Теодор Драйзер
Американска трагедия (13)

XIII

В течение поне на четири месеца всичко вървеше точно така. След като се запозна с нея по този начин, Клайд посвещаваше значителна част от свободното си време да привлече Хортензия до такава степен, че тя да се интересува от него поне толкова, колкото, изглежда, се интересуваше от други. Същевременно не можеше да каже дали някой би успял да я накара да се влюби в него. Нито можеше да повярва, че във всичко това се крие само безобидно другарство. И все пак тя бе тъй съблазнителна! Клайд подлудяваше при мисълта, че ако най-лошите му подозрения излязат верни, в края на краищата тя може да го ощастливи със своята благосклонност. Беше така пленен от окръжаващия я полъх на чувственост и изменчивост, от желанието, което прозираше в нейните жестове, настроения, глас, от начина, по който се обличаше, че не можеше и да помисли да се откаже от нея.

Обратно, според Хортензия той глупаво тичаше по нея. И като виждаше това, тя го държеше на разстояние, от време на време го отбягваше, принуждаваше го да се задоволи с малко повече от трохите на нейното внимание, а в същото време го ощастливяваше с разкази и описания за други събирания и срещи, които будеха у него чувството, че не може да търпи повече да ходи подире й по този начин. Тогава, обзет от яд, си казваше, че няма да се вижда с нея занапред. Без друго не можеше да получи нищо от нея. Но щом я видеше пак, щом се изправеше пред студеното безразличие във всичко, което тя казваше и вършеше, губеше смелост и не можеше да помисли да скъса връзката си с нея.

Тя не се стесняваше при това да говори за неща, от които имала нужда или би искала да има — разни дреболии отначало: ново пухче за пудра, червило, кутия пудра или шишенце парфюм. След време и без да се съгласи на нещо повече от няколко невинни и мимолетни милувки — интимно и морно отпускане в прегръдките на Клайд, което обещаваше много, но никога не довеждаше до нищо, — тя стана толкова дръзка, че в различни моменти и по различни начини му посочваше чанти, блузи, пантофки, чорапи, шапка, които би искала да си купи, ако той имаше достатъчно пари. А Клайд, за да запази благоволението й и за да я умилостиви към себе си, купуваше тези неща, макар понякога поради известни обстоятелства, свързани със семейството му, да му беше много трудно да го прави. И все пак, както започваше да вижда към края на четвъртия месец, явно беше много малко по-напред в нейната благосклонност, отколкото в началото. Накъсо, той бе погълнат от трескаво и почти болезнено преследване, без някаква определена надежда да бъде възнаграден.

 

 

Междувременно, що се отнася до домашните му връзки, ядовете и угнетението — почти безнадеждно неизбежни за всеки, който принадлежеше към семейство Грифитс — си оставаха все същите, както винаги преди. Защото след изчезването на Еста беше настъпил и все още продължаваше период на потиснатост. Само че, доколкото това се отнасяше до Клайд, към нея се добавяше и една загадка, която терзаеше, защото когато в семейство Грифитс се стигнеше до нещо, свързано с пола, надали би могло да се намерят по-тесногръди родители.

Особено вярно беше това за тайната, която от известно време обгръщаше Еста. Тя беше избягала. Не се беше върнала. И доколкото Клайд и другите знаеха, от нея не се беше получило никакво съобщение. Обаче Клайд беше забелязал, че след първите няколко седмици от нейното отсъствие, в течение на които и майка му, и баща му бяха извънредно нервни и угрижени, тревожеха се много къде ли е тя и защо не пише, изведнъж те престанаха да се безпокоят и добиха много по-примирен вид — поне не се измъчваха толкова от положението, което дотогава беше изглеждало съвсем безнадеждно. Той не можеше да си го обясни. Промяната доста биеше на очи и въпреки това нищо не се казваше. А след известно време, един ден, Клайд има случая да забележи, че майка му кореспондира с някого — нещо рядко за нея. Тя имаше толкова малко обществени и делови връзки, че рядко получаваше или пишеше писма.

