Теодор Драйзер
Американска трагедия (27)

VIII

Другият ден беше събота и в това предприятие в събота се работеше само до обед през цялата година. Господин Хуигъм мина през отделението да раздаде пликовете със заплатите.

— Заповядайте, господин Грифитс — каза той, сякаш служебното положение на Клайд му вдъхваше особено уважение.

Клайд пое заплатата доста поласкан от това „господин“ и като отиде при шкафчето си, веднага разкъса илика и прибра парите в джоба. След това си сложи сакото и шапката и се запъти към пансиона, където се наобядва. Но понеже беше много самотен, пък и Дилърд не беше там, защото трябваше да работи, реши да отиде с трамвай в Гловърсвил, градче с двадесетина хиляди жители, за което се говореше, че било не по-малко оживено, макар не толкова хубаво, както Ликъргъс. Това пътуване го поразсея и заинтересува, понеже можа да види град много различен от Ликъргъс по обществения си строеж.

Но следващия ден — неделя — прекара скучно и обикаля града сам. Защото, оказа се, Дилърд бил принуден да се върне по някаква причина във Фонда и не можа да устои на споразумението. Обаче когато видя Клайд в понеделник вечер, той му съобщи, че в сряда в сутерена на протестантската черква на Дигби авеню щяло да има вечеринка с бюфет. И според младия Дилърд това обещавало да бъде интересно.

— Можем просто да отидем там и да подърдорим с момичетата — беше обяснението на Дилърд. — Искам да се запознаете с вуйчо и леля. Те са добри, мили хорица. А и момичетата са симпатични. Не са никак заспали. После, към десет, можем да се измъкнем, разбирате, и да отидем или при Зела, или при Рита. У Ритини има по-хубави плочи, но у Зелини е най-хубаво за танцуване. Между другото, случайно да сте си донесли фрака? — попита той.

Понеже в отсъствието на Клайд беше вече поразгледал стаята му, която се намираше над неговата, на третия етаж, и беше видял само един обикновен куфар, а голям куфар и фрак явно нямаше, Дилърд реши, че макар бащата на Клайд да държи хотел, а Клайд да е работил в „Юниън лийг“ в Чикаго, той трябва да е много равнодушен към дрехите, необходими за обществото. Или пък в противен случай се мъчи да се издържа сам, без ничия помощ, и си калява характера. Това не беше съвсем по вкуса му. Човек не бива никога да пренебрегва елементарните изисквания на обществото. Въпреки всичко Клайд беше Грифитс, а това бе достатъчно да го накара да му прости почти всичко, поне засега.

— Не, не съм — отговори Клайд, който не беше съвсем сигурен дали си струва да се впуска в това приключение… дори и сега, въпреки самотността му, — но смятам да си купя.

Беше вече мислил, след като дойде в Ликъргъс, за тази липса и възнамеряваше да похарчи поне тридесет и пет долара от спестените напоследък с тежък труд пари, за да се снабди с такъв костюм.

Дилърд продължи да дърдори за това, че макар семейството на Зела Шумън да не било богато, те живеели в собствена къща и тя ходела с много добри момичета. Също и Рита Дикърмън. Бащата на Зела имал виличка на езеро Екърт близо до Фонда. Като настъпело лятото, а с него и отпуските и приятните съботни и неделни дни, той и Клайд, при положение че Клайд хареса Рита, можели да отидат там за известно време на гости, понеже Рита и Зела били почти неразделни. А били и хубави!

— Зела е черноока, а Рита руса — добави той с въодушевление.

За Клайд бе интересен фактът, че момичетата са хубави и че най-неочаквано при сегашната му самотност Дилърд така много му се докарва. Но дали беше разумно толкова да се сближава с него? Там беше въпросът, защото в края на краищата не знаеше още нищо за него. А от държането на Дилърд, от лекомисления му възторг долови, че момичетата го интересуват много повече с известната свобода или прикрита разпуснатост, с която се отличават, а не с висотата на положението, което заемат в обществото. А не беше ли тъкмо това, което го докара до провал в Канзас сити? Именно в Ликъргъс трябва да го забравя най-малко, щом се стреми да постигне нещо повече, отколкото досега.

