Теодор Драйзер
Американска трагедия (28)

IX

Въпреки мигновеното увлечение и плам това накара Клайд, както и преди, да се замисли над проблема за правилната линия на поведението му тук. Защото ето сега това момиче — то му се предлага по такъв пряк и недвусмислен начин. И толкова скоро след като е обещал на самия себе си и на майка си, че тука ще тръгне по друг път, че няма да има такива опити за сближение и завързване на връзки, които бяха го докарали до провал в Канзас сити. И все пак… и все пак…

Изкушението сега го измъчваше, защото при тази близост изпитваше чувството, че Рита очаква от него да предприеме по-нататъшна стъпка, и то скоро. Но как и къде? Сигурно не в тази голяма, непозната къща. Тук имаше и други стаи освен кухнята, където уж са отишли Дилърд и Зела. Но дори да е така, установи ли веднъж подобна връзка… А после? Няма ли да очакват от него да я продължи и няма ли да си навлече вероятни усложнения, в случай че не я продължи? Той танцуваше с Рита и я милваше дръзко и настойчиво и в същото време си мислеше: „Но не би следвало да правя и това, нали? Това е Ликъргъс. Тук аз съм «Грифитс» Зная какви сметки си правят те за мен… дори родителите им. Обичам ли я наистина? Няма ли в нейното бързо и лесно отдаване нещо, което, ако не е точно опасно, доколкото това засяга бъдещето ми тук, поне е напълно приемливо… прекалено прибързана е тази интимност.“ Изпитваше чувство, което беше твърде сходно с преживяното от него в публичния дом в Канзас сити: тя го и привличаше, и отблъскваше. Можеше само да я целува и милва сега доста сдържано, докато най-после се върнаха Дилърд и Зела, и тогава дори тази интимност стана невъзможна.

Някакъв часовник удари два и Рита изведнъж се сети, че трябва да си върви: родителите й щели да се сърдят, че закъснява толкова много. А понеже Дилърд с нищо не проявяваше намерение да остави Зела, наложи се, разбира се, Клайд да я изпрати — удоволствие, което сега беше намалено от смътна нотка на разочарование или неудовлетворение и у двамата. Не беше оправдал нейните очаквания — мислеше си Клайд. Изглежда, още не му стигаше смелост да се възползва от предложената му благосклонност — така си го обясняваше тя.

Пред вратата на тяхната къща, която не беше толкова далече, и в разговора, в който все още се промъкваха намеци за бъдещи срещи, може би при по-благоприятни условия, държането й бе решително насърчаващо, дори и тук. Те се разделиха, но Клайд все още си повтаряше, че тази нова връзка напредва прекалено бързо. Не беше сигурен дали трябва да си позволи такава връзка толкова скоро. Къде бяха сега всичките му благородни решения, взети преди да дойде тук? Как трябваше да постъпи? И все пак, поради чувствената топлота и магнетизъм на Рита, дразнеше се от взетите решения и това, че не може да действа така, както би действал при други обстоятелства.

Две неща, които решиха за него това положение, се случиха скоро едно след друго. Едното беше свързано с отношението на самото семейство Грифитс, което с изключение на Гилбърт не беше нито враждебно, нито напълно безразлично, обаче на първо място Самюъл Грифитс, а другите до голяма степен покрай него не бяха успели да схванат доста ненормалното, ако не точно самотно положение, в което щеше да се намери Клайд, ако семейството не се решеше да му окаже поне някоя малка любезност или да му помага от време на време със сърдечен съвет. И ето че Самюъл Грифитс, който бе винаги много зает, почти не беше се сетил за Клайд поне през първия месец. Той бил добре настанен, както му казаха, за него щели съответно да се погрижат в бъдеще — какво повече, поне засега?

И така изминаха цели пет седмици, преди изобщо да се предприеме нещо, и за радост на Гилбърт Грифитс Клайд бе оставен да влачи съществуването си в сутеренния свят и да се чуди какво възнамеряват да правят с него. Отношението на другите, включително на Дилърд и тези момичета, правеше положението му да изглежда странно.

