Теодор Драйзер
Американска трагедия (41)

XXII

Това чудо и този възторг на новата и по-интимна форма на общуване, на отхвърлени възражения, на превъзмогнати скрупули! Дните, когато двамата, водили напразна борба против по-голямата близост, пред която всеки от двамата знаеше, че другият иска да отстъпи и накрая беше готов да отстъпи, и чакаше настъпващата вечер с нетърпение, подобно на треска, превъплътила се в страх! С какви угризения, какви протести от страна на Робърта; каква непоколебимост — все пак не без чувството, че върши зло… съблазнява… прелъстява — от страна на Клайд. И въпреки всичко, когато това се свърши, безумна, трепетна радост облада и двамата. Все пак, преди то да стане, Робърта изтръгна от него обещанието, че никога, каквото и да се случи (естествените последици на такава невъздържана близост не й излизаха от ума), няма да я изостави, понеже, без да го има за опора, ще остане съвсем безпомощна. Обаче без никакво изрично изявление за женитба. И той, до такава степен завладян, погълнат от желанието си, необмислено се зарече, че никога, никога не ще я изостави. Можела да бъде сигурна в това поне, макар дори в този миг и през ум да не му минаваше мисъл за женитба. Нямало да я изостави. И тъй нощ след нощ — освободили се от всякакви скрупули, колкото и да се терзаеше и да кореше себе си Робърта денем, — нощ след нощ те се отдаваха един на друг в пълна забрава. И мечтаеха след това, безразсъдно и разюздано, за тези радости и жадуваха всеки ден да свършат светлите часове и да настъпи прикриващата всичко, носещата тръпното блаженство нощ.

И Клайд (както и Робърта, която бе твърдо убедена, че това е грях — пагубен, смъртен грях), понеже майка му и баща му тъй често го бяха подчертавали, се чувстваше прелъстител, прелюбодеец, който търси плячка извън свещените предели на брака. А Робърта се взираше тревожно в неизвестното бъдеще и се чудеше какво ще прави, ако по една или друга причина се случи Клайд да я разлюби или излъже. Но щом се свечереше пак, настроението й отново се променяше и тя, както и той, забързваше да се срещнат някъде, само за да могат по-късно в полунощната тишина да се промъкнат в тази неосветена стая, която сега повече от всякога беше за двамата олицетворение на самия рай — тъй буйна и неповторима е страстта на младостта.

И от време на време въпреки всичките му други съмнения и страхове, след като Робърта бе тъй внезапно отстъпила пред неговото желание и му се беше отдала, Клайд за първи път през всичките си трескави години чувстваше, че най-после е истински мъж с житейски опит — човек, който започва действително да опознава жените. Външният му вид и държането, които беше възприел, говореха по-ясно от всякакви думи: „Вижте, вече не съм неопитният пренебрегван простак, какъвто бях само до преди няколко седмици, а личност с тежест, човек, който знае нещичко за живота. Има ли кой да е от тия наперени младежи и весели, закачливи, флиртуващи момичета навред около мен нещо, каквото да нямам аз? И само да пожелаех, само да не бях толкова верен, колкото съм, какво ли не бих могъл да направя!“ И това му доказваше, че убеждението, което Хортензия Бригз (да не говорим за скорошното фиаско във връзка с Рита) беше вкоренила в неговата душа, а именно че не умее или съдбата го е обрекла да не може да постигне успех сред момичетата, не е вярно. В края на краищата въпреки различните несполуки и задръжки той беше покорител на сърца от типа на Дон Жуан.

И щом сега Робърта явно на драго сърце се жертваше заради него по този начин, не трябва ли да има и други като нея?

А това въпреки сегашното безразличие на семейство Грифитс го караше да си придава още повече важност, отколкото си беше придавал досега. Макар нито те, нито някой от приятелите им да го признаваше, той се поглеждаше от време на време в огледалото със самоувереност и възхищение, каквито не бе притежавал никога преди. Защото Робърта пред мисълта, че сега бъдещето й зависи всъщност от неговата воля и прищевки, беше започнала да го ласкае почти непрекъснато и да се държи колкото може по-мило и отзивчиво. Наистина според нейните разбирания за правилния начин на живот сега тя беше негова и само негова, също както е всяка съпруга за своя съпруг, и той можеше да прави с нея каквото пожелае.

Поради това за известно време Клайд забрави за положението си на пренебрегнат племенник и беше доволен да се посвети напълно на Робърта, без да мисли много-много за бъдещето. Единственото нещо, което го тревожеше понякога, бе мисълта, че е възможно във връзка с първоначалните страхове, изказани му от нея, да се случи нещо нежелателно, а като вземеше предвид нейната привързаност, това можеше да го постави в неудобно положение. Същевременно не си даваше труд да се задълбочава чак толкова в тези размишления. Сега Робърта беше негова. Тези отношения, доколкото и двамата можеха да отсъдят или да гадаят, оставаха в пълна тайна. Възторзите на този неузаконен меден месец бяха в пълен разгар. И останалите свежи, а често слънчеви и топли ноемврийски и първите декемврийски дни минаваха също като насън — някакъв изпълнен с ликуване рай сред еднообразието, условностите и зле платения труд на един дребнав свят.

Междувременно Грифитсови не бяха в града още от средата на юни и Клайд от самото им заминаване неспирно размишляваше за тях и за всичко, което представляваха в неговия живот и в живота на града. Голямата им къща, затворена и безмълвна, ако не се смятаха градинарите и случайно някой шофьор или слуга, които се мяркаха, когато той минаваше понякога по улицата, беше за него същинско светилище, почти символ на онези висини, които по някоя прищявка на съдбата все още можеше да се надява да достигне. Защото нито за миг не беше успял да прогони от ума си мисълта, че бъдещето му трябва по някакъв начин да се свърже с величието, което виждаше тук пред очите си.

Но колкото за битието на Грифитсови и равните на тях по обществено положение, докато бяха извън Ликъргъс, Клайд не знаеше нищо, освен онова, което от време на време прочиташе в колоните за светския живот на двата местни вестника, а там почти угоднически се описваше къде ходят и какво правят всички, свързани с по-изтъкнатите семейства в града. Понякога след прочитането на тези описания си беше представял, дори когато беше с Робърта в някое не особено посетено летовище, как Гилбърт Грифитс хвърчи с голямата си кола, как Бела, Бъртин и Сондра се возят с кану на лунна светлина, играят тенис, яздят в някой от модните курорти, където се намират според вестниците. Това нещо го гнетеше и му причиняваше болка, която беше почти непоносима, а в отделни моменти му представяше в особена светлина и с поразителна яснота връзката му с Робърта. Защото в края на краищата каква беше тя? Една фабрична работничка! Дъщеря на родители, които живееха и работеха в селско стопанство, момиче, принудено само да си изкарва хляба. Докато той… той… ако съдбата се покаже мъничко благосклонна към него!… Нима това щеше да е краят на всичките му мечти за издигане в светското общество тук?

Ето такива мисли го обладаваха понякога, когато беше в по-мрачно настроение, а особено след като Робърта му се отдаде. Тя нямаше всъщност неговото обществено положение — поне не положението на семейство Грифитс, за което той все още тъй много жадуваше. Но в същото време, каквото настроение и да пораждаха у него подобни антрефилета в „Стар“, той все пак се връщаше при Робърта и понеже това друго желание, което го бе привлякло към нея, не бе още в никой случай угаснало, виждаше я като възхитителна, чудесна, заслужаваща извънредно голямо внимание от гледна точка на красотата, пленителността и приветливостта — качествата и прелестите, най-присъщи на всеки предмет за наслаждение.

Но семейство Грифитс и приятелите им се завърнаха в града, Ликъргъс отново се оживи от тази трудова и обществена дейност, която неизменно кипеше в него поне седем месеца от годината, и Клайд отново и още по-силно от преди закопня за този кръг хора. Колко хубави бяха разните къщи по Уикейджи авеню и най-близките пресечки! Колко примамливо и необикновено изглеждаше движението и животът в тях! О, само да можеше да принадлежи към този кръг!