И все пак в сряда в осем и половина вечерта те излязоха — Дилърд и изпълненият с нетърпеливо очакване Клайд. Към девет часа бяха вече сред блъсканицата на една от тези полурелигиозни, полусветски, полублаготворителни църковни сбирки, целта на които е да се съберат средства за църквата, а главното предназначение — да създадат случай за по-възрастните членове да поклюкарстват, а за по-младите — да покритикуват и доста оживено, макар и прикрито, да поухажват и пофлиртуват. Имаше кътове за продажба на какво ли не — от сладкиши, торти и сладолед до дантели, кукли и всевъзможни украшения, пожертвани от енориашите и продавани в полза на църквата. Тук бяха пасторът, преподобният Питър Изрилз, и съпругата му. А също и вуйчото и лелята на Дилърд — много жизнена и все пак безинтересна двойка, която, както Клайд почувства, не играеше никаква роля в обществото тук. Бяха твърде приветливи и извънредно общителни по специфичен махленски начин, при все че Гроувър Уилсън като закупчик на „Старк и сие“ се мъчеше от време на време да си придаде сериозен и важен вид.

Беше нисичък, набит мъж, който като че ли не умееше да се облича много добре и не можеше да си го позволи. В противоположност на почти безупречното облекло на племенника собственият му костюм съвсем не му стоеше добре. Беше неогладен и малко мръсен. Връзката също. Той имаше навика да си потрива по чиновнически ръцете, да смръщва вежди и от време на време да се почесва по врата, сякаш се готви да каже нещо крайно важно, което му коства дълбок размисъл. А пък нищо, което изричаше, както дори и Клайд можеше да отсъди, нямаше никакво значение.

Същото можеше да се каже и за дебелата и едра госпожа Уилсън, която стоеше до него, докато той се мъчеше да се покаже достоен за важния си събеседник. Тя само разтягаше уста в сияеща усмивка. Беше почти масивна, розова, с очертаваща се двойна брадичка. Госпожа Уилсън само се усмихваше и усмихваше, главно защото бе по природа добродушна и се стараеше да се покаже откъм по-добрата си страна тук, но в частност понеже Клайд беше именно това, което беше. Защото, както Клайд можеше сам да разбере, Уолтър Дилърд не беше губил време да внуши на сродниците си, че той е Грифитс. А също, че се е запознал и сприятелил с него и сега го въвежда в местното общество.

— Уолтър ни разправи, че сте отскоро тук и сте дошли да работите във фабриката на чичо ви. Разбирам, че сега живеете при госпожа Къпи. Не я познавам, но винаги съм чувала, че държи много порядъчен, изискан пансион. Господин Парели, който живее при нея, е мой съученик. Но сега почти не го виждам. Запознахте ли се вече с него?

— Не, не съм — отговори й Клайд.

— Знаете, ние ви чакахме за вечеря миналата неделя, но Уолтър трябваше да отиде у дома си. Заповядайте тия дни. Когато пожелаете. Много ще се радвам. — Тя широко се усмихна и сивокафеникавите й очички заблестяха.

Клайд разбра, че поради славата на чичо му на него гледат всъщност като на рядка находка в обществено отношение. И така беше и с другите в тази компания: и стари, и млади — преподобния Питър Изрилз и съпругата му; господин Майка Бъмпъс, местен търговец на печатарски мастила и неговите жена и син; господин и госпожа Максимилиан Пик (господин Пик се занимаваше с търговия на едро и дребно на сено, зърно и друг фураж); господин Уитнес, цветар, и госпожа Труп, местна посредничка по продажба на недвижими имоти. Всички знаеха Самюъл Грифитс и семейството му по име и на всички им се виждаше доста интересно и странно Клайд, истински племенник на такъв богаташ, да бъде тук в тяхната среда. Единствената беда беше, че Клайд се държеше много меко и не толкова внушително, колкото трябваше — не тъй предизвикателно и надменно. А повечето от тях бяха от този тип, който уважава безочливостта, дори привидно и да я осъжда.

Що се отнася до младите момичета, това се забелязваше още повече. Защото Дилърд недвусмислено подчертаваше пред всекиго тези важни роднински връзки на Клайд:

— Това е Клайд Грифитс, племенникът на Самюъл Грифитс, братовчед на господин Гилбърт Грифитс, нали знаете? Той е наскоро пристигнал тук да изучава производството на яки във фабриката на чичо си.

