Теодор Драйзер
Американска трагедия (2)

II

Би могло с право да се очаква, че едно семейство, представено така бегло, все ще има по-различна, донякъде по-особена история и това би се оказало вярно. В действителност споменатото семейство представляваше една от онези аномалии в психическите и социалните рефлекси и подбуди, разгадаването на която би подложило на изпитание умението не само на психолога, но и на химика и физика. Да започнем с това, че Ейса Грифитс, бащата, бе една от не дотам цялостните и уравновесени натури, рожба на обстановката и религиозната теория; не притежаваше нито интуитивна, нито съзнателна прозорливост, но все пак бе впечатлителен, а следователно и във висша степен сантиментален и лишен от всякаква практичност. Наистина трудно би било да се изясни какво точно го привлича в живота или какви са истинските отсенки на чувствата, будени от неговата сантименталност. От друга страна, както вече отбелязахме, жена му бе по-твърда по природа, но надали с по-верни или по-практични представи за действителността.

Историята на този човек и жена му не представлява интерес тук, освен доколкото засяга дванадесетгодишния им син Клайд Грифитс. Като оставим настрана известната сантименталност и екзотична склонност към романтиката, с които се отличаваше и които бе наследил повече от бащата, отколкото от майка си, този юноша виждаше нещата с по-живо и будно въображение и непрекъснато мислеше как би могъл да се издигне, ако му се представи случай; за местата, където би могъл да отиде, нещата, които би могъл да види, и колко по-различно би могъл да живее, само ако едно, друго и трето не бяха, както са. Главното нещо, което тревожеше Клайд до петнадесетата му година и дълго след това, когато си спомняше за миналото, бе, че призванието или професията на родителите му е било това жалко занятие, както вероятно го виждаха и другите. Защото тъй често в детството му, в разни градове, където родителите му ръководеха мисии или държаха проповеди по улиците — в Гранд Рапидс, Детройт, Милуоки, Чикаго, а напоследък в Канзас сити — му е било ясно, че хората, поне момчетата и момичетата, с които се срещаше, гледат извисоко на него и неговите брат и сестри, понеже са деца на такива родители. При няколко случая, съвсем против разбиранията на родителите си, които никога не одобряваха такива прояви на гняв, Клайд се беше нахвърлял да се бие с едно или друго от тези момчета. Но винаги, победен или победител, бе съзнавал факта, че работата, вършена от родителите му, не е приемлива за другите — че е жалка, нищожна. И винаги си мислеше какво ще направи, когато му се представи случай да избяга.

Защото родителите на Клайд се бяха оказали непрактични по отношение бъдещето на децата си. Те не разбираха колко е важен или съществено необходим някакъв вид практическо или професионално обучение за всяка от техните рожби. Вместо това, погълнати от приумицата да похристиянчат целия свят, не се бяха погрижили да оставят децата да учат някъде на едно място. Бяха се местили тук и там, понякога тъкмо по средата на училищен срок, поради някое по-обширно и по-подходящо поле за религиозна дейност. А имаше времена, когато работата се оказваше във висша степен недоходна и понеже на Ейса не му се удаваше да печели много пари с двете неща, от които разбираше най-много — градинарство и да събира поръчки за едно или друго изобретение, те оставаха без храна или прилични дрехи и децата не можеха да ходят на училище. Изправени пред подобни положения, каквото и да мислеха децата, Ейса и жена му ни най-малко не губеха оптимизма си или убеждаваха сами себе си, че не го губят, и хранеха непоколебима вяра в господа и намерението му да се погрижи за тях.

Комбинацията от жилище и мисия, заемана от това семейство, беше в по-голямата си част достатъчно мрачна, за да гнети всяко средно жизнерадостно момче или момиче. Това беше дълго дюкянско помещение, което обхващаше целия приземен етаж на стара, напълно безцветна и лишена от хубост паянтова постройка, разположена в тази част на Канзас сити, която лежеше на север от булевард Независимост и западно от Труст авеню, а самата уличка се казваше Бикел — много къса, започваща от Мисури авеню, малко по-дълга от нея, но не по-малко безлична. А целият квартал, в който се намираше, много леко и все пак неприятно напомняше за търговския живот, отдавна вече преместил се по на юг, ако не по на запад. Беше през някакви пет пресечки от мястото, където тези религиозни ентусиасти и проповедници устройваха два пъти седмично молитвени събрания под открито небе.

