Теодор Драйзер
Американска трагедия (39)

XX

Обаче както и Робърта, така и Клайд разбраха след няколко седмици, в течение на които се срещаха ту тук, ту там, на такива места, които можеше лесно да се стигнат с междуградските влакове, между тях все още имаше разногласия и главното се отнасяше до гледищата им във връзка с тази стая и дали биха могли изобщо да я използват заедно. Защото, въпреки че досега Клайд никога да не беше си признавал открито, че намеренията му по отношение на Робърта се отличават с нещо от тези, каквито нормално кой да е младеж храни към кое да е момиче, към което изпитва общоприетото уважение, откакто тя се премести в тази стая, у него се породи неизкоренимото, може би осъдително, но и напълно човешко и почти неизбежно желание за нещо повече — възможност за все по-голяма и по-голяма близост и власт над Робърта, над нейните мисли и действия във всички отношения, така че накрая тя да стане съвсем негова. Но как негова? Чрез женитба и обикновеното банално и дълголетно съществуване, настъпващо в повечето случаи след това? Никога не беше си го представял така досега. Защото, ако започнеше да флиртува с нея или кое да е момиче с по-ниско обществено положение от това на тукашните Грифитс (например на Сондра Финчли или Бъртин Кранстън), не би помислил — и то главно поради възгледите на новонамерените си роднини и много високото им положение в града, — че би било разумно да се ожени. Какво ли щяха да си рекат, ако се научеха? Защото в обществено отношение, както виждаше себе си сега, макар и да не бе мислил същото преди идването си тук, се предполагаше да стои по-високо от типа на Робърта и, разбира се, трябваше да се възползва от това положение. Пък и като помислеше за всички хора, които го познаваха тук, макар и само отдалеч! От друга страна, поради подчертаната сила, с която го привличаше Робърта, не бе могъл засега да каже, че не е достойна за него или че не би могъл да бъде щастлив, в случай че се окаже възможно и разумно да се ожени за нея.

А имаше и нещо друго, което започваше да прави положението по-сложно. И то беше, че наближаваше есента със студените си ветрове и мразовити нощи. Беше около първи октомври и повечето от тези увеселителни места на открито, които поне докъм средата на септември бяха предлагали развлечения, при това на доста късо разстояние от Ликъргъс, бяха вече затворени поради изтичането на сезона. Нямаше вече и възможности за танцуване, освен в танцувалните зали на близките градове, които бяха неприемливи за Робърта поради известни предубеждения против тях. Колкото за черквите, кината и ресторантите на Ликъргъс, предвид на обстоятелствата, свързани с положението на Клайд в града, нима можеха те да си позволят да бъдат видени в тях? Не можеха, както отсъдиха и двамата. И тъй сега, при все че Робърта бе свободна да ходи, където поиска, нямаше място, където да отидат, освен ако благодарение на някаква промяна в отношенията им би станало възможно Клайд да се отбива при нея в дома на Гилпин. Но за такова нещо, както знаеше, Робърта не би искала и да помисли, а отначало и сам той нямаше смелостта да й предложи.

Обаче една вечер в началото на октомври двамата бяха на някаква крайна улица — около шест седмици след като Робърта се премести в новата си квартира. Звездите блестяха. Въздухът беше студен. Листата започваха да пожълтяват. Тя отново носеше своето три четвърти зимно палто на зелени и кремави райета. Беше с кафява шапка, обточена с кафява кожа и с фасон, който й приличаше. Бяха се целували пак и пак — същата треска, която не ги оставяше още от първата им среща, само че разгоряла се още по-силно.

— Застудява, нали? — проговори пръв Клайд. А беше единадесет часът и мразовито.

— Да, студеничко е и още как. Скоро ще трябва да си купя по-дебело палто.

— Не знам как ще я караме по-нататък, какво ще кажеш? Няма вече почти къде да се отбием, а нима ще е приятно да обикаляме улиците ей така всяка вечер? Не смяташ ли, че бихме могли да наредим да се отбивам от време на време при теб, у Гилпин, а? Там не е както беше при ония Нютън.

— О, зная, но те пък седят във всекидневната си почти до десет и половина или единадесет всяка вечер. А освен това двете им момичета влизат и излизат по всяко време до полунощ и често са там, в стаята. Не виждам как бих могла да го наредя. Освен това, струва ми се, ти ми каза, че не искаш да те видят с мен насаме, а ако дойдеш там, не мога да не те представя.

— О, но аз не съм мислил за такова нещо — отговори Клайд безочливо и с чувството, че Робърта страда от прекалено много скрупули, че е крайно време да възприеме по-свободно държане спрямо него, ако го обича наистина толкова, колкото иска да покаже. — Какво лошо може да има, ако се отбия за малко? Няма нужда те да го знаят, нали? — Той извади часовника си и с помощта на клечка кибрит видя, че е единадесет и половина. Тогава показа часовника на нея. — Там няма да има никой сега, нали?

Робърта поклати отрицателно глава. Мисълта не само я ужаси, но и отврати. Твърде дръзко беше от страна на Клайд дори да й предложи подобно нещо. Освен другото, в това предложение се криеха всичките й тайни страхове и завладяващи я настроения, които, макар и да я измъчваха, не беше искала досега да си признае. Имаше в тях нещо греховно, низко, ужасно. Тя не желаеше такова нещо. В това беше сигурна. В същото време чувстваше как непреодолимият повик на потисканото, страшното за нея желание все по-високо вдигаше глас и искаше своето.

— Не, не, не мога да ти позволя такова нещо! Няма да е прилично. Не искам. Някой може да ни види. Някой може да те познае. — За миг целомъдреното й отвращение бе тъй силно, че се опита да се изскубне от прегръдката му.

Клайд долови колко дълбока е тази внезапна погнуса. Толкова по-остро изпита желанието да притежава това, което сега му изглеждаше почти недостижимо. От устните му се откъснаха десетина примамливи доводи:

— Ах, че кой ли пък би могъл да ни види толкова късно вечер? Няма жива душа наоколо. Защо да не влезем за няколко минутки, щом ни се иска? Не вярвам някой да ни чуе. Няма защо да приказваме много високо. Ето на, и на улицата няма никой. Хайде да минем край къщата, да видим дали има някой да не си е легнал.

Понеже досега не беше му позволила да се доближи повече от последната пресечка пред къщата, тя се възпротиви не нервно, а направо буйно. Въпреки това този път Клайд не пожела да се покори и Робърта, която изпитваше към него известно страхопочитание като към свой началник, а не само любим, не можа да го спре, докато не стигнаха на няколко крачки от къщата. Освен лаенето на някакво куче, никъде не се чуваше нито звук. А в къщата не се виждаше никаква светлинка.

— Виждаш ли, всички са си легнали — успокояващо заговори Клайд. — Защо да не влезем малко, щом искаме? Кой ще знае? Няма защо да вдигаме шум. А пък и какво лошо има в това? И други хора го правят. Не е чак толкова страшно едно момиче да покани за малко някой младеж в стаята си, щом това му е приятно.

— О, не е ли? Е, може и да не е, сред твоите познати. Но аз зная границите на приличието и смятам, че това не е прилично, затова няма да го направя.

Щом изрече това, сърцето й болезнено и безсилно се сви, понеже с тези си думи бе проявила повече характер и упорство, отколкото той някога бе виждал у нея или отколкото тя си представяше, че може да прояви спрямо него. Това немалко я уплаши. Може би нямаше да я харесва сега толкова много, щом му говори така.

