Теодор Драйзер
Американска трагедия (33)

XIV

По същия начин и Клайд бе много развълнуван от познанството си с нея. След преждевременно прекъснатата връзка с Дилърд, Рита и Зела, а сетне очевидно безсмислената покана у Грифитс и запознанството, макар и само за миг, с такива личности като Бела, Сондра Финчли и Бъртин Кранстън, той се чувстваше наистина самотен. Това висше общество! Но явно нямаше да бъде допуснат в него. И все пак, поради суетната си надежда в това отношение, беше се изолирал по този начин. И какво излезе? Не беше ли сега още по-самотен от преди? Госпожа Пейтън! На отиване и на връщане от работа само да кимва на разни хора или да разменя някоя и друга дружелюбна забележка ту с един, ту с друг от собствениците на магазини по Централния булевард, ако някой рече да му се обади, или дори с някоя от работничките във фабриката, която не го интересува или с която не смее да завърже приятелство. Какво беше това? Съвсем нищо всъщност. И все пак като компенсация за всичко не беше ли той един Грифитс, което му даваше правото да се ползва от тяхната почит и уважение, макар и само заради името? Ех, че положение! Какво да прави?

В същото време тази Робърта Олдън, след като се настани във фабриката и се запозна по-отблизо с местните условия, както и с положението на Клайд, неговия чар, неговия нерешителен, но все пак доловим интерес към нея, също започна да се тревожи за своето положение. Защото, станала веднъж член на това местно семейство, в което бе влязла, започна да си дава сметка за разни местни „табу“ и ограничения, които правеха много невероятен изгледа да може някога да прояви интерес към Клайд или към някой друг, заемащ служба по-висока от нейната. Защото според съществуващото тук „табу“ фабричните работнички нямаха право да се домогват или да си позволят да се влюбват в свои началници. Религиозни, почтени и скромни момичета не правеха такива неща. А освен това, както скоро откри, демаркационната линия, разделяща богатите и бедните в Ликъргъс, бе тъй рязка, сякаш прокарана с нож или разграничена с висока стена. Имаше и още едно „табу“ по отношение на момичетата и мъжете от емигрантски семейства — тях смятаха за невежи, безнравствени, низки, неамериканци! Човек трябваше преди всичко да няма нищо общо с никой от тях.

Но за тези хора, доколкото можеше да види — религиозната и нравствена дребна буржоазия, към която принадлежеше самата тя и всички нейни близки, — танците и смелите местни развлечения като разходки из улиците и ходене на кино също бяха нежелателни. А пък тя тъкмо по това време започваше да се интересува от танци. И нещо по-лошо: разните младежи и девойки точно в тази черква, която отначало посещаваха двете с Грейс Мар, не бяха склонни да гледат на Робърта и на Грейс като на техни равни, понеже повечето бяха членове на по-стари и по-заможни семейства в града. И стана така, че след като бяха ходили няколко седмици на разните черковни събирания и служби, те си останаха в същото положение, както и отначало: смятаха ги за обикновени, приемливи, обаче не им предлагаха всичките развлечения и разнообразие, на които по правило се радваха други енориаши на същата черква, но с по-добро положение.

Затова Робърта, след като срещна Клайд и си представи висшето общество, в което според нея се движеше, покорена от личния му чар, прихвана същата зараза на честолюбие и душевен смут, от които страдаше и той. И сега всеки ден, когато отидеше във фабриката, неволно чувстваше върху си неговия спокоен, изпитателен и все пак неуверен поглед. Долавяше също, че е твърде несигурен как би се държала тя, ако направеше опит да се сближи с нея, и не искаше да се изложи на опасността да го отблъсне или да се обиди от стъпката му. И все пак след първите две седмици работа във фабриката понякога й се поискваше той да й заговори… да сложи някакво начало… Друг път си мислеше: дано да не посмее… че това ще е ужасно и невъзможно. Другите момичета щяха веднага да забележат. Но понеже те всички ясно разбираха, че е твърде добър и твърде недостижим за тях, веднага щяха да си кажат, че прави изключение в нейния случай и щяха да го изтълкуват по свой начин. А тя знаеше, че този тип момичета, каквито работеха в маркировъчното отделение на Грифитс, можеха да го изтълкуват само по един начин — като разпуснатост.

