Теодор Драйзер
Американска трагедия (97)

XXXI

Междувременно обаче състоянието на Ейса оставаше сериозно и минаха цели четири месеца, преди да може пак да сяда, а госпожа Грифитс да помисли за подновяване на сказките си. Но тогава общественият интерес към нея и към съдбата на сина й бе значително намалял. Никой денвърски вестник не пожела да финансира още едно нейно отиване срещу каквито и да било услуги. А хората от околността, където бе извършено престъплението, си спомняха за госпожа Грифитс и сина й много ясно и що се отнасяше до нея — със съчувствие, за него обаче, от друга страна, мислеха, че е вероятно виновен в този случай и съответно наказан за престъплението; че би било по-добре делото да не се апелира или ако се апелира, апелацията да бъде отхвърлена. Тези виновни престъпници с вечните им апелации!

А Клайд в „Дома на смъртта“ преживяваше все нови и нови екзекуции, макар и да откриваше за свой неизменен ужас, че никой никога не можеше да свикне на такова нещо; земеделският ратай Моурър за убийството на бившия си работодател; полицаят Райордан за убийството на жена си (а какъв чудесен, снажен човек беше той само една минута преди смъртта!); а после, преди края на месеца, отиде китаецът, когото кой знае по каква причина държаха толкова дълго (и без да каже дума на прощаване никому, макар и да беше добре известно, че знае някоя и друга английска дума). А след него Лари Донахю, войникът от експедиционния корпус, който гръмогласно се провикна тъкмо преди да се затвори зад него вратата:

— Сбогом, момчета. Бъдете щастливи!

А след него пак… о, това беше тъй тежко, толкова близко до самия Клайд… така съсипващо за силите му при мисълта, че ще трябва да влачи това непоносимо съществуване без… не друг, а Милър Никълсън! След пет месеца, през които можеха да се разхождат заедно и да си говорят, и от време на време да се обаждат един на друг от килиите си, и Никълсън беше започнал да го съветва кои книги да чете, беше му дал и един много важен съвет във връзка с делото му при апелация… или в случай на преразглеждане, а именно: да се бори с всички средства против допускането на писмата на Робърта като веществено доказателство, поне не и в този им вид, както са, на това основание, че емоционалната им сила ще пречи на съдебните заседатели, където и да се състои процесът, спокойно и безпристрастно да разгледат съдържащите се в тях съществени факти и вместо да се представят писмата в сегашния им вид, да бъдат извлечени от тях само фактите и това извлечение, само то, да бъде представено на съдебните заседатели.

— Ако вашите адвокати сполучат да убедят апелативния съд в правотата на това искане, положително ще спечелите делото.

И Клайд веднага, като поиска свиждане с Джефсън, изложи това внушение пред него и го чу да му казва, че е разумно и че той и Белнап положително ще го включат в молбата за апелация.

Но не дълго след това надзирателят, като заключи вратата му на връщане от двора, кимна към килията на Никълсън:

— Следващият е той. Не ти ли каза? След три дена.

Изведнъж Клайд се сви — новината му подейства като леден, смразяващ полъх. Понеже тъкмо се прибираше от двора, където двамата се бяха разхождали и приказвали за друг затворник, току-що докаран — унгарец от Ютика, осъден за това, че изгорил любовницата си в пещ и сетне си признал: огромен, груб, мургав, неук мъж с лице като на грозните фигури по готическите катедрали. И Никълсън каза, че е положително повече животно, отколкото човек. Но нито дума за себе си. Само след три дена. И той можеше да се разхожда и разговаря, като че ли нищо няма да се случи, макар според надзирателя да му е било съобщено предишната вечер!

На другия ден пак същото — той се разхождаше и говореше, като че нищо не се бе случило, гледаше към небето и дишаше въздуха. А неговият другар Клайд, твърде разстроен и трескав, твърде потиснат от страхопочитание и ужас, след като бе мислил за това цяла нощ, не можеше да каже нито дума и само мислеше: „И той може да се разхожда тук! И да бъде тъй спокоен! Що за човек е той?“ И изпитваше огромно благоговение и отмалялост.

На другата сутрин Никълсън не излезе, а остана в килията си и се зае да унищожава куп писма, които беше получавал от много места. А към пладне се обади на Клайд, който беше през две килии от неговата на другата страна:

— Изпращам ви нещо за спомен. — Но нито дума за предстоящия му край.

След това надзирателят донесе две книги: „Робинзон Крузо“ и „Хиляда и една нощ“. Тази вечер преместиха Никълсън от килията му, а на сутринта, преди зори — завесите; същото шествие, минаващо по коридора, което вече беше добре познато на Клайд. Но някак си този път беше по-различно… тъй близко… така жестоко. И когато мина, Никълсън се обади:

— Бог да ви благослови всички. Желая ви да имате късмет и да се отървете.

