Теодор Драйзер
Американска трагедия (99)

XXXIII

Последвалото угнетение бе толкова очевидно, че Макмилан го забеляза и след два дни поиска да знае каква е причината. Напоследък поведението на Клайд го бе накарало да повярва, че неговите посещения, ако не и съвкупността на неговите проповеди, не се посрещат с толкова топлота, с колкото би искал, но постепенно Клайд се приобщава към духовните му гледища. Струваше му се, че е сполучил до голяма степен да го убеди в безсмислието да се отдава на униние и отчаяние. Как! Нима не е мирът божи до самия него, стига да го потърси! За човек, който е потърсил бога и го е намерил, както той положително щеше да намери, ако го потърсеше, не можеше да има скръб, а само радост. „Че ние пребъдваме в него и той в нас, узнаваме от това, дето ни е дал от своя дух.“ Така той проповядваше или четеше, докато най-после две седмици след получаването на писмото от Сондра и поради голямата потиснатост, която го беше обзела покрай това писмо, Клайд се реши да поиска от него да се помъчи да издейства от директора позволение да го заведат в някоя друга килия или помещение, далеч от това помещение и килия, които се струваха на Клайд твърде много изпълнени с мъчителните му мисли, за да може да поговори с него и да му поиска съвет. Както каза на преподобния Макмилан, той като че ли не бил в състояние да прецени истинската си отговорност по отношение на всичко, случило се тъй неотдавна в неговия живот, поради което, изглежда, не можел да намери и този душевен мир, за който Макмилан говорел толкова много. Може би… трябва да има нещо погрешно в неговото гледище. Всъщност би искал да преразкаже престъплението, за което е осъден, и да види дали не тълкува нещо погрешно. Не бил толкова сигурен сега. И Макмилан, много развълнуван (такава огромна духовна победа, както преценяваше той — истинска награда за вярата и молитвите!), веднага се отправи при директора, който изказа радостта си, че може да съдейства за такова дело. И той позволи да използват толкова дълго, колкото им трябва една от килиите в „Старият дом на смъртта“, и то без надзирател при него и Клайд, а само с един човек вън в коридора.

И там Клайд започна да разказва историята на своите връзки с Робърта и Сондра. Но тъй като всичко това бе изложено пред съда, само споменаваше повечето от показанията с изключение на защитата — душевния прелом и така нататък; след това се спря по-подробно на съдбоносното приключение с Робърта в лодката. Дали преподобният Макмилан го смята виновен поради първоначалния замисъл, а оттам и първоначалното намерение? Особено ако вземе под внимание безумното му увлечение по Сондра — дали това наистина е представлявало убийство? Той пита това, защото, както каза, го е направил така, а не както го е описал в показанията си пред съда. Това, че е изпитал душевен прелом, било лъжа. Според неговите адвокати такава защита била най-добра, понеже те не вярвали, че е виновен, и смятали този план за най-кратък път към свободата. Но то било лъжа. Във връзка с душевното му състояние там в лодката, преди и след като тя скочила и се опитала да дойде при него… и този удар, и след удара — той не е казал истината и за това, не съвсем. Този непреднамерен удар, както сега иска да обясни, понеже това му пречи в усилията за религиозни размишления — в желанието му, ако може честно да се представи на създателя (той не обясни, че досега едва ли се е опитвал да се представи така), — в това се криело много повече, отколкото можел да изясни дори и на самия себе си. Всъщност дори и сега за него имало много неща, които му се виждали неясни и неразрешими. Бил казал, че не е имало злоба, че това е било душевен прелом. Но никакъв душевен прелом не е имало. В действителност тъкмо преди тя да скочи, за да дойде при него, имало някакво сложно, объркано състояние, граничещо, както го виждал сега, почти с транс или парализа, което се дължало… едва ли можел да каже на какво точно се е държало. Мислел първо — или после, — че отчасти се дължало на съжаление към Робърта… или поне на срам от толкова много жестокост спрямо нея… намерението му да я удари. В същото време имало и злоба… може би омраза, поради твърдото й решение да го накара да извърши това, което не искал да извърши. Трето… но не бил толкова сигурен в това… мислил за това толкова дълго и все пак не бил сигурен дори и сега… може да е имало страх от последиците на такова злодеяние… макар че по онова време, както му се струва сега, не е мислил за последиците… или изобщо за нещо друго, освен неспособността си да извърши това, което бе дошъл да извърши… и го било яд за това.