Един ден обаче, много скоро след като беше постъпил на работа в „Грийн Дейвидсън“, той се прибра следобед по-рано от обикновено и завари майка си наведена над писмо, което, изглежда, беше току-що пристигнало и което явно много я интересуваше. И като че ли беше свързано с нещо, което трябваше да се крие. Защото, щом го видя, тя веднага спря да чете и смутена и явно развълнувана, стана и прибра писмото, без да каже нито дума за това, което бе вършила. Обаче Клайд, кой знае защо, може би по интуиция, си помисли, че може то да е от Еста. Не беше сигурен. А стоеше и твърде далеч, за да може да види почерка. Но каквото и да беше, майка му не спомена после нито дума за него. Имаше такъв вид, сякаш не искаше той да я пита, а отношенията им бяха тъй сдържани, че и наум не би му дошло да го направи. Клайд само се зачуди, а после отчасти, макар не съвсем, пропъди мисълта за това писмо от ума си.

Един месец или пет седмици след това, тъкмо около времето, когато започваше вече сравнително добре да се справя с работата си в „Грийн Дейвидсън“ и да се интересува от Хортензия Бригз, майка му се обърна към него с много чудноват за нея въпрос. Без да обяснява за какво й трябват или да каже направо, че според нея сега той има по-голяма възможност да й помогне, тя го повика в залата на мисията, когато се върна от работа, и като го загледа необикновено втренчено и развълнувано за обичая си, каза:

— Дали не знаеш, Клайд, откъде бих могла да получа веднага сто долара?

Клайд бе така изумен, че едва повярва на ушите си, понеже само преди няколко седмици дори да се спомене във връзка с него някоя сума, по-голяма от четири-пет долара, щеше да е направо нелепо. Майка му знаеше това. А ето сега го питаше за сто долара и очевидно смяташе, че би могъл да й помогне. И с право, защото и дрехите, и държанието му изобщо подсказваха, че за него са настъпили по-добри дни.

В същото време първата му мисъл беше, разбира се, че е забелязала как е облечен и как живее и се е убедила, че не й казва истината за това, което печели. И отчасти то беше вярно, само че поведението на Клайд се бе така променило напоследък, че и майка му се видя принудена коренно да промени отношението си към него и започваше вече много да се съмнява дали ще успее да запази контрола си над него. Напоследък, откакто бе постъпил на последната си служба, по една или друга причина й се струваше, че е станал по-благоразумен, по-самоуверен, по-малко колеблив, склонен сам да си урежда живота и да не споделя нищо с другите. И докато това немалко я тревожеше в едно отношение, то доста я радваше в друго. Защото да види Клайд, който поради своята чувствителност и нервност като че ли винаги бе представлявал проблем за нея, да се развива по този интересен начин, беше нещо! Макар че като си помислеше за контенето му напоследък, беше се чудила и тревожила в каква ли среда е попаднал. Но понеже работното му време бе толкова дълго и всепоглъщащо, а всичките пари, които печелеше, май отиваха за дрехи, струваше й се, че тя няма истинско основание да се оплаква. Единствената й друга мисъл бе, че може да е започнал да постъпва малко себично — да мисли прекалено много за личните си удобства, ала въпреки всичко, като си спомнеше дългите му лишения, нямаше сърце да го укори за каквито да било временни удоволствия.

Клайд, като не беше сигурен какво мисли тя всъщност, само я изгледа и възкликна:

— Че откъде бих могъл да взема аз сто долара, мамо?

В ума му се мярна картината как новонамереният му източник на богатства се изчерпва от такива нечувани и необясними искания и на лицето му веднага се изписа мъка и подозрение.

— Не съм се надявала, че ще можеш да ми намериш всичките тия пари — тактично забеляза госпожа Грифитс. — Аз имам план и ми се струва, че ще мога да събера по-голямата част. Но исках да ми помогнеш да измисля как да намеря останалите. Искаше ми се по възможност да не споделям това с баща ти, а ти ставаш вече достатъчно голям, за да можеш да ми помогнеш малко. — Тя изгледа Клайд с одобрение и интерес. — Баща ти е толкова слаб по деловите въпроси — продължи тя — и често пъти толкова много се тревожи!

Госпожа Грифитс прокара едра уморена ръка по лицето си и Клайд се трогна от затруднението й, каквото и да бе то. Същевременно, независимо от това дали бе готов да се раздели с такава голяма сума, или не и дали я имаше, за да я даде, беше му много любопитно за какво ли е всичко това. Сто долара! Хубава работа!