И Клайд след това самотен… ужасно самотен. Сега нямаше тук никой, никой, който да му допада. Можеше само да седи и да чете… и да мисли… или да се преструва, че го интересува това, което другите казват, защото не можеше наистина да се интересува от приказките им. Душевният му мир бе такъв, че когато се откъснеше от сполетелите го сега терзания, изпитваше по-голямо влечение към романтиката, отколкото към действителността. Когато изобщо четеше, предпочиташе леки, романтични книги, които описваха някакъв свят, подобен на този, в който би искал да живее, пред всякакво четиво, което и най-малко се доближаваше до жестоката действителност на света вън, да не говорим за самия затвор. Какво ли щеше да стане с него в края на краищата? Беше така самотен! Имаше само писмата от майка си, брата и сестрите. А Ейса не оздравяваше, и майка му все още не можеше да се върне при него — животът беше толкова труден там в Денвър! Майка му търсела някакво богословско училище, където да преподава, докато гледа болния Ейса. Но тя помолила преподобния Дънкан Макмилан, млад проповедник, с когото се запознала в Сиръкюз, когато работила там, да дойде да го споходи. Бил толкова просветен и толкова добър. Тя била сигурна, че ако дойде, ще бъде много полезен за Клайд и ще му бъде яка опора в тези безпросветни и тягостни дни, когато самата тя не може да бъде при него.

Защото, когато госпожа Грифитс за първи път обикаляше черквите и пасторите по тези места да търси помощ за сина си и получаваше твърде малко отвсякъде, беше се запознала с преподобния Дънкан Макмилан в Сиръкюз, където той възглавяваше независима несектантска черква. Беше млад и както самата нея и Ейса, неръкоположен пастор или евангелист, обаче с далече по-ревностен и по-устремен темперамент в религията. По времето, когато госпожа Грифитс се появи на сцената, той вече беше чел много за Клайд и Робърта и беше горе-долу убеден, че с произнесената присъда вероятно е била извършена една справедливост. Обаче голямата й скръб и загриженото търсене на помощ дълбоко го трогнаха.

Сам той беше предан син. Притежаваше високо поетична и емоционална натура, макар и потисната или възвишена в полово отношение, и беше един между многото в този северен край, който бе трогнат и развълнуван от престъплението, в което се предполагаше да е виновен Клайд. Тези високо прочувствени и изпълнени с терзания писма на Робърта! Явно тъжният й живот в Ликъргъс и Билц! Колко често си беше мислил за всичко това още преди да се запознае с госпожа Грифитс. Тези прости и високи добродетели, носители на които очевидно бяха Робърта и семейството й в този романтичен, хубав провинциален свят, от който произхождаха! Без съмнение Клайд беше виновен. А ето ти изведнъж тази госпожа Грифитс, много нещастна и безутешна, която твърди, че син й е невинен. И в същото време този Клайд в неговата килия, обречен на смърт! Дали беше възможно по някакво странно стечение на обстоятелствата да е била допусната съдебна грешка и Клайд да не е толкова виновен, колкото изглежда?

Макмилан имаше изключителен темперамент — беше вглъбен, странен. Един свети Бернар, Савонарола, свети Симеон, Петър Отшелник на днешните времена. Той приемаше живота, мисълта, всичките им форми и всички обществени организации, като слово, израз, дъх божи. Само така. Но все пак оставяше място и за сатаната и злините му — пропъдения Луцифер, кръстосващ по земята. И все пак мислеше за блаженствата, проповедта на планината, за свети Йоан, който право виждаше и тълкуваше Христа и бога. „Който не е с мен, той е против мен, и този, който не събира с мен, той разпилява.“ Странна, силна вглъбена, бурна, милостива и по свой начин прекрасна душа, страдаща от мъчителна жажда за невъзможна справедливост.

В разговорите си с него госпожа Грифитс беше му повтаряла да помни, че и Робърта не е била съвсем невинна. Не е ли грешила със сина й? И как можеше той напълно да я оправдае? Голяма съдебна грешка. Нейният син бе осъден най-несправедливо, и то поради жалостивите и въпреки това романтични и поетични писма на това момиче, които изобщо не е трябвало да се правят достояние на съдебни заседатели мъже. Те не били способни, както тя сега твърдеше, да отсъдят справедливо и по съвест там, където става дума за нещо тъжно във връзка с романтично и хубаво момиче. Тя се уверила в това в мисионерската си работа.

Тази мисъл се видя сега на преподобния Дънкан важна и много близка до истината. А може би, както тя сега поддържаше, ако някой решителен и добродетелен пратеник божи посети Клайд и със силата на своята вяра и божието слово го накара да разбере онова, което тя е сигурна, че още не е разбрал, и което тя в разтревоженото си състояние като негова майка не е могла да го накара да разбере — цялата порочност и ужас на прегрешението му с Робърта спрямо безсмъртната му душа в този живот и след него, — тогава от благодарност за благоговението и вярата му в бога целият позор на греха му ще бъде измит, нали така? Защото независимо от това дали е извършил престъплението, в което го обвиняват сега, или не (а тя била убедена, че не го е извършил), не беше ли все пак надвиснала над него сянката на електрическия стол, опасността всеки миг да умре, дори преди да се стигне до решаването на делото му, и да бъде призован пред своя създател с този смъртен грях на прелюбодеянието, тежащ върху му, да не говорим за всичките му лъжи и неискрено поведение не само спрямо Робърта, но и спрямо онова другото момиче в Ликъргъс? А чрез възвръщането към вярата и разкаянието нямаше ли да се очисти от това? Само да можеше да се спаси душата му, тя, пък и той ще се сдобият с мир на този свят.

След като получи едно, а след това и второ умоляващо писмо от госпожа Грифитс, в които, като се завърна в Денвър, тя изтъкваше самотността на Клайд и нуждата му от съвет и помощ, преподобният Дънкан замина за Обърн. И когато стигна там и разясни на директора на затвора каква е истинската му цел — духовното спасение на душата на Клайд заради самия него, заради майка му и заради господа, — той бе веднага допуснат в „Дома на смъртта“, при самия Клайