Теодор Драйзер
Американска трагедия (21)

II

Главата на Ликъргъския клон от семейството Грифитс, сравнен с бащата на клона му от Канзас сити, беше извънредно внушителен. Противно на по-ниския си и по-объркан брат от мисията „Вратите на надеждата“, когото не беше дори и виждал от тридесет години, той беше малко по-висок от среден ръст, много добре сложен, сравнително строен, с проницателен поглед и рязък както в движението, така и в приказките си. Отдавна свикнал да си пробива сам пътя и разбрал от усилията и резултатите, че надминава по находчивост и търговски способности средното равнище, навремени беше склонен да проявява нетърпимост към онези, които не бяха като него. Не се държеше свадливо или неприятно, но винаги се стремеше да си дава спокоен и безпристрастен вид. И си казваше, за да извини предвзетостта си, че цени себе си само според преценката, която хората дават на него и на всички други, преуспели като него.

Пристигнал в Ликъргъс преди около двадесет и пет години с малък капитал и твърдо решение да го вложи в предложеното му ново предприятие за производство на яки, Самюъл Грифитс постигна успех, който надмина най-дръзките му предвиждания. И естествено това ласкаеше неговата суетност. Сега, двадесет и пет години по-късно, той живееше с жена си и децата си в една от най-хубавите и построени с най-голям вкус богатски къщи в Ликъргъс. Смятаха ги също така за едно от най-добрите семейства по тези места — ако не най-старото, поне едно от най-консервативните, почтени и преуспяващи. Двете му по-малки деца (голямата дъщеря трябваше да се изключи) бяха в челните редици на по-младото и по-весело общество и досега не се беше случило нищо, което да разклати или урони доброто му име.

При завръщането си от Чикаго този ден, след като беше сключил там няколко спогодби, които означаваха делово единодушие и благоденствие поне за една година, господин Грифитс бе склонен да се чувства много добре разположен и дружелюбен спрямо целия свят. Нищо не бе помрачило пътуването му. В негово отсъствие „Дружество Грифитс за производство на яки и ризи“ бе работило също като че ли той не бе заминавал. Поръчките в момента бяха големи.

Сега, когато влезе в собствения си дом, захвърли тежката си чанта и ушитото по модата палто и се обърна, той видя онова, което бе очаквал — бързащата към него Бела. Разбира се, тя беше негова любимка, най-приятното, най-необикновено и най-изящно създание в неговите очи, което му бе подарил целият му живот: младост, здраве, жизнерадост, схватливост и обич — всичко в облика на прелестна дъщеря.

— О, татко — нежно и подкупващо извика тя, когато го видя да влиза. — Ти ли си?

— Да. Поне приличам малко на себе си за момента. Как е моето момиченце? — И той отвори обятия и стисна хвърлилата се в тях най-малка своя рожба. — Какво чудесно, жилаво, здраво момиче, бога ми! — заяви той след продължителна обичлива целувка. — И как се е държала пакостницата, докато не съм бил тук? Без лъжи тоя път.

— О, прекрасно, татко. Можеш да попиташ когото искаш. По-добра не бих могла да бъда.

— А как е майка ти?

— Добре е, татко. Горе е в стаята си. Мисля, че не те е чула, когато влезе.

— А Майра? Върнала ли се е вече от Олбъни?

— Да. Тя е в стаята си. Ей сега я чух да свири. То и аз се върнах едва преди малко.

— А-ха! Пак си миткала! Зная те аз тебе!

Той добродушно й се закани с пръст, а Бела увисна на едната му ръка и в крак с него заизкачва стълбите към горния етаж.

— О, не, не съм миткала — лукаво и галено гукаше тя. — Виж как се заяждаш с мен, татко! Само се отбих за мъничко при Сондра. И само си представи, татко! Те щели да се откажат от вилата си на Грийнууд и да си построят голямо хубаво бунгало горе на Дванайсетото езеро още тая година. И господин Финчли щял да купи голяма моторница за Стюърт и щели да живеят там идущото лято, може би цялото време, от май до октомври. И Кранстън може би също.