След миг-два майка му добави:

— Ще ти кажа какво съм си мислила. Трябват ми сто долара, но не мога да ти кажа за какво — нито на теб, нито на някой друг и не бива да ме питаш. В писалището ми има един стар златен часовник на баща ти и моят тежък златен пръстен и златната игла. Тези неща трябва да струват най-малко двайсет и пет долара, ако речем да ги продадем или заложим. Освен това и тоя комплект сребърни ножове и вилици и тоя сребърен поднос и каната там… — Клайд познаваше много добре тези спомени. — Само подносът струваше двайсет и пет долара. Вярвам да ми дадат двайсет или двайсет и пет за двете заедно. Мислех си, ако мога да те накарам да отидеш в някоя добра заложна къща близо до хотела, където работиш, и ако се съгласиш да ми даваш по пет долара на седмица повече известно време… (лицето на Клайд посърна) мога да помоля един приятел, господин Мърч, дето идва тук, ти го знаеш, да ме авансира достатъчно, за да допълня тая сума до сто, и тогава ще мога да му се издължа от това, което ми даваш ти. Пък и аз имам десетина долара.

Тя погледна Клайд така, сякаш искаше да каже: „Нали няма да ме изоставиш в часа на моята нужда?“ И Клайд си отдъхна, при все че беше смятал да харчи всичко, което спечели, за себе си. Накрая се съгласи да занесе тези дреболии в заложна къща и да й дава по пет долара повече известно време, докато се навакса разликата между онова, което ще вземе за дреболиите, и стоте долара. Но въпреки волята си не можеше да не се ядосва на допълнителния разход, понеже много малко време беше минало, откакто печелеше толкова много. И ето че майка му искаше все повече и повече — сега ще трябва да й дава по десет долара седмично. „Винаги нещо не върви както се полага — мислеше си Клайд, — винаги нещо трябва и няма никаква сигурност, че не ще изникнат нови подобни нужди.“

Той взе нещата, занесе ги в най-солидната заложна къща, която можа да намери, и когато му предложиха четиридесет и пет долара за всичко, взе парите. Това, с десетте долара на майка му, щеше да стане петдесет и пет, а с четиридесет и петте, които тя можеше да вземе назаем от господин Мърч, щяха да станат сто. Само че сетне, както го виждаше, това значеше в течение на девет седмици да й дава по десет долара, вместо по пет. А това, с оглед на сегашните му претенции да се облича, живее и се радва на живота по начин, съвършено различен от онзи, който преди бе смятал за необходим, в никой случай не беше приятна перспектива. Въпреки всичко реши да го направи. В края на краищата дължеше нещо на майка си. Тя беше правила много жертви за него и за другите в миналото и той не можеше да си позволи да бъде прекалено голям егоист. Нямаше да е почтено.

Но най-настойчивата мисъл, която му идваше сега, беше, че ако майка му и баща му почнат да разчитат на паричната му помощ, по-охотно ще се съобразяват с него, отколкото досега. Обаче на първо място трябва да му дадат повече свобода да излиза и да се завръща у дома, що се отнася до късните часове. Освен това сега се обличаше сам и се хранеше в хотела, а това не беше малко перо и той го разбираше.

Ала по-сетне възникна още един проблем, ето какъв: не много дълго след историята със стоте долара той срещна майка си на Монтроуз стрийт, една от най-бедните улици, която минаваше северно от Бикел и която се състоеше цялата от две непрекъснати редици дървени двуетажни къщи и много немебелирани апартаменти под наем. Дори Гифитсови, колкото и да бяха бедни, биха сметнали за унизителна мисълта да бъдат принудени да живеят на такава улица. Майка му слизаше по външните стъпала на една от по-малко разнебитените къщи в тази редица, в един от долните прозорци на която биеше на очи табелка с надпис „Мебелирани стаи под наем“ А след това, без да се обърне и без да види Клайд на отсрещната страна, отиде в друга къща малко по-нататък, на която имаше също такава табелка, и след като огледа внимателно фасадата, изкачи стъпалата и натисна звънеца.

Първото впечатление на Клайд беше, че тя търси някой човек, от когото се интересува и чийто адрес не знае. Но като прекоси улицата горе-долу когато хазайката подаде глава през вратата, чу майка му да пита:

— Имате ли стая под наем?

— Да.

— С баня ли е?

— Не, има баня на втория етаж.

— Колко искате седмично?

