Теодор Драйзер
Американска трагедия (42)

XXIII

И тогава, една ноемврийска вечер, когато Клайд вървеше по Уикейджи авеню, малко на запад от Централния булевард — тази част от прочутата в града улица, която, откакто се беше преместил при госпожа Пейтън, винаги изминаваше на отиване и на връщане от работа — случи се нещо, на което бе предопределено, доколкото то засягаше него и семейство Грифитс, да породи редица събития, каквито никой от тях не би могъл да предвиди. По това време в сърцето и душата му не млъкваше онази музика, която е достояние на младостта и амбицията и която наближаващият край на годината не заглушаваше, а като че ли дори засилваше. Имаше добра служба. Беше уважаван. След като си платеше наема и храната, оставаха му не по-малко от петнадесет долара на седмица да харчи за себе си и Робърта — доход, който не можеше да се сравни с приходите му, когато бе работил в „Грийн Дейвидсън“ или в „Юниън лийг“, но пък сега не трябваше чак толкова да подпомага мизеруващото си семейство, от една страна, нито страдаше от самотност, от друга. И имаше Робърта, която тайно, всецяло му принадлежеше. И семейство Грифитс, слава богу, не знаеше и не биваше да узнае нищо за това, макар че той не си даваше труд дори да помисли как може да се избегне то, ако възникнеше някакво затруднение. По характер Клайд не беше склонен да се обременява с нищо повече от най-належащите грижи.

И въпреки че семейство Грифитс и приятелите им не бяха проявили желание да го приемат в своето общество, всички други, които не бяха свързани с местните висши кръгове, му оказваха все повече и повече внимание. Едва същия този ден, може би понеже предишната пролет го бяха направили началник на отделение, а наскоро Самюъл Грифитс се беше спрял да поприказва с него, не друг, а тази важна личност — господин Рудолф Смили — един от няколкото подпредседатели на компанията — най-приветливо го попита дали не играе голф и ако играе, не би ли желал напролет да се запише в „Еймоскиг“, единия от двата наистина значителни голф клуба в кръг от дванадесет мили около града. Е, можеше ли това да значи нещо друго, освен че господин Смили започва да вижда в него бъдещ член от висшето общество и че, както мнозина други във фабриката, започва да го признава за личност, която има известно значение за семейство Грифитс, ако не и за фабриката.

Тази мисъл, както и другата — че след вечеря пак ще се види с Робърта, и то в стаята й още в единадесет часа, а може би дори и по-рано — подсилваха самочувствието му и го караха да крачи съвсем бодро и весело. Защото, след като се бяха впускали в това тайно приключение толкова пъти, без да го съзнават, и двамата ставаха все по-дръзки. Тъй като не бяха открити до този ден, бяха решили, че е възможно да не ги открият изобщо. Или пък, ако ги открият, би могло Клайд да бъде представен в първия момент като неин брат или братовчед, за да се избегне непосредствен скандал. По-после, за да не се изложат на опасността от клюки и разобличение, както се бяха споразумели помежду си след известни препирни, Робърта би могла да се премести някъде другаде, където да заживеят както преди. Това щеше да е по-лесно или поне по-приемливо, отколкото да се лишат от възможността да се виждат свободно. И след този довод Робърта се видя принудена да се съгласи.

Обаче в дадения случай го очакваше една среща и разрив, които накараха мислите му да се устремят в диаметрално противоположна насока. Стигнал първата от по-забележителните къщи на Уикейджи авеню, макар и да нямаше ни най-малка представа кой живее там, той се загледа с интерес във високата ограда от ковано желязо и грижливо почистената морава вътре, мъждиво осветена от уличните фенери — по нея можеше да различи много купчинки наскоро оронили се кафяви листа, люшкани и търкаляни от отвяващия ги немирен вятър. Всичко бе тъй непреклонно строго, спокойно, сдържано, прекрасно пред очите му, че достолепието и цялото това богатство го развълнуваха. А когато доближи централната порта, над която горяха два фенера и хвърляха кръг от светлина наоколо, точно пред нея спря голяма и солидна затворена кола. Когато шофьорът слезе и отвори вратата, Клайд в миг позна навелата се напред Сондра Финчли.

— Обиколи откъм страничния вход, Дейвид, и кажи на Мириам, че не мога да я чакам, защото отивам на вечеря у господа Тръмбул, но ще се върна към девет. Ако я няма, остави й тая бележка и побързай, чуваш ли? — В гласа и държането й имаше нещо властно и привлекателно, което го беше така поразило през пролетта.

В същото време, забелязала да се приближава по тротоара, както тя си помисли, Гилбърт Грифитс, Сондра се обади:

— О, здравей. Пеша тая вечер, а? Ако почакаш една минута, ще те взема с колата. Изпратих Дейвид само да занесе една бележка. Няма да се забави.

