Теодор Драйзер
Американска трагедия (17)

XVII

По отношение на разходката с автомобил, предложена и уредена за следващата неделя от Хеглънд и неговия приятел шофьор, се наложи промяна в плана. Колата — не каква да е, а скъп Пакард — не можело да се вземе за този ден, а трябвало да се използва сега до четвъртък или петък, или всичко се осуетявало. Защото, както на всички предварително им се обясни, но без строго придържане до истината, колата принадлежеше на някой си господин Кимбарк, възрастен и много заможен човек, който в момента пътувал из Азия. Също така не беше вярно и това, че въпросният младеж е шофьор на господин Кимбарк — той беше само разхайтен, покварен син на Спарсър, управител на една от животновъдните ферми на господин Кимбарк. Този негов син, в желанието си да се покаже за нещо повече от син на управител на ферма и понеже работеше като пазач и имаше достъп до колите, бе решил да вземе най-хубавата и да се поразходи с нея.

Хеглънд бе този, който предложи да вземе участие в някое интересно пътуване с приятелите си от хотела. Но след като всички бяха поканени, се получило съобщение, че господин Кимбарк вероятно щял да се върне през следващите две седмици. И поради това Уилърд Спарсър бе решил веднага, че е най-добре да не използва вече колата. Можело изневиделица да бъде хванат поради неочаквано пристигане на господин Кимбарк. Когато изложи затруднението си пред Хеглънд, който с нетърпение чакаше тази разходка, той се присмя на страха му. Защо лък да не я използват още веднъж? Бил разпалил интереса у всичките си приятели и сега не искал да ги разочарова. Те се уговориха за следващия петък между пладне и шест часа. А тъй като Хортензия бе променила плановете си, тя реши сега да придружи Клайд, който, разбира се, беше поканен.

Обаче както Хеглънд обясни на Ратърър и Хигби, понеже ще използват колата без разрешението на собственика, трябва да се срещнат по-далечко — мъжете на една от тихите улички близо до Седемнадесета и Западния проспект, откъдето могат да продължат до мястото, където ще е по-удобно да се срещнат с момичетата, а именно на Двадесета и Уошингтън. Оттам ще тръгнат по Западния парков път и Анибаловия мост на северозапад към Харлем, Норт Канзас сити, Майнавил и нататък през Либърти и Моузби по Екселсиор Спрингз. Крайната им цел там ще бъде малък хан — „Вигвамът“ — на едва-две мили отсам Екселсиор, който е отворен през цялата година. Всъщност това е едновременно ресторант, дансинг и хотел. Един грамофон и механично пиано осигуряват необходимата музика. Групи като тяхната отивали там доста често, а Хеглънд, както и Хигли, които бяха ходили няколко пъти, го описваха като първокласно заведение. Храната била добра, пътят дотам — прекрасен. Точно под него имало рекичка, където поне лятно време можело да се гребе с лодка и да се лови риба. Зиме някои се пързаляли с кънки, когато имало лед. Положително по това време на годината — януари — пътят щял да бъде заснежен, но можело лесно да се мине, а гледката била чудесна. Имало едно езерце, недалече от Екселсиор, по това време на годината също замръзнало, и според Хеглънд, който винаги проявяваше прекалено голяма фантазия и въодушевление, могли да отидат там и да се попързалят.

— Чувате ли кой разправя за пързаляне с кънки на такъв излет? — забеляза доста цинично Ратърър, понеже от негова гледна точка такъв случай не подхождаше за никакви странични спортни занимания, а изключително за любов.

— Да ви вземат мътните! Не може човек да предложи нещо забавно, без да го съдерат от подигравки заради това! — сопна се авторът на идеята.

Единственият освен Спарсър, който страдаше от опасения във връзка с всичко това, беше Клайд. Защото от самото начало фактът, че колата, с която щяха да пътуват, не принадлежи на Спарсър, а на неговия господар, го тревожеше, почти дразнеше. Не му харесваше идеята да се вземе нещо, което принадлежи на някой друг, дори и за временно ползване. Нещо може да се случи. Може да ги заловят.

— Не мислиш ли, че е опасно да излезем с тая кола? — попита той Ратърър няколко дена преди излета, когато беше окончателно разбрал откъде и чия ще е колата.

— А, не вярвам — отговори Ратърър, който бе свикнал на такива хрумвания и хитрини и не се безпокоеше много. — Колата не я взимам аз, нито пък ти, нали? Щом той иска да я вземе, то си е негова работа. Щом ме кани да отида, ще отида. Защо да не отида? Единственото, което искам, е да ме доведе навреме обратно. Това е единственото нещо, което може да ме тревожи.

А Хигби, който се доближи в този миг, изказа същото мнение. Но Клайд продължаваше да се тревожи. Можеше нещо да се обърка; можеше да загуби службата си поради такова нещо. Но толкова увлечен беше от мисълта да се вози в такава хубава кола с Хортензия и всички други момичета и момчета, че не можеше да устои на изкушението.

