Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An American Tragedy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VaCo(2022)

Издание:

Автор: Теодор Драйзер

Заглавие: Американска трагедия

Преводач: Сидер Флорин

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2

Излязла от печат: април 1984 г.

Редактор: Цветан Николов (II издание)

Редактор на издателството: Жечка Георгиева

Художествен редактор: Ясен Васев

Художник: Асен Иванов

Коректор: Здравка Славянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068

История

  1. —Добавяне

VII

Що се отнася до живота му при госпожа Къпи, и там не беше сполучил чак много с избора си. Защото това беше само един прост пансион, който привличаше в най-добър случай фабрични и търговски служещи от онзи тип, който смята работата и заплатата, и схващанията на религиозната средна класа в Ликъргъс за най-същественото нещо за реда и благополучието в света. От гледна точка на развлеченията и веселието, този пансион бе много скучно място.

Същевременно благодарение на присъствието на някой си Уолтър Дилърд — лекомислен младеж, наскоро дошъл тук от Фонда — пансионът не беше съвсем безинтересен на Клайд. Този Дилърд, момък приблизително на същата възраст и със същите великосветски амбиции, но без тактичността и взискателността на Клайд спрямо най-важните неща в живота, работеше в отдела за мъжка мода на „Старк и сие“. Беше жизнен, лаком, доста привлекателен физически, с много руса коса, много руси и редки мустачки и с изтънчения вид и обноски на провинциален любовник. Без някога да бе имал някакво обществено положение, нито да бе разполагал с някакви средства (баща му бе имал малко галантерийно дюкянче в незначително градче и фалирал), той благодарение на някаква атавистична следа или ехо в кръвта си гореше от желание да добие обществено положение.

Но като не беше сполучил досега, много се интересуваше и завиждаше на онези, които го имаха — много повече дори и от Клайд. Великолепието и развлеченията на първите семейства в Ликъргъс му правеха огромно впечатление — разните Никълсън, Старк, Хариът, Грифитс, Финчли и така нататък. И когато няколко дена след пристигането на Клайд се научи за неговата малко косвена връзка с това общество, дълбоко се заинтересува. Как? Един Грифитс! Племенник на богатия Самюъл Грифитс от Ликъргъс! И в този пансион! До него, на същата тази трапеза! Веднага интересът му се изостри дотам, че реши непременно, колкото може по-скоро да завърже познанство с новия съквартирант. Ето на вратата му чука един истински случай да навлезе в светското общество — съединително звено с едно от най-личните семейства в Ликъргъс! А освен другото, не е ли той млад, привлекателен и вероятно честолюбив като самия него — човек, с когото да се сприятели, ако може? И той веднага започна да любезничи с Клайд. Просто не можеше да повярва на късмета си.

Така Дилърд побърза да му предложи да излязат на разходка — тъкмо давали някакъв филм в „Мохок“, който бил чудесен — много динамичен. Не иска ли Клайд да отидат? И поради неговата спретнатост, елегантност — нотка на нещо, което беше далече от скуката или твърде голямата практичност на работниците във фабриката и останалите обитатели на пансиона — Клайд бе разположен да се сближи с него.

Но после си помисли, че големите му роднини са тук и той трябва да бъде предпазлив. Кой знае, би могло да се окаже голяма грешка тъй необмислено и лесно да завързва подобни познанства. Семейство Грифитс, както и цялото общество, към което принадлежи, както Клайд се досещаше по общото държане на всички, които се опитваха да общуват с него, трябва да стои много настрана от простите хора тук. Ръководен повече от инстинкта, отколкото от разума, той беше склонен да остава на разстояние и да си придава вид на превъзходство — още повече поради факта че хората (включително в случая и този младеж), спрямо които прилагаше тази тактика, като че ли му оказваха още по-голямо уважение. И макар и да излезе сега с този нов познат — след горещи и дори по естеството си умоляващи покани, — все пак излезе с опасение. А Дилърд веднага изтълкува отчужденото му и снизходително държане като белег на „класа“ и „връзки“. Като си помислеше, че го е срещнал в този скучен, глупав пансион тук! И то при пристигането му — в самото начало на кариерата му тук!

И затова се държеше направо угодливо, при все че имаше по-добра служба от Клайд и печелеше повече от него — двадесет и два долара седмично.

— Предполагам, вие ще прекарвате голяма част от времето си с вашите роднини и приятели тук — подметна той при първата им разходка и след като бе измъкнал толкова сведения, колкото Клайд пожела да му даде, което се равняваше почти на нищо, докато сам той разправи някои доста поукрасени подробности от своята биография. Баща му бил собственик на галантериен магазин, сега Дилърд-младши дошъл тук да проучи нови методи и прочее. Имал тук вуйчо… работел при „Старк и сие“. Запознал се с неколцина (не чак много засега) симпатични хора в града, тъй като сам той не бил толкова отдавна тук — едно на друго четири месеца.

Но роднините на Клайд!

— Кажете, чичо ви трябва да има повече от един милион, нали? Тия къщи на Уикейджи авеню положително ги бива. Не можете видя по-хубави нито в Олбъни, нито в Ютика, нито дори в Рочестър. Вие сте племенник на самия Самюъл Грифитс, нали? Какво думате! Е, това положително ще има голямо значение за вас. Бих искал и аз да имам такива връзки. Щях да ги използвам, и как още!