— Четири долара.

— Мога ли да я видя?

— Да, заповядайте, влезте.

Госпожа Грифитс като че ли се подвоуми, докато Клайд стоеше долу на по-малко от десетина крачки от нея, отправил очи нагоре, и чакаше тя да се обърне и да го познае. Но тя влезе, без да се обърне. И Клайд я изпрати с любопитен поглед, защото, макар да не беше в никакъв случай недопустимо майка му да търси стая за някого, все пак защо щеше да я търси на тази улица, когато по правило се обръщаше към Армията на спасението или Женското младежко християнско дружество? Първата му мисъл бе да я дочака и попита какво прави тук, но понеже имаше да свърши още едно-друго за себе си, продължи.

Тази вечер, когато се върна у дома да се преоблече и видя майка си в кухнята, той й каза:

— Видях те тая сутрин, майко, на Монтроуз стрийт.

— Така ли? — отвърна майка му след миг, но той забеляза, че тя внезапно трепна, сякаш слисана от това съобщение. Тя белеше картофи и го изгледа с почуда. — Е, и какво? — добави майката спокойно, но въпреки всичко се изчерви, нещо съвсем необикновено за нея по отношение на Клайд. Това стрясване наистина заинтригува и привлече вниманието му.

— Ти влизаше там в една къща, търсеше мебелирана стая, предполагам.

— Да — отговори госпожа Грифитс вече доста простичко. — Трябва ми стая за човек, който е болен и няма много пари, но и това не е лесно да намериш.

Тя се извърна на другата страна, сякаш не беше разположена да говори повече по този въпрос, но Клайд, макар доловил това нежелание, не можа да се въздържи и добави:

— Боже, и това ако е улица за живеене! — Новата му работа в „Грийн Дейвидсън“ го беше научила вече да мисли по-другояче как трябва да живее човек. Майка му не отговори и той се прибра в стаята си да се преоблече.

Горе-долу около месец след това, когато минаваше късно една вечер по Мисури авеню, пак видя майка си да се приближава към него откъм изток. В светлината на едно от дюкянчетата, наредени по тая улица, видя, че тя носи доста тежка старомодна пътна чанта — тази чанта отдавна се въргаляше у тях, но не се използваше от никого. Когато го забеляза да идва (както той реши по-после), тя изведнъж се спря и влезе във входа на една триетажна жилищна сграда, а когато стигна дотам, Клайд намери външната врата затворена. Той я отвори и видя мъждиво осветено стълбище, по което тя може би се беше качила. Обаче Клайд не си направи труда да провери, защото докато стигна пред къщата, се разколеба дали майка му не е отишла да посети някого — всичко бе станало тъй бързо. Но като почака на другия ъгъл, най-после я видя пак да излиза. И тогава, за негово още по-голямо учудване, тя като че ли се огледа предпазливо, преди да продължи в същата посока. Точно това го накара да помисли, че се е мъчила да се скрие от него. Но защо?

Първият му подтик бе да се обърне и да я проследи — странното й поведение го заинтригува тъй много. Но после реши, че щом тя иска да укрие от него какво върши, може би ще е най-добре да не тръгва подир нея. Същевременно потайното й движение събуди у него остро любопитство. Защо майка му не иска да я види как носи някъде пътната чанта? Потайността и криенето не съставляваха част от отличителните й черти (в противоположност на самия него). Почти в същия миг той мислено свърза това съвпадение с онзи път, когато я бе видял да слиза по стъпалата на къщата с мебелираните стаи на Монтроуз стрийт, с историята с писмото, което я бе заварил да чете, и с парите, които е трябвало толкова наложително да намери, тия сто долара. Къде ли можеше да отива? Какво ли криеше?

Той поразмисли за всичко това, но не можа да реши дали то се намира в някаква определена връзка с него, или някой друг член от семейството, докато около една седмица по-късно, на минаване по Единадесета близо до Балтимор стрийт, му се стори, че е видял Еста или поне момиче, което толкова много приличаше на нея, че всеки би се припознал. Беше също толкова високо и вървеше така, както ходеше Еста. Само, както си помисли, когато го видя, то изглеждаше по-старо. Но беше изникнало и изчезнало в навалицата така бързо, че не успя да се увери. Той видя момичето само с мимолетен поглед, ала това така му подейства, че веднага се обърна и се помъчи да го настигне. То обаче беше вече изчезнало. Клайд, дълбоко убеден, че е видял сестра си, отиде направо у дома и като завари майка си в мисията, заяви, че е положителен, че е видял Еста. Сигурно се е върнала пак в Канзас сити. Можел да се закълне в това. Видял я близо до Единадесета и Балтимор стрийт или поне мислел, че я е видял. Не й ли е писала тя нещо?