Но пък в удара — в случайния удар, нанесен след като тя скочила и се опитала да дойде при него, бе имало и известен яд към нея, задето искала изобщо да го доближи. И може би тъкмо това (не бил наистина сигурен, дори и сега) бе придало на този удар унищожителната му сила. Едва после бил започнал да мисли така. Но пък вярно също така, че когато се изправил, е искал да я спаси… въпреки омразата си. И това, че поне за момента съжалявал за този удар. Но пък имало и това, че когато лодката се преобърнала и двамата се намерили във водата, и когато тя се давела, в цялата тази бъркотия той бил движен от мисълта: „Не прави нищо“. Понеже така щял да се отърве от нея. Да, така е мислил. Но, от друга страна, не бивало да се забравя, че през цялото време, както го изтъкнали господин Белнап и господин Джефсън, той е бил обладан от безумното си увлечение по госпожица X., висшата движеща сила във всичко това. Ала сега дали преподобният Макмилан, като вземе под внимание всичко, което е станало преди, и всичко, което дошло после — фактът, че в непреднамерения удар все пак имало озлобление… ядно недоволство от нея… всъщност… и че след това не й се е притекъл на помощ… както сега честно и почтено се мъчи да го покаже… дали мисли той, че това е представлявало убийство, смъртен кървав грях, за който според началата на вярата, както и според закона, би могло да се отсъди, че заслужава смърт? Мисли ли той така? Би искал да го знае заради собственото си душевно спокойствие… за да може да се моли.

Преподобният Макмилан изслуша всичко това и понеже никога досега не беше чувал, нито е бил поставян пред такъв заплетен, мъгляв и странен проблем, а от друга страна, долавяше уважението на Клайд и вярата му в него, беше извънредно развълнуван. И сега седеше пред него съвършено неподвижен, замислен дълбоко, печално и дори неспокойно, толкова сериозно и важно бе това допитване до неговото мнение — нещо, от което, както знаеше, Клайд разчиташе да получи земен и духовен покой. Но въпреки това преподобният Макмилан беше твърде озадачен, за да може да отговори веднага.

— Когато тръгна с нея с лодката, Клайд, твоето отношение към нея не се беше променило… намерението ти да я… да я…

Лицето на преподобния Макмилан бе пребледняло, помръкнало. Очите му гледаха тъжно. Беше чул, както сега му се струваше, печална и страшна история — зловеща и жестока история за самоизмъчване и унищожение. Това младо момче… наистина!… Пламенното му неспокойно сърце явно се беше разбунтувало поради липсата на толкова много неща, за които той, Макмилан, никога не бе жадувал. И поради този бунт беше извършило смъртен грях и бе осъдено на смърт. Наистина разумът му беше толкова смутен, колкото покъртено беше сърцето.

— Не, не беше.

— Ти си се ядосвал, казваш, на самия себе си, задето си бил тъй слаб, че не си могъл да извършиш замисленото.

— До известна степен беше така, да. Но и съжалявах също, разбирате ли? И може да ме е било страх. Не съм съвсем сигурен сега. А може и да не е било така.

Преподобният Макмилан поклати глава. Тъй странно! Тъй неясно! Тъй грозно! И все пак…

— Но в същото време, както казваш, те е било яд на нея, че те е докарала до такива мисли.

— Да.

— Че си бил принуден да се бориш с такъв страшен проблем?

— Да.

— Цъ-цъ-цъ! И си мислил да я удариш?

— Да, мислех.

— Но не си могъл?

— Не.

— Хвала на милостта божия. Но все пак в удара, който си нанесъл непреднамерено, както казваш, е имало известен яд против нея. Именно поради това ударът е бил толкова… толкова силен. Не си искал тя да се доближи до теб.

— Да, не исках. Във всеки случай мисля, че не исках. Не съм съвсем сигурен. Може да не съм бил съвсем с ума си. Във всеки случай съвсем възбуден, бих казал, почти болен. Аз… аз…

Със затворническите си дрехи, с глава, остригана до кожа, Клайд седеше там и се мъчеше да възстанови как е било всичко в действителност (точно) и беше много разстроен от това, че не е способен дори сам да си представи своята вина или липсата на вина. Бил ли е виновен… или не? А преподобният Макмилан, сам много развълнуван, промърмори: „Отворени са вратите и широк пътят, водещ към гибел.“ И най-после добави:

— Но ти скочи, за да я спасиш?

— Да, после станах. Исках да я хвана, когато тя залитна назад. Точно това преобърна лодката.

— И ти наистина си искал да я хванеш?

— Не знам. Предполагам, че в момента съм искал. Както и да е, мисля, че ми беше жал за нея.

— Но можеш ли да кажеш сега искрено, с положителност, като пред очите на създателя, че си съжалявал… или че си искал да я спасиш тогава?

— Виждате ли, всичко стана толкова бързо — започна Клайд нервно, почти без надежда, — че не съм съвсем сигурен. Не, не мога да кажа, че ми е било много жал. Не. Всъщност, виждате ли, сега не знам. Понякога си мисля, че може да ми е било жал, малко; друг път — че не ми е било жал. Но когато тя потъна, а аз излязох на брега, беше ми жал… малко. Ала аз, така да се каже, се радвах също, че съм свободен, нали разбирате, а ме беше и страх… виждате ли…

— Да, разбирам. Ти си мислел вече за госпожица X.… Но тогава, там, когато тя е била във водата?

— Не.

— Не си искал да й се притечеш на помощ?

— Не.

— Цъ-цъ-цъ! Не ти е било мъчно? Не те е било срам?

— Да, срам, може би. Може би и мъчно, малко. Знаех, че това е ужасно. Чувствах го, разбира се. Но все пак… виждате ли…

— Да, разбирам. Тая госпожица X. Искал си да се отървеш.

— Да… но най-много бях уплашен и не исках да й помогна.

— Да, да! Цъ-цъ-цъ! Като се удавеше тя, ти си могъл да отидеш при тая госпожица X. Ти си мислил за това? — Преподобният Макмилан тъжно и здраво стисна устни.

— Да.

— Сине мой! Сине мой! Убийство се е таило в сърцето ти.

— Да, да — каза замислено Клайд. — След това съм си мислил, че трябва да е било така.

Преподобният Макмилан замълча и за да събере сили за тази задача, започна да се моли, но мълком, наум: „Отче наш, който си на небесата! Да се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята воля, както на небето, тъй и на земята.“ След малко той пак се раздвижи.

— Ах, Клайд! Няма грях, по-голям от милостта божия. Той изпрати собствения си син да умре заради злините на света. Сигурен съм. Така ще бъде… стига да се покаеш. Но тая мисъл! Това деяние! Има много, за което да се молиш, сине мой… много. О, да. Защото в очите на господа, боя се… да… И все пак аз трябва да се моля за просветление. Това е странна и страшна история. Има толкова много различни страни. Както и да е, моли се. Моли се с мен сега да ни просветли господ двамата с теб.

Той сведе глава. Минути наред седя тъй безмълвен, а Клайд, също безмълвен, обзет от тревожно съмнение, седеше пред него. Най-сетне Макмилан започна:

— „Господи, в яростта си не ме изобличавай, и в гнева си не ме наказвай. Помилуй ме, господи, защото съм немощен. Изцели ме, господи, в моя срам и скърби, защото душата ми е ранена и помръкнала пред очите ти. Стори да мине нечестивостта на сърцето ми. Въведи ме, о господи, в твоята праведност. Стори да отмине нечестивостта на сърцето ми и не си я спомняй.“

Клайд, оборил глава, седеше тихо, много тихо. Сам той бе най-после потресен и печален. Без съмнение грехът му бе много голям. Много, много страшен! И все пак… Но преподобният Макмилан спря и се изправи, той също се изправи и Макмилан му каза:

— Сега трябва да си вървя. Трябва да помисля… да се помоля. Това ме разтревожи и дълбоко ме трогна. О, много, господи боже! А ти, сине мой, върни се и се моли, самичък. Покай се. Моли се на господа на колене за прошка и той ще те чуе. Да, ще те чуе. А утре или щом мога да го направя с чиста съвест, ще дойда пак. Но не се отчайвай. Моли се непрекъснато, защото само в молитвата, молитвата и покаянието, има спасение. Осланяй се на силата на тогова, който държи целия свят в шепата на ръката си. Безкрайното му могъщество и милосърдие даряват покой и опрощение, О, да.

Той почука на желязната врата с малка халка за ключове, която държеше в ръка, надзирателят го чу и веднага дойде.

После, след като изпрати Клайд до килията, изчака пак да го затворят между четирите стени на тази клетка и се сбогува, обременен и смазан от всичко, което беше чул. А Клайд остана да размишлява за всичко, което беше казал… и как то бе подействало върху Макмилан, както и върху самия него. Новият му приятел бе тъй потиснат. Очевидната болка и ужас, с които бе посрещнал всичко! Дали той е истински виновен? Дали истински заслужава да умре заради това? Дали преподобният Макмилан щеше да реши така? Въпреки цялата си благост и милосърдие?

Тъй мина още една седмица, през която, развълнуван от явното покаяние на Клайд и всичките объркващи и смекчаващи вината обстоятелства в неговия разказ, преподобният Макмилан се бе борил най-ревностно с всички нравствени съображения; той пак се появи пред вратата на килията му, но само за да каже, че колкото снизходително и великодушно да тълкува фактите, както Клайд най-после правдиво ги описа, все пак му се струва, че Клайд не може нито пряко, нито косвено да бъде освободен от вината за смъртта на Робърта. Той е замислял убийството, нали? Не й се е притекъл на помощ, когато е могъл да го направи. Желал е тя да умре и след това не е изпитвал съжаление. В удара, причинил преобръщането на лодката, е имало вложена злоба. Също и в чувството, което не му позволявало да я удари. Фактите, че при замислянето на това деяние е бил повлиян от красотата и общественото положение на госпожица Х., и че след безнравствената му връзка с Робърта тя твърдо е настоявала той да се ожени за нея, далеч не смекчават постъпката му, а са по-скоро утежняващи доказателства за земния му грях и виновност. А пред господа е съгрешил в много отношения. В онези мрачни дни, уви, както го виждаше господин Макмилан, той представлявал не друго, а съчетание от себичност, греховно желание и блудство, срещу които е сипал огън и жупел апостол Павел. И така е било докрай, докато е бил задържан от полицията. Не се е покаял дори и на Мечото езеро, където е имал време да размисли. А освен другото не е ли подсилвал всичко с лъжливо и злонамерено притворство? Наистина!

От друга страна, без съмнение, ако го изпратят на електрическия стол сега въпреки първата му и все пак толкова явна проява на разкаяние — сега, когато за първи път започва да схваща безграничността на престъплението си, — това би значило само да се накаже едно престъпление с друго, като в този случай престъпникът ще бъде държавата. Защото, както директорът на затвора и мнозина други, Макмилан беше против смъртното наказание и предпочиташе правонарушителят да бъде принуден да служи по някакъв начин на държавата. Но въпреки всичко се чувстваше длъжен да признае, че Клайд не е съвсем невинен. Както и да премисляше, колкото и много да искаше в душата си да го опрости, не бе ли той всъщност виновен?