Въпреки че се интересуваше от Бела, от богатството и престижа на семейство Грифитс изобщо, Сондра Финчли в никой случай не беше чак толкова доволна от Гилбърт. Той се беше държал безразлично към нея от самото начало, когато тя се бе опитала да го впримчи, и продължи да се държи така. Беше наранил гордостта й. А за нея, за безграничната й суетност и самомнение това бе най-голямото възможно оскърбление и тя не можеше да му го прости. Не можеше да понася и най-малката следа от егоизъм у някой друг, особено пък в суетната, студена, егоцентрична личност на брата на Бела. Той имаше твърде високо мнение за себе си и както й се виждаше, беше човек, готов да се пръсне от суетност, и не можеше да бъде полезен на никой друг. „Хм! Тоя дръвник! — тъй си мислеше тя неизменно за него. — За какъв се мисли изобщо? Положително се мисли за много голям човек тук. Ще речеш, че е Рокфелер или Морган. Ако питат мен, не виждам нищо интересно в него… нищичко! Бела ми харесва. Мисля, че е много сладка. Но тоя умник! Сигурно му се иска момичетата да го обикалят. Да има да взема!“ Такива бяха, общо взето, забележките, които Сондра правеше по повод на постъпките и думите на Гилбърт, докладвани й от другите.

Гилбърт от своя страна, когато Бела му разправяше от време на време за нейната вятърничавост, важничене и домогвания, обикновено забелязваше:

— Ей че фръцла! За каква се мисли? Не съм виждал по-самомнителна глупачка от нея!…

Обаче кръгът на висшето общество в Ликъргъс бе тъй тесен, тъй малък бе броят на истински достойните, че ставаше почти необходимо и наложително за тези, които бяха „от обществото“, да се задоволяват, доколкото могат, с другите, които принадлежаха към него. Това накара Сондра да се обади сега, както си мислеше, на Гилбърт. При тези думи девойката се поотдръпна от вратичката, за да му направи място, а Клайд, който насмалко не се вкамени от това неочаквано внимание, съвсем забрави своята поза и самосъзерцание и понеже не беше сигурен дали я е разбрал правилно, доближи почти с вид на умилкващо се породисто и кротко куче, доста привързано и тъжно.

— О, добър вечер! — възкликна той, като свали шапка и се поклони. — Как сте?

В същото време мислено отбеляза, че това действително е красивата, пленителната Сондра, с която преди толкова месеци се беше запознал при чичо си и за чиито светски развлечения през току-що отминалото лято бе чел във вестниците. И ето сега, прекрасна както винаги, тя седи в тази чудесна кола и се обръща очевидно към него! Обаче Сондра, схванала веднага, че се е припознала и че това не е Гилбърт, доста се смути и един-два мига не можа да намери изход от положението, което, най-меко казано, бе малко деликатно.

— Ах, извинете, сега виждам, вие сте господин Клайд Грифитс. Аз сгреших. Взех ви за Гилбърт. Не можах да ви позная на това осветление.

Докато казваше това, тя имаше объркан, неспокоен и неуверен вид, а Клайд, който го забеляза, можа да разбере, че грешката й не е много в негова полза, нито е много приятна за нея. От това той на свой ред изпита неловкост и му се поиска да се махне.

— О, извинете. Но това няма значение. Нямах никакво желание да ви се натрапвам. Помислих си, че… — Той се изчерви и направи крачка назад, наистина притеснен.

Но сега Сондра, която забеляза веднага, че Клайд, ако изобщо се прави сравнение, е много по-привлекателен от братовчед си и е далече по-скромен, както и това, че нейният чар и обществено положение му правят огромно впечатление, се овладя достатъчно, за да каже с омайна усмивка:

— Но моля ви се! Няма ли да се качите да ви закарам където сте се запътили? О, моля ви се, качете се. С удоволствие ще ви закарам.

Защото в същия миг, когато схвана, че в него са се припознали, изражението му се промени, та чак и тя разбра, че е обиден, засрамен и разочарован. В очите му се появи наскърбен поглед и на устните му трепна нерешителна, извиняваща се, тъжна усмивка.

— Ами да, разбира се — заговори той пресекливо, — искам да кажа, ако ви е приятно. Аз разбирам как стана тази работа. Няма значение. Но не бива да го правите, ако не ви се ще. Аз мислех…

Клайд се обърна наполовина да си върви, но тя го привличаше толкова, че просто не можа да се откъсне, докато девойката не повтори:

— О, моля ви се, качете се, господин Грифитс! Толкова ще се радвам, ако се качите! Дейвид за един миг ще ви закара, където и да отивате, сигурна съм. И много съжалявам за другото, наистина съжалявам. Съвсем не исках да кажа, че само понеже не сте Гилбърт Грифитс…

Той се спря, пристъпи като зашеметен напред, влезе в колата и се отпусна на седалката до нея. А Сондра, заинтересована от неговата личност, веднага се залови да го разглежда, зарадвана, че е той, а не Гилбърт. За да го вижда по-добре, а и за да му покаже своето, както смяташе, неотразимо обаяние, тя запали горната лампичка. А когато шофьорът се върна, попита Клайд къде би искал да отиде и той каза адреса със свито сърце, понеже улицата толкова много се отличаваше от онази, където живееше тя. Когато колата полетя, той бе обладан от трескав копнеж да използва някак този кратък случай, който би могъл да я накара да добие благоприятно впечатление за него… може би (кой знае!) да събуди у нея някакво леко желание да се срещне с него някой ден пак. Той гореше от такова искрено желание да влезе в кръга на нейното общество!