И тогава, колкото и да беше странно, забеляза, че държането на майка му не е точно такова, каквото бе очаквал при тези обстоятелства. Личното му отношение представляваше смесица от изумление, радост, любопитство и съчувствие поради внезапното изчезване, а сега внезапното завръщане на Еста. Дали майка му не беше използвала тези сто долара, за да я доведе обратно? В ума му се мярна тази мисъл — защо и откъде, не можеше да каже. Чудеше се. Но ако е така, защо не се е върнала у дома поне да се обади на близките си, че е тук?

Беше очаквал майка му да се изненада и озадачи като него — да разпитва с нетърпение и любопитство за подробности. Вместо това тя му се видя явно смутена и поставена натясно от това съобщение, сякаш чуваше нещо, което вече знаеше, и се чудеше какво поведение трябва да държи.

— Така ли? Къде? Казваш, току-що? На Единайсета и Балтимор? Трябва да го кажа на Ейса. Странно, че не е дошла тук, щом се е върнала. — Погледът й, както виждаше Клайд, вместо изумен беше озадачен, тревожен. Устата й, както винаги, когато се пообъркваше и разстройваше, чудновато мърдаше — не само устните, но и челюстта.

— Гледай ти, гледай — добави тя, след като помълча. — Странно. Може да е била само някоя, която прилича на нея.

Но Клайд, който я наблюдаваше под око, не повярва, че така се е изненадала, както искаше да покаже. Сетне, когато се прибра Ейса, а Клайд още не беше тръгнал за хотела, той ги чу да обсъждат новината някак без оживление, повърхностно, сякаш не беше чак толкова смайваща, както му се бе сторила на него. И известно време не го повикаха да разкаже какво е видял.

А после, като че ли нарочно, за да може да разкрие тази тайна, един ден видя майка си да минава по Спрус стрийт, този път с кошничка. Беше започнала, както Клайд забеляза напоследък, да излиза редовно сутрин и следобед или вечер. При този случай, дълго преди тя да може да го забележи, разпозна много едрата й фигура, облечена със старото кафяво палто, което винаги носеше, свърна зад ъгъла на пресечката и в удобното прикритие на една будка за вестници я изчака да отмине. След това тръгна подире й, като й даде доста преднина. При Далримпъл тя пресече и се запъти по Боудри, която всъщност бе продължение на Спрус стрийт, но не чак толкова грозна. Къщите бяха съвсем вехти — едновремешни богатски домове, превърнати сега в пансиони или квартири с мебелирани стаи под наем. Той видя майка си да влиза в една от тях и да изчезва, но преди това да се озърта изпитателно на всички страни.

След като тя влезе, Клайд се приближи и разгледа къщата с голям интерес. Какво правеше майка му вътре? Кой ли беше този, при когото отиваше? Надали би могъл да обясни на самия себе си това остро любопитство и все пак, откакто му се беше сторило, че е видял на улицата Еста, у него възникна несигурното чувство, че това може да има нещо общо с нея. Тези писма, стоте долара, мебелираната стая на улица Монтроуз.

Оттатък кръстопътя на Боудри стрийт имаше клонесто дърво, останало без листа сега на зимния вятър, а близо до него — телеграфен стълб, достатъчно близко, за да се слеят сенките им в една. Зад тях можеше да остане незабелязан и от това скривалище да наблюдава няколкото прозореца — отстрани и на фасадата, и на първия и на втория етаж. През един от предните прозорци горе видя майка си да се движи насам-натам, съвсем като у дома си. А в следващия миг за голямо свое изумление видя Еста да идва при един от двата прозореца и да оставя някакъв пакет на перваза. Като че ли беше само по светъл пеньоар или някакъв шал, метнат на раменете. Този път нямаше грешка. Той направо трепна, когато си даде сметка, че това е тя и че майка му е там с нея. И все пак какво ли е направила, та е трябвало да се върне и да се крие по този начин? Дали нейният съпруг, мъжът, с когото беше избягала, я е напуснал?

Любопитството така го разяждаше, че реши да почака малко отвън и да види дали майка му няма да излезе, та тогава сам той да се отбие при Еста. Толкова много му се искаше да я види пак — да разбере каква беше цялата тази загадка. Чакаше и си мислеше, че винаги е обичал Еста и колко е странно, че сега е тук и се крие по този странен начин.

След един час майка му излезе и кошницата й, изглежда, беше празна, защото я държеше леко в ръка. И също както преди се огледа предпазливо наоколо със същото упорито и все пак загрижено изражение, което не слизаше от лицето й тези дни — смесица от вдъхновяваща вяра и тревожно съмнение.

Клайд я изпрати с поглед, когато тя се запъти по Боудри стрийт към мисията. Щом майка му съвсем изчезна от погледа, той се обърна и влезе в къщата. Вътре, както беше предполагал, намери редица мебелирани стаи с табелки на вратите, на някои от които бяха написани имената на квартирантите. Понеже знаеше вече, че Еста е в предната югоизточна стая на втория етаж, той се качи там и почука. И наистина отвътре се дочуха леки стъпки и след кратко забавяне, което като че говореше за някакви бързи приготовления вътре, вратата се открехна и през нея надзърна Еста — първо с подозрение, после с лек вид на изумление и известен смут. Защото, щом недоумението и предпазливостта изчезнаха, тя разбра, че пред нея е брат й и широко отвори вратата.

— Я, Клайд! — извика тя. — Как можа да ме намериш? Тъкмо си мислех за теб.

Клайд веднага я прегърна и целуна. В същото време забеляза, и то с леко чувство на уплаха и неудоволствие, че тя доста се е променила. Беше по-слаба, по-бледа, очите й почти хлътнали и не беше облечена по-добре, отколкото когато я видя за последен път. Изглеждаше нервна и потисната. Една от първите мисли, които му дойдоха наум сега, беше къде е мъжът й. Защо не е тук? Когато оглеждаше стаята и Еста, забеляза, че тя има смутен и неуверен вид, но към това се примесва и малко радост, че го вижда. Устата й бе леко отворена от желание да се усмихне и да го посрещне с мили думи, но очите издаваха, че се бори с някакъв проблем.

— Не съм очаквала да те видя тук — добави тя в момента, когато я пусна. — Да не си видял… — Еста се пресече тъкмо когато щеше да се изтърве и да каже нещо, което, както личеше, не искаше да сподели с него.

— Да, видях, разбира се… видях мама — отговори Клайд. — Точно по това разбрах, че си тук. Видях я ей сега да излиза и зърнах теб горе, тук през прозореца. — Не му се искаше да признае, че е ходил подир майка си и я е следил цял час. — А ти кога си се върнала? — продължи той. — Много чудно, че не си поискала да се обадиш на друг от нас, освен на нея, та да знаем нещо за теб. Много хубаво от твоя страна, да ти кажа: бягаш от дома, губиш се с месеци и не се обаждаш никому от нас! Все си могла да ми пишеш нещичко. Винаги сме се разбирали с теб, нали?

Погледът му беше лукав, любопитен, изпитателен. Тя, от своя страна, се мъчеше да не се издаде и затова се колебаеше, съвсем несигурна какво да мисли, какво да каже. Най-после промълви:

— Наум не можеше да ми дойде кой ли чука. Никой не идва тук. Но, божичко, колко хубав изглеждаш, Клайд! И имаш такива хубави дрехи! И си пораснал. Мама ми каза, че работиш в „Грийн Дейвидсън“.

Еста го разглеждаше с възхищение и Клайд бе съответно поласкан от вниманието й. В същото време не можеше да отклони мислите си от нейното състояние. Погледът му все се връщаше към нейното лице, очи, изпосталялата снага. И както я гледаше в кръста и изпитото лице, изведнъж много ясно разбра, че не й е всичко наред. Тя щеше да има дете. Оттам мислите му се върнаха към същото: къде е мъжът й… или най-малкото този, с когото беше избягала. Бележката, която беше оставила на времето, гласяла според майка му, че ще се омъжи. Въпреки това сега долавяше най-недвусмислено, че не се е омъжила. Беше изоставена, зарязана сама в тази мизерна стая. Клайд го виждаше, чувстваше, разбираше.