Обаче около месец след пристигането на Клайд и главно защото Гилбърт като че ли предпочиташе да не казва нищо за него, един ден Грифитс старши запита:

— Е, какво става с твоя братовчед? Как я кара?

Гилбърт, само малко разтревожен какво може да предвещава това, отговори:

— А, добре е. Назначих го за начало в отделението за декатиране. Правилно ли съм постъпил?

— Да, смятам, че е правилно. Не по-лошо от някое друго място за започване. Но какво е сега мнението ти за него?

— Хм, той не е нещо особено — отговори Гилбърт много сдържано, много самоуверено (качество, което винаги възхищаваше баща му). — Не е лош, предполагам. Може и да се отрака. Но не ми прави впечатление на човек, който ще напредне кой знае колко в тая работа. Няма почти никакво образование, нали знаеш. Всеки може да разбере това. Освен другото не изглежда чак толкова предприемчив и енергичен. Прекалено е мек, струва ми се. Все пак не искам да кажа нищо лошо за него. Може да го бива. Ти го харесваш и аз може да греша. Но все ми се ще да вярвам, че истинската мисъл, която го е накарала да дойде тук, е била, че ти ще направиш за него повече, отколкото за някой друг само защото е твой роднина.

— О, така ли смяташ. Е, ако е мислил тъй, той е сгрешил. — Но в същото време Самюъл Грифитс добави със закачлива усмивка: — Може да не е чак толкова непрактичен, колкото го мислиш. Много отскоро е тук, за да можем правилно да отсъдим, нали? Не ми направи такова впечатление в Чикаго. Освен това има доста местенца, за които би се оказал подходящ, без да загубим много нещо, нали, дори и да не е най-надареният човек в света. Ако се задоволи да живее с малка длъжност, то си е негова работа. Не мога да предотвратя това. Във всеки случай не искам още да го отпращам, нито да го оставя да работи на парче. Не би изглеждало добре. В края на краищата той ни е роднина. Нека поработи още малко, а ти наблюдавай как се справя.

— Добре, началство — отговори синът, който се надяваше, че баща му със своята разсеяност ще остави Клайд, където си е — на най-ниската длъжност, каквато имаше във фабриката.

Обаче за негово голямо неудоволствие Самюъл Грифитс добави:

— Ще трябва да го поканим на вечеря някой ден, и то по-скоро, нали? Мислил съм за това, но все не можех да се занимая с този въпрос по-рано. Отдавна трябваше да поговоря с майка ти. Той още не е идвал у нас, нали?

— Доколкото зная, не — отговори Гилбърт кисело. Това съвсем не му харесваше, но беше твърде тактичен, за да се изкаже против тъкмо сега. — Предполагам, че сме чакали ти да кажеш нещо по въпроса.

— Прекрасно — продължи Самюъл, — в такъв случай узнай къде живее и го покани. Идущата неделя няма да е лошо, ако не сме заети с нещо друго. — Забелязал мярналото се в очите на сина му съмнение или неодобрение, той додаде: — В края на краищата Клайд е мой племенник и твой братовчед, Гил, и ние не можем съвсем да го пренебрегнем. Това не би било правилно, знаеш. По-добре поприказвай с майка си довечера, или аз ще го направя, и уреди тоя въпрос.

Той затвори чекмеджето на писалището, в което търсеше някакви книжа, стана, взе си палтото и шапката и напусна кабинета.

Като последица от това разискване на Клайд бе изпратена покана за следващата неделя — да заповяда в шест и половина и вземе участие в семейната вечеря. В неделните дни в един и половина се поднасяше официалният семеен обед, на който обикновено се канеха едни или други от местните или дошли от другаде приятели на семейството. Към шест и половина почти всички гости се разотиваха, а понякога излизаха и едно-две от децата, после на господин и госпожа Грифитс и Майра им поднасяха студена вечеря — Бела и Гилбърт обикновено не оставаха у дома.