И Клайд, който си даваше сметка колко плитка е тази лъжа, все пак се чувстваше немалко доволен и поласкан от впечатлението, произвеждано от тези думи. Колко нагъл бе този Дилърд! Безочливостта, с която покрай Клайд си позволяваше да се държи покровителствено с тези хора! В случая той непрекъснато водеше Клайд ту тук, ту там и не го оставяше сам почти нито за миг. Всъщност беше решил всички, които познаваше и харесваше между момичетата и младежите, да узнаят кой е и какво е Клайд и че именно той ги запознава с него. Също така тези, които не харесваше, трябваше да се видят с него колкото може по-накратко — да не бъдат запознати изобщо. „Тя не представлява нищо особено. Баща й е само съдържател на малък гараж. Не бих си губил времето с нея, ако съм на ваше място.“ Или: „Той не е нищо. Обикновен продавач в нашия магазин.“ В същото време по отношение на някои други Дилърд се топеше от усмивки и комплименти или в най-лошия случай се мъчеше да извини недостатъчно високото им положение.

После Клайд бе запознат със Зела Шумън и Рита Дикърмън, които по някои собствени съображения, като едно от немаловажните от тях беше желанието да изглеждат по-опитни и по-запознати със светските обичаи, пристигнаха малко по-късно. И беше вярно, както Клайд откри по-сетне, че те бяха действително по-други — не толкова прости и ограничени, колкото почти всички момичета, с които Дилърд го бе запознал досега. Не държаха чак толкова на религията и морала, колкото другите. И както дори и Клайд забеляза при запознаването, бяха тъй жадни да си позволят неблагочестиви удоволствия, без да го признаят, колкото бе възможно да го направят и да не увредят на доброто си име. Ето защо в самото им държане, в начина, по който се запознаха, както му се стори, имаше нещо по-различно от това на останалите в тази църковна група — не непременно нещо нездраво в морално или религиозно отношение, но по-скоро много по-свободно, по-малко потиснато, по-малко сдържано, отколкото у другите.

— А, значи, вие сте господин Клайд Грифитс! — забеляза Зела Шумън. — Божичко, че вие много приличате на братовчед си, нали? Толкова често го виждам да минава с колата си по Централния булевард. Уолтър ни разправи всичко за вас. Харесва ли ви Ликъргъс?

Начинът, по който тя произнесе „Уолтър“, заедно с някаква интимна и собственическа нотка в гласа накара Клайд веднага да долови, че тя трябва да се чувства доста по-близка и по-свободна с Дилърд, отколкото бе споделил сам той. Вързаната на врата й панделчица от червено кадифе, малките гранатови обеци на ушите, много кокетната, плътно прилепнала черна рокля с волани като че ли подсказваха, че няма нищо против да покаже фигурата си и че я цени — отношение, което, ако не беше преднамереното скромно и затворено изражение, положително би предизвикало коментари на такова място.

Рита Дикърмън, от друга страна, беше сочна и бяла, с розови бузи, светлокестенява коса и синкавосиви очи. При все че й липсваше предизвикателната елегантност, с която се отличаваше Зела Шумън, от нея се излъчваше нещо особено, което, както се стори на Клайд, хармонизираше със свободното, макар и прикрито разположение на приятелката й. Държанието й, както виждаше Клайд, макар и много по-малко да подсказваше маскираната безразсъдност, изразяваше отстъпчивост особено към него и беше някак естествено предизвикателно. Бяха уговорили тя да увлече Клайд. Попаднала напълно под влиянието на Зела Шумън, тя се водеше във всичко по нея — двете бяха неразделни. А когато й представиха Клайд, тя му се усмихна с разнежена, чувствена усмивка, която доста го разтревожи. Защото тук, в Ликъргъс, както си твърдеше през цялото време, трябваше много да внимава с кого се сближава. И въпреки това, за нещастие също както Хортензия Бригз, тя будеше у него мисли за близост и колкото неоснователни и далечни да бяха, те го вълнуваха. Но трябва да се пази. Точно такова свободно държане, каквото лъхаше от Дилърд, както и поведението на тези момичета го бяха вкарали в беда преди.