Господин Грифитс отдавна бе свикнал с хитрините на по-малката си дъщеря и сега се заинтересува не толкова от онова, което тя искаше да му внуши — че Дванадесетото езеро е по-привлекателно от светска гледна точка, отколкото Грийнууд, — колкото от факта, че Финчли могат да посрещнат такива неочаквани и доста тежки разходи само от светски съображения.

Вместо да отговори на Бела, той се качи горе и влезе в стаята на жена си. Целуна госпожа Грифитс, надзърна при Майра, която дойде при вратата да го прегърне, и заговори за успехите, донесени от пътуването си. По това как прегърна жена си човек можеше да заключи, че между тях цари сговор и разбирателство, няма никакви разногласия, а по това как поздрави Майра — че дори да не съчувства на нейните настроения и гледища, не лишава и нея от щедрата си обич.

Докато си приказваха, госпожа Трюсдейл съобщи, че масата е сложена, и влезе Гилбърт, който бе довършил тоалета си.

Слушай, татко — рече той. — Има едно интересно нещо, за което бих искал да поприказвам с теб утре сутрин. Може ли?

— Добре, ще бъда във фабриката. Ела към пладне.

— Хайде сега всички долу, че вечерята ще изстине — строго ги смъмри госпожа Грифитс и Гилбърт незабавно се обърна и се запъти натам, последван от стария Грифитс с Бела, която все още беше под ръка с него. Подир тях вървяха госпожа Грифитс и Майра, излязла от стаята си и присъединила се към другите.

Щом насяда около масата, семейството заговори на злободневни местни теми. Защото Бела, която беше главният източник на клюки в къщата (тя носеше повечето от училище „Снедекър“, където всички светски новини като че ли проникваха най-бързо), изведнъж съобщя:

— Можеш ли да си представиш, мамо? Розета Никълсън, тая племенница на госпожа Дистън Никълсън, дето беше дошла тук миналото лято от Олбъни… нали помниш, беше дошла вечерта на градинския празник на училището ни тука на нашата морава… младото момиче с жълтата коса, синеоко и кривогледо… баща му има големия магазин за бакалски стоки на едро… та то се сгодило за тоя Хърбърт Тякъм от Ютика, дето гостува миналото лято на госпожа Ламбърт. Ти не го помниш, ама аз помня. Беше висок, чернокос и малко чудноват; и ужасно бледен, но много хубав — същински филмов герой!

— Ето ви и друго двайсет, госпожо Грифитс — хапливо и предизвикателно подхвърля на майка си Гилбърт. — Делегация от елитното училище на госпожици Снедекър посещава тайничко кината, за да се осведомява от време на време за най-новите герои.

Изведнъж Грифитс-старши забеляза:

— Тоя път в Чикаго ми се случи нещо неочаквано, което, струва ми се, ще бъде много интересно за всички ви.

Дойде му наум как преди два дена случайно бе срещнал в Чикаго, както после разбра, най-големия син на по-малкия си брат Ейса. А също и до какво заключение бе стигнал за него.

— О, какво е то, татко? — веднага заразпитва Бела. — Хайде, кажи ми го!

— Разправяй, да чуем голямата новина, татко — добави Гилбърт, който поради благосклонността на баща си винаги се държеше много свободно и интимно.

— Ами, докато бях в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго, запознах се с един младеж, наш роднина, братовчед на трима ви, деца, най-големия син на брат ми Ейса, който сега е в Денвър, както разбрах. Не съм го виждал, нито ми е писал вече тридесет години. — Той замълча и се замисли, сякаш не можеше да реши нещо.

— Да не е този, дето е проповедник някъде, татко? — попита Бела, като вдигна към него очи.

— Да, проповедникът. Поне така зная, че е бил проповедник за известно време, когато се отдели от нас. Но син му ми каза, че се е отказал от това сега. Имал си нещо в Денвър… май че някакъв хотел.

