Теодор Драйзер
Американска трагедия (24)

V

Но като поизлезе и се разходи там, колко различно му се видя всичко това от света, с който беше свикнал напоследък. Защото тук, доколкото можеше сега да види, мащабите на всичко бяха толкова по-малки! Гарата, на която бе слязъл само преди половин час, бе тъй малка и скучна, неоживена, както можеше ясно да види, от голямо движение. Промишлената част, разположена срещу градчето — на другия бряг на река Мохок, — не беше нещо повече от куп червени и сиви постройки с щръкнал тук-там фабричен комин и свързана с града с два моста на пет-шест пресечки един от друг — единия на самата гара, широк мост за превозни средства, по който минаваше трамвайна линия, продължаваща по всичките извивки на Сентръл авеню, изпъстрено тук-там с магазини и малки жилищни сгради.

Но по Сентръл авеню имаше доста оживено движение на коли, пешеходци и автомобили. Отсреща, по диагонал от хотела и редицата му широки прозорци с огледални стъкла, зад които се виждаха много столове, разпръснати между палми и колони, се намираше магазинът за манифактура и галантерия на „Старк и сие“ — доста внушително здание на четири етажа, от бели тухли и не по-малко от тридесет фута на дължина, различните витрини на което изглеждаха пъстри и интересни, пълни с последните моди, каквито можеше да се видят навсякъде. Имаше и други големи фирми, още един хотел, магазини за леки коли, кинотеатър.

Клайд обикаляше и обикаляше, докато изведнъж се озова пак извън деловия център и навлезе в широка, засенчена от дървета улица с частни къщи; сградите тук всички до една като че ли бяха по-просторни, градините им бяха по-големи, от тях лъхаше охолство, спокойствие и величие, с каквито никога досега не беше влизал в допир. Накъсо, както долови от този кратък оглед на най-централната й част, тя изглеждаше съвсем изключителна, макар и улица в малко градче — богата, дори разкошна. Толкова много внушителни огради от ковано желязо, пътеки с бордюри от цветя, групички дървета и храсти, скъпи и красиви автомобили в покритите входове вътре или носещи се по широката улица вън. А в някои съседни магазини — най-близките до Сентръл авеню и търговската част, откъдето тази широка и красива улица започваше — можеха да се видят изложени на витрините такива скъпи наглед и явно елегантни неща, които биха представлявали интерес за хора с възможности и средства: автомобили, бижута, фино бельо, кожени изделия и мебели.

Но къде ли живееха чичо му и неговото семейство? В коя къща? На коя улица? Дали тя беше по-голяма и по-хубава от всичките, които бе видял на тази улица?

Трябва да се върна веднага — реши той — и да се представя на чичо си. Трябва да узная адреса на фабриката — вероятно е в този квартал оттатък реката — и да отида при него. Какво ли ще каже, как ли ще се държи и каква ли работа ще му даде чичото? Какъв ли ще се окаже братовчед му Гилбърт? Какво ли може да си помисли за него? В последното писмо чичо му беше споменал сина си Гилбърт. Клайд се върна обратно по Сентръл авеню до гарата и скоро се намери пред стените на много голямото предприятие, което търсеше. Беше от червени тухли, на шест етажа… почти хиляда фута на дължина. Почти цялото беше само прозорци — поне тази част, която е била пристроена последна и бе предназначена за производството на яки. Една по-стара част, както Клайд научи по-после, бе свързана с по-новата сграда с разни мостове. А южните стени на двете постройки се издигаха край брега, успоредно с Мохок. Той видя, че откъм Речната улица имаше разни входове по на стотина фута един от друг, всеки пазен от служещ с униформа; входове номер едно, две и три с надписи „Само за служещи“, вход номер четири с табелка „Канцелария“ и входове пет и шест, които като че ли бяха предназначени за приемане на материали и изпращане на стока.

Клайд отиде при входа за канцеларията и понеже никой не го спря, мина през две летящи врати и се намери пред телефонистка, седнала на телефонен пулт зад преграда, в която имаше малка вратичка — очевидно единственият вход за дирекцията. И тя го пазеше. Беше нисичка, дебела, тридесет и пет годишна и непривлекателна.

— Е? — обади се тя при появяването на Клайд.