Настроението му се развали веднага. Защо настоява да се държи така? Прекалено много се пази, прекалено много се страхува от всичко, което крие в себе си малко радост или удоволствие. Другите момичета не са такива — Рита, работничките от фабриката… Тя твърди, че го обича. Не се противи, когато я прегръща и целува под някое дърво в края на улицата. Но щом потърси по-голяма близост, повече интимност, не се решава да се съгласи. Що за момиче е в края на краищата? Какъв смисъл има да тича по нея? Не е ли това същото, каквото беше с Хортензия Бригз и всичките й хитрини и извъртания? Разбира се, Робърта с нищо не приличаше на нея, но все пак беше тъй упорита!

Макар и да не можеше да види лицето му, тя долавяше, че е ядосан, и то за първи път по този начин.

— Добре тогава, щом не искаш, няма защо да го правиш — бе неговият отговор и в него положително прозвуча студена нотка. — Има и други места, където мога да отида. Забелязвам, че никога не желаеш да направиш нещо, което аз искам, при все че не виждам как ще продължим така. Не можем да обикаляме улиците всяка вечер! — Гласът му звучеше мрачно и зловещо, по-свадливо и ядно от всеки друг път.

Думите му, че можел да отиде и на други места, смаяха и уплашиха Робърта — дотолкова, че и нейното настроение веднага се промени. Тези други момичета от неговия свят, с които без съмнение се вижда от време на време! Тези други момичета във фабриката, които вечно се мъчат да му правят мили очи! Виждала ги е да се мъчат, и то честичко. Тази Руза Никофорич, каквато е вулгарна, но и хубавинка! Ами тази Флора Брант! Ами Марта Бордалу… уф! Само като си помисли, че такива разтурници могат да гонят толкова мил човек като него! Обаче това я накара да си помисли със страх дали Клайд няма да сметне, че е много недостъпна — момиче, на което липсва опитът или смелостта, с които е свикнал в своите по-висши кръгове — и да потърси някое от другите. Тогава ще го загуби. Тази мисъл я ужаси. Веднага отношението й към него от упорито се превърна в умолително.

— О, моля ти се, Клайд, не ми се сърди сега! Ти знаеш, че бих го направила, ако можех. Не мога да направя такова нещо тук. Не го ли разбираш? Ти го знаеш. Ами че те положително ще се научат. А как ще се почувстваш, ако някой ни види или познае теб? — Тя сложи умолително едната си ръка над лакътя му, после го прегърна през кръста и той почувства, че въпреки острата й съпротива само преди миг, сега е много разтревожена, мъчително разтревожена. — Моля ти се, не искай това от мен! — продължи тя със същия умолителен тон.

— Е, добре, защо пожела да се преместиш от госпожа Нютън тогава? — попита я той навъсено. — Не виждам къде другаде бихме могли да отидем сега, ако не ми позволиш да се отбивам при теб от време на време. Няма къде да отидем другаде.

Тази мисъл накара Робърта да замълчи. Явно връзката им не можеше да остане в общоприетите граници. В същото време не виждаше как би могла да се съгласи на такова нещо. То беше твърде далече от общоприетото… твърде неморално… лошо.

— Мисля, че се преместих — каза тя меко и примирено — само за да можем да излизаме в събота и неделя.

— Но къде можем да отидем в събота и неделя сега? Всичко е затворено.

И пак Робърта се изправи пред омагьосания кръг на неразрешимите и объркани положения, в които бяха попаднали, и възкликна обезсърчено:

— О, само да знаех какво да правя!

— Ах, щеше да е много лесно, ако искаше да го направиш, но с тебе е винаги така: ти не искаш.

Тя стоеше там, нощният вятър брулеше съхнещите, шушнещи листа. Явно, сега се бе изправила пред въпроса за него и връзката им, от който се беше страхувала цялото това време. Можеше ли тя, след всичките праведни напътствия, с които е била поучавана, да постъпи сега тъй, както й предлагаше той? В нея се бореха и я разкъсваха противоречиви сили, и двете еднакво мощни и настойчиви. От една страна, колкото и мъчително да беше това за нейната нравственост и разбирания за благоприличие, беше склонна да се съгласи, от друга — да отхвърли веднъж завинаги всякакви такива, както смяташе тя, дръзки и неестествени предложения. И все пак въпреки несъгласието си и поради властното влечение към Клайд не можеше да се промени и продължаваше да му говори нежно и умолително:

— Не мога, Клайд, не мога! Бих го направила, ако можех, но не мога. Това би било много лошо. Щях да го направя, ако можех да накарам себе си, но не мога.

Робърта вдигна очи към лицето му — бледен овал в тъмнината, — като се мъчеше да долови дали той няма да разбере, да изпита съчувствие, да се трогне. Обаче, раздразнен от този явно категоричен отказ, Клайд не можеше да се трогне. Всичко това, както го виждаше той, имаше привкуса на дългата редица поражения, съпровождали ухажването на Хортензия Бригз. Нямаше да преглътне такова нещо сега, дума да не става! Щом ще се държи така, нека се държи, но не с него! Сега можеше да завърже приятелство с колкото поиска момичета — безброй, — които ще се държат по-благосклонно.

Неочаквано, с едно ядно повдигане на рамена, както Робърта видя, той се завъртя и тръгна да си върви, като й подхвърли:

— Е, няма значение, щом ти така виждаш нещата.

Смаяна и ужасена, Робърта остана да стои на същото място.

— Моля ти се, не си отивай, Клайд! Моля ти се, не ме оставяй! — несдържано и сърцераздирателно възкликна тя; цялото й непокорство и смелост бяха печално сломени. — Не искам да си отиваш! Толкова много те обичам, Клайд! Щях да го направя, ако можех. Ти знаеш.

— О, да, зная, няма защо да ми го разправяш. — Това държане му подсказваше опитът с Хортензия Бригз и Рита. Той изви тялото си, за да се освободи от нейната ръка, и бързо закрачи в мрака надолу по улицата.

А Робърта, поразена от този неочакван обрат, толкова болезнен за двамата, извика: „Клайд!“ След това се затича малко подире му, обзета от надеждата, че той ще спре и ще се остави тя да му се примоли още веднъж. Но той не се върна. Вместо това продължи бързо да крачи напред. И за момента Робърта едва се удържа да не го последва и ако се наложи, да го задържи насила. Нейният Клайд! Тя изтича малко след него, но също тъй рязко спря, стъписана от това просещо, умоляващо, готово на компромиси положение, в каквото попадаше за първи път. Защото, от една страна, цялото й традиционно възпитание я караше да остане твърда, да не се унижава по този начин, докато, от друга, цялата й жажда за обич, разбиране, другарство я подтикваше да се втурне подир него, докато не е станало твърде късно, докато не си е отишъл. Красивото му лице, красивите му ръце! Неговите очи! И незаглъхналото още отдалечаващо се ехо от крачките му. Но въпреки всичко тя бе така обвързана от условностите, в духа на които е била възпитавана досега, че макар и да страдаше ужасно, двете сили постигнаха някакво равновесие и тя се спря с чувството, че не може нито да отиде напред, нито да остане на мястото си — да разбере или да понесе този внезапен разрив в чудното им приятелство.

Сърцето й се сви от болка, устните й побеляха. Тя стоеше там изтръпнала и онемяла, неспособна да изрече нито дума, дори и името Клайд, което упорито напираше да се изтръгне като вик от гърлото й. Вместо това само си мислеше: „О, Клайд, моля ти се, не си отивай, Клайд! О, моля ти се, не си отивай!“ Той вече бе извън обсега на гласа й и крачеше бързо и мрачно напред, а ехото на отдалечаващите се стъпки стигаше все по-неясно и по-неясно до болезнено изострения й слух.

Това беше за нея първата пареща, заслепяваща, кървава рана на любовта.