— Много е мило от ваша страна да ме откарате с колата си — заговори й Клайд и добави с усмивка: — Съвсем не мислех, че ме вземате за моя братовчед, иначе нямаше да се отзова така на поканата ви.

— О, няма значение. Недейте го споменава — отговори Сондра кокетно с някаква сладка гальовност в гласа си. Първоначалното й впечатление от него, както й се струваше сега, в никой случай не е било така ярко. — Грешката бе моя, не ваша. Но сега всъщност се радвам, че я направих — додаде тя с най-решителен тон и с пленителна усмивка. — Мисля, че, така или иначе, бих предпочела да взема вас, отколкото Гил, Ние не се разбираме чак толкова добре. Много се караме всеки път, когато се срещнем някъде.

Девойката се засмя, напълно съвзела се вече от моменталното си смущение, облегна се назад като истинска принцеса и с интерес заразглежда правилните черти на Клайд. „Той има такива добри, весели очи — мислеше си тя. — И в края на краищата е братовчед на Бела и Гилбърт и има охолен вид.“

— Много жалко — каза сковано Клайд с много непохватно и слабо усилие да се държи самоуверено и дори хладнокръвно в нейно присъствие.

— Ах, не е кой знае какво всъщност. Просто се поскарваме от време на време и толкова.

Сондра виждаше, че той нервничи, стеснява се, съвсем не знае какво да каже пред нея, и й доставяше удоволствие да си мисли, че може така да го смущава и да му завъртва главата.

— Още ли работите при чичо си?

— Да, разбира се — отговори Клайд бързо, сякаш за нея би имало огромно значение, ако не работеше там. — Сега съм началник на отделение.

— О, така ли! Не знаех. Не съм ви видяла от онзи единствен път, нали знаете? Сигурно не ви остава време да излизате. — Тя го погледна многозначително, сякаш искаше да каже: „Вашите роднини не се интересуват от вас чак толкова.“ Но понеже сега той наистина много й харесваше, рече вместо това: — Предполагам, че сте били в града цялото лято?

— Е, да — отговори Клайд съвсем простичко и подкупващо. — Налага ми се да стоя тук, нали разбирате? Вързан съм от работата. Но често срещах вашето име във вестниците, четох за вашите състезания по езда и тенис и ви видях в оня парад на цветята през юни. Изглеждахте прекрасна, почти като ангел.

В очите му светеха възхищение и молба, които съвсем я очароваха. Какъв приятен младеж, толкова различен от Гилбърт! И като си помисли, че е явно тъй безнадеждно влюбен в нея, а тя може само случайно да му обърне малко внимание! Това я накара да го посъжали и същевременно да изпита разположение към него. А пък и какво ли би си помислил Гилбърт, ако се научеше, че е до такава степен покорила братовчед му — колко ли щеше да се ядоса той, който явно я смяташе за празноглава фръцла? Колко хубаво щеше да е, ако някой вземеше Клайд под покровителството си и му обърнеше повече внимание, отколкото той, Гилбърт, би могъл да се надява някога да получи! Тази мисъл й се видя много примамлива.

Обаче в този момент за съжаление колата изви към тротоара пред къщата на госпожа Пейтън и спря. За Клайд и за нея приключението като че ли свършваше.

— Ужасно мило от ваша страна да го кажете. Няма да забравя това. — Сондра дяволито се усмихна, когато шофьорът отвори вратата и Клайд слезе, изтръпнал от нервно напрежение поради тази грандиозна и важна среща.

— Значи, тук живеете. Смятате ли да останете в Ликъргъс цялата зима?

— О, да. Сигурен съм в това. Поне се надявам — добави той с копнеж, а погледът му доизказа останалото.

— Е, може би тогава ще ви срещна пак някъде, някой път. Поне се надявам.

Тя кимна, протегна му пръстите си и му подари най-омайна и бляскава усмивка, а той, увлечен до точката на оглупяването, отговори:

— Аз също!

— Лека нощ! Лека нощ! — извика Сондра, когато колата бързо потегли, а Клайд, загледан подире й, се чудеше дали ще я види някога отново тъй близо, насаме, както сега. Само като си помислеше, че може да я срещне пак, по такъв начин! И тя се оказа толкова по-различна от онзи първи път, когато, както ясно си спомняше, не беше му обърнала никакво внимание.

Изпълнен с надежди и малко натъжен, Клайд се обърна към вратата.

А Сондра… „Защо ли — размишляваше си тя, докато колата се носеше напред — семейство Грифитс явно не се интересува от него?“