— Искам да видя господин Гилбърт Грифитс — малко нервно заговори той. — Виждате ли, аз съм негов братовчед. Казвам се Клайд Грифитс. Имам тук писмо от чичо ми господин Самюъл Грифитс. Мисля, че ще ме приеме.

Когато сложи пред нея писмото, забеляза, че нейното крайно строго и напълно безразлично изражение се промени и стана не толкова дружелюбно, колкото почтително. Защото явно голямо впечатление й направи не само съобщението му, но и неговата външност и тя под око любопитно го заразглежда.

— Ще проверя дали е тук — отговори тя много по-любезно и се свърза в същото време с частния кабинет на господин Гилбърт Грифитс. Тъй като, изглежда, й отговориха, че господин Гилбърт Грифитс е зает в момента и не желае да бъде тревожен, тя настоя:

— Тук е братовчедът на господин Гилбърт, господин Клайд Грифитс. Той има писмо от господин Самюъл Грифитс. — След това каза на Клайд: — Няма ли да поседнете? Сигурна съм, че господин Гилбърт Грифитс след малко ще ви приеме. В момента е зает.

И Клайд, забелязал необикновеното уважение, с което се отнасяха към него — форма на уважение, която не му бе оказвана още никога в живота, — се почувства странно трогнат. Като си помислеше, че е пръв братовчед на това заможно и влиятелно семейство! Тази огромна фабрика! Толкова дълга и широка, и висока, както беше видял — цели шест етажа! И както вървеше по отсрещния бряг на реката преди малко, видя през няколко отворени прозореца цели стаи, пълни с усърдно работещи момичета и жени. И това го развълнува въпреки волята му. Защото някак си високите червени стени на сградата внушаваха енергия и много материален успех — успех от този вид, на който почти нищо не липсва, доколкото Клайд можеше да прецени.

Той гледаше сивите измазани стени на тази външна чакалня, надписа на вътрешната врата, който гласеше „Акц. д-во за яки и ризи «Грифитс». Предс. Самюъл Грифитс, секр. Гилбърт Грифитс“, и се чудеше как ли е там, какъв ли ще е Гилбърт Грифитс — студен или сърдечен, дружелюбен или не.

А после, както седеше там и размишляваше, жената изведнъж се обърна към него и забеляза:

— Сега можете да влезете. Кабинетът на господни Гилбърт Грифитс е в самото дъно на този етаж, откъм реката. Кой да е от чиновниците вътре ще ви упъти.

Тя се привдигна, сякаш за да му отвори вратата, но Клайд, доловил намерението й, бързо мина край нея.

— Не се тревожете. Благодаря — каза той с най-топла признателност, отвори стъклената врата и пред погледа му се разкри помещение, където имаше много повече от сто души служещи, главно млади мъже и млади жени. И всички бяха явно задълбочени в работата пред тях. Повечето имаха зелени козирки над очите. Всичките мъже бяха с къси престилки или сложени върху ризите наръкавници. Почти всички млади жени бяха с чисти и привлекателни рокли от оксфорд или канцеларски престилки. А от двете страни на това централно пространство, където нямаше никакви прегради и което се крепеше от кръгли бели колони, имаше кабинети, означени с имената на разни второстепенни началници и длъжностни лица на дружеството — господин Смили, господин Латч, господин Готбой, господин Бърки.

Понеже телефонистката бе казала, че господин Гилбърт Грифитс е в самото дъно, Клайд без много колебание мина през оградения проход нататък, където на една полуотворена врата прочете „Г. Гилбърт Грифитс, секр.“. Той се спря, подвоуми се дали да влезе, или не, сетне почука. Веднага рязък пронизителен глас извика: „Влез!“, той влезе и се озова, пред младеж, който изглеждаше малко по-дребен, малко по-стар и положително много по-студен и по-обигран от самия него — накъсо казано, такъв младеж, какъвто Клайд би искал да види себе си: вещ в административната дейност, властен и експедитивен. Облечен беше, както Клайд веднага забеляза, със светлосив костюм с крещящ десен (наближаваше пак пролет). Косата му, малко по-светла, отколкото на Клайд, бе вчесана и зализана почти съвсем гладко назад от слепоочията и челото, а очите, които Клайд усети да се впиват в него в момента, когато отвори вратата, бяха бледо, воднисто, възсивозелено-сини. Беше с големи очила с рогови рамки, които слагаше само когато бе на бюрото си, и очите, взиращи се през тях, бързо огледаха Клайд и си взеха бележка за всичко от обувките до кафявата мека шапка, която носеше в ръка.

— Предполагам, вие сте моят братовчед — ледено подхвърли той, когато Клайд се доближи и спря: слаба и положително не много благосклонна усмивка играеше на устните му.

— Да — отговори Клайд, стреснат и объркан от този сдържан, кажи-речи, смразяващ прием. В същия миг разбра, че надали би могъл да изпитва същата почит и уважение към братовчед, каквато изпитваше към чичо си, чиито извънредни способности бяха създали това тежко предприятие. По-скоро дълбоко в душата си чувстваше, че този млад мъж — само наследник на голямата фабрика и нищо повече — се държи с важност и високомерие, каквито нямаше да бъдат възможни без вещината на баща му преди него.

В същото време претенциите му за някакво внимание тук бяха тъй неоснователни и нищожни и той бе тъй благодарен за всяко нещо, което биха направили за него, че вече се чувстваше много задължен и се помъчи да изрази на своите устни най-приветливата и най-предразполагащата си усмивка. Ала Гилбърт Грифитс като че ли веднага взе това за проява на нахалство, което не можеше да се търпи у някакъв братовчед, особено такъв, който търси услуга от него и баща му.

Обаче тъй като баща му си беше направил труда да се заинтересува от този братовчед и поставил Гилбърт пред свършен факт, той продължаваше кисело да се усмихва и мислено да го проучва, докато устата му произнасяше:

— Така и смятахме, че ще пристигнете днес или утре. Пътувахте ли добре?

— О, да, много — отговори Клайд, малко смутен от този въпрос.

— Значи, вие смятате, че бихте искали да научите нещо за производството на яки, така ли? — Тонът и държането на Гилбърт бяха пропити от крайна снизходителност.

— Имам голямо желание да науча нещо, което би ми дало възможност да напредна, да си създам някакво бъдеще — отговори Клайд сърдечно и с желание колкото може повече да умилостиви младия си братовчед.

— Да, баща ми ми разправи за разговора си с вас в Чикаго. От това, което ми е казал, мога да заключа, че не разполагате с голям практически опит в никоя област. Вие не разбирате от счетоводство, нали?

— Не — отговори Клайд с известно съжаление.

— Нито сте стенограф или нещо подобно?

— Не, господине, не съм.

Когато казваше това, Клайд най-остро съзнаваше, че ужасно много му липсват каквито и да било знания. А Гилбърт Грифитс го изгледа сега тъй, сякаш кандидатурата му бе съвършено безнадеждна от гледна точка на тяхното предприятие.

— Е, струва ми се, най-доброто, което можем да направим с вас — продължи той, като че ли баща му не беше му наредил какво точно трябва да се направи в този случай, — е да ви пратим в отдела за декатиране. Точно там започва производственият процес и за вас би било добре да го изучите от долу до горе. После, когато видим как се справяте там долу, ще бъде малко по-лесно да решим какво да ви правим. Ако имахте някаква подготовка за канцеларска работа, можехме да ви използваме тук горе. — При тези думи лицето на Клайд се издължи и Гилбърт го забеляза. Това му достави удоволствие. — Но с каквото и да се занимавате, никак няма да е лошо да изучите практическата страна на работата — добави той доста хладно. Не че искаше някак да утеши Клайд, просто го спомена като факт. И понеже Клайд не каза нищо, продължи: — Смятам, че най-умно ще е, преди да се опитате да правите нещо тук, да се настаните някъде. Още не сте си намерили стая, нали?

— Не, аз току-що пристигнах с обедния влак — отвърна Клайд. — Бях малко мръсен, та отидох в хотела да се поизмия и поизчистя. Мислех да си потърся стая след това.

— Да, правилно. Само че недейте си търси стая. Ще наредя на нашия управител да ви настани в някой добър пансион. Той познава града по-добре от вас. — Мисълта на Гилбърт беше, че в края на краищата Клайд е пръв братовчед и не би било редно да живее в каква да е квартира. Същевременно много държеше Клайд да не си помисли, че семейството го е много грижа къде ще живее сродникът, както си и беше, доколкото го виждаше той. Накрая стигна до заключението, че може лесно да му се даде такава служба и да го контролира по такъв начин, че да не стане много важен за никого в никое отношение — за баща му, за семейството, за всички, които работят тук.