— Сега ще хапнем малко сладолед и кейк, а след това можем да се измъкнем оттук — предложи Дилърд, след като размениха няколко общи фрази. — За вас двете ще бъде по-добре да пообиколите заедно и да поздравите този-онзи. После може да се срещнем при сладоледа. А сетне, ако сте съгласни, може да си отидем, а? Какво ще кажете?

Той погледна Зела Шумън, сякаш искаше да й каже: „Ти знаеш кое ще е най-хубаво.“ Тя се усмихна и отговори:

— Правилно. Не можем да си отидем веднага. Ей там виждам братовчедка си Мери. И майка. И Фред Бръкнър. Рита и аз ще пообиколим самички, след това ще се съберем с вас, нали?

А Рита Дикърмън веднага подари на Клайд интимна и завладяваща усмивка.

След двадесетина минути обикаляне и разтакаване Дилърд получи някакъв условен знак от Зела и двамата с Клайд спряха по средата на помещението пред щанда за сладолед, заобиколен със столове. Подир няколко минути Зела и Рита уж случайно се присъединиха към тях и те всички си поръчаха сладолед и кейк. А после, понеже бяха изпълнили всичките си задължения и някои от другите вече се разотиваха, Дилърд подхвърли:

— Хайде да се махаме. Можем да отидем у вас, нали?

— Разбира се — пошепна Зела и четиримата заедно се запътиха към гардероба. Клайд все още се двоумеше доколко е разумно това и беше малко мълчалив. Не знаеше дали му харесва Рита, или не. Но щом излязоха вън и се отдалечиха от черквата и прибиращите се участници в забавата, той и Рита се озоваха един до друг, а Зела и Дилърд пред тях. При все че Клайд я хвана под ръка, както се смяташе длъжен да направи, девойката се освободи и сложи топла сдържаща длан на лакътя му. Тя се притисна съвсем близо, рамо до рамо, и полуоблегната на него, забъбри за живота в Ликъргъс.

Гласът й зазвуча някак меко и гальовно. Това се хареса на Клайд. Имаше нещо тежко и морно в нейното тяло, някакви лъчи или електрически ток, който го влечеше и мамеше въпреки волята му. Чувстваше, че му се иска да я погали по ръката и може да го направи, стига да иска… че може дори да я прегърне през кръста, и то толкова скоро! Да, но тук той беше Грифитс — изведнъж се досети Клайд, — ликъргъски Грифитс, и цялата разлика беше там: това бе накарало всички тези момичета на църковната забава да се интересуват от него много повече и да бъдат тъй мили. Но въпреки тази мисъл постисна едва забележимо ръката й, без тя да се разсърди или да каже нещо.

А щом стигнаха в дома на семейство Шумън, който беше голяма старомодна паянтова постройка с квадратно кубе, издигната навътре в двора сред тревна площ и заобиколена с дървета, те се разположиха в голямата всекидневна, наредена по-хубаво, отколкото в някой друг дом, където Клайд бе влизал досега. Дилърд веднага започна да прехвърля плочите, които, изглежда, му бяха добре познати, след това дръпна настрана два големи килима, под които се откри гладък дървен под.

— Тази къща и тези дървета, и тези „тихи“ игли имат едно положително качество — подхвърли той на Клайд, понеже все още имаше впечатлението, че този Грифитс може да е и вероятно много хитра личност и наблюдава всяко негово движение тук. — Нито звук от този грамофон не се чува на улицата, нали, Зел? Нито дори и на горния етаж. Ние сме си свирили и танцували няколко пъти до три и четири сутринта, а горе не са и разбрали, нали, Зел?

— Вярно. Но татко недочува. А и майка не чува нищо, като влезе в стаята си и се залови да чете. Пък и грамофонът наистина почти не се чува.

— Защо хората са против танците тук? — попита Клайд.

— Те не са против… Служещите във фабриката не са… съвсем не са — намеси се Дилърд, — това се отнася само за черковниците. Вуйчо ми и леля ми са против. И почти всички други, които видяхме в черквата тая вечер, освен Зел и Рита. — Той им отправи крайно одобрителен и насърчаващ поглед. — Те имат достатъчно широки възгледи, за да не ги тревожат такива дреболии. Не е ли вярно, Зел?

