Теодор Драйзер
Американска трагедия (3)

III

Едно обстоятелство, което помрачи настроението на Клайд тъкмо по времето, когато се мъчеше да стигне до някакво практическо решение (да не говорим за дълбоко потискащото влияние, което то оказа върху цялото семейство Грифитс), бе, че сестра му Еста, която доста го интересуваше, макар да имаха много малко общо, избяга от дома с някакъв артист, който играел временно в Канзас сити и се поувлякъл в нея.

Истината по отношение на Еста беше тази, че въпреки грижливото й възпитание и привидно ревностното благочестие и добродетелност, като че ли характерни от време на време за нея, тя беше само едно чувствено и безволево момиче, което положително не знаеше още какво иска от живота. Въпреки атмосферата, в която се движеше, Еста всъщност не принадлежеше към нея. Както огромното мнозинство от хората, които изповядват и всеки ден повтарят догмите и веруюто на своя свят, навиците и въображаемите й убеждения се бяха оформили у нея тъй неусетно още от най-ранно детство, че до това време, а дори до по-късно, тя не разбираше значението им. Защото необходимостта да мисли е била изместена от напътствията и закона или от „божието откровение“ и докато други теории или положения и подтици от външно или дори вътрешно естество не се надигаха да се сблъскат с тях, за нея нямаше опасност. Надигнеха ли се веднъж обаче, положението, че религиозните й схващания, които не почиваха на никакви убеждения или присъщи лично на нея склонности, нямаше да устоят на сътресението, беше предрешено. Така че цялото време мислите и чувствата й (горе-долу както и на брат й Клайд) блуждаеха ту тук, ту там, все около любовта и охолството — които, общо взето, имаха малко или почти нищо съвместимо със себеотрицателното и самопожертвувателно учение на религията. Тя бе под тайнственото влияние на мечти, които някак се противопоставяха на тези религиозни изисквания.

Но Еста нямаше нито силата на Клайд, нито, от друга страна, неговата устойчивост. Тя беше, с една дума, мекушава, живееше със смътен копнеж за хубави рокли, шапки, обувки, панделки и други подобни, а над всичко това стоеше религиозната теория или представа, че не бива да копнее. Тя минаваше по дълги оживени улици сутрин и следобед след училище или вечерно време. Действаше й чарът на някои девойки, които вървяха заедно, хванати под ръка, и си шепнеха някакви тайни, или на момчета, които се държаха като шутове, но въпреки това разкриваха чрез нелепата си животинска несдържаност силата и значението на тези химически процеси и нагон за чифтосване, които се таят във всеки младежки помисъл и постъпка. И в самата нея, когато от време на време виждаше любовни двойки или младежи, търсещи случай да пофлиртуват, които се навъртаха по ъглите на улиците или входовете на къщите и я заглеждаха с жажда и въжделение, се събуждаше някакво пулсиране на нервната плазма, което се застъпваше гръмко за всички видимо материални неща в живота, а не за бледите радости на рая.

А погледите се забиваха в нея като някакъв невидим лъч, защото бе приятна наглед и ставаше все по-привлекателна с всеки час. Настроенията на другите будеха насрещни настроения, тези преобразуващи химически процеси, върху които почива цялата нравственост и безнравственост на света.

И тогава един ден, когато се връщаше у дома от училище, някакъв младеж от тази внушаваща доверие разновидност, известна като „покорители на женските сърца“, й заговори до голяма степен поради нейния поглед и настроение, които като че ли го канеха да го направи. И нямаше, кажи-речи, нищо, което би могло да я спре, защото бе поначало податлива, ако не и страстна. И все пак бе толкова добре дресирана у дома по отношение на необходимостта от скромност, благоразумие, нравствена чистота и така нататък, че поне при този случай нямаше опасност от незабавно падение. Само че след това първо нападение последваха други, бяха съответно приети или поне не толкова бързо прекъснати с бягство, а те малко по малко помогнаха за събарянето на тази стена на сдържаността, която бе успяло да издигне домашното й възпитание. Тя стана потайна и започна да крие от родителите постъпките си.