Той посегна към звънеца на писалището си и го натисна. Появи се спретнато, много сериозно и сдържано момиче със зелена рокля от оксфорд.

— Повикайте тук господин Хуигъм.

Девойката изчезна и след малко влезе нервен, умерено пълен мъж със среден ръст, който имаше много напрегнат вид. Беше към четиридесетгодишен, потиснат и неуверен, и любопитно и подозрително се заоглежда наоколо, сякаш се чудеше каква ли нова неприятност го очаква. Главата му, както Клайд веднага забеляза, като че непрекъснато увисваше напред, а в същото време той отправяше поглед към хората тъй, сякаш в действителност би предпочел да не вдига очи.

— Хуигъм — заговори властно младият Грифитс, — това е Клайд Грифитс, наш братовчед. Нали си спомняте, аз ви говорих за него.

— Да, господине.

— Ще трябва засега да го сложите в отдела за декатиране. Можете да му покажете в какво ще се състои неговата работа. После няма да е зле да помолите госпожа Брейли да му покаже къде може да си намери стая. — Всичко това бе обсъдено и уговорено между Гилбърт и Хуигъм преди седмица, но той го казваше сега като нещо, хрумнало му в момента. — И не е зле да дадете името му на контрольора и да му кажете, че той започва работа утре сутрин, нали?

— Да, господине — почтително се поклони Хуигъм. — Има ли още нещо?

— Не, това е всичко — бързо отсече Гилбърт. — Вървете с Хуигъм, господин Грифитс. Той ще ви каже какво да правите.

Хуигъм се обърна.

— Ако обичате да дойдете с мен, господин Грифитс — подкани той почтително, доколкото можа да схване Клайд (въпреки снизходителната нотка в държането на братовчед му!), и излезе, последван от Клайд.

А младият Гилбърт пак така бързо се зае с работата си, като същевременно поклащаше глава. Мислено той си каза в този момент, че в умствено отношение Клайд не надминава вероятно един добър пиколо в градски хотел. Иначе защо ще идва тук по този начин. „Интересно, какво смята, че ще прави тук? — продължаваше да разсъждава той. — Какво смята да постигне?“

А Клайд, докато вървеше след господин Хуигъм, мислеше каква чудесна длъжност заема господин Гилбърт Грифитс. Без съмнение идва и си отива, когато пожелае — пристига в канцеларията късно, тръгва си рано и живее някъде в този много интересен град с родителите и сестрите си, в прекрасна къща… разбира се. А ето че на него, първия братовчед на Гилбърт и племенник на богатия чичо, му отреждат да работи в най-маловажния отдел на огромното предприятие.

Въпреки всичко, щом се махнаха от присъствието, погледа и слуха на господин Гилбърт Грифитс, той донякъде се отърси от това настроение и се разсея с вида и шума на грамадната фабрика. Защото тук, на същия този етаж, но оттатък просторното помещение на канцеларията, имаше друго, още по-голямо помещение, пълно със сложени в редици сандъци с не повече от пет фута широки проходи помежду, съдържащи, както Клайд виждаше, грамадни количества яки, опаковани в малки картонени кутии според размерите. Тези сандъци се пълнеха наново и наново от носачи, които докарваха нови кутии от опаковъчното отделение с големи дървени колички, и също така бързо се опразваха от експедитори, които бутаха пред себе си други малки колички и изпълняваха поръчки по копия от фактури в ръце.

— Никога ли не сте работили във фабрика за яки, господин Грифитс? — забеляза господин Хуигъм доста по-оживено, след като се освободи от присъствието на Гилбърт Грифитс. Клайд веднага забеляза обръщението „господин Грифитс“.

— Не, не съм — побърза да отговори той. — Никога не съм работил нищо подобно.

— Но се надявате да изучите с течение на времето цялото производство, предполагам. — Той говореше и вървеше напред по един от дългите проходи, но Клайд го забеляза да хвърля хитри погледи на всички страни.

— Бих искал — отговори той.

— Тая работа е по-сложна, отколкото смятат някои, макар и да чувате често да се говори, че нямало какво да се учи.