Веднага след пладне в петък същата седмица неколцината участници в излета се събраха на определените места: Хеглънд, Ратърър, Хигби и Клайд на Осемнадесета и Западния проспект, близо до разпределителната гара; Майда Аксълрод, приятелката на Хеглънд, Люсил Никълъс, една от приятелките на Ратърър, и Тина Когел, приятелка на Хигби, а също и Лора Сайп, друго момиче, доведено от Тина Когел, за да го запознаят със Спарсър — на Двадесета и Уошингтън стрийт. Само защото Хортензия бе съобщила в последния момент на Клайд, че трябва да отиде до вкъщи за нещо, трябваше да минат да я вземат от Четиридесет и девета и Денеси, където живееше, но не без мърморене.

Денят — късен януарски ден — клонеше да бъде мрачен, с навъсени облаци, особено в околностите на Канзас сити. От време на време дори се канеше да завали сняг — извънредно интересна и живописна перспектива за събралите се в колата. Това им харесваше.

— Ах, дано завали! — възкликна Тина Когел, когато някой заговори за тази възможност, а Люсил Никълъс добави:

— О, толкова обичам да гледам как вали!

По Уест Блъф роуд, Уошингтън и Втора улица най-после минаха по моста Анибал към Харлем и оттам по извиващия покрай реката и сякаш охраняван от хълмове път отминаха Рандолфските възвишения и Майнавил. А след това дойдоха Моузби и Либърти, през които пътят беше по-добър, с мяркащи се интересни къщурки и голи, покрити със сняг януарски хълмове.

Клайд, който през всичките тези години тук не бе никога стигал много по-далече от Канзас сити и Канзас на запад или от първобитните и девствени гори на Суоуп парк на изток, нито някъде по-далеч от Арджънтайн от едната страна на реките Канзас и Мисури и Рандолфските възвишения от другата, беше увлечен от илюзията за пътуване, която като че ли създаваше у него всичко това — за далечно пътуване. Всичко бе тъй различно от обикновеното всекидневие! И в този случай Хортензия бе склонна да бъде много мила и любезна. Тя се сгуши до него на седалката, а когато той забеляза, че другите са вече притеглили приятелките си в нежна прегръдка и я обви с ръка и притисна до себе си, Хортензия почти не протестира. Вместо това вдигна очи и рече:

— Май ще трябва да си сваля шапката.

Другите се изсмяха. От време на време в държанието й се промъкваше нещо живо, свежо и много забавно. Освен другото беше си сресала косата по нов начин, който я правеше положително по-хубава, и нямаше търпение да се покаже пред другите.

— Ще можем ли да потанцуваме там? — попита тя общо, без да погледне някого.

— То се знае — отговори Хигби, който беше вече убедил Тина Когел да си свали шапката и я беше стиснал в прегръдките си. — Там има механическо пиано и грамофон. Ако бях се сетил, можех да взема моя корнет. Зная да свиря на него „Дикси“.

Колата се носеше с главоломна скорост по заснежения път сред бели полета. В действителност Спарсър, като се смяташе за майстор шофьор, както и истински собственик на колата в момента, искаше да види колко бързо може да я кара по такъв път.

Отдясно и отляво като тъмни кенари се мяркаха гори. Полетата останаха назад, застаналите на стража хълмове се издигаха и снишаваха на вълни. Разперило ръце плашило с изкривил се полуизгнил цилиндър плющеше на вятъра на едно място близо до пътя. Ято гарги се вдигна недалече от него и полетя направо към далечна гора, която леко се очертаваше оттатък предния план на снеговете.

На предната седалка Спарсър караше колата, седнал до Лора Сайп с вид на човек, за когото такъв великолепен автомобил е най-обикновено нещо. Той всъщност харесваше много повече Хортензия, но счете за свой дълг поне сега за сега да окаже някакво внимание на Лора. И за да не остане назад от другите по отношение на галантността, я прегърна с една ръка и продължи да кормува с другата — подвиг, който разтревожи Клайд, все още обладан от съмнения дали е било разумно да вземат колата изобщо. Можеше да пострадат всички от такова бързо каране. Хортензия се интересуваше само от факта, че Спарсър бе недвусмислено проявил интерес към нея, но той трябваше да обърне някакво внимание на Лора Сайп, ще не ще. И когато го видя да притегля Лора и да я пита надуто дали се е возила много с автомобил из Канзас сити, само се усмихна на себе си.

Обаче Ратърър забеляза това движение и побутна Люсил Никълъс, а тя на свой ред побутна Хигби, за да привлече вниманието му към проявите на нежност отпред.

— Май не си отказвате удобства там отпред, Уилърд? — подхвърли закачливо Ратърър, за да се посприятели с него.

