страх, и беше решил, че ако е така, може лесно да я изтръгне от сегашното настроение. Но тя долови накъде клони той сега и като си помисли, че една лъжа повече или по-малко нито ще й помогне, нито ще й навреди, бързо отговори:

— Той знае.

— Е, в такъв случай — заговори лекарят пак, леко разочарован, че предположението му не излезе вярно, но въпреки това твърдо решил да разубеди и нея, и него, — мисля, че вие двамата наистина би трябвало да се замислите много сериозно, преди да предприемете нещо повече по този въпрос. Зная, че когато млада двойка се намери за първи път в такова положение, винаги вижда всичко в най-мрачна светлина, но невинаги тези страхове се оправдават. Помня, че жена ми и аз мислехме така при първото ни дете. Но се справяхме. И ако вие сега седнете и си поприказвате, ще видите всичко по-другояче, сигурен съм в това. И тогава няма да има нужда да се борите със съвестта си.

Той замълча, почти убеден, че е разсеял страха й и променил решението, което я бе довело при него: че като разумна, обикновена съпруга, тя ще се въздържи от тази постъпка, ще се откаже от намисленото и ще си отиде.

Но вместо да се съгласи ободрена или да стане да си върви, както очакваше от нея, Робърта го изгледа ужасено с широко отворени очи и в същия миг избухна в сълзи. Защото в крайна сметка неговата реч успя само да й представи още по-ясно естествения или общоприет възглед върху положението, който тя цялото време се мъчеше да изхвърли от мислите си и който при обикновени обстоятелства, при положението, че беше наистина омъжена, щеше напълно да възприеме. Но сега, когато разбра, че няма кой да й помогне или поне този човек не ще го направи за нея, тя изпадна в нещо, което най-правилно би могло да се определи като страхотна паника.

Внезапно Робърта започна да свива и да разперва пръстите си и същевременно да се пляска по колената, лицето й се сви от болка и ужас, и тя възкликна:

— Но вие не разбирате, господин докторе, вие не разбирате! Аз трябва да се отърва от това по един или друг начин! Трябва! Аз не ви казах истината. Аз не съм омъжена. Аз нямам никакъв съпруг. Но, о, боже, вие не знаете какво значи това за мен! Моите родители! Баща ми! Майка ми! Не мога да ви го обясня. Аз трябва да се отърва! Трябва! Трябва! Ах, вие не знаете, вие не знаете! Трябва! Трябва!

Тя се залюшка напред-назад и същевременно от едната страна на другата също като в транс.

А Глен, изненадан и стреснат от този неочакван изблик, разчувстван, но в същото време разбрал, че първоначалното му предположение е било вярно и че Робърта го е лъгала, и че ако иска да не се забърка в тази история, трябва сега да остане твърд, а дори и безсърдечен, сурово я попита:

— Казвате, че не сте омъжена?

Вместо да отговори, Робърта само поклати отрицателно глава и продължи да плаче. Най-после, проумял пълната трагичност на положението й, доктор Глен се изправи със смесили се на лицето му тревога, известна предпазливост и съчувствие. Но първо, без да каже нещо, я загледа как плаче. Сетне промълви:

— Да, да, много жалко. Съжалявам. — И понеже го беше страх да не се заплете някак, само замълча, а след време добави утешително и неуверено: — Не бива да плачете. Това няма да ви помогне. — После замълча пак все още с решението да не се бърка в този случай. Все пак, малко любопитен да узнае истинския характер на тази история, не издържа и запита: — Добре, но къде е тогава младият мъж, който ви е вкарал в тази беда? Тука ли е?

Все още твърде много засрамена и отчаяна, за да говори, Робърта само поклати глава.

— Но той знае, че не сте добре, нали?

— Да — отговори Робърта едва чуто.

— И не иска да се ожени?

— Той избяга.

— Аха, така значи. Младият негодник! И вие не знаете къде е отишъл?

— Не — безхарактерно излъга Робърта.

— И колко време има, откакто ви е зарязал?

— Вече около седмица — пак излъга тя.

— И не го знаете къде е?

— Не.

— Откога не се чувствате добре?

— Повече от две седмици — изхлипа Робърта.

— А преди това винаги всичко ви е било редовно?

— Да.