В същото време, що се отнася до Клайд и слабостта му към нея, спираше го правилото, поставено му от Гилбърт. И въпреки че поради това правило досега като че ли не беше забелязвал или обръщал повече внимание на едно момиче, отколкото на друго, след идването на Робърта нещо почти несъзнателно го караше да минава край масата й и да се поспира наблизо, за да види как й върви работата. А както разбра от самото начало, тя беше бърза и схватлива работничка, много скоро, без някой с нещо да й помогне, усвои всички тънкости на работата и започна да си докарва горе-долу колкото всички други — по петнадесет долара на седмица. И винаги се държеше така, сякаш работата й доставя удоволствие и е щастлива, че има привилегията да работи тук. И се радва на всяко малко внимание от негова страна.

Същевременно забеляза за своя изненада, особено поради това, че тя му се струваше тъй изтънчена и по-различна, известни изблици на несдържана веселост, която криеше в себе си не само емоция, но и фина поетична чувственост. Също така, макар и да беше по-различна и затворена, умееше да се сприятелява, а като че ли и да разбира гледището на повечето момичета чужденки, които съществено се отличаваха от нея. Защото, като я слушаше да спори за работата във фабриката първо с Лина Шликт, Хода Петканас, Анджилина Пити и някои други, които скоро се решиха да й заговорят, стигна до заключението, че Робърта съвсем не е чак толкова обикновена и надменна, както повечето други американки. И въпреки това продължаваше да се ползва с тяхното уважение.

Така веднъж по обед, когато се върна от столовата на чиновниците малко по-рано от друг път, Клайд завари нея и няколко от момичетата чужденки, както и четири от американките заобиколили полякинята Мери, едно от най-веселите и най-грубоватите момичета емигрантки, която разправяше на доста висок глас как някой си „ергенин“, с когото се запознала предишната вечер, й подарил мънистена чантичка и с каква цел.

— Искал да ходя с него и да му стана гадже — самохвално заяви тя, като размахваше чантичката пред заинтересованата група. — А аз казах, че благодаря и ще си помисля. Хубавичка чантичка, нали? — Тя я вдигна нависоко и завъртя пред очите им. — Кажи ми — добави тя с предизвикателен и все пак може би само престорено сериозен поглед, като люшна чантичката към Робърта, — какво да правя с нея? Да я задържа и да тръгна с него, да му стана гадже, или да му я върна? Много ми харесва тая чантичка, бога ми.

И макар че според законите на нейното възпитание, както смяташе Клайд, Робърта трябваше да се възмути от всичко това, забеляза, че тя беше далече от такова нещо. Ако можеше да се съди по лицето й, много се забавляваше.

И ето че тя отговори с весела усмивка:

— Е, всичко зависи от това колко е хубав, Мери. Ако е много привлекателен, струва ми се, че поне малко бих го повъртяла и бих задържала чантичката колкото мога по-дълго.

— Да, но той не иска да чака — дяволито заяви Мери, явно с пълно съзнание за рисковаността на положението, и същевременно намигна на доближаващия се Клайд. — Трябва да върна чантичката или да му стана гадже, а такава готина чантичка не мога никога да си купя сама. — Тя заоглежда чантичката хитро и закачливо, смръщила нос от комичността на положението. — Какво да правя тогава?

„Да, тия приказки са доста пиперлия за малка провинциалистка като госпожица Олдън. Може да не й харесат“ — помисли си Клайд.

Обаче Робърта, както забеляза, се справи достойно с положението и се престори, че е разтревожена.

— Божичко, и твоята не е лесна — възкликна тя. — Не знам какво ще правиш сега.

Робърта широко отвори очи и си придаде много загрижен вид. Но Клайд виждаше, че тя само играе роля, обаче я изпълнява много добре.

А холандката Лина със ситно накъдрена коса се наведе към Мери и каза:

— Аз ще взема и чантичката, и него, ако ти не го искаш. Къде е той? Тъкмо си нямам приятел.

Тя посегна уж да грабне чантичката от Мери, а Мери също тъй бързо я отдръпна. В стаята екнаха възторжените писъци на почти всички момичета, развеселени от тази своеобразна грубовата шега. Дори и Робърта се изсмя с глас — нещо, което Клайд отбеляза с удоволствие, понеже харесваше този недодялан хумор и го приемаше като обикновена невинна игра.

— Знаеш ли, може и да си права, Лина — чу я той да добавя точно когато се разнесе свирката и стотиците шевни машини в съседното помещение забръмчаха. — Добър човек не се намира всеки ден.