— И как още! — весело, но без да се обърне, отговори Спарсър. — Какво ще кажеш ти, малката?

— О, мен ми е хубаво — отвърна Лора Сайп.

Но Клайд си мислеше, че от всичките момичета в компанията никоя не е наистина толкова хубава, колкото Хортензия — не можеше да се прави и сравнение. Беше дошла с рокля в червено и черно и много тъмна червена шапка с широка козирка в тон с роклята. А на лявата буза, тъкмо под начервените си устица, беше залепила миниатюрно квадратче от черна мушама, като някоя от красавиците, които бе виждала на снимки. Всъщност, преди още да започне излетът, беше твърдо решила да засенчи всички други участнички и сега ясно долавяше, че е сполучила. А Клайд от своя страна беше съгласен с нея.

Ти си най-сладкото момиче тук — пошепна той, като я прегръщаше нежно.

— Божичко, и ти ако не знаеш да се подмазваш, когато пожелаеш — рече тя високо и другите се засмяха. А Клайд леко се изчерви.

Около шест мили оттатък Майнавил колата стигна до завой в една котловинка, където имаше някаква лавка, и там Хеглънд, Хигби и Ратърър слязоха да купят, бонбони, цигари, сладолед и лимонада. Сетне дойде Либърти, а после, няколко мили преди Екселсиор Спрингз, видяха „Вигвамът“ — той беше само стара двуетажна фермерска къща, опряна в едно възвишение зад сградата. От едната страна обаче имаше по-нова и по-голяма едноетажна пристройка, в която се намираха трапезарията, дансингът и скрит зад преградка в единия край бар. Тук в голяма камина весело блещукаше огън. Долу в падината, отвъд пътя, се виждаше реката или поточето Бентън, сега съвсем замръзнало.

Ето ви я и реката! — весело извика Хигби, като помагаше на Тина Когел да слезе от колата (беше се вече доста поразгорещил от няколкото чашки, пийнати из пътя).

Всички се спряха за малко да се полюбуват на поточето, което лъкатушеше между дърветата.

— Искаше ми се тая компания да си донесе кънките и да слезе там долу — въздъхна Хеглънд, — но никой не пожела. Е, и без тях ще минем.

В това време Люсил Никълъс забеляза трепкащо пламъче, отразено в едно от прозорчетата на хана, и възкликна:

— О, вижте, вътре гори огън!

Спарсър гарира колата, всички вкупом влязоха в хана и Хигби отиде с бързи крачки при голямото, шумно, раздрънкано механическо пиано с тенекиен тон и го пусна с петцентова монета. За да оспори неговото първенство и за да се покаже, Хеглънд изтича при сложения в единия ъгъл грамофон и пусна плочата „Сивата мечка“, която намери там.

При първите звуци на тази мелодия, която всички знаеха, Тина Когел се провикна:

— О, хайде да танцуваме, искате ли? Не можете ли да спрете туй другото дрънкало? — добави тя.

— Разбира се, след като изсвири докрай — обясни със смях Ратърър. — Единственият начин да го спреш, е да не пускаш в него монети.

Но понеже в помещението влезе келнер, Хигби се зае да пита кой какво иска. Междувременно, за да блесне с чаровете си, Хортензия се изправи сред дансинга и се опита да имитира сива мечка, ходеща на задните си крака, което умееше да прави доста забавно — съвсем грациозно. А Спарсър, като я видя сама сред дансинга, побърза да привлече вниманието й върху себе си и тръгна подир нея, като се мъчеше да имитира нейните движения. Харесала неговата ловкост и нетърпелива да потанцува, Хортензия най-после изостави имитирането, протегна към него ръце и двамата живо заиграха уанстеп. Клайд, който в никакъв случай не беше толкова добър танцьор, веднага пламна от ревност — болезнена ревност. В копнежа по нея му се струваше несправедливо тя да го изоставя тъй рано — в самото начало на веселбата. Но Хортензия, заинтересувана сега от Спарсър, който като че ли беше по-обигран, не обръщаше никакво внимание на Клайд, а продължаваше да танцува с новозавоювания си обожател, при което ритмичното му майсторство тъй очарователно отговаряше на нейното. А после, за да не останат на сухо, другите веднага си избраха партньорки: Хеглънд затанцува с Майда, Ратърър с Люсил, а Хигби с Тина Когел. Така Лора Сайп остана за Клайд, който не я харесваше много. Не беше чак толкова хубава — пълно момиче с месесто лице и неотговарящи на лицето похотливи сини очи — и понеже Клайд не обладаваше особено майсторство, двамата танцуваха само най-обикновен уанстеп, докато другите правеха най-различни стъпки.

