Теодор Драйзер
Американска трагедия (51)

XXXII

Клайд беше сега фактически неизменен участник в зимните развлечения на местното светско общество. След като семейство Грифитс го представи на своите приятели и познати, напълно естествено бе да бъде приет в повечето домове в Ликъргъс. Но в този много ограничен свят, където всеки, който представляваше нещо, познаваше добре всички себеподобни, състоянието на кесията имаше такова значение, а понякога и по-голямо, отколкото връзките. Защото тези видни местни семейства бяха убедени, че не само произходът, но и богатството е първото и последното условие за всеки щастлив брак, обуславящо сигурно положение в обществото. Ето защо, макар и да смятаха Клайд за безспорно подходящ в обществено отношение, все пак, понеже се шепнеше, че разполагал с много ограничени средства, не бяха склонни да гледат на него като на човек, който би могъл да се домогва до женитба с някоя от техните дъщери. Така, макар и да бяха винаги готови да го поканят, доколкото това засягаше собствените им деца и близки, бяха също толкова готови предупредително да им намекват, че не е много за препоръчване да се виждат с него твърде често.

Но тъй като отношението на Сондра и нейната компания бе дружелюбно към него, а забележките и предупрежденията на приятелите и родителите им нямаха още твърде определен характер, Клайд продължаваше да получава покани за този род събирания, които го интересуваха най-много: тези, които започваха и свършваха с танци. И макар кесията му да беше празновата, справяше се сравнително добре. Защото, след като се увлече по него, доста скоро Сондра започна да си дава сметка какво е финансовото му положение и се загрижи да направи дружбата му с нея поне да му струва колкото може по-малко. А поради това отношение от нейна страна, което бе възприето от Бъртин и Грант Кранстън и други, Клайд имаше възможност в повечето случаи, особено когато компанията се събираше в Ликъргъс, да ходи тук и там изобщо без да харчи пари. Дори когато се събираха някъде извън града и той се съгласяваше да участва, един или друг от приятелите го взимаше с колата си.

Много често след новогодишното отиване в Скинектъди, което се оказа излизане от особена важност и за Клайд, и за Сондра, понеже именно тогава тя почувства най-силно влечението си към него, самата тя го взимаше със своята кола. Клайд беше успял наистина да й се хареса, и то по начин, който най-много ласкаеше суетността й, а в същото време гъделичкаше най-хубавото й чувство — горещо желание да има някого, някой млад мъж като Клайд, и привлекателен, и с добро обществено положение, който да зависи от нея. Тя знаеше, че родителите й не ще допуснат любов между нея и Клайд поради неговата бедност. Поначало Сондра не беше и помисляла за такова нещо, но сега като че ли не би имала нищо против.

Случай за по-голямо сближаване обаче се представи едва една вечер около две седмици след посрещането на Нова година. Те се връщаха от подобно увеселение в Амстердам и след като закараха Бела Грифитс и Грант и Бъртин Кранстън по домовете им, Стюърт Финчли рече през рамо:

— Сега ще ви закараме вас, Грифитс.

При тези думи Сондра, която бе захласната от пленителната близост на Клайд и не й се искаше да се раздели с него тъй скоро, каза:

— Ако искате да дойдете у нас, ще ви почерпя горещ шоколад, преди да си отидете. Искате ли?

— О, разбира се, с удоволствие — отговори весело Клайд.

— Хайде тогава, тръгваме — обади се Стюърт и обърна колата. — Но ако питате мен, аз ще си легна. Минава вече три.

— Това се казва добър брат. Да не си пропуснеш първия сън, нали? — отвърна Сондра.

И след като оставиха колата в гаража, тримата влязоха през задния вход в кухнята. Брат й си отиде, а Сондра покани Клайд да седне на масата за слуги, докато донесе всичко необходимо. Но той, удивен от тези кулинарни приспособления, подобни на каквито не бе виждал никога преди, се заоглежда, като си мислеше за богатството и материалната сигурност, които можеха да ги поддържат.

— Боже, каква огромна кухня, а? — забеляза той. — Колко много принадлежности за готвене имате тук!

А тя, заключила от тази забележка, че Клайд не бе свикнал на обстановка от този род, преди да дойде в Ликъргъс, и следователно можеше още по-лесно да бъде учуден, отговори:

— Така ли? Нима всички кухни не са големи колкото тази?

