Теодор Драйзер
Американска трагедия (30)

XI

Дните се точеха и макар от Грифитсови да не идваше никаква вест, Клайд все още бе склонен да преувеличава значението на единственото посещение и да мечтае от време на време за възхитителни срещи с тези момичета и колко чудесно би било да има любов с едно от тях. Колко прекрасен е светът, в който се движат! Какъв разкош и омая, ако се сравнят със средата, в която се движи той. Дилърд! Рита! Глупости! Те не съществуваха за него. Искаше или този друг свят, или нищо, както му се струваше сега, и започна да страни колкото може повече от Дилърд — отношение, което постепенно съвсем отчужди този младеж, понеже виждаше в Клайд един сноб, какъвто той потенциално щеше да стане, само ако успееше да се докопа до това, което желаеше. Обаче, както Клайд започна постепенно да си дава сметка, времето минаваше, а него го оставяха да си работи и угнетен от всекидневието, оскъдната заплата и простите другари в отделението за декатиране, той започна да помисля не толкова да възобнови връзките си с Рита и Дилърд (сега не го привличаше дори и мисълта за тях), колкото да се откаже от авантюрата си тук и да се върне в Чикаго или да отиде в Ню Йорк, където беше сигурен, че ще може, ако се наложи, да постъпи в някой хотел. Но тогава, сякаш за да му възвърне смелостта и да съживи старите мечти, стана нещо, което го накара да си помисли, че положително започва да се издига в очите на Грифитсови — баща и син — независимо от това дали желаят да го приемат в обществото си, или не. Защото случи се така, че една събота през пролетта Самюъл Грифитс реши да направи пълен преглед на фабриката си, съпровождан от Джошуа Хуигъм. Когато към пладне стигна в отделението за декатиране, той се послиса, като видя за първи път Клайд по долна риза и панталони да захранва две сушилки, тъй като до това време племенникът му бе придобил необходимата сръчност „да захранва“, също както и „да празни“ И като си спомни колко спретнат и, общо взето, представителен се беше явил в дома му едва преди няколко седмици, безспорно се смути от контраста. Защото едно нещо, което му бе направило впечатление у Клайд както в Чикаго, така и в собствения му дом тук, бе, че имаше стегнат и приятен външен вид. А той, почти толкова ревниво, колкото и син му, държеше не само на името, но и на общия вид, в който Грифитсови се представяха пред служещите в тази фабрика и пред обществото изобщо. А видял Клайд тук, при голямата му прилика с Гилбърт, да работи по фланелка без ръкави и панталони сред тези работници, това му напомни по-рязко от всеки друг път факта, че младежът е негов племенник и не бива да бъде принуждаван да се занимава и занапред с тази черна работа. Другите служещи можеше да си рекат, че шефът е прекалено безразличен към такава роднинска връзка.

Без да каже обаче нито дума на Хуигъм или някой друг, той изчака синът му да се върне в понеделник сутрин от разходка извън града, тогава го повика в кабинета си и му каза:

— В събота направих обиколка на фабриката и намерих младия Клайд все още долу в отделението за декатиране.

— Какво от това, татко? — отговори синът, озадачен защо ли на баща му е дошло наум тъкмо сега да заговори за Клайд по този особен начин. — И други хора преди него са работили там и нищо не им е станало.

— Всичко това е напълно вярно, но те не са били мои племенници. И не са толкова приличали на теб (забележка, която много ядоса Гилбърт). — Така не може, казвам ти. Не ми се вижда съвсем правилно и ме е страх, че надали се вижда правилно и на други хора тук, които забелязват колко много прилича на теб и знаят, че е твой братовчед и мой племенник. Не съм си давал сметка за това отначало, защото не бях слизал долу, но смятам, че не е разумно да го държим там повече и да го караме да върши тая работа. Така не може. Ще трябва да направим някаква промяна, да го преместим някъде другаде, където няма да има такъв вид.

Веждите му се свъсиха, челото се сбръчка. Впечатлението, което Клайд произвеждаше със старите си дрехи и капки пот на челото, не беше приятно.