Сините й очи блестяха, а устните, които имаха най-съблазнителна форма, се поотвориха в широка усмивка. В това, което казваше, имаше повече закачливост и шеговита сериозност, отколкото нещо друго, както виждаше Клайд, но му се стори, че не е чак толкова тесногръда, колкото се беше боял. Беше човечна, весела, снизходителна и добродушна. Положително в държането й имаше доста голяма свобода. И въпреки че беше бедно облечена (същата кръгла кафява шапчица и синята вълнена рокля, с които беше облечена, когато дойде да работи тук за първи път), бе по-хубава от всички други. И никога нямаше нужда от червило и руж, както емигрантките, чиито лица изглеждаха понякога като кейк с розова глазура. А колко хубави бяха нейните ръце и врат — пълни и изящни! И имаше у нея известна грация и увлечение, когато се задълбочеше в работата си, сякаш тя наистина й доставяше удоволствие. Както работеше бързо през най-горещото време на деня, на горната й устна, на брадичката и челото се събираха ситни капчици пот и Робърта винаги прекъсваше работата, за да ги попие с кърпичка, докато за него те, като скъпоценни камъни, сякаш само подсилваха нейния чар.

Чудни бяха сега тези дни за Клайд. Защото тъкмо тук, където можеше да бъде близо до нея по цели дни, беше намерил девойка, която можеше да наблюдава и да й се възхищава, а малко по малко и да закопнее за нея с целия жар, на който като че беше способен и с който беше копнял за Хортензия Бригз, само че сега с по-голямо задоволство, понеже, както му се виждаше, тя беше по-естествена, по-добра и почтена. И макар отначало доста дълго Робърта или беше, или се преструваше, че е съвършено безразлична и като че ли не го забелязваше, все пак още от първите дни това не беше вярно. Тревожеше я само как ще е най-правилно да се държи спрямо него. Колко хубави бяха неговото лице и ръце, колко черна и мека коса имаше, колко тъмни, тъжни и обаятелни бяха неговите очи! Беше привлекателен… много. Красив, наистина красив за нея!

А после един ден, скоро след това, когато Гилбърт Грифитс се отби тук и спря да размени две думи с Клайд, тя погрешно си въобрази, че Клайд е нещо много по-голямо в обществено и финансово отношение, отколкото го беше мислила преди. Защото тъкмо когато Гилбърт влезе, Лина Шликт, която работеше до нея, се наведе и рече:

— Тоя, дето идва, е господин Гилбърт Грифитс. Баща му е собственик на цялата фабрика и когато умре, казват, че ще я получи синът. А тоя другият е негов братовчед — добави тя, като посочи с поглед Клайд. — Много си приличат двамата, нали?

— Да, приличат си — отговори Робърта, като разглеждаше скришом не само Клайд, но и Гилбърт, — но ми се струва, че господин Клайд Грифитс е малко по-хубав, не си ли съгласна?

Хода Петканас, която седеше от другата страна на Робърта и беше дочула последната забележка, се изсмя:

— Така мислят всички тук. Нито е надут като тоя господин Гилбърт Грифитс.

— И той ли е богат? — попита Робърта, като мислеше за Клайд.

— Не знам. Те не казват. — Тя сви устни с неуверено изражение, доста заинтересувана от Клайд, както и другите. — Преди да дойде горе при нас, работеше в отделението за декатиране. Трябва да е бил надничар. Но той е дошъл тук много скоро, за да научи тоя занаят. Може и да не остане тук при нас много дълго.

Последната забележка изведнъж разтревожи Робърта. Не беше мислила или поне не беше се мъчила да убеди себе си, че не мисли за Клайд в някаква романтична светлина, и все пак мисълта, че той може всеки миг неочаквано да изчезне и да не го види вече, сега я разтревожи. Беше тъй млад, тъй жив, тъй привлекателен! И толкова я харесва! Да, това личеше. Не беше правилно да мисли, че може да я харесва… или да се мъчи да го привлече с най-малко свое движение, понеже е толкова важна личност тук… стои толкова по-високо от нея!

Защото, вярна на своите схващания, в същия миг, когато чу, че Клайд е роднина на такива големци, а може дори да има и пари, изпита неувереност, че може да има почтени намерения спрямо нея. Не беше ли само една бедна работничка? И не беше ли той племенник на голям богаташ? Разбира се, той нямаше да се ожени за нея. А какво друго почтено нещо можеше да иска от нея? Трябва да бъде предпазлива с него.