Клайд, като си спомни познатата му беднотия и реши от думите й, че тя надали има представа за съществуването на по-ограничени мащаби, изпита още по-голямо страхопочитание пред излишествата на света, към който принадлежеше тази девойка. Какво изобилие! Какво ли е да се ожени за такова момиче и всички тези неща да станат ежедневие! Ще има готвач и слуги, голяма къща и кола, няма да му се налага да работи за някого, само ще дава нареждания… — тази мисъл направо го покори. Тя направи всичките й обмислени движения и пози още по-обаятелни. А Сондра, доловила колко много значи всичко това за него, беше склонна да преувеличи неразделната си връзка с тази обстановка. За Клайд повече отколкото за всеки друг, както го разбираше сега, тя блестеше като звезда, въплъщение на разкоша и светското превъзходство.

След като свари шоколада в обикновена алуминиева тенджерка, за да му направи още по-голямо впечатление, тя избра сервиз от тежко ковано сребро в съседната стая, наля шоколада в богато украсена чаша и тогава го занесе до масата и го постави пред него. След това леко се надигна, приседна върху масата до него и каза:

— Нали е уютничко тук, а? Да знаете колко обичам да се вмъквам в кухнята ей така, но мога да го правя само когато го няма готвача. Когато е тук, не пуска никого да припари.

— Я, тъй ли? — попита Клайд, който нямаше никаква представа как се държат готвачите в частните домове, и това беше въпрос, който окончателно убеди Сондра, че в средата, където е бил отгледан, животът е бил твърде беден, ако не и съвсем оскъден. Въпреки това, понеже Клайд вече знаеше толкова много за нея, нямаше никакво намерение да му даде пътя. И затова, когато той възкликна: „Не е ли чудесно да бъдем ей тъй заедно, Сондра? Само си помислете: не съм имал възможност да ви кажа и една дума насаме цялата вечер“, тя отговори, без ни най-малко да я подразни фамилиарността:

— Така ли? Радвам се, че мислите тъй. — И му се усмихна малко високомерно, макар и не без нежност.

И като я гледаше сега в бялата й атлазена вечерна рокля, с обутите с пантофки крачета тъй интимно близо до него, с лек парфюм, стигащ до ноздрите му, Клайд почувства някаква възбуда. Всъщност въображението му работеше трескаво. Младост, красота, такова богатство — какво ли не обещаваха те! А тя, доловила дълбокото му възхищение и заразила се поне отчасти от неговото вълнение и жар, се трогна дотам, че го виждаше като човек, когото би могла да обикне… много да обикне. Не бяха ли очите му лъчисти и тъмни… влажни и страстни? Ами косата? В нея имаше толкова чар, както падаше ниско на цялото му чело. Искаше й се да я допре сега — да я приглади с ръцете си, да докосне бузите му. А неговите ръце — те бяха тънки, чувствителни и изящни. Тя ги забеляза както Робърта, а преди нея Хортензия и Рита.

Но той мълчеше сега и това бе напрегнато, принудено мълчание, беше го страх да го наруши с думи. Защото си мислеше: „О, само да можех да й кажа колко прекрасна ми се вижда! Само да можех да я прегърна и да я целувам, да я целувам, да я целувам и да я накарам тя да ме целува по същия начин!“ И странно, като си помислеше с какви чувства беше започнал да ухажва Робърта, а сега в желанието му нямаше сладострастие, а само копнеж да притисне и да гали тази съвършена красота. И действително в очите му недвусмислено светеше този напрегнат копнеж. И макар да го забелязваше и да бе отчасти смутена от него, понеже беше тъкмо това, от каквото най-много се плашеше у Клайд, все пак той я интригуваше толкова много, че й се искаше да узнае какво се крие в него. Затова предизвикателно му подхвърли:

— Като че ли искате да ми кажете нещо много важно.

— Бих искал да ви кажа много неща, Сондра, стига да ми позволите — отвърна той разпалено. — Но вие ми казахте да не говоря.

— О, да, казах. И го казах напълно сериозно. Радвам се, че си взимате такава добра бележка. — На устните й играеше дразнеща усмивка и тя го изгледа тъй, сякаш искаше да каже: „Но ти нали не вярваш, че съм го казала чак толкова сериозно?“

Завладян от това, което подсказваше погледът й, Клайд се изправи, стисна двете й ръце в своите, загледа я право в очите и рече:

— Значи, не сте го казали напълно сериозно, Сондра, нали? Не съвсем сериозно във всеки случай. Ах, колко бих искал да ви кажа всичко, каквото мисля!