Приземният етаж на тази сграда, който гледаше с предните си прозорци към Бикел стрийт и към някакви неприветливи дворове на също такива неприветливи паянтови къщи със задните прозорци, беше преграден в предната част и образуваше зала с размери четиридесет на двадесет и пет фута, в която бяха наредени шестдесетина сгъваеми дървени стола, имаше амвон, карта на Палестина или Светата земя, а стените бяха украсени с двадесет — двадесет и пет напечатани цитата без рамки, някои от които гласяха:

„ВИНОТО Е ИЗМЕННИК, АЛКОХОЛЪТ ВЛУДЯВА И КОЙТО СЕ ПОЛЪЖЕ ПО НЕГО, НЕ Е РАЗУМЕН.“

„ВЗЕМИ ЩИТ И БРОНЯ И ДИГНИ СЕ МЕН НА ПОМОЩ.“ ПСАЛМИ 34:2.

„ВИЕ СТЕ МОИ ОВЦИ, ОВЦИ НА МОЕТО ПАСТВО; ВИЕ СТЕ ЧОВЕЦИ. ПЪК АЗ СЪМ ВАШ БОГ, КАЗВА ГОСПОД БОГ.“ ЕЗЕКИИЛ 34:31.

„БОЖЕ, ТИ ЗНАЕШ МОЕТО БЕЗУМИЕ И ГРЕХОВЕТЕ МИ НЕ СА СКРИТИ ОТ ТЕБЕ.“ ПСАЛМИ 68:6.

„АКО ИМАТЕ ВЯРА КОЛКОТО СИНАПОВО ЗЪРНО, ЩЕ РЕЧЕТЕ НА ТАЯ ПЛАНИНА: ПРЕМЕСТИ СЕ ОТТУКА ТАМ, И ТЯ ЩЕ СЕ ПРЕМЕСТИ; И НИЩО НЯМА ДА БЪДЕ ЗА ВАС НЕВЪЗМОЖНО.“ МАТЕЙ 17:20.

„ЗАЩОТО БЛИЗЪК Е ДЕНЯТ ГОСПОДЕН.“ АВДИЙ 15.

„ЗАЩОТО ЗЛИЯТ НЯМА БЪДНИНА.“ ПРИТЧИ СОЛОМОНОВИ 24:20.

„НЕ ГЛЕДАЙ ВИНОТО КАК СЕ ЧЕРВЕНЕЕ; ОТПОСЛЕ ТО ЩЕ ТЕ УХАПЕ КАТО ЗМИЯ И ЩЕ ЖИЛНЕ КАТО АСПИДА^[1].“ ПРИТЧИ СОЛОМОНОВИ 23:31-32.

Тези внушителни заклинания напомняха сребърни и златни плочи, положени върху стени от кал.

Четиридесетте фута пространство в задната част на това безинтересно помещение бяха сложно и все пак майсторски разделени на три спалнички, всекидневна, която гледаше към задния двор и дървените огради на други не по-хубави дворове; още — комбинирана кухня-трапезария с точно десет квадратни фута площ и склад за брошурите и песнарките на мисията, сандъците, куфарите и всички други притежания на семейството, от които нямаше непосредствена нужда, но които се смятаха за ценни. Тази стаичка се намираше точно зад залата на мисията и там господин и госпожа Грифитс имаха обичая да се оттеглят преди или след проповед или в моменти, когато им се струваше необходимо да се посъвещават, а понякога и за размишление или молитва.

Колко често Клайд, сестрите и по-малкото му братче бяха виждали майка си или баща си, или и двамата да увещават тук някоя заблудена или полуразкаяла се душа, дошла за съвет или помощ, но в повечето случаи за помощ. И тука понякога, когато баща му и майка му се изправяха пред най-големи финансови затруднения, човек можеше да ги намери да мислят или, както понякога казваше безпомощно Ейса Грифитс, „да се молят за изход от положението“ — доста безуспешен похват, както започна да мисли по-късно Клайд.