— Е, на първо място може да не е толкова сериозно, колкото го мислите. — Гласът му звучеше по-благо и по-любезно, отколкото преди: той като че ли се мъчеше да се хване за благовиден предлог да се отърве от пациентката, чийто случай не му обещаваше нищо друго, освен опасности и затруднения. — Разбирам, че може да сте много уплашена, но за жените не е нещо необикновено да пропуснат един месец. Във всеки случай, без изследване не бихме могли да се уверим в това, но дори и да е така, най-препоръчителното би било да почакате още две седмици. Може да откриете тогава, че всичко ви е наред. Вие, изглежда, сте свръхчувствителна и нервна, а това понякога довежда до закъснения от този род, само нервност. Във всеки случай, ако се вслушате в моя съвет, засега няма да предприемете нищо, само ще си отидете у дома и ще чакате, докато наистина се уверите. Защото, ако наистина правите нещо, не е за препоръчване да правите каквото и да било преди това.

— Но аз вече взимах едни хапчета и те не ми помогнаха — умолително възрази Робърта.

— Какви хапчета? — запита с интерес Глен и след като тя му каза, само рече: — А, тия ли. Те надали биха могли някак да ви помогнат, ако сте наистина бременна. Но аз все пак ви предлагам да почакате и ако видите, че прескачате втория месец, тогава още няма да е късно да действате, макар и да ви съветвам най-убедително дори и тогава да не правите нищо, стига да можете, защото смятам, че не е правилно да се бъркаме на природата по такъв начин. Много по-добре ще е да уредите някак да си родите детето и да го отгледате. Тогава няма да ви тежи на съвестта и грехът за унищожаването му.

Той каза това много сериозно, с чувство за собствената си добродетел. Но Робърта, изправена пред ужасите, които той като че ли не беше в състояние да проумее, само възкликна, и то тъй драматично, както и преди:

— Но аз не мога да направя това, господин докторе, казвам ви! Вие не разбирате! Не мога! Не мога! О, не знам какво ще правя, ако не намеря начин да се отърва от това положение. Не знам! Не знам! Не знам!

Тя клатеше глава, кършеше ръце и се люшкаше, но Глен, макар и повлиян от нейните страхове и от съжалението за глупостта, която (според него) я беше довела до това ужасно състояние, все пак изпитваше професионална неприязън към случая, от който може да очаква само неприятности; той решително се изправи пред Робърта и заяви:

— Както ви казах преди, госпожице… — той се позабави — Хауърд, ако наистина се казвате така, аз съм категорично против операции от този род, също както съм против безразсъдството, което докарва момичетата и младите мъже до положението, в което тези операции им се виждат необходими. Един лекар не може да се намесва в подобен случай, освен ако има желание да прекара десет години в затвора, а аз смятам, че този закон е напълно справедлив. Не че не искам да разбера колко мъчително ви изглежда сегашното ви положение. Винаги ще се намерят такива, които няма да откажат да помогнат на момиче във вашето състояние, при условие че то не иска да направи нещо противно на морала и законите. Затова най-добрият съвет, който мога да ви дам, е да не правите съвсем нищо нито сега, нито когато да било. По-добре е да се върнете у дома и да признаете на родителите си. Това ще е много по-добре… много по-добре, уверявам ви. Няма да е чак толкова трудно, колкото си мислите, нито тъй лошо, както това другото. Не забравяйте, че това е един живот, човешки живот, ако е наистина така, както смятате. Един човешки живот, на който вие искате да сложите край, и аз не мога да ви помогна да го направите. Наистина не мога. Може да има доктори (аз знам, че има), разни хора тук и там, които държат на професионалната си етика по-малко, отколкото аз, но не мога да се пречупя и да стана като тях. Съжалявам… много. Затова най-доброто, което мога да ви кажа, е: идете у дома при родителите си и им кажете. Може да ви се вижда трудно сега, но в края на краищата ще ви олекне. Ако това не облекчи отношенията между вас, кажете им да дойдат да поприказват с мен. Аз ще се помъча да ги убедя, че това е най-голямото нещастие на света. Но да направя туй, което искате… много, много съжалявам, не мога. Съвестта не ми позволява.

Той млъкна и я загледа съчувствено, обаче с нетърпящ възражение решителен поглед. А Робърта, втрещена от внезапното разбиване на всичките надежди, които бе възлагала на него, и разбрала най-после, че не само е заблудена от сведенията на Клайд по отношение на този доктор, но не е сполучила нито с разказа, нито с молбата си, с несигурни крачки се запъти към вратата, отново изпаднала напълно във властта на ужаса пред бъдещето. А когато се намери вън, в мрака, след като докторът с най-голяма учтивост и съжаление затвори вратата подир нея, тя се облегна на едно дърво, почти загубила и сетните си душевни и физически сили. Той отказа да й помогне! Отказа й! Ами сега!