В този случай обаче, както госпожа Грифитс, Майра и Бела взеха общо решение, щяха да присъстват всички с изключение на Гилбърт, който поради несъгласието си и друг ангажимент обясни, че ще поседи само мъничко, преди да излезе. Така, както той със задоволство отбеляза, Клайд щеше да бъде приет и забавляван вероятно без да се наложи да се среща и да бъде представян, и да се дават обяснения кой е на такива по-важни техни познати, които биха могли да се отбият следобед. А самите те щяха да имат също възможност да го поогледат и да решат какво наистина мислят за него, без да се изложат по някакъв начин.

 

 

Междувременно отношенията му с Дилърд, Рита и Зела навлязоха в нова фаза, която поради проблема, който повдигаше, щеше да бъде повлияна тъкмо от това решение на семейство Грифитс. Защото след вечерта в дома на Зела Шумън, въпреки тогавашното колебание на Клайд, тримата, включително и самата Рита, все още бяха убедени, че той трябва или би могъл да бъде покорен от прелестите й и затова му се правеха намеци, а най-сетне му се отправи и недвусмислена покана от страна на Дилърд, в смисъл че поради установеното приятелство между него, Клайд и тези две момичета биха могли да отидат някъде в събота и неделя — за предпочитане в Ютика или Олбъни. Момичетата щели да дойдат, разбира се. Дилърд щял чрез Зела да уговори това с Рита за Клайд, ако той изпитвал някакво съмнение или страх да повдигне такъв въпрос.

— Нали знаете, че тя ви харесва. Зел ми разправяше оня ден как Рита й казала, че сте сладур. Кавалер, а? — И той мушна Клайд закачливо и фамилиарно — за Клайд постъпка много по-неприемлива в този нов и по-издигнат свят, в който се намираше сега, отколкото щеше да е в друг случай, особено като вземеше под внимание за какъв го смятат тук.

Тези хора, дето ти се натрапват, щом сметнат, че си нещо повече от тях! Какво нахалство!

Същевременно предложението, което сега му правеше Дилърд, колкото вълнуващо и привлекателно да беше от известна гледна точка, можеше да му докара безкрайни неприятности, нали? На първо място нямаше пари… само петнадесет долара седмично досега… и ако от него ще чакат да си позволява такива скъпи излети, то се знае, че не ще може да се справи. Пътни разноски, ресторант, сметка за хотела, може би една-две разходки с автомобил. Освен това между него и тази Рита, която едва познава, ще се установи близка връзка. Ами ако тя рече да се държи интимно с него тук, в Ликъргъс… ако поиска той да я посещава редовно… да излиза с нея, а после… Ами, боже… ако Грифитсови, братовчед му Гилбърт, чуят за това или го видят! Нали Зела беше казала, че вижда Гилбърт често тук и там из улиците на Ликъргъс? Ами нямаше ли вероятност да го срещнат някъде някой път, когато са всички заедно? И няма ли от това да разберат, че дружи само с някакъв продавач в магазин като Дилърд — човек, който не представлява нищо? Това може дори да значи край на кариерата му тук. Кой може да каже до какво ще го доведе?

Той се закашля и изреди различни извинения. Тъкмо сега имал много работа. Освен това… такова едно похождение… ще трябва първо да си помисли. Неговите роднини, нали знаете… От друга страна, тази неделя и следващата трябвало да остане в Ликъргъс във връзка с една извънредна работа във фабриката. След това щял да види. Всъщност колеблив както винаги и тревожен от разни повтарящи се миг след миг мисли за прелестите на Рита, той се чудеше дали не е по-добре, въпреки взетото вече решение в обратен смисъл, да живее колкото може по-пестеливо две-три седмици и все пак да отиде. Беше слагал по нещичко настрана, за да си купи нов фрак и сгъваем цилиндър. Дали да не използва част от тези пари, макар и да знае, че това би било съвсем неправилно?

Русата пълничка чувствена Рита!