Господин Хуигъм отвори друга врата, прекоси мрачен коридор и влезе в трето помещение, пълно със сандъци като второто и всеки сандък накамарен с топове бял плат.

— Не вреди да знаете нещичко за това, щом ще започнете в отдела за декатиране. Това е платът, от който се кроят якичките, самите яки и подплатата. Наричаме ги „парчета“. Всеки такъв топ е парче. Ние ги сваляме долу в сутерена и ги декатираме, защото не могат да бъдат използвани, както са. Иначе яките ще се свиват, след като бъдат скроени. Но вие ще видите. Накисваме ги, а след това изсушаваме.

Той тържествено закрачи напред, а Клайд още веднъж си рече, че този човек в никой случай не гледа на него като на обикновен работник. Неговото „господин“ Грифитс, предположението му относно това, че Клайд щял да изучава производствения процес, също както и благоволението му да обясни за тези парчета плат, бяха вече убедили Клайд, че на него гледат като на човек, комуто се дължи поне някакво малко уважение.

Той вървеше подир господин Хуигъм, като се чудеше какво ли означава това, и скоро се намери в огромен сутерен, където стигнаха, като слязоха по стълба в края на третата зала. Тук, при светлината на четири дълги низи електрически крушки, той различи безбройни редици порцеланови вани или корита, наредени от единия до другия край по дължината на помещението и от едната външна стена до другата. В тях, очевидно във вряла вода, киснеше неизброимо количество от същите тези парчета, които беше току-що видял на горния етаж. А наблизо, на север и на юг от тези корита и успоредно с тях, също по цялата дължина на помещението (не по-малко от сто и петдесет фута), се намираха огромни сушилки или подвижни скари, заградени отгоре, отдолу и отстрани с парни тръби, между които на валци, но провесени по такъв начин, че да използват топлината на тръбите, имаше други парчета плат, но отвити, мокри, закачени, както вече описахме, и бавно движещи се по валците от източния край на помещението към западния. Това движение, както видя Клайд, бе съпроводено от страшно тракане и дрънчене на задържащи лостове, които автоматично тръскаха и придвижваха тези парчета плат от изток на запад. При това движение те изсъхваха и автоматично се навиваха в западния край на сушилните отново на топове върху дървени шпули; там имаше младеж, чието задължение бе да ги сваля от тези подвижни скари. Един младеж, както виждаше Клайд, сваляше парчетата от две такива линии в западния край, а в източния край друг младеж на около неговата възраст „захранваше“ линиите: той вдигаше топове отчасти декатиран вече, но все още мокър плат, прикрепваше единия му край към няколко движещи се куки и следеше платът бавно и правилно да се развива и да ляга върху сушилката по цялата дължина на линията. Щом топът свършеше, младежът закачваше друг.

Между всеки две редици корита в центъра на помещението имаше огромни въртящи се сепаратори или сушилки, в които се слагаха тези парчета плат, след като се декатираха двадесет и четири часа в коритата, и от тях центрофужно се извличаше колкото може повече вода, преди да бъдат проснати върху сушилните.

В първия миг Клайд не можа да схване много повече от чисто физическата характеристика на помещението: шума, горещината, парата, напрежението, с което десетина мъже и момчета се занимаваха с различните операции. Всички без изключение бяха само по долни ризи без ръкави, стари панталони, стегнати с колан на кръста, с платнени обувки с гумени подметки на босите крака. Водата и царящите в помещението влага и горещина, изглежда, правеха необходимо подобно облекло.

— Това е отделението за декатиране — забеляза господин Хуигъм, когато влязоха. — Не е чак толкова приятно, както някои от другите, но производственият процес започва именно тук. Кемърър! — извика той.

Към тях се приближи нисичък, набит, широкогръд мъж с бледо пълно лице и бели, яки наглед ръце, облечен с мръсни, смачкани панталони и фланелка без ръкави. Както Хуигъм пред Гилбърт, така и той се държеше много смирено пред Хуигъм.

— Това е Клайд Грифитс, братовчедът на Гилбърт Грифитс, за когото ти говорих миналата седмица, помниш ли?

— Да, господине.

— Той ще започне работа тук долу.

— Да, господине.

— Запиши го в твоя списък. Ще започне редовно с другите.

— Да, господине.

Господин Хуигъм, както забеляза Клайд, държеше главата си по-високо и говореше по-твърдо и властно, отколкото досега. Тука имаше вид на началник, а не на подчинен.