И веднага си помисли, че това като че ли е типично за всичко, което ставаше в семейството му. Ето той беше в самото начало, опитваше се да стане нещо, да се издигне и да си поживее. Но пък Еста след първия й опит в същата насока — да направи нещо за себе си — е стигнала до такъв край! Изпита разочарование и обида.

— Откога си тук, Еста? — повтори той колебливо, понеже почти не знаеше какво да каже сега: дошъл веднъж тук и разбрал състоянието й, Клайд започваше да предусеща разноски, неприятности и злочестини и почти съжаляваше за любопитството си. Защо му е трябвало? Сега то можеше да значи само, че ще трябва да помага.

— О, не много отдавна, Клайд. Мисля, около месец. Не повече.

— И според мен толкова. Аз те видях на Единайсета до Балтимор стрийт преди около месец, нали? Положително — добави той малко по-посърнало. Еста забеляза тази промяна, но му кимна утвърдително. — Така си и знаех. Казах го тогава на мама, но тя като че ли не се съгласи. Не се и изненада толкова, колкото очаквах. Сега знам защо. Държеше се така, сякаш не искаше да й го разправям. Но бях сигурен, че не съм сгрешил.

Той загледа Еста някак особено, много горд с далновидността си в този случай. Но замълча, като не знаеше какво друго да каже и се чудеше дали това, което току-що бе казал, има някакъв смисъл или значение. То надали можеше с нещо да й помогне.

А Еста, като не можеше да реши как да отмине естеството на състоянието си или пък да го признае, се чудеше какво да каже. Нещо трябваше да се направи. Защото Клайд и сам можеше да види, че положението й е наистина бедствено. Тя едва издържаше изпитателния поглед на неговите очи. И повече за да отърве себе си, отколкото майка им, най-после отрони:

— Бедната мама! Не бива да й се чудиш заради това, Клайд. Нали виждаш: тя наистина не знае какво да прави. Виновна за всичко, разбира се, съм аз. Ако не бях избягала, нямаше да й създам всичките тия грижи. Тя е толкова далече от всичко това и животът й винаги е бил тъй труден!

Изведнъж Еста му обърна гръб, раменете й започнаха да потрепват, а гърдите тежко да се вдигат. Тя закри лицето си с ръце и ниско обори глава — тогава Клайд разбра, че тя беззвучно плаче.

— Е, хайде сега, сестро! — възкликна Клайд и веднага се приближи до нея, обзет от дълбоко съжаление в момента. — Какво е станало? Защо трябва да плачеш? Нима тоя човек, с когото избяга, не се ожени за теб?

Еста поклати отрицателно глава и зарида още по-силно. И в този миг Клайд схвана истинското психологическо, социологическо и биологическо значение на състоянието на сестра му. Тя беше в безизходица, бременна… и нямаше нито пари, нито съпруг. Ето защо майка му беше търсила стая. Ето защо се беше опитала да вземе назаем от него сто долара. Беше я срам от Еста и състоянието й. Беше я срам не само от онова, което щяха да кажат хора, чужди на семейството, но и от онова, което биха могли да си помислят той, Джулия и Франк… начина, по който можеше да им повлияе състоянието на Еста, защото беше грешно, неморално, както го виждаха хората. И по тази причина се беше мъчила да го скрие, като разправяше разни измислици, най-изумителното и трудно нещо за нея, без съмнение. И въпреки всичко не й бе провървяло и не беше сполучила.

И ето че той пак беше смутен и озадачен не само от положението на сестра си и това, което означаваше то за него и другите членове на семейството тук в Канзас сити, но и от обърканото и донякъде безнравствено държане на майка му с измамата й в този случай. Беше премълчала, дори, по-право казано, беше го измамила за тази работа, защото през цялото време е знаела, че Еста е тук. Същевременно той не беше склонен да не й съчувства в това отношение — съвсем не! Защото измамата без съмнение се налагаше в такъв случай, дори когато хората бяха така религиозни и правдиви като майка му, или поне така мислеше Клайд. Човек просто не можеше да допусне хората да узнаят това. Той положително не би искал хората да се научат за Еста, стига да можеше да го запази в тайна. Какво щяха да си помислят? Какво щяха да говорят за нея и за него? Не беше ли общото положение на семейството му без друго достатъчно лошо? И затова сега стоеше, гледаше я и не знаеше какво да прави, докато Еста плачеше. А тя, разбрала, че е озадачен и засрамен заради нея, заплака още повече.