И тогава, не точно в този момент, но докато вземе решение, дойде поканата от семейство Грифитс. Една вечер, когато се върна от работа много уморен и все още обмисляше веселото приключение, предлагано от Дилърд, на масата в стаята си намери бележка, написана на плътна хубава хартия и донесена от слуга на Грифитсови в негово отсъствие. Писмото му направи още по-голямо впечатление, понеже върху капака на илика имаше релефно изпъкнали инициали „Е. Г.“. Тон веднага го отвори и нетърпеливо зачете:

Драги племеннико,

Откакто сте пристигнали, моят съпруг повечето време не е бил тук и при все че ни се е искало да Ви видим при нас, смятахме, че ще е по-добре да почакаме, докато той се освободи. Сега той е по-свободен и ние много ще се радваме, ако Ви бъде удобно да дойдете на вечеря у нас в неделя в шест часа. Ние вечеряме много неофициално — само семейството, тъй че, ако случайно не можете да дойдете, не си правете труда да ни пишете или да се обаждате по телефона. И не е нужно да си слагате вечерни дрехи за този случай. Но елате, ако можете. Ще се радваме да Ви видим.

С искрен поздрав

Ваша леля: Елизабет Грифитс

С прочитането на писмото Клайд, който в течение на цялото това мълчание и изпълнението на задълженията си в отделението за декатиране (крайно неприятни за него) започваше все повече и повече да се гнети от мисълта, че в края на краищата този опит може да се окаже напразен и ще му бъде отказан всякакъв досег с важните му роднини, сега бе окрилен от най-романтични, а следователно и неосъществими надежди. Защото — ето, не лежеше ли пред него това смайващо писмо с неговото „Ще се радваме да Ви видим“, което като че ли значеше, че те може и да не мислят чак толкова лошо за него. Господин Самюъл Грифитс не е бил в Ликъргъс през цялото това време. Ето причината. Сега най-сетне ще види леля си и братовчедките, и наредбата на тази великолепна къща. Трябва да е много разкошна. Може дори да го вземат под свое покровителство след това — кой знае? Но какъв късмет, че са се заинтересували от него тъкмо сега, когато беше готов да повярва, че няма да се заинтересуват. И веднага интересът, както и слабостта му към Рита (да не говорим за Зела и Дилърд), започна да се изпарява. Как! Да се събира с хора, стоящи на толкова по-ниско стъпало на обществената стълба от него — един Грифитс! — и да изложи на опасност връзката си с това важно семейство? Никога! Би било голяма грешка. Не го ли доказваше дошлото тъкмо навреме писмо? За щастие (какво щастие!) бил е достатъчно разумен да не се обвърже още в никакво отношение. И тъй сега, без много да се тревожи, налагаше му се да постъпва така, че постепенно да сложи край на познанството си с Дилърд — да се премести от госпожа Къпи, ако е необходимо, или да каже, че чичото му е направил бележка… каквото и да е, само да не се движи повече с тази компания. Не бива. Това би поставило в опасност изгледите му във връзка с новото развитие на нещата. И вместо да се тревожи за Рита и Ютика, той започна отново да си рисува подробности от частния живот на Грифитсови, привлекателните места, където сигурно ходят, интересните хора, с които вероятно дружат. И веднага се замисли за нуждата от фрак или поне смокинг. Така на другата сутрин той получи разрешение от господин Кемърър да излезе в единадесет и да се върне чак в един и през това време успя да намери смокинг, панталони и лачени обувки, а също и бяло копринено шалче, които купи със спестените вече пари. Така издокаран се почувства сигурен. Положително ще направи добро впечатление.

И цялото време между този ден и неделя вечер, вместо да мисли още за Рита или Дилърд и Зела, мисли за представящия му се случай. Явно, да бъде допуснат в кръга на такива величия, бе събитие.