— Аз ще ти кажа как стои работата, татко — настоя Гилбърт, който поради дълбоката си неприязън към Клайд държеше на всяка цена да го остави на същото място. — Не вярвам, че бих могъл сега да намеря подходяща служба за него някъде другаде… поне без да преместя някой друг, който отдавна я заема и е положил много труд, докато я получи. Той не е имал досега никаква подготовка за нищо друго, освен това, което върши.

— Не знам, нито искам да знам всичко това — отвърна Грифитс старши, подразбрал, че син му малко ревнува и затова е склонен да бъде несправедлив спрямо Клайд. — Това не е място за него и аз не желая да остане там повече. Достатъчно е работил там. И не мога да позволя името на когото и да било от нашия род да значи нещо друго от това, което означава сега: сдържаност, способност, енергичност и здрав разум. Опасно е за фирмата. И всяко отстъпление от тези мерила е слабост. Разбираш ме, нали?

— Да. Напълно те разбирам, началство.

— Тогава прави, каквото ти казвам. Повикай Хуигъм и измислете на племенника някаква друга служба тука, но да не работи на парче, нито да е общ работник. Първата грешка е била, дето си го сложил там. Все ще се намери някакво местенце в едно от отделенията, където може да бъде направен началник на нещо такова, първи, втори или трети помощник на някого, където ще може да носи приличен костюм и да изглежда като някакво началство. А ако се наложи, дай му платен отпуск, докато му намериш подходящо място. Обаче искам да бъде назначен другаде. Между другото, колко му плащате сега?

— Около петнадесет, струва ми се — смирено отговори Гилбърт.

— Не е достатъчно, за да поддържа необходимия външен вид тук. По-добре ще е да му дадете двадесет и пет. То е повече, отколкото заслужава, знам, но какво да правим? Трябва да има достатъчно за преживяване, докато е тук, и отсега нататък бих предпочел да му плащаме толкова, вместо някой да си помисли, че не се отнасяме добре с него.

— Добре, добре, началство. Хайде, не се ядосвай за тези неща, моля ти се — съгласи се Гилбърт, забелязал раздразнението на баща си. — Вината не е само моя. Ти се съгласи отначало на това, когато го предложих, нали? Но струва ми се, че си прав. Остави го на мен. Аз ще му намеря прилично място.

Той веднага се разпореди да намерят Хуигъм, макар в същото време да мислеше как да нареди всичко, без да допусне Клайд да си въобрази, че сам той изобщо играе някаква роля в цялата работа — да го накара да почувства, че всичко се върши като услуга за него, а не поради някакви негови лични достойнства.

Веднага щом се появи управителят, Гилбърт много дипломатично му обясни положението и Хуигъм си напрегна ума, започесва се по врата, после излезе и след малко се върна да каже, че единственото, което могъл да измисли, понеже на Клайд явно му липсвала техническа подготовка, било да го назначат помощник на господин Лигет, началник на пет големи шивални на пети етаж, който обаче оглавяваше и едно малко, но много специално, макар и в никой случай не техническо отделение, където беше необходим надзорът на отделна помощничка или помощник.

Това бе маркировъчното отделение — отделна стая в западния край на етажа с шивалните, където всеки ден се получаваха от кроячното отделение на по-горния етаж между седемдесет и пет и сто хиляди дузини нетропосани яки от най-различни модели и размери. Тука те се маркираха от бригада момичета според прикачените към тях бележки или указания. Единствената работа на помощник-надзирателя в това отделение, както Гилбърт добре знаеше, бе освен поддържането на реда и приличното държане, да бди процесът на маркирането да върви без прекъсвания. Също, след като седемдесет и петте до стоте хиляди дузини яки съответно се маркираха и предаваха на шивачките, които бяха в съседната по-голяма стая, да ги впише в специалния дневник. Също така да отбележи броя дузини, маркирани от всяка девойка, за да може да й се определят надниците според изработеното.

За тази цел там имаше малко писалище и различни дневници за разните размери и модели. Също бележките на кроячките, които маркировчиците сваляха от връзките с яки, се предаваха по десет и повече на този помощник-надзирател и той ги нанизваше на специални шишове. Всъщност то не беше нещо повече от дребна писарска служба, заемана в миналото от млади мъже или момичета, или старци и жени на средна възраст според нуждите на фабриката в момента.

Това, от което Хуигъм се опасяваше по отношение на Клайд и което не закъсня да изложи на Гилбърт веднага, бе, че поради своята неопитност и младост Клайд можеше отначало да не се покаже като достатъчно настойчив и взискателен началник на отделението, както изисква работата. Там работели само млади момичета, някои от които много привлекателни. Та дали щяло да бъде разумно да се сложи млад мъж на негова възраст и с неговата външност сред толкова много момичета? Ако е влюбчив, което не би било чудно на тази възраст, би могло да се окаже твърде мек — недостатъчно строг. Момичетата щели да се възползват от слабостта му. Ако това излезе вярно, не би било възможно да го задържат там за дълго. Все пак имало такова свободно място и то било единственото в цялата фабрика за момента. Защо да не го пратят засега горе за опит? Може би скоро господин Лигет или сам той ще намерят нещо друго, или ще разберат дали Клайд подхожда за работата в маркировъчната. В такъв случай ще бъде лесно да го преместят.

И така, към три часа следобед същия този понеделник, Клайд бе повикан и накаран да чака около петнадесет минути (такъв беше методът на Гилбърт), след което го допуснаха пред строгата му персона.

— Е, как я карате там долу, където сте сега? — запита Гилбърт със студен, инквизиторски тон.

Клайд, който неизменно изпитваше угнетение, колчем се намираше близо до братовчед си, отговори с пресилена усмивка:

— Е, горе-долу все така, господин Грифитс. Не мога да се оплача. Доста добре. Струва ми се, научавам това-онова.

— Струва ви се?

— Е, зная, че съм научил някои неща, разбира се — добави Клайд и леко се изчерви, като изпита дълбоко в себе си остра неприязън, макар и да успя полуугодливо и полуизвинително да се усмихне.

— Виж, това е по-добре. Надали някой би могъл да работи там долу тъй дълго, както вие, и да не знае дали е научил нещо, или не. — След това, решил, че може би е твърде суров, Гилбърт леко промени тона си и добави: — Но не съм ви извикал заради това. Искам да поговоря с вас за друго. Кажете ми, били ли сте някога отговорен за някакви хора или никое друго лице, освен за самия себе си когато и да било досега?

— Струва ми се, че не съвсем ви разбирам — отговори Клайд, който, понеже беше малко нервен и разтревожен, не можа да схване въпроса съвсем точно.

— Искам да кажа, имали ли сте случай някакви хора да работят под ваше началство… да сте ръководили няколко души някъде в някой отдел? Да сте били надзирател или помощник-надзирател, отговорен за нещо?

— Не, господине, никога — отговори Клайд, но беше тъй нервен, че почти заекваше. Защото тонът на Гилбърт беше много строг и студен, във висша степен високомерен. Но същевременно сега, когато разбра въпроса, схвана и какво криеше той в себе си. Въпреки суровостта на братовчеда му, лошото му държане към него, все пак можа да разбере, че неговите работодатели мислят да го направят надзирател — да сложат някого под негови заповеди. Сигурно! Веднага ушите му пламнаха, ръцете и корените на косата го засърбяха. — Но съм виждал как се прави това в клубове и хотели — добави той тозчас. — И мисля, че бих се справил, ако ми се даде възможност да се опитам. — Бузите му сега бяха алени, очите му — кристалночисти.

— Не е същото, не е същото — рязко му възрази Гилбърт. — Да виждаш как се прави и да го правиш, са две коренно различни неща. Човек без всякакъв опит може да си мисли много неща, но когато се стигне до практика, нищо не излиза. Обаче нашето предприятие е от тези, на които им трябват хора, които умеят.

Той загледа Клайд критично и подигравателно, а Клайд сметна, че трябва да е сгрешил с предположението, че ще направят нещо за него, и започна да се успокоява. Бузите му добиха отново обичайната си бледност, блясъкът в очите угасна.

— Да, господине, струва ми се, че и това е вярно — забеляза той.

— Но няма защо да ви се струва в този случай, — настоя Гилбърт. — Вие го знаете. Там е бедата с хората, които не знаят. На тях винаги им се струва.