Това девойче, което се беше твърде много увлякло по него, се изсмя и кимна:

— То се знае, че е така. Аз не виждам нищо лошо в танцуването.

— Нито пък аз — обади се Рита, — нито баща ми и майка ми. Само че не искат да говорят за това или ми подхвърлят, че не биха желали да се занимавам с танците твърде много.

Дилърд беше вече пуснал плоча с „Черните очи“ и тозчас Клайд с Рита и Дилърд със Зела затанцуваха; Клайд усети, че незабелязано между него и това момиче възниква някаква близост, която сам той не знаеше до какво може да ги доведе. Тя танцуваше с такъв жар и увлечение, с плавни, олюляващи се движения, които говореха за какви ли не сдържани възторзи. А устните й се извиваха в своеобразна лирична усмивка, която подсказваше някакъв глад за подобни неща. И беше много хубава, много по-хубава, когато танцуваше и се усмихваше, отколкото по друго време.

„Възхитителна е — мислеше Клайд, — при все че е малко лесна за спечелване. Всеки друг би успял при нея не по-зле от мен, но тя ми харесва, понеже мисли, че съм голям човек.“

Почти в същия миг Рита промълви:

— Не е ли чудесно? И вие сте толкова добър танцьор, господин Грифитс!

— О, не — отвърна той и се усмихна в очите й, — танцьорката сте вие. Аз мога да танцувам, защото вие танцувате с мен.

Той усещаше сега, че ръцете й са пълни и меки, гърдите й твърде развити за такова младо момиче. Изпаднала във възторг от танцуването, тя го опияняваше, движенията й бяха почти предизвикателни.

— Сега ще сложим „Ладията на любовта“ — обади се Дилърд, щом „Черните очи“ свърши — и вие можете да потанцувате със Зела, пък аз ще се повъртя с Рита, какво ще кажеш, Рита?

Той беше така възхитен от собственото си майсторство и дотолкова обладан от неподправеното удоволствие от танцуването, че не можа да дочака пускането на нова плоча, хвана Рита за ръка и се заплъзга насам-натам, правейки такива фигури, за каквито Клайд не можеше и да помисли и които веднага доказаха, че Дилърд е най-добрият танцьор. Сетне, когато свърши, викна на Клайд да сложи „Ладията на любовта“

Но щом затанцува със Зела, Клайд веднага разбра, че това е било замислено като приятна компания на две любовни двойки, които не бива в никакво отношение да си пречат, а по-скоро да си помагат, та да могат да се наслаждават най-пълно в разните развлечения. Защото, докато Зела танцуваше с него, танцуваше добре и много бърбореше, Клайд през цялото време долавяше, че тя се интересува от Дилърд и само от Дилърд и би предпочела да е с него. След няколко танца, когато двамата с Рита се отпуснаха на една кушетка и заговориха, Зела и Дилърд излязоха и отидоха в кухнята да пият. Само че, както Клайд забеляза, те се забавиха много повече, отколкото бе нужно да изпие човек и най-голямата чаша вода.

По същия начин, през този интервал, Рита като че ли беше дори предварително решила да станат по-близки. Защото, когато разговорът на кушетката се прекъсна за миг, тя стана и без всякакъв повод — без музика и без думи — със знак го покани да потанцува още с нея. Била правила някои стъпки с Дилърд, които уж искала да покаже сега на Клайд. Но самото естество на тези стъпки накара двамата да се притиснат един до друг повече, отколкото преди — съвсем плътно. И както стояха така притиснати и тя показваше на Клайд с лакътя и рамото какво да прави, бузата й се озова много близко до него — твърде близо за неговата воля и намерения. Той притисна своята буза до нейната, а тя извърна към него усмихнати и насърчаващи очи. В този миг самообладанието му се стопи и той я целуна по устата. А после пак… и пак. И вместо Рита да се отдръпне от него, както Клайд мислеше, че ще направи, тя не се противеше и оставаше в същата поза, за да може да я целува още.

Внезапно когато усети топлото й тяло да се прилепва до него и устните й да се притискат в отговор на неговата целувка, Клайд си даде сметка, че се е оставил да бъде въвлечен в отношения, които може би не ще е тъй лесно да промени или прекъсне. А също, че сега за него ще е много трудно да устои, защото я харесва, а и тя очевидно го харесва.