Единствената пречка за всичко това, както ясно долавяше сега, беше същият този Гилбърт Грифитс, който всеки път, когато го срещнеше някъде, го оглеждаше с такъв неприязнен, студен поглед. Може би и той щеше да е там и тогава вероятно ще възприеме покровителственото си отношение, за да накара Клайд да почувства подчиненото си положение, ако се поддаде, а Клайд имаше от време на време слабостта да допуска, че може и да се поддаде. И без съмнение, ако той (Клайд) си позволи да се държи прекалено самонадеяно в присъствието на семейството, по всяка вероятност Гилбърт ще го накара после да си плати по някакъв начин във връзка с работата му във фабриката. Би могъл например да се погрижи баща му да чува само неблагоприятни неща за него. Но, разбира се, ако продължават да го държат в това проклето отделение за декатиране и не му дават никаква възможност да се прояви, каква надежда може да има да постигне нещо или да стане „някой“? Просто нямаше късмет, щом още при пристигането си тук трябваше да открие, че същият този Гилбърт толкова много прилича на него и е толкова против него, без да има някаква явна причина.

Обаче въпреки всичките си съмнения Клайд реши да използва този случай колкото може по-добре и затова в неделя в шест часа вечерта се запъти към дома на Грифитсови с обтегнати нерви поради предстоящото изпитание. А когато стигна главния вход — голяма сводеста порта от ковано желязо, която се отваряше към широка, виеща се, настлана с тухли пътека, водеща до парадната врата, — той повдигна тежкото резе, с което се затваряше портата, почти разтреперан, като пред някое приключение. Докато се приближаваше по пътеката, изпитваше чувството, че може да е прицелна точка на наблюдаващи критични погледи. Може би господин Самюъл Грифитс, господин Гилбърт Грифитс или една от двете му сестри го гледат сега иззад тежките завеси на някой прозорец. На долния етаж няколко светлинки блещукаха с меко, приканващо сияние.

Това настроение обаче бе краткотрайно. Защото скоро един слуга отвори вратата, взе палтото му и го покани в много голяма всекидневна, която му направи дълбоко впечатление. Дори след „Грийн Дейвидсън“ и „Юниън лийг“ стаята му се видя прекрасна. В нея имаше толкова много хубави мебели, скъпи килими и завеси! В голяма и висока камина гореше огън, а пред нея бяха наредени няколко канапета и кресла. Имаше лампи, стенен часовник и голяма маса. В момента нямаше никой, но след малко, докато Клайд се въртеше и озърташе, зад него, където широко стълбище водеше към горните стаи, се чу шумолене на коприна. И оттам видя към него да се приближава госпожа Грифитс, блага жена, слаба и с повехнал вид. Но тя вървеше пъргаво, държеше се любезно, макар и сдържано, какъвто й беше обичаят, и след като побеседваха няколко минути, Клайд се отпусна и се почувства горе-долу добре в нейно присъствие.

— Моят племенник, предполагам — усмихна се тя.

— Да — отговори Клайд просто и поради нервността си с необикновено достойнство. — Аз съм Клайд Грифитс.

— Много се радвам да ви видя и да ви приема в нашия дом — заговори госпожа Грифитс с известен апломб, който най-сетне бе придобила след дълги години общуване с местното висше общество. — Децата ми също ще се радват, разбира се. Бела не е тук в момента, нито Гилбърт, но скоро ще си дойдат, предполагам. Съпругът ми си почива, но току-що го чух да се размърдва, значи, след една-две минутки ще слезе долу. Няма ли да поседнете тук? — Тя посочи с ръка голямо канапе помежду им. — В неделя ние вечеряме почти винаги сами и затова реших, че ще е много приятно да прекарате вечерта само с нас. Как ви харесва Ликъргъс?

Тя се настани на едно от големите канапета пред огъня и Клайд доста неловко седна на прилично разстояние.

— О, много ми харесва — отговори той, като се помъчи да попадне в тон с нея и се усмихна. — Разбира се, аз съм видял досега твърде малко, но каквото съм видял, ми е харесало. Тая улица е една от най-хубавите, които съм виждал — добави той с въодушевление. — Къщите са толкова големи, градините тъй хубави!