Той загледа Клайд с възхищение и блаженство и чрез него Клайд усети още повече колко важна наистина бе тази кръвна връзка. Като си помислеше колко много значеше тя за този непознат младеж!

— О, не зная — отвърна Клайд уклончиво и все пак много поласкан от предположението за такава близост с чичо му. — Аз дойдох, за да изуча производството на яки, нали знаете? Не за да се забавлявам насам-натам. Чичо ми иска да си гледам работата много добре.

— Разбира се, разбира се. Зная го как е — отговори Дилърд, — същото, което ми разправя и моят вуйчо. Иска само да си гледам работата и да не се забавлявам много-много. Той, знаете ли, е закупчик при „Старк и сие“. Но все пак човек не може само да работи цялото време. Трябва и да се повесели.

— Да, това е вярно — забеляза Клайд, за първи път в живота си с известно снизхождение.

Повървяха няколко минути в мълчание. После Дилърд попита:

— Танцувате ли?

— Да — отговори Клайд.

— Аз също. Тук има сума евтини танцувални салони, но аз никога не ги посещавам. Човек не може да ходи там и да поддържа връзки със свестни хора. Казват, в този град хората живеели ужасно затворено. Най-изисканите не искат да имат нищо общо с теб, освен ако общуваш със съответното общество. Същото нещо е и във Фонда. Трябва да си „от обществото“, иначе не можеш никъде да отидеш. И това е правилно, предполагам. Но все пак тук има сума симпатични момичета, с които човек може да дружи, момичета от истински добри семейства, не от обществото, разбира се, но все пак за тях не се говори, разбирате? И не са чак светици. Доста темпераментни са, някои. И няма нужда да се жениш за тях.

Клайд започна да мисли за него, че може би е малко прекалено похотлив за новия му живот тук. В същото време го и харесваше.

— Между другото — продължи Дилърд, — какво ще правите в неделя следобед?

— Ами засега като че ли нямам пред вид нищо особено — отговори Клайд, усетил, че се изправя пред нова проблема. — Не знам дали няма нещо да изскочи дотогава, но засега нямам предвид нищо.

— Добре, какво бихте казали да дойдете с мен, ако не сте много зает. Аз завързах познанство с доста момичета, откакто съм тук. Симпатични. Може да ви заведа да ви запозная със семейството на вуйчо ми, ако искате. Те са мили хорица. А след това… познавам две момичета, с които… може да се видим… бъбречета! Едното работеше у нас в магазина, но сега вече не работи, сега не прави нищо. Другото е негова приятелка. Те имат грамофон и знаят да танцуват. Зная, че не бива да се танцува тук в неделя, но няма нужда никой да знае за това. Родителите на момичетата нямат нищо против. После може да ги заведем на кино или нещо такова… ако искате… не в някое от тези кина долу край фабричния квартал, а в едно от по-добрите, а?

В ума на Клайд възникна въпросът, каква да бъде във връзка с такива предложения неговата линия на поведение тук? В Чикаго напоследък поради случилото се в Канзас сити беше се стремил да бъде колкото е възможно по-скромен и предпазлив. Защото след това и докато беше на служба в клуба, у него се беше породило желанието да се помъчи да живее съобразно с идеалите, които бе издигнал пред него, доколкото можеше да прецени, строгият облик на това заведение: консерватизъм, усърдна работа, пестене на пари, спретната и изискана външност. Това беше такъв един лишен от Ева рай!

Въпреки тихата му обстановка тук обаче, самият въздух на града като че ли подканяше към някаква такава отмора, каквато сега му предлагаше този младеж — някакво развлечение, може би съвсем невинно, но все пак свързано с момичета и забавляването им: те бяха толкова много тук, както беше вече видял. Тези улици след вечеря гъмжаха от хубави момичета и мъже. Но какво ли можеха да си помислят новонамерените му роднини, в случай че го видеха да живее по този начин и в този дух, каквито сякаш подсказваха предложенията на Дилърд? Не беше ли сам той казал току-що, че в този град хората живеят страшно затворено и че всеки знае почти всичко за всички други? Клайд замълча, обзет от съмнения. Трябва да реши сега. Ала понеже беше самотен и зажаднял за компания, отговори:

— Да… добре… мисля, че би могло. — Но добави малко неуверено: — Разбира се, роднините ми тук…

— О, естествено — побърза да подхване Дилърд. — Трябва да се пазите, разбира се. Пък и аз също. — Само да можеше да се движи с един Грифитс, макар той да беше нов тук и да не се познаваше с много хора, няма ли това да го издигне доста в очите на околните? Положително да — вече го издигаше, както забелязваше Дилърд.

И той веднага предложи на Клайд да го почерпи цигари, сироп със сода… каквото пожелае. Но Клайд все още се чувстваше много чужд и несигурен и след малко се сбогува, защото този младеж със самодоволното си преклонение пред висшето общество и общественото положение малко го дразнеше. Той се прибра в стаята си — беше обещал писмо на майка си и реши, че ще е по-добре да се върне и да го напише, а между другото и да пообмисли доколко е разумно това ново познанство.