Истината беше там, че Гилбърт беше ужасно ядосан от мисълта, че трябва да направи място на братовчед си, макар той да не беше сторил нищо да го заслужи, и затова едва можеше да прикрие жлъчността, промъкнала се в настроението му.

— Зная, че сте прав — рече Клайд примирително, понеже все още се надяваше на това намекнато повишение.

— Е, работата е там — продължи Гилбърт, — че аз можех да ви сложа в счетоводството на предприятието в началото, когато дойдохте, ако имахте необходимия за това багаж. — Изразът „необходимия багаж“ стресна Клайд и го хвърли в ужас, защото само смътно долови значението му. — Но при нашето положени трябваше да направим каквото можем — продължи небрежно Гилбърт. — Ние знаехме, че долу в сутерена не е много приятно, обаче на времето не можехме да направим нещо повече. — Той потрака с пръсти по писалището си. — Поводът да ви извикам тук днес е следният. Искам да поговоря с вас за временната ваканция, която се откри в едно от отделенията горе, и ние се чудим (баща ми и аз) дали бихте могли да я запълните. — Настроението, на Клайд удивително се повдигна. — И баща ми, и аз — продължи Гилбърт — все си мислим от известно време, че бихме искали да направим нещичко за вас, но, както казах, това, че ви липсва каквато и да било практическа подготовка, прави задачата много трудна. Вие нямате нито търговско, нито някакво професионално образование и това прави трудността двойно по-голяма. — Той замълча достатъчно дълго, за да позволи на Клайд да вникне в смисъла на казаното, да събуди у него чувството, че е натрапник и нищо друго. — Все пак — додаде той след малко — понеже сме сметнали за уместно да ви извикаме тук, решихме да ви изпробваме на по-добра служба от досегашната. Не първи да ви оставим там долу за неопределено време. Сега нека ви кажа нещичко за това, което имам пред вид… — И се залови да обяснява естеството на работата на пети етаж.

След известно време бе повикан Хуигъм и когато се яви и отговори на поздрава на Клайд, Гилбърт му каза:

— Хуигъм, току-що разказах на моя братовчед за разговора ни тая сутрин и какво съм ви съобщил за нашия план да го опитаме като началник на това отделение. Тъй че много ще ви бъда задължен, ако го заведете горе при господин Лигет и сам той или някой друг му обясни естеството на работата там. — Гилбърт се обърна към писалището си. — След това можете да го изпратите обратно при мен — добави той, — искам да поговоря още с него.

С тези думи Гилбърт се изправи и отпрати двамата с важен вид, а Хуигъм, все още малко неуверен в този опит, но много заинтересуван да се хареса на Клайд, понеже не се знаеше какъв може да стане, го поведе към етажа на господин Лигет. И там сред оглушително бръмчене на машини Клайд бе заведен в най-западния край на сградата, в много по-малко помещение, отделено от общата зала само с ниска преграда. Тук около двадесет и пет момичета и техните помощнички с кошници явно полагаха крайни усилия да се справят с непрекъснатия поток връзки с нетропосани яки, който се изливаше по няколко улея от горния етаж.

Веднага след като бе представен на господин Лигет, го заведоха при малко, оградено с перила писалище, където седеше ниско пълно момиче на около неговата възраст и не много привлекателно, което се изправи при приближаването им.

— Това е госпожица Тод — заговори Хуигъм. — Тя се занимава с тая работа от десетина дена, замества отсъстващата госпожа Анджиър. Сега искам от вас, госпожице Тод, да обясните на господин Грифитс колкото може по-бързо и по-ясно какво вършите вие тук. А после, по-късно, когато той дойде тук, да следите работата му, докато разбере какво точно се иска от него и започне да го върши сам. Нали ще го направите?