— Да, ние тук в Ликъргъс се гордеем с Уикейджи авеню — засмя се госпожа Грифитс, която непрекъснато се възхищаваше от изяществото и „класата“ на собствената си къща на тази улица. Тя и мъжът й тъй дълго се бяха изкачвали до това положение. — Всеки, който види Уикейджи, изглежда, остава със същото впечатление. Улицата е била прокарана преди, много години, когато Ликъргъс е бил просто селце. Едва през последните петнадесетина години тя стана толкова хубава, каквато е сега… Но вие трябва да ми разкажете нещо за майка си и за баща си. Никога не съм ги виждала, нали знаете, макар че съм чувала моят съпруг често да говори за тях… всъщност само за брат си, разбира се — поправи се тя. — Не вярвам да е виждал някога майка ви. Как е баща ви?

— Добре е, благодаря. Мама също — отговори простичко Клайд. — Сега те живеят в Денвър. Наистина ние живяхме известно време в Канзас сити, но преди три години те са се преместили. Имах писмо от майка едва онзи ден. Пише ми, че всичко е добре.

— Значи, вие кореспондирате с нея, така ли? Това е мило. — Тя се усмихна, защото сега вече се беше заинтересувала от Клайд и харесала външния му вид. Изглеждаше толкова спретнат и, общо взето, добре облечен, толкова приличаше на собствения й син, че отначало това я изненада и заинтригува. Може би Клайд беше по-висок, по-добре сложен, а следователно и по-хубав, само че тя никога не би го признала. Макар да проявяваше понякога нетърпимост и високомерие дори спрямо майка си и се държеше с престорена обич, както по навик, така и защото наистина не я обичаше, Гилбърт все пак беше за нея динамична и настойчива личност, която слагаше себе си и собствените мнения пред всичко друго. Клайд бе по-мек, по-нерешителен, несръчен. Енергията на нейния син вероятно се дължеше на вродените способности на мъжа й и същата жилка у някои роднини от нейна страна, които имаха много общо с Гилбърт, докато по-малката енергичност на Клайд навярно идваше от липсата на качества у родителите му.

След като реши този въпрос в полза на сина си, госпожа Грифитс тъкмо се канеше да пита Клайд за неговите сестри и братя, когато се появи Самюъл Грифитс. Той измери изправилия се Клайд с изпитателен поглед, остана много доволен, поне от външния му вид, и каза:

— Ето те най-после, а? Вярвам, че са те настанили и без моята намеса.

— Да, господине — отговори Клайд много почтително и с лек поклон: намираше се пред такъв голям човек.

— Чудесно. Сядай! Сядай! Много се радвам, че са те назначили. Чух, че сега работиш долу в отделението за декатиране. Не е чак много приятно място, но не е и лошо, за да започне човек най-отдолу. Понякога най-добрите хора оттам започват. — Той се усмихна й добави: — Аз не бях в града, когато си пристигнал, иначе щяхме да се видим.

— Да, господине — отговори Клайд, който не се реши пак да седне, докато господин Грифитс не се отпусна в много голямо меко кресло до канапето. А чичо му, след като видя Клайд сега с обикновен смокинг, елегантна риза и черна връзка, а не с униформата на клуба, както го беше видял в Чикаго, бе склонен да сметне, че е дори по-привлекателен от преди — не чак толкова посредствен и безличен, както му го представи неговият син. Все пак, понеже съзнаваше необходимостта от сила и енергия в деловия свят, а му се струваше, че на Клайд тези качества несъмнено липсват, поиска му се Клайд да има в себе си повечко предприемчивост и жизненост. Това щеше да даде по-добро отражение върху реномето на семейство Грифитс и да бъде може би по-приятно за Гилбърт.

— Харесва ли ти, където си сега? — попита снизходително той.

— Хм, господине, по-право не бих казал, че особено ми харесва — съвсем откровено отговори Клайд. — Но нямам нищо против. Не е по-лошо от нещо друго за начало, струва ми се.

Мисълта му в този момент беше да подчертае пред чичо си, че е годен за нещо по-добро. А фактът, че братовчедът Гилбърт не присъстваше на разговора, му вдъхна смелост да го каже.