И целият квартал беше толкова мрачен и изпаднал, че за Клайд бе омразна дори мисълта да живее там, камо ли да участва в работа, която изисква вечно просене на помощи, както и вечни молитви и възнасяне на благодарности за поддържането й.

Госпожа Елвайра Грифитс, преди да се омъжи за Ейса, не беше нищо повече от неука щерка на земеделски стопанин, възпитана без много помисли за каквато и да било религия. Но когато се влюби в него, тя се зарази от вируса на евангелизма и прозелитизма, от който бе завладян той, и с радост и възторг го последва във всичките му начинания и приумици. Доста поласкана от съзнанието, че може да говори и пее, от способността си да въздейства и увещава и да се налага на хората със „словото божие“, както виждаше тези неща, тя беше горе-долу доволна от себе си и това я караше да продължава.

От време на време някоя малка групичка хора идваше с проповедниците в мисията им или, научила за съществуването на тази мисия от уличните им проповеди, идваше там по-после — тези чудати и душевно разстроени, объркани хорица, каквито се срещат навред. И през всичките години, докато не можеше да се разпорежда сам със себе си, Клайд бе неизбежно задължен да присъства на разни такива събрания. И винаги беше повече раздразнен, отколкото благоприятно повлиян от този тип мъже и жени, които идваха тук — повечето мъже, изхвърлени от релсите работници, безделници, пияници, нехранимайковци, разкривени и безпомощни, които като че ли се стичаха в мисията, понеже нямаше къде другаде да идат. И те винаги тържествено свидетелстваха как господ или Христос, или божията милост ги спасили от едно или друго изпитание, но никога как те спасили някой друг. И винаги баща му и майка му казваха „Амин“ и „Слава на господа“ и пееха славословия, а след това събираха пожертвования за законните разноски за залата — пожертвования, които, както той се досещаше, бяха достатъчно дребни — едва достатъчни за издръжката на разните мисии, които бяха основавали и ръководили.

Единственото нещо, което действително го интересуваше във връзка с родителите му, бе съществуването някъде на изток — в градче на име Ликъргъс, близо до Ютика, както бе узнал, на един чичо, брат на баща му, който явно се отличавал от всички тук. Този чичо (който се казвал Самюъл Грифитс) бил богат. Така или иначе, в случайни забележки, изтървани от родителите му, Клайд бе чул да се споменават различни неща, които тъкмо този чичо можел да направи за едного или другиго, стига само да искал; забележки в смисъл че той бил ловък, пресметлив търговец, че имал в Ликъргъс великолепна къща и голяма фабрика за производство на яки и ризи, в която работели не по-малко от триста души; че имал син горе-долу на една възраст с Клайд и няколко дъщери, най-малко две, и всички те сигурно, както си мислеше Клайд, живеели в разкош в Ликъргъс. Вести за това очевидно стигаха на запад по някакъв начин чрез хора, които познаваха Ейса, баща му и брат му. Както си представяше Клайд, чичо му трябваше да е нещо като Крез, който живее в безгрижие и разкош там на изток, докато тук, на запад, в Канзас сити, той и родителите му, брат му и сестрите му водят все същия, характерен за тях открай време, нещастен, еднообразен и полугладен живот.

Но за това (освен всичко, с което би могъл да си помогне сам, както бе почнал рано да съзнава) нямаше лек. Защото на петнадесет години, а дори и малко преди това, Клайд започна да разбира, че неговото образование, както образованието на сестрите и брат му, е било печално пренебрегнато. И за него би било доста трудно да превъзмогне тази пречка, като вземеше пред вид, че други момчета и момичета с повече пари и от по-добри семейства се обучават за разни специални професии. Как ли би могъл да стъпи човек на крака при такива обстоятелства? Още на тринадесет, четиринадесет и петнадесетгодишна възраст, когато започна да поглежда вестниците, които представляваха твърде светско четиво и не се допускаха в техния дом, той откри, че в най-много случаи се търсят квалифицирани работници или момчета за усвояване на занаяти, които в момента не го интересуваха много. Защото, верен на разбиранията на среден американски младеж или на общото американско отношение към живота, той смяташе, че всяка чисто физическа работа е под неговото достойнство. Какво? Да работи на машина, да реди тухли, да се учи на дърводелство, мазачество или водопроводно дело, когато момчета с нищо не по-добри от него стават писари и аптекарски помощници, книговодители, чиновници в банки, в бюра за покупко-продажба на недвижими имоти и разни такива! Не е ли унизително, жалко, както в живота, който бе водил досега, да носи вехти дрехи и да става тъй рано сутрин и да върши всичките прости неща, които трябва да вършат такива хора?