— При нас всички започват работа в седем и половина сутрин — продължи той да осведомява Клайд, — но се явяват малко по-рано, към седем и двадесет или нещо такова, за да имат време да се преоблекат и отидат при машините. Сега, ако искате, преди, да си отидете, господин Кемърър ще ви покаже какво ще трябва да правите утре. Това може да ви спести малко време. Или пък го оставете за утре, ако искате. На мен ми е все едно. Само че, ако дойдете пак при телефонистката на главния вход към пет и половина, ще наредя госпожа Брейли да ви чака там. Тя ще ви помогне да се настаните. Аз няма да бъда там, но попитайте телефонистката за нея. Тя ще знае. — Той се обърна и добави: — Е, сега ще ви оставя.

Той наведе глава и тръгна да си върви, тъкмо когато Клайд започна:

— Много ви благодаря, господин Хуигъм…

Вместо да отговори, той махна безразлично с ръка и пое между коритата към западната врата. Веднага господин Кемърър, все още явно нервен и уплашен, заговори:

— О, не се тревожете за това, което ще трябва да правите, господин Грифитс. За начало утре ще ви оставя само да сваляте парчетата от горния етаж. Но ако имате някакви по-стари дрехи, по-добре сложете тях. Костюм като тоя няма дълго да изтрае тук. — Той огледа много спретнатия, макар и не скъп костюм на Клайд със странен поглед. Неговото поведение, съвсем както и това на господин Хуигъм преди него, бе смесица от несигурност и много малко повелителност в случая с Клайд — крайна почтителност и все пак известно тайно съмнение, което само времето можеше да разреши. Явно, не беше малко нещо да си Грифитс тук, дори и когато си братовчед и може би не чак толкова добре дошъл за влиятелните му роднини.

След първото впечатление и като си помислеше какви са били, общо взето, мечтите му във връзка с тази фабрика, Клайд бе склонен да се разбунтува. Защото мъжете и младежите, които видя тук, бяха по негова преценка и на пръв поглед доста по-долу от този тип, който се беше надявал да намери — далече не тъй умни, нито будни, както служещите в „Юниън лийг“ и в „Грийн Дейвидсън“. И нещо по-лошо: стори му се, че са много по-смачкани от живота, лукави и невежи — направо някакви автомати. А техните очи, когато влезе с господин Хуигъм, макар и да се преструваха, че не гледат, както му се стори на Клайд, много добре забелязваха всичко, каквото става. Наистина той и господин Хуигъм бяха в центъра на всичките им потайни погледи. Същевременно тяхното оскъдно и практично облекло разнищи с един удар всеки помисъл за изисканост във връзка с работата му тук. Колко жалко, че липсата на подготовка не му позволяваше да бъде назначен на канцеларска служба или нещо подобно на по-горния етаж!

Той тръгна подир господин Кемърър, който си направи труда да обясни, че това са коритата, в които платът се накисва от вечер за декатиране… това — центрофужните сушилки… това — скари за сушене. После му каза, че може да си върви. А беше още само три часът.

Той излезе през най-близката врата и когато се озова вън, поздрави себе си, че е на работа в това голямо дружество, макар и да се чудеше в същото време дали ще задоволи изискванията на господин Кемърър и господин Хуигъм. Ами ако не сполучи? Ако не съумее да устои на всичко това? Работата е доста тежка. Е, в най-лошия случай, както си мислеше сега, може да се върне в Чикаго или, да речем, да отиде в Ню Йорк и да си намери работа.

Но защо Самюъл Грифитс не благоволи да го приеме и да го поздрави с „добре дошъл“? Защо младият Гилбърт Грифитс се усмихваше тъй скептично? И що за жена е тази госпожа Брейли? Дали постъпи умно, като дойде тук? Дали семейството ще направи нещо за него, след като е вече тук?