Обзет от болезнена ярост, Клайд забеляза, че Спарсър, който все още танцуваше с Хортензия, сега я притиска до себе си и я гледа право в очите. И тя му позволява! Той усети изведнъж някаква оловна буца под лъжичката. Нима беше възможно да хареса този млад парвеню с колата! Нали е обещала да бъде добра към него? Това породи в душата му чувството, че тя е непостоянна, че не е изключено да е съвършено равнодушна към него. Искаше да направи нещо… да спре да танцува и да я дръпне от Спарсър, но нямаше начин, докато не свърши тази плоча.

А тогава, точно когато тя свърши, келнерът се върна с табла и нареди коктейли, лимонада и сандвичи на съединените три масички. Всички се запътиха към масите, но Спарсър и Хортензия продължиха да танцуват — нещо, което Клайд веднага забеляза. Тя беше безсърдечна флиртаджийка! В действителност — не даваше пет пари за него! И това — след като съвсем неотдавна го накара да помисли, че го харесва и го склони да й помогне да си купи това палто! Да се маха по дяволите сега! Ще й даде да разбере! Той да я чака! Не минаваше ли това всички граници? Но ето че най-после, като видяха, че другите се събират около сложените близо до огъня маси, Хортензия и Спарсър спряха да танцуват и се приближиха. Клайд бе пребледнял и мрачен. Стоеше настрана, привидно безразличен. А Лора Сайп, забелязала вече неговия гняв и доловила причината му, сега се дръпна от него и отиде при Тина Когел, на която обясни защо е толкова сърдит.

Тогава, като забеляза колко е мрачен, Хортензия се запъти към него със стъпките от „Сивата мечка“.

— Ах, не беше ли това чудесно? — заговори тя. — Божичко, колко обичам да танцувам на такава музика!

— Разбира се, чудесно за теб — отвърна Клайд, изгаряйки от ревност и разочарование.

— Защо, какво е станало? — попита тя с нисък и почти обиден тон, като се преструваше, че не се сеща, макар да знаеше много добре защо е ядосан. — Да не искаш да кажеш, че те е хванало яд, понеже танцувах първо с него, а? Ах, колко глупаво! Защо не дойде тогава ти да танцуваш с мен? Не можех да му откажа да танцувам, щом беше до мене, нали?

— О, не, разбира се, не си могла — отговори Клайд саркастично, с нисък, натъртен тон, защото и той, също както Хортензия, не искаше другите да чуят. — Но никой не те караше да лягаш отгоре му и да го гледаш така замечтано, нали? — Клайд беше направо вбесен. — Няма защо да ми казваш, че не си го правила, защото те видях.

При тези негови думи тя го погледна учудено, понеже си даде сметка не само за рязкото му държане, но и за това, че сега за първи път си позволява такава смелост по отношение на нея. Трябва да е започнал да се чувства твърде сигурен. Тя му отделя твърде много внимание. В същото време си даде сметка, че не беше сега времето да му покаже, че държи на него много по-малко, отколкото би желала той да вярва, понеже иска да получи палтото, както вече са се уговорили.

— Ах, божичко, всяко нещо си има граници! — отговори тя ядосано, раздразнена най-много от факта, че това, което Клайд казва, е вярно. — И ти ако не си мърморко! Е, не мога да ти помогна, щом искаш да си толкова ревнив. Не съм направила нищо, само потанцувах с него. Не съм и помислила, че ще се разсърдиш.

Тя понечи да му обърне гръб, но се сети, че между тях има споразумение и трябва да го предразположи, ако иска да стане работата, затова го дръпва за реверите на сакото по-настрана, където нямаше да ги чуят, защото другите вече гледаха и слушаха, и започна:

— Виж какво сега. Няма защо да се държиш така. Не съм влагала нищо в това, което правех. Честна дума, не съм. Пък сега всички танцуват така. И никой не влага нищо в това. Ти искаш ли да бъда добра към теб, или не искаш?

И го загледа право в очите с преднамерена нежност и обещание, сякаш той беше единственият сред всички присъстващи, когото наистина харесваше. И умишлено, нарочно чувствено сви устни, както умееше, и те потрепнаха — можеше да се рече, че иска да го целуне — изражение, което събуждаше у него безумно желание.

— Добре — каза Клайд, като я гледаше покорно, загубил воля. — Може да постъпвам глупаво, но положително те видях какво правеше. Ти знаеш, че съм луд за теб, Хортензия… безумен! Не мога да се наложа на себе си. Понякога ми се иска да можех. Бих искал да не съм такъв глупак. — И я загледа скръбно.

А тя, осъзнала властта си над него и колко лесно е да го командва, отговори:

— Ах, и ти пък… стига толкоз! Ако бъдеш добричък, след малко, когато другите не гледат, ще те целуна.

В същото време усещаше, че Спарсър я гледа. А също, че много го привлича и че самата тя го харесва повече от всички други, с които се е срещала напоследък.