Случваше се младежи да тръгнат с нея и да й говорят въпреки желанието й. Те сломиха присъщата й дотогава извънредна стеснителност, която й беше помагала да държи другите настрана поне за известно време. Тя желаеше нови познанства, мечтаеше за някаква светла, радостна, чудна любов с някого от тях.

Най-сетне, след като вътрешното й разположение и желание се бяха бавно, но бурно разраснали, появи се този актьор, една от суетните, хубави животински личности, само дрехи и външен вид, лишен от всякаква нравственост (лишен от вкус, от учтивост, дори от истинска нежност), но с непреодолим магнетизъм, който успя само за една кратка седмица и няколко срещи напълно да й завърти главата и да я оплете така, че Еста се озова наистина в негова власт и той можеше да прави с нея каквото си поиска. А всъщност той почти не изпитваше никакво чувство към нея. За него — този глуповат тип — тя беше само едно от многото момичета, доста хубавинка, явно чувствена и неопитна, едно глупаче, което можеше да се спечели с няколко сладки приказки — само да се престори, че е искрено влюбен, да заговори за по-широк, по-свободен живот като негова жена, за пътуване, за други големи градове.

И въпреки всичко думите му бяха думи на влюбен, който ще остане верен завинаги. Единственото, което трябвало да направи, както й обясни той, било да замине с него и да му стане жена, веднага — още сега. Нямало смисъл да се бавят, когато се срещнат двама души като тях. Имало известни спънки за оженването им тук, които не можел да й обясни (било във връзка с негови приятели), но в Сейнт Луис имал близък пастор, който щял да ги венчае. Тя щяла да има нови дрехи, по-хубави от всички, които е носила досега, чудесни приключения, любов. Щяла да пътува с него и да види широкия свят. Нямало вече да има нужда да се тревожи за нищо друго, освен за него; и докато това бе самата истина за нея — устно поръчителство за искрена обич, — за него то представляваше най-древният и най-сигурен начин на придумване, често използван преди и често давал отлични резултати.

И тъй за една-единствена седмица, в отделни мигове сутрин, следобед и вечер, тази тайнствена магия свърши работата.

Когато се завърна у дома доста късно една априлска събота вечер след разходка из търговския център на града, която си бе позволил, за да избегне редовното за тази вечер молитвено събрание в мисията, Клайд завари майка си и баща си разтревожени от отсъствието на Еста. Била свирила и пяла както винаги на това събрание. И всичко изглеждало наред. След събранието се прибрала в стаята си, като казала, че не се чувства много добре и ще си легне рано. Но към единадесет часа, когато Клайд се завърна, майка й надзърнала случайно в стаичката й и открила, че я няма нито там, нито другаде в къщата. Известна голота на стаята — липсата на някои дреболийки и рокли, изчезването на стар и добре познат куфар — привлекли вниманието на майка й. След като претърсили къщата и не я намерили, Ейса излязъл вън, за да погледне нагоре-надолу по улицата. Еста понякога излизаше сама да постои или поседи пред къщата през свободните часове или когато мисията беше затворена.

Понеже и това търсене остана безплодно, майката и Клайд отидоха до ъгъла, а после по булевард Мисури. Никаква Еста. Те се върнаха в полунощ и след това естествено безпокойствието за нея веднага се засили.

Първо предположиха, че може неочаквано да е отишла на някаква разходка, но когато стана дванадесет и половина, а сетне един и половина, а Еста я нямаше, те вече се канеха да съобщят на полицията; тогава Клайд влезе в стаичката й и видя някаква бележка, забодена на възглавницата върху малкия й дървен креват — писмо, което бе убягнало от погледа на майка му. Той веднага отиде при леглото, разбрал всичко и обзет от любопитство, понеже често се беше чудил по какъв начин, в случай че пожелае някога да замине тайно, би се обадил на родителите си, защото знаеше, че не биха допуснали такова нещо, ако не им позволи да се погрижат за всяка подробност. А ето сега Еста я нямаше и пред него лежеше някакво такова известие, каквото би могъл да остави и той. Клайд го грабна, пламнал от нетърпение да го прочете, но в този миг майка му влезе в стаята и като видя писмото в ръката му, възкликна:

— Какво е това? Бележка? От нея ли е?