В този размисъл той продължи бавно по Речната улица, където имаше редица други фабрики, после сви на север по още няколко улици пак с фабрики — за тенекиени изделия, кошничарско производство, голям завод за прахосмукачки, предприятие за килими и други такива, — докато се озова накрая пред мизерен бедняшки квартал, подобен на който, колкото и да беше малък, не бе виждал другаде, освен в Чикаго и Канзас сити. Сиромашията и социалната му несъвместимост и жестокост (всичко тук говореше само за човешката мизерия) така го възмутиха и потиснаха, че веднага се върна и след като прекоси Мохок по друг мост, по на запад, скоро се намери в район, който бе коренно различен — тук пак се заредиха също такива домове, на каквито се беше възхищавал, преди да тръгне към фабриката. А като продължи към юг, излезе пак на същия широк булевард с две редици дървета, който бе видял преди, самият външен вид на който подсказваше, че това е главната жилищна улица на Ликъргъс. Бе тъй широка и добре павирана и тук се редяха такива прелестни къщи! Изведнъж Клайд много живо се заинтересува от обитателите на тази улица, защото веднага му дойде наум, че е твърде вероятно чичо му Самюъл Грифитс да живее именно тук. Къщите, почти всички, бяха във френски, италиански или английски стил и при това прекрасни копия на различни епохи, макар той и да не го знаеше.

Поразен от тяхната красота и размери, Клайд вървеше напред, като се заглеждаше ту в една, ту в друга и се питаше в коя ли от тях, ако тя е тук, живее чичо му, дълбоко развълнуван от значението, което можеше да има такова богатство. Какво превъзходство и снизхождение трябва да изпитва братовчед му Гилбърт, когато излиза от някаква такава къща сутрин.

Сетне се спря пред една от тези къщи заради дърветата, пътеките, скоро прекопаните лехи, макар още без цветя, големия гараж отзад, големия водоскок отляво на сградата, както беше застанал срещу нея, в центъра на който имаше фигура на момче, прегърнало лебед, а вдясно, на моравата, чугунен елен, преследван от чугунени кучета; почувства особен прилив на възхищение и очарование от величествеността на това жилище, което бе в леко изменен староанглийски стил, и попита непознат минувач — човек на средна възраст, доста оръфан, с вид на работник:

— Чия е тая къща, господине?

А човекът отговори:

— Ами че това е домът на Самюъл Грифитс! Същият, дето притежава голямата фабрика за яки отвъд реката.

Клайд изведнъж се изправи, сякаш полян със студена вода. Неговият чичо! Неговият дом. Тогава това беше един от неговите автомобили, дето стоеше пред гаража в дъното. А през отворената врата на гаража се виждаше още един.

Наистина в незрялата му и съвсем непрогледнала душа това внезапно пробуди настроение, каквото предизвикват рози, благоухания, светлини и музика. Каква красота! Какво охолство! Кой член на собственото му семейство е някога сънувал, че чичото живее така! Какво великолепие! А неговите родители така нещастни… така бедни, четат проповеди по улиците на Канзас сити, а без съмнение и в Денвър. Ръководят мисия! И макар че досега нито един член от чичовото му семейство с изключение на нелюбезния братовчед не си беше направил труда да го посрещне (пък и Гилбърт само във фабриката) и че с такова равнодушие го бяха назначили да върши тази черна работа, въпреки всичко самочувствието му се повиши и Клайд се развесели. Защото в края на краищата не беше ли и той Грифитс, пръв братовчед и племенник на двете най-важни лица, които живееха тук, и сега беше все пак на някаква служба при тях? Нима не трябва това да означава някакво бъдеще, по-добро, отколкото си е представял досега? Защото достатъчно е само да помисли човек кои са Грифитсови тук, противопоставени на онова, „каквото“ са Грифитсови, да кажем, в Канзас сити… или в Денвър. Каква огромна разлика! Нещо, което трябва колкото може по-грижливо да се крие. И в същия миг веднага пак се умърлуши: ами ако, да речем, Грифитсови тук — чичо му или братовчедът, или някой техен приятел или пълномощник — съберат сведения за родителите му и за неговото минало? Божичко! Историята с онова убито дете в Канзас сити! Жалкият, окаян живот на родителите му! Еста! Лицето му мигновено се издължи, мечтите му съвсем се помрачиха. Ами ако се досетят! Ами ако доловят нещо!

Ах, дявол да го вземе… Кой е той в края на краищата? И какво всъщност представлява? На какво може да се надява от един великолепен свят като този, ако разберат защо си е направил труда да дойде тук?

Малко отвратен и потиснат, Клайд се обърна и тръгна обратно, защото неочаквано почувства, че не представлява съвсем нищо.