— Да, това е правилно схващане — доволен забеляза Самюъл Грифитс. — Признавам, че не е най-приятната част от производствения процес, но преди всичко е едно от най-съществените неща, които трябва да се знаят. Разбира се, в наши дни се иска време да напреднеш в каквато и да е работа.

Това накара Клайд да си зададе въпроса колко ли още ще го оставят в този мрачен сутерен.

Но докато си мислеше за това, появи се Майра, любопитна да го види, да разбере какъв е и много зарадвана да установи, че не е толкова безинтересен, колкото го бе изрисувал Гилбърт. Имаше нещо неспокойно в погледа на Клайд, забеляза тя — нещо плахо и умоляващо или търсещо, което веднага я заинтересува и й напомни може би за нещо у самата нея, понеже и тя не се ползваше с особен успех в обществото.

— Твоят братовчед Клайд Грифитс, Майра — малко небрежно рече Самюъл, когато Клайд се изправи. — Дъщеря ми Майра — добави той. — Това е младежът, за когото съм ви разправял.

Клайд се поклони и пое хладната, не особено жизнена ръка, протегната му от Майра, все пак с чувството, че тя го посреща по-дружелюбно, по-мило от другите.

— Надявам се, че ще ви хареса в Ликъргъс, щом вече сте дошли тук — заговори тя приветливо. — Ние всички го харесваме, само че след Чикаго, предполагам, не може да ви се види много интересен.

Тя се усмихна и Клайд, който се чувстваше много официално и сковано в присъствието на всички тези знатни роднини, отговори неловко „благодаря ви“ и тъкмо се канеше да седне, когато външната врата се отвори и влезе Гилбърт Грифитс. Бръмчене на мотор бе предшествано появяването му — мотор, който бе спрял пред големия вход на източната страна.

— Една минутка, Долдж — извика той на някого вън. — Няма да се забавя. — След това се обърна към семейството и добави: — Моля да ме извините, ей сега ще се върна.

Той се втурна към стълбището в дъното и като се върна след малко, хвърли на Клайд (не и на другите) същия леден и пренебрежителен поглед, с който толкова го измъчваше във фабриката. Носеше светло палто за шофиране, с колан и много ярко раирано, тъмен кожен каскет и големи шофьорски ръкавици, които му придаваха почти военен вид. След като кимна доста сдържано на Клайд и добави „Здравейте“, той сложи покровителствено ръка върху рамото на баща си и продължи:

— Здравей, татко. Здравей, мамо. Съжалявам, че не мога да остана с вас тая вечер. Но аз току-що дойдох от Амстердам^[1] с Долдж и Юстис, за да вземем Констанс и Джаклин. Събираме се у Бриджмънови. Но призори ще се върна. Във всеки случай ще бъда на работа. Наред ли ти е всичко, господин Грифитс? — обърна се той към баща си.

— Нямам от какво да се оплача — отговори Грифитс старши. — Но ти май се каниш да гуляеш цяла нощ, а?

— О, не съм искал да кажа такова нещо — възрази синът, без да обръща някакво внимание на Клайд. — Искам да кажа само, че ако не успея да се върна до два, ще остана да спя там, разбираш ли? — Той пак добродушно потупа баща си по рамото.

— Надявам се, че няма да караш тая кола така лудо, както винаги — недоволно подхвърли майка му. — Това съвсем не е безопасно.

— Петнадесет мили в час, мамо. Аз зная правилника. — Той високомерно се усмихна.

Клайд неволно забеляза тона на снизхождение и авторитета, с който бе казано всичко това. Явно тук, както и във фабриката, той беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. Освен бащата тук май нямаше никой, който да се ползува с неговото уважение. „Какво надменно държане“ — помисли си Клайд.

Колко прекрасно е сигурно да си син, който, без да е трябвало да спечели всичко това, може да заема такова положение, да се смята за толкова важен, да упражнява такава власт и авторитет. Този младеж можеше, както явно и правеше, да подчертава своето превъзходство и да му говори с такова безразличие. Но какво ли е да бъдеш такъв младеж, да разполагаш с такава власт!