— Да, лоша работа — каза Клайд след малко, разтревожено, ала все пак доста съчувствено. — Но ти нямаше да избягаш с него, ако не го обичаше, нали? — Той мислеше за себе си и Хортензия Бригз. — Жал ми е за теб, Ес. Да, жал ми е, обаче на теб няма да ти помогне, ако плачеш за това сега, нали? Има достатъчно други мъже на света и без него. Все ще се оправиш.

— О, зная — изхлипа Еста, — но аз бях толкова глупава! И толкова мъки изживях! А сега създадох всички тия грижи на мама и на всички ви! — Тя се задави и за миг замълча. — Той си замина и ме заряза в един хотел в Питсбърг без никакви пари — добави тя. — И ако не беше мама, не зная какво щях да правя. Тя ми изпрати сто долара, когато й писах. Аз работих известно време в един ресторант докато можех. Не исках да пиша на нашите и да им кажа, че ме е изоставил. Беше ме срам. Но не знаех какво друго да правя там накрая, когато започна да ми става толкова лошо.

Еста заплака отново, а Клайд, когато прецени всичко, което майка му беше направила или се бе помъчила да направи, за да помогне, съжали почти толкова майка си, колкото и Еста — дори повече, защото Еста имаше майка си, която да се грижи за нея, а майка му нямаше почти никого, който да й помогне.

— Аз не бива да работя и не ще мога да работя известно време — продължи Еста. — А мама не ме иска да се върна у дома сега, защото не иска Джулия или Франк, или ти да узнаете. И това е правилно, знам. Разбира се, че е правилно. А тя няма нищо и аз също. И ми е толкова самотно тука понякога. — Очите й се наляха и тя пак захлипа. — Толкова бях глупава!

И на Клайд за миг му се стори, че и той ще заплаче. Защото животът бе тъй странен, тъй труден от време на време. Например колко суров е бил към него всичките тези години. Доскоро не беше имал нищо и винаги бе искал да избяга. Но Еста го направи и ето какво я сполетя. И кой знае защо той си я спомни между високите стени на големите сгради, в деловия квартал, седнала пред малкия портативен хармониум на баща им, да пее и да има такъв невинен и добър вид. Божичко, труден е животът! Колко жесток е светът! Колко чудновато се нарежда всичко!

Той погледна Еста, огледа стаята и най-после й каза, че няма да остане сама и че той ще се отбие пак, само не бива да казва на майка им, че е бил тук, и ако има нужда от нещо, може да се обърне към него, макар той да не печели чак толкова много… И си отиде. А после, докато крачеше към хотела за поредната си смяна, продължаваше да размишлява колко жалко е всичко това… колко съжалява, че е проследил майка си, защото иначе можеше и да не знае. Но и така да беше, пак щеше да му се чуе гласът. Майка му не би могла да го крие от него вечно. Може би в крайна сметка щеше да му поиска още пари. Но какво псе е бил този човек — да си замине и да остави сестра му в голям непознат град без пукната пара! Чудеше се и си мислеше за момичето, изоставено преди няколко месеца в „Грийн Дейвидсън“ с неплатена сметка за стая и храна. И колко смешно му се беше видяло това на него и другите момчета на времето — силно оцветено с чувствен интерес.

Но сега… сега това беше собствената му сестра! Един мъж бе постъпил тъй долно с неговата сестра! И въпреки всичко, колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи, че е чак толкова ужасно, както когато я беше слушал да плаче в нейната стая. Около него бе този оживен, светъл град, изпълнен с хора и напрежение. Ами този весел хотел, където работи! Не беше чак толкова лошо. Освен това и собствената му любов, Хортензия и разните удоволствия… Все ще се намери някакъв изход за Еста. Тя ще се оправи и всичко ще бъде наред. Но като си даде сметка, че принадлежи към семейство, което е вечно бедно и тъй малко помисля, че може да му се случат подобни неща… ту едно, ту друго… например като това, че проповядването из улиците понякога не докарва достатъчно и за наема, та баща му продава килими и часовници из града… или Еста избягва от къщи и стига до такова положение! Божичко!