Напразно Макмилан изтъкваше сега на Клайд, че събудилото се в него нравствено и духовно съзнание го прави по-съвършен и безкрайно по-годен за живота и за човешки постъпки, отколкото преди. Той беше сам. Нямаше никой, който да вярва в него. Никой. Нямаше никой, който да види в коя да е от обърканите му и измъчени постъпки преди това престъпление нещо друго, освен най-черна вина. И все пак… и все пак… (и то въпреки Сондра и преподобния Макмилан, пък ако щете, и целия свят, Мейсън, съдебните заседатели в Бриджбърг, апелативния съд в Олбъни, ако реши да потвърди присъдата от Бриджбърг), той таеше в душата си чувството, че не е чак толкова виновен, колкото всички, изглежда, го смятат. В края на краищата те не са били измъчвани, както той е бил измъчван от Робърта с твърдото й решение да го накара да се ожени за нея и с това да провали целия му живот. Не са горели с тази неуталожима страст за Сондра, Сондра от неговите мечти, както е горял той. Не са били тормозени, измъчвани, подигравани от злата съдба на неговото детство и възпитание, не са били принуждавани да пеят и да се молят по улиците по такъв унизителен начин, както той, когато с все сърце и душа се е стремил към по-хубави неща. Как можеха да го съдят те, тези хора, всички до един, дори родната му майка, без да знаят как е страдал той умствено, физически и духовно? И като преживяваше всичко това отново в този миг, той усещаше жилото и душевната отрова на онова време тъй остро, както и тогава. А въпреки всичките факти, колкото всички наоколо и да го смятаха за виновен, имаше нещо дълбоко в него, което като че ли крещеше против това, та дори и сега от време на време го караше да се стряска. Но пък преподобният Макмилан… той е много добър, справедлив и милостив човек. Макар навремени и да се чувстваше дълбоко убеден, че е невинен, в други моменти му се струваше, че трябва да е виновен.

Ах, тези неопределени, объркани и мъчителни мисли! Нима никога не ще успее окончателно да ги сложи в ред в ума си?

Така Клайд не можеше да почерпи полза нито от благостта, вярата и предаността на такава добра и чиста душа като преподобния Макмилан, нито от всемилостивия и всемогъщ бог, чийто посланик бе той. Какво трябваше да прави наистина? Как да се моли смирено, открито, честно? И с тази мисъл поради настояването на преподобния Дънкан, когото изповедта на Клайд убеди, че трябва напълно да се е проникнал от духа божи, той наново запрелиства разните откъси и глави, които му бяха посочени — четеше и препрочиташе псалмите, които познаваше най-добре, и търсеше в тях вдъхновение, за да се проникне от необходимото разкаяние и след това да добие този покой и сила, за които така копнееше в дългите и мъчителни часове. Но все не можеше да го постигне.

Междувременно минаха още четири месеца. И в края на този период, през януари 19… година, апелативният съд в състав Кинкейд, Бригз, Труман, Добшътър и Фулъм-младши, който докладва жалбата, представена от Белнап и Джефсън, намери, че Клайд е виновен, както е било решено от съдебните заседатели на окръга Катараки, и го осъди да бъде екзекутиран по някое време през седмицата, започваща от 28 февруари, или шест седмици по-късно, със следните мотиви:

„Ние не забравяме, че това дело почива върху косвени доказателства и че единственият очевидец отрича смъртта да е била следствие на престъпление. Но в съгласие с най-строгите изисквания за този род дела прокурорът извънредно щателно и вещо е проучил и представил показания за голям брой обстоятелства с оглед правилно да се реши въпросът за вината или невинността на подсъдимия.

Бихме могли да сметнем, че доказателствената сила на някои от тези факти, взети поотделно, подлежи на съмнение поради незадоволителността или противоречивостта на уликите и че други подробности би могло да се обяснят или изтълкуват като съвместими с неговата невинност. Защитата се помъчи — доста компетентно — да наложи това гледище.