— Разбира се, господин Хуигъм, с голямо удоволствие — съгласи се госпожица Тод и веднага се залови да вади тефтери и да показва на Клайд как се завеждат постъпилите и обработените количества яки, а сетне и как се извършва маркирането — как носачките взимат трупащите се отгоре връзки от улеите, разпределят ги по равно според нуждите на маркировачките и как след това други носачки ги отнасят с кошове на шивачките отвъд. И Клайд, много заинтересуван, реши, че може да върши тази работа, само че се чувстваше много странно в това отделение сред толкова жени. Имаше толкова много, много жени — стотици, — проточили се в редици между белите стени и белите колони чак до източния край на сградата. А през високите от пода до тавана прозорци се лееха потоци светлина. Не всички тези момичета бяха хубави. Той ги поглеждаше с крайчеца на окото, докато първо госпожица Тод, а сетне Хуигъм и дори Лигет се стараеха да му обяснят отделни подробности.

— Важното е — подчерта след известно време Хуигъм — да не се допусне грешка в броя на хилядите дузини яки, които постъпват и се маркират тук, а също да няма забавяне в маркирането им и предаването им на шивачките. Също да се водят точно сметките за работата на тия момичета, за да няма грешки при изчисляването на надниците.

Най-после Клайд схвана какво се иска от него, и условията, при които ще трябва да работи, и го каза. Беше много неспокоен, но реши, че щом това момиче може да върши работата, ще може и той. А понеже Лигет и Хуигъм, повлияни от роднинството му с Гилбърт, проявяваха особена любезност и продължаваха да се бавят и да го уверяват, че няма нещо, с което не би могъл да се справи, мина доста време, докато се върне с Хуигъм при Гилбърт, който, щом го видя, веднага попита:

— Е, какъв е вашият отговор? Да или не? Вярвате ли, че ще можете да се справите, или не?

— Сигурен съм, че ще мога — отговори Клайд с много голяма за него смелост и все пак с вътрешното чувство, че може и да не сполучи, освен ако съдбата се покаже благосклонна към него и сега. Трябваше да се имат предвид толкова много неща… разположението на тези над него и около него, а дали те винаги ще бъдат благоприятно настроени?

— Добре тогава. Поседнете за малко — продължи Гилбърт. — Искам да поговоря с вас още във връзка с тая служба горе. Изглежда ви лесна, нали?

— Не. Не мога да кажа, че ми изглежда съвсем лесна — отговори Клайд напрегнато и малко пребледнял, защото поради неопитността си смяташе, че тази служба е рядък случай за него и за да я задържи, ще му трябва цялото му умение и смелост. — Но въпреки това смятам, че ще се справя. Всъщност съм сигурен, че ще мога и искам да се опитам.

— Виж, това звучи малко по-добре — забеляза отривисто и по-снизходително Гилбърт. — И искам да ви кажа още нещо за тая служба. Не вярвам да ви е идвало наум, че тук има етаж с толкова много жени, а?

— Не, не съм помислял такова нещо — отговори Клайд. — Знаех, че има жени някъде в сградата, но не знаех точно къде.

— Така — продължи Гилбърт. — Тая фабрика фактически се обслужва от жени, от сутерена до тавана. Мога да кажа, че в производствения отдел се падат по десет жени на всеки мъж. Затова трябва да бъдем сигурни в нравствените и религиозните качества на всеки, комуто поверяваме някаква отговорност във фабриката. Ако не бяхте наш роднина и ако не смятахме, че поради това знаем нещичко за вас, нямаше и да помислим да ви сложим там горе или където и да било във фабриката като старши над някой друг, докато не ви проучим. Не смятайте обаче, че поради родството ви с нас няма да държим строга сметка за всичко, което става горе, както и за вашето поведение. Ще държим дори повече именно защото сте наш роднина. Разбирате ме, нали? А защо? Заради значението, което има името Грифитс тук!

— Да, господин Грифитс — отговори Клайд.

— Много добре — продължи Гилбърт. — Преди да сложим някого на някакво отговорно място, трябва да бъдем напълно сигурни, че той ще се държи винаги като джентълмен, че винаги ще бъде почтен спрямо жените, които работят тук. Ако някой млад мъж или дори старец постъпи някога при нас и си въобрази, че понеже тук има жени, ще му бъде позволено да се закача и да пренебрегва работата си, да върти любов или да се държи грубо, този човек е обречен да не остане при нас много дълго. Мъжете и жените, които работят при нас, трябва да разберат, че на първо и последно място и винаги са наши служещи, и тази мисъл не бива да се забравя дори на улицата. И не го ли спазват, чуем ли нещо за тях, свършено е с този мъж или жена, поне що се отнася до нас. Такива не ни трябват, такива ние не щем. А скъсаме ли с тях веднъж, скъсваме завинаги.