Защото Клайд бе толкова суетен и горд, колкото и беден. Беше една от онези интересни личности, които гледат на себе си като на нещо съвсем различно от другите — никога не се чувстваше съвсем и неделимо свързан със семейството, член на което беше, нито се чувстваше някак особено задължен спрямо онези, които бяха отговорни за идването му на този свят. Напротив, беше склонен да съди родителите си, не твърде рязко или сурово, но с много безпристрастно зачитане на техните качества и способности. И въпреки всичко при такава разсъдъчност в тази насока той все не съумяваше (поне до шестнадесетгодишна възраст) да установи някаква линия на поведение за самия себе си, пък и след тази възраст остана много неумел и колеблив в това отношение.

Между другото по това време у него започна да се събужда половото влечение или половата съблазън и вече много го интересуваха и тревожеха прелестите на другия пол — това, което го привличаше у момичетата и което влечеше тях към самия него. И, естествено, успоредно с това доста започна да го тревожи въпросът за собственото му облекло и външност: как изглежда той и как изглеждат другите момчета. Сега го измъчваше мисълта, че дрехите му не са добри, че не е толкова хубав, колкото би могъл да бъде, че не е тъй интересен. Какво проклето нещо е да се родиш беден, да нямаш никого, който да направи нещо за тебе, и да не си в състояние да направиш много нещо сам ти!

Колчем му се случеше да поразгледа себе си, когато се намереше пред огледало, като че ли се уверяваше, че не е чак толкова грозен: правилен, добре оформен нос, високо бяло чело, къдрава лъскава черна коса, черни и доста тъжни от време на време очи. Въпреки това фактът, че има такова нещастно семейство, че никога не е имал никакви приятели и не може да има, както го виждаше, поради работата и кръвната връзка с родителите му, сякаш все повече и повече изостряше у него някаква душевна потиснатост или меланхолия, която не му обещаваше нищо добро в бъдеще. Това го караше да се бунтува и поради това навремени да се отпуска. Заради родителите си и въпреки външността си, която бе всъщност приятна и по-подкупваща, отколкото у повечето момчета, беше склонен да тълкува неправилно любопитните погледи, които от време на време му хвърляха млади девойки с толкова различно от неговото обществено положение — презрителния и все пак доста приканващ начин, по който го поглеждаха, за да видят дали се интересува от тях, или не, дали е смел или страхлив.

И въпреки всичко, преди изобщо да спечели някакви пари, винаги си беше твърдял: „Само да имам по-прилична яка, по-скъпа риза, по-изящни обувки, хубав костюм, елегантно палто, както имат някои момчета!“ Ах, фините дрехи, удобните жилища, часовниците, пръстените, иглите за вратовръзка, с които се кичеха някои момчета! Какви контета бяха вече много младежи на негова възраст! Някои родители направо подаряват на момчетата си на неговите години коли, да се возят с тях. Човек можеше да ги види по главните улици на Канзас сити как прехвърчат насам-натам като мухи. И с хубави момичета. А той нямаше нищо. И никога не бе имал.

И все пак човек можеше да прави толкова много неща на този свят толкова хора бяха така щастливи, печелеха такива успехи! Какво трябва да направи? Накъде да се обърне? С какво да се залови и да го овладее — нещо, което да го изведе някъде? Клайд не можеше да реши. Не можеше да се установи. А тези негови чудновати родители в никой случай не знаеха достатъчно, за да го посъветват.