Но взети всички заедно и разгледани като свързано цяло, те представляват такова убедително доказателство за виновност, че не сме в състояние да го отхвърлим с каквито и да било разсъждения и сме принудени да заявим, че присъдата не само не противоречи на доказателствената сила на уликите и на съответните изводи от тях, — но и напълно се оправдава от тези улики. Решението на по-долната инстанция единодушно се потвърждава.“

Когато чу за това, Макмилан, който се намираше тогава в Сиръкюз, побърза да отиде при Клайд с надеждата, че ще стигне там, преди новината да му бъде официално съобщена, та да може да му вдъхне смелост, понеже само с божията помощ, както го разбираше той — вечната и вездесъща помощ в трудни моменти — Клайд би могъл да понесе такъв тежък удар. И го завари — нещо, за което, беше дълбоко благодарен — в пълно неведение за случилото се, понеже никакви подобни новини не се съобщаваха на осъден, преди да пристигне заповедта за привеждане на присъдата в изпълнение.

След крайно внимателен и проникновен разговор, в който той цитира Евангелието от Матея и посланията на апостолите Павел и Йоан за преходността на земния живот и за истинското значение и радостта на задгробния, наложи се Клайд да научи от Макмилан, че съдът е произнесъл присъда против него. И че — макар Макмилан да спомена за молба до губернатора, която той и някои други, на които положително ще успее да повлияе, щели да подадат, — ако губернаторът реши да действа, след шест седмици, както Клайд знае, той ще трябва да умре. И тогава, когато най-после истинското положение блесна с цялата си сила пред него и докато Макмилан продължаваше да говори за вярата и убежището, което предлагала милостта и мъдростта божия, Клайд стоеше там пред него с повече смелост и твърдост, изписани на лицето и в очите му, отколкото когато и да било преди това в краткия му и безразсъден живот.

„Значи, те са взели решение против мен. Сега в края на краищата ще трябва да мина през онази врата, както всички други. Ще дръпнат завесите и заради мен. В онова другото помещение… после обратно по коридора… ще се сбогувам на минаване, както всички други. И няма да ме има вече.“ Той като че ли изминаваше този път мислено стъпка по стъпка — всяка стъпка, която му беше така позната, само че сега, за първи път, го изминаваше за самия себе си. Сега, въпреки тази страшна новина, която бе някак си толкова парализираща, колкото и ужасна, не се чувстваше тъй смутен и безволев, както си беше представял, че ще бъде. Напротив — за голямо свое учудване, като си помислеше за всичките си предишни страхове, — с външно спокоен вид разсъждаваше какво да прави, какво да каже.

Дали да повтаря молитвите, които му чете преподобният Макмилан? Разбира се. И може би с радост. Но все пак…

В този мигновен транс той не си даваше сметка за факта, че преподобният Дънкан му шепне:

— Но, виждаш ли, ние не сме стигнали още края на тая работа. През януари встъпва в длъжност нов губернатор. Както чувам, той е много разумен и добър човек. Всъщност имам няколко познати, които се познават с него, и възнамерявам да отида при него лично, а също да накарам някои познати да му пишат въз основа на онова, което ще им разправя.

Но по погледа на Клайд в този миг, както и по това, което каза, Макмилан разбра, че той не го слуша.

— Майка ми! Предполагам, че някой трябва да й прати телеграма. На нея ще й стане много мъчно. — И след това: — Предполагам, те не са сметнали, че тия писма не е трябвало да бъдат представени в тоя им вид, нали? Очаквах, че може да се съгласят. — Той мислеше за Никълсън.

— Не се тревожи, Клайд — отговори измъченият и опечален Макмилан, който в този момент изпитваше много по-голямо желание да го прегърне и утеши, отколкото изобщо да му казва нещо. — Аз вече телеграфирах на майка ти. Колкото до това решение, веднага ще се видя с адвокатите ти. Освен това, както казах, имам намерение да отида лично при губернатора. Той е нов човек, разбираш ли?

И отново повтори всичко, което Клайд не беше чул.