— Но как изглежда син му? — попита Бела, която познаваше само такива докарани и солидни наглед младежи и мъже, с каквито сегашното обществено положение и родителският надзор й позволяваха да общува, и поради това бе много заинтригувана. Син на собственик на хотел на Запад!

— Братовчед ли? На колко е години? — веднага се заинтересува Гилбърт и поиска да узнае нещо за неговия характер, положение и способности.

— Ами, струва ми се, че е много интересен младеж — продължи Грифитс нерешително, с известно колебание, понеже до този момент не бе успял да определи истинското си впечатление от Клайд. — Доста привлекателен и с добро държане… бих казал, горе-долу на твоята възраст, Гил, и доста прилича на теб… много прилича… същите очи и уста, брадичка. — Той загледа изпитателно сина си. — Като че ли е малко по-висок и изглежда малко по-слаб, макар и да не вярвам наистина да е.

При мисълта за братовчед, който прилича на него — може би не по-малко привлекателен във всяко отношение от самия него — и носи същото име, Гилбърт изтръпна и се понаежи. Защото тук, в Ликъргъс, до този ден той беше известен и благосклонно гледан като единствен син и вероятен наследник на директорското място в предприятието на баща му, както и поне на една трета от състоянието, ако не и повече. А сега, ако по някакъв начин се узнае, че има сродник, братовчед на негова възраст, който прилича на него и действа като него, дори… — той настръхна при тази мисъл. И веднага реши (психологична реакция, която не разбра и с която не можа много добре да се справи), че не го харесва… че не може да го хареса.

— С какво се занимава той сега? — полита младият Грифитс с рязък и доста кисел тон, макар и да се опита да избегне втория елемент в гласа си.

— Е, не е кой знае каква работа, бих казал — усмихна се замислено бащата. — Засега е само пиколо в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго, но е много приятно и възпитано момче според мен. Много ми хареса. Всъщност, понеже ми каза, че нямал големи изгледи да напредне, където е, и че би искал да се залови за някаква работа, която ще му даде по-голяма възможност да направи и да стане нещо, казах му, че ако иска да дойде тук и да си опита късмета при нас, бихме направили нещичко за него — поне да му дадем възможност да покаже на какво е способен.

Не беше имал намерение да се издаде веднага, че толкова много се е заинтересувал от племенника си — смятал бе да почака и да го пообсъди при различни случаи и с жена си, и със сина си, но понеже случаят като че ли му го представи сам, заговори. А сега, след като го направи, беше много доволен, защото поради голямата прилика на Клайд с Гилбърт наистина му се искаше да направи нещо за племенника си.

Но Гилбърт се ежеше, докато Бела и Майра, противно на госпожа Грифитс (която винаги гледаше интересите на единствения си син, дори предпочиташе да няма кръвни роднини или каквито и да било други съперници), доста се въодушевиха от тази идея. Един братовчед, който носеше името Грифитс, хубав и горе-долу на една възраст с Гилбърт, и който според думите на баща им беше доста приятен и с добри обноски — това се хареса на Бела и Майра, докато госпожа Грифитс, забелязала лицето на Гилбърт да се помрачава, не се зарадва чак толкова. Гилбърт нямаше да е доволен. Но от уважение към авторитета на мъжа си и вещината му във всяко отношение сега тя замълча. Но не и Бела.

— О, ти ще го назначиш на работа, нали, татко? — реши тя. — Това е интересно. Надявам се, че е по-хубав от другите ни братовчеди.

— Бела! — смъмри я госпожа Грифитс, а Майра си спомни един недодялан вуйчо и братовчед, които преди няколко години им бяха дошли на гости от Върмонт, и многозначително се усмихна.

В същото време Гилбърт, искрено ядосан, се бореше вътрешно против това хрумване. Изобщо не можеше да го разбере.

Разбира се, ние не връщаме тия, които искат да дойдат да работят при нас и да научат нашия занаят — подхвърли той рязко.