Очите му говореха и сега, почувствала остро колко е лесно да го разпали, но все пак жадна да му позволи да прави, каквото иска, тя се поотдръпна и отговори:

— О да, разбира се, казах. Вие май взимате почти всичко прекалено сериозно, а? — Но в същия миг изражението й се смекчи и въпреки волята си тя се усмихна.

— Не мога да се овладея, Сондра. Не мога, не мога! — заговори той пламенно, почти неудържимо. — Вие не знаете как ми действате. Вие сте тъй прекрасна! О, да! Вие знаете, че сте красива. Аз непрекъснато мисля за вас. Наистина, Сондра. Вие направо ме подлудихте. Толкова, че почти не спя и само мисля за вас. Господи, аз полудях! Където и да ви срещна или да отида с вас, след това не мога да мисля за нищо друго! Дори и тая вечер, когато ви гледах да танцувате с всички тия мъже, едва можах да се сдържа. Искаше ми се да танцувате само с мен и с никой друг. Вие имате такива прекрасни очи, Сондра, и такава сладка уста и брадичка, и такава чудесна усмивка!

Клайд вдигна ръце, сякаш за да я погали нежно, но ги дръпна и се загледа унесено в очите й, както някой вярващ гледа в очите на светец, после изведнъж я прегърна и притисна до себе си. Развълнувана и отчасти увлечена от думите му, вместо да се противопостави решително, както би направила във всеки друг случай, тя не сваляше очи от него, очарована от хвалебствията му. Беше така пленена и омаяна от страстния му копнеж по нея, че й се стори сякаш би могла да го залюби, както той искаше. Да го залюби много, много, само да можеше да си го позволи. И той беше красив и пленителен за нея. Беше наистина чудесен, макар и беден — толкова по-страстен и пламенен от всичките тези други младежи, които познаваше тук. Нямаше ли да е чудесно, ако родителите и общественото положение й позволяваха да може да сподели с него напълно това увлечение? Същевременно й дойде наум, че ако случайно родителите й се научат, не ще може изобщо да продължи тази връзка под никаква форма, а да я задълбочи и да й се радва в бъдеще, не ще може и да помисли. Въпреки всичко, без да обърне внимание на тази мисъл, която я сепна и отрезви за миг, тя продължаваше да копнее за него. Погледът й бе топъл и нежен, устните — извити в благосклонна усмивка.

— Положително не би трябвало да ви позволя да ми казвате всичко това. Сигурна съм, че не би трябвало — слабо запротестира тя, но продължи да го гледа със същата нежност. — Знам, че не бива, че не е хубаво, но все пак…

— Защо не? Защо да не е хубаво, Сондра? Защо да не бива, като ви обичам тъй много? — Очите му се замъглиха от тъга.

Сондра забеляза това и възкликна:

— Гледайте сега! — и след кратко замълчаване: — Аз… аз… — Тя щеше да каже „Аз мисля, че не биха ми позволили да продължим така“, но вместо това допълни: — Аз още не ви познавам достатъчно добре.

— О, Сондра, а аз ви обичам толкова много, просто съм луд по вас! Нима не храните и вие поне мъничко обич към мен?

Поради проявената от нея несигурност, погледът сега беше молещ, уплашен, натъжен. Тази смесица от чувства й подейства много силно. Тя само го гледаше колебливо и се чудеше с какво ли може да свърши такова безумно увлечение. А той, като забеляза тази неувереност в нейните очи, я притегли още по-близо и я целуна. Вместо да се съпротиви, тя остана за миг драговолно, радостно в неговите прегръдки, сетне изведнъж седна изправено, принудена да си възвърне цялото самообладание от мисълта, какво му е позволила да направи — да я целуне по този начин — и какво трябва да значи това за него.

— Смятам, че ще е по-добре да си вървите сега — каза тя решително, но без яд. — Нали?

А Клайд, който сам се изненада, а след това се постресна и веднага се уплаши от собствената си дързост, я попита плахо и смирено:

— Сърдите ли се?

И тя на свой ред, доловила смирението му, смирението на роба пред господаря, което отчасти й харесваше, отчасти я отблъскваше, понеже както Робърта и Хортензия, така и тя предпочиташе да се покорява, а не да й се покоряват, отрицателно и малко тъжно поклати глава.

— Много е късно — беше всичко, което му каза с нежна усмивка.

А Клайд, схванал, че по една или друга причина не бива да казва нищо повече, нема̀ смелостта, нито настойчивостта, нито умението да направи още една крачка, отиде да си вземе палтото, хвърли й печален, но покорен поглед и си тръгна.