Той замълча и загледа Клайд, сякаш искаше да каже: „Надявам се, че съм го казал достатъчно ясно. И това, че не желаем никакви неприятности във връзка с вас.“

А Клайд отговори:

— Да, разбирам. Мисля, че това е правилно. Всъщност зная, че така би следвало да бъде.

— И трябва да бъде — добави Гилбърт.

— И трябва да бъде — повтори като ехо Клайд.

В същото време се чудеше дали наистина е така, както го каза Гилбърт. Не беше ли чувал вече да се говори за фабричните работнички доста пренебрежително? Все пак съзнателно в този момент не мислеше за възможността за някаква връзка между него и никое от тези момичета горе. В сегашното си състояние смяташе, че поради неговия прекомерен интерес към момичетата би било по-добре да няма нищо общо с тях, никога да не завързва разговор с никое от тях, да се държи студено и на разстояние, така както Гилбърт се държи с него. Трябва да бъде така, ако желае да запази мястото си тук. А сега беше твърдо решил да го запази и да се държи винаги така, както го иска братовчед му.

— Добре, в такъв случай бих искал да знам — продължи Гилбърт, сякаш за да допълни мислите на Клайд в това отношение, — ако се реша да ви назнача в това отделение дори временно, мога ли да бъда сигурен, че ще съумеете да се владеете, ще си гледате съвестно работата и няма да ви се завърти главата, нито ще ви смущава положението, че работите сред толкова много жени?

— Да, господин Грифитс, уверен съм, че можете — отговори Клайд под силното впечатление от кратко и ясно изложеното условие на братовчед му, макар след случая с Рита и да се съмняваше малко в себе си.

— Ако не мога да бъда сигурен, сега му е времето да ми го кажете — настоя Гилбърт. — По кръв сте член от нашето семейство. А на наша служба тук, особено на такава длъжност, ще бъдете наш представител. Ние не можем да си позволим да се случи тук някога нещо във връзка с вас, което да ви покаже в лоша светлина. Затова искам да бъдете нащрек и отсега нататък да обмисляте всяка своя постъпка. Не бива да ви се случи и най-малката дреболия, която някой би могъл да изтълкува неблагоприятно. Разбирате ме, нали?

— Да, господин Грифитс — обеща най-тържествено Клайд. — Разбирам това. Ще се държа прилично или ще бъда изхвърлен. — И в този миг сериозно вярваше, че би могъл и ще може. Многото жени му се виждаха твърде далечни и без значение за него.

— Прекрасно. Вижте, ще ви кажа какво друго искам да направите. Искам да не се връщате на работа, а да си отидете и хубавичко да си помислите за всичко това довечера. А утре сутрин, ако не си промените решението, елате във фабриката и вървете да работите горе. Заплатата ви отсега нататък ще бъде двадесет и пет долара седмично и искам да се обличате добре и спретнато, тъй че да служите за пример на другите началници на отделения.

Той стана, студен и затворен, обаче Клайд, много обнадежден и окрилен от неочакваното повишение в заплатата, както и от предупреждението да се облича добре, се чувстваше тъй благодарен на братовчед си, че копнееше да се сближи с него. Разбира се, Гилбърт бе студен, суров и надменен, но все пак не съвсем безразличен към него, а чичо му също, иначе нямаше да решат да направят всичко това за него, и то така скоро. И ако някога успееше да се сприятели с него, да спечели благоволението му, до какво ли завидно положение би могъл да стигне, какви ли финансови и обществени почести би могъл да извоюва?

Така въодушевен бе той в този миг, че изскочи от голямата фабрика със самодоволен вид, твърдо решил между другото, че отсега нататък, каквото и да става като изпитание за самия него в живота и работата, ще бъде точно такъв, какъвто чичо му и братовчед му явно искат да бъде: хладен, дори студен, ако се наложи — неумолим по отношение на тези жени или момичета в отделението. Никакво общуване занапред с Дилърд или Рита, или някой друг от този род, поне засега.