— Знам, знам — отвърна баща му. — Поне братовчеди и племенници не връщаме. Освен това ми се видя много схватлив и амбициозен. Няма да ни навреди кой знае колко, ако позволим поне на един от нашите сродници да дойде тук и да покаже какво може. Не виждам защо да не го вземем на работа, както всеки друг.

— Струва ми се, че на Гил не му харесва да има в Ликъргъс някой друг със същото име и да прилича на него — хитро забеляза Бела с известно коварство, за да отмъсти за вечните критики на брат си.

— Ах, какви глупости! — ядно й се сопна Гилбърт. — Защо не кажеш някога нещо умно? Какво значение има за мене дали носи същото име, или не… или пък дали прилича на мен? — В този миг той имаше особено кисел вид.

— Гилбърт — с укор се обърна към него майка му. — Как можеш да говориш така? И при това на сестра си?

— Е, не искам да правя нищо във връзка с този младеж, ако това стане причина за разправии тука — продължи Грифитс-старши. — Зная само, че баща му никога не е бил много практичен и се съмнявам Клайд да е имал някога истински случай да се прояви. — Син му трепна, когато го чу да нарича братовчед му тъй дружелюбно и интимно на малко име. — Единствената ми мисъл, когато му предложих да дойде тук, беше да му дам възможност да стъпи на крака. Нямам никаква представа дали ще успее, или не. Може да напредне, а може и да не напредне. Ако не сполучи… — Той махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Ако не сполучи, разбира се, ще трябва да го изхвърлим.“

— Да, аз мисля, че това е много мило от твоя страна — любезно и дипломатично забеляза госпожа Грифитс. — Надявам се, че той ще оправдае надеждите ти.

— А има и нещо друго — добави дълбокомислено и поучително Грифитс. — Не желая тоя младеж, докато е на служба при мен и само защото е мой племенник, да бъде гледан по-различно от всеки друг служещ във фабриката. Той идва тук да работи, а не да играе. И докато е тук и се опитва да си спечели положение, не желая да му оказвате никакво внимание в обществено отношение, съвсем никакво. Във всеки случай той не е такова момче, че да иска да ни се натрапва… поне така ми се видя, и няма да дойде тук с някаква представа, че трябва да бъде поставен на равна нога с нас. Това би било глупаво. По-нататък, ако се покаже наистина достоен, че може да се грижи за себе си, знае си мястото и не се тика пред другите и ако някой от вас пожелае да му окаже някакво малко внимание, е, и тогава няма да е късно да пообмислим, но не преди това.

В това време слугинята Аманда, помощничка на госпожа Трюсдейл, прибираше чиниите от вечерята и се канеше да поднесе десерта. Но понеже господин Грифитс рядко ядеше десерт и обикновено използваше това време, освен ако имаше гости, да преглежда някои борсови и банкови книжа, които държеше в малко писалище в библиотеката, той бутна и сега стола си, стана, извини се пред семейството и влезе в библиотеката, която беше до всекидневната. Другите останаха.

— Бих искала да го видя как изглежда, а ти? — каза Майра на майка си.

— И аз. И се надявам, че ще оправдае всичките надежди на татко ти. На татко ти ще му е много криво, ако излезе другояче.

— Не я разбирам тая работа — забеляза Гилбърт, — да докарва нови хора, когато ни са много и тия, дето ги имаме. А освен това представете си какви приказки ще плъзнат тук, ако се разбере, че нашият братовчед е бил само пиколо, преди да дойде тук!

— Е, няма никаква нужда да го узнаят, нали? — каза Майра.

— Така ли? Ами какво ще му попречи да разправя за това… освен ако му кажем да си мълчи… или да дойде някой, който го е виждал там. — В очите му пламна злоба. — Поне се надявам, че ще си мълчи. Положително не би било много хубаво за нас тук!

А Бела добави:

— Надявам се, че не е тъп като двете момчета на вуйчо Алън. Те са най-неинтересните, които съм виждала.

— Бела! — още веднъж я предупреди майка й.