Ще не ще, той й я даде, а тя я отвори и бързо прочете. Клайд забеляза, че волевото й широко лице, винаги червеникавокафяво от слънцето, побеля, когато тя се извърна към вратата. Доста голямата й уста сега се стисна в рязка права линия. Едрата силна ръка едва забележимо трепереше, като държеше във въздуха малката бележчица.

— Ейса! — извика тя и тежко влезе в съседната стая при бащата. Ситно къдравата му прошарена коса бе щръкнала на всички страни. — Прочети това.

Клайд, който влезе подир нея, видя баща си да я взима малко нервно с месестите си ръце и устните му, винаги отпуснати, а сега започнали да се сбръчкват от старост, някак странно да се размърдват. Всеки, който знаеше историята на неговия живот, би казал, че това е изражението, леко подчертано този път, с което бе посрещал повечето от тежките удари на живота в миналото.

— Тц-тц-тц! — бе единственият звук, който той издаде отначало, един смучещ звук с езика и небцето, извънредно слабохарактерен и неотговарящ на положението, както се стори на Клайд. След това се чу пак: — Тц-тц-тц! — Главата му се заклати от една страна на друга. После се чу: — Какво, мислиш, е могло да я накара да направи това? — След това той се обърна и загледа жена си, която му отвърна с безизразен поглед. Тогава бащата закрачи насам-натам с ръце на гърба, като правеше машинално огромни крачки с късите си крака, а главата му се заклати пак и той отрони наново безсъдържателното си: — Тц-тц-тц!

Винаги по-внушителна, госпожа Грифитс се показа сега подчертано по-различна и по-енергична в това мъчително положение и сякаш помрачня за миг от забележима за окото сянка на някакво раздразнение или недоволство от самия живот, придружена от явна физическа болка. Щом мъжът й се изправи, тя посегна, взе бележката и й хвърли само един гневен поглед, с лице, сковано в сурово и същевременно покрусено, тревожно изражение. Имаше вид на човек, който е дълбоко развълнуван и недоволен, който дърпа ожесточено някакъв осезаем възел, но не може да го развърже, който се мъчи да се въздържи и да не изрази оплакване, но би искал да се оплаче горчиво и ядно. Защото зад гърба си имаше толкова години проповедническа работа и вяра, които за недостатъчно развития й ум бяха сякаш смътно указание, че би било справедливо да й бъде спестена тази мъка. Къде беше нейният бог, нейният Христос в този час, когато се извършваше тази очевидна неправда! Защо не се беше застъпил за нея? Как можеше да й обясни това? Къде бяха библейските му обети? Неотстъпните му напътствия? Прогласените от него милости?

Пред лицето на такава голяма беда за нея бе много трудно, както го виждаше Клайд, да проумее всичко това, поне веднага. Макар че, както Клайд бе вече разбрал, то можеше да се постигне в крайна сметка, разбира се. Защото поради някакви слепи, дуалистични разбирания и тя, и Ейса упорито, както всички дълбоко религиозни хора, отделяха бога от злото, грешките и мъката, макар да го обличаха въпреки това с върховна власт. Те търсеха нещо друго — зла, коварна, вероломна сила, която пред лицето на божието всеведение и всемогъщество все още мами и заблуждава — и намираха това нещо в крайна сметка в греховността и покварата на човешкото сърце, което е създадено от господа, но над което той няма власт, защото не желае да има.

В момента обаче тя бе обладана само от болка и гняв, ала въпреки това устните й не трепереха както на мъжа й, нито в очите й се четеше такова дълбоко страдание, каквото изпълваше неговите. Вместо това тя направи крачка назад, препрочете писмото почти с яд и после му каза:

— Избягала е с някого и не казва… — Но изведнъж се прекъсна, като си спомни за присъствието на децата, понеже Клайд, Джулия и Франк бяха и тримата при тях и гледаха любопитно, напрегнато, без да могат да повярват на станалото. — Влез тука — рече тя на Ейса, — искам да си поговорим една минута. Вие, деца, по-добре си легнете да спите. Ние ще дойдем ей сега.

Ейса и тя начаса се уединиха в стаичката зад залата на мисията. Децата чуха как тя щракна ключа на лампата. След това гласовете им замърмориха в полугласен разговор; Клайд, Джулия и Франк се спогледаха, при все че Франк, който бе толкова малък (само десетгодишен), едва ли можеше да схване положението напълно. Дори Джулия надали долавяше цялата му важност. Ала Клайд поради по-големия си допир с живота и изявлението на майка си („Избягала е с някого“), разбираше всичко достатъчно добре. На Еста й бе омръзнало всичко това, както и на него. Може да е имала някого, едно от тези контета, които той виждаше из улиците с най-хубавите момичета, с когото да е избягала. Но къде? И какъв ли бе той? В тази бележка се казваше нещо, но майка му не му беше позволила да я види. Беше му я взела много скоро. Защо не беше я прочел пръв, тихичко, наум!

— Смяташ ли, че е избягала завинаги? — попита той със съмнение Джулия, докато родителите му не бяха в стаята, а самата Джулия имаше такъв смутен и странен вид.

— Отде да зная? — отговори тя малко ядно, разтревожена от бедата на родителите си и тази потайност, както и от постъпката на Еста. — Никога нищо не ми е казвала. Мисля, че щеше да я е срам да ми го каже.

Джулия, по-малко темпераментна и от Еста, и от Клайд, тачеше родителите си по по-общоприет начин и затова повече ги съжаляваше. Наистина не й беше съвсем ясно какво значи това, но си имаше свои подозрения, понеже й се беше случвало да разговаря по този въпрос с момичета, макар и много предпазливо и сдържано. Сега обаче повече я караше да се ядосва начинът, който Еста бе избрала да ги напусне, да изостави майка, баща, братя и самата нея — защо е трябвало да бяга и да прави нещо, което така да разтревожи родителите й? Това беше ужасно! Въздухът бе изпълнен с мъка.

Докато родителите се съвещаваха в малката си стаичка, Клайд също размишляваше, понеже сега любопитството му към живота бе извънредно изострено. Какво всъщност бе направила Еста? Нима, както се боеше и си мислеше, това беше едно от тези ужасни приставания, тези противни любовни истории, за които момчетата вечно си приказваха тайничко по улиците и на училище! Какъв срам, ако беше вярно! Може би сестра му нямаше никога да се върне. Беше избягала с някакъв мъж. Без съмнение имаше нещо осъдително в това, особено за момиче, понеже никога не бе чувал нищо друго, освен че всички почтени връзки между момчета и момичета, мъже и жени довеждат само до едно — женитба. А сега, отгоре на всичките им други неприятности, Еста беше направила и това нещо! Положително животът им у дома бе достатъчно мрачен и сега, а щеше да стане още по-мрачен, вместо по-светъл, покрай тази история.

Скоро родителите излязоха и в момента лицето на госпожа Грифитс, макар все още сковано и разстроено, беше малко по-друго, може би не толкова настървено, колкото безнадеждно примирено.

— Еста е сметнала за уместно да ни напусне поне за малко — беше всичко, което тя каза отначало, като видя, че децата с любопитство очакват някакво обяснение. — Няма защо изобщо да се тревожите за нея или да мислите повече по тоя въпрос. Тя ще се върне след някое време, сигурна съм. По една или друга причина Еста е решила да върви по свой собствен път известно време. Да бъде волята божия! („Благословено да е името господне!“ — обади се Ейса.) Аз си мислех, че е щастлива тука при нас, но излиза, че не е била. Предполагам, че трябва да се позапознае със света сама. (Ейса отново се обади със своето „Тц-тц-тц!“.) Но не бива да я съдим строго в душите си. То няма да помогне сега: трябва да питаем само обич и доброта. — Но тя изрече това с голяма суровост, която бе в разрез с думите й, с някакъв метален тон в гласа. — Можем само да се надяваме, че скоро ще разбере колко глупаво е постъпила, колко лекомислено и ще се върне. Не може да преуспее в пътя, по който е тръгнала. Това не е господният път и воля. Тя е твърде млада и е сгрешила. Но ние можем да й простим. Трябва да й простим. Сърцата ни трябва да бъдат открити, изпълнени с обич и нежност. — Майката говореше така, сякаш беше пред молитвено събрание, но гласът и лицето й бяха неумолими, тъжни и сковани. — А сега вървете всички да спите. Сега ни остава само да се молим сутрин, на обед и вечер да не я сполети никакво зло. Съжалявам, че е направила това — добави госпожа Грифитс съвсем без връзка с всичките й изявления, очевидно без да мисли за присъствието на децата, а само за Еста.

Но Ейса!

„Такъв баща!“ — често си спомняше по-сетне Клайд.

Освен своята мъка той като че ли забелязваше и се влияеше само от по-изявената мъка на жена си. През цялото това време стоеше глупаво настрана — нисичък, с прошарена къдрава коса, безпомощен.

— Да, благословено да е името господне — обаждаше се той от време на време. — Сърцата ни трябва да останат открити. Да, не бива да съдим. Трябва само да се надяваме, че всичко ще се нареди. Да, да! Хвала на господа… Трябва да славим господа! Амин! О, да! Тц-тц-тц!

— Ако някой пита къде е тя — продължи след малко госпожа Грифитс, съвсем без да поглежда съпруга си, като се обръщаше към скупчилите се около нея деца, — ще казваме, че е отишла на гости при мои роднини чак в Тонауанда. Това няма да е самата истина, но пък нали не знаем къде е тя и каква е самата истина… а тя може да се върне. Затова не бива да казваме или да правим нещо, което може да й навреди, докато не узнаем всичко.

— Да, хвала на господа! — откликна мекушаво Ейса.

— Та ако някой ви запита някога, преди да сме научили, ще казваме това.

— Разбира се — обади се с готовност Клайд, а Джулия добави:

— Добре.

Госпожа Грифитс замълча и изгледа децата си с твърд и все пак гузен поглед. Ейса от своя страна отново поцъка с език, а след това потомството бе пратено да спи.

Тогава, при все че наистина много му се искаше да узнае какво беше писала в писмото си Еста, но беше убеден от дълъг опит, че майка му не ще допусне да го узнае, освен ако сметне това за нужно, Клайд се върна в стаята си, понеже беше уморен. Защо не я търсеха повече, ако имаше надежда да я намерят? Къде ли е сега — в този миг? Някъде в някой влак? Очевидно тя не искаше да я намерят. Вероятно е била недоволна, също като него. Ето на̀, съвсем наскоро беше мислил да избяга някъде сам той и се беше чудил как ли ще го приеме семейството, а пък Еста го изпревари. Как щеше да повлияе това на неговото гледище и постъпките му в бъдеще? Наистина въпреки мъката на баща му и майка му Клайд не смяташе, че бягството на Еста представлява такова бедствие, поне от гледна точка на самото бягство. То беше само още едно нещо, което подсказваше, че животът им не е в ред. Мисионерската работа не е нищо. Всичките религиозни преживявания и приказки също не са кой знае какво. Те не бяха спасили Еста. Явно, както и сам той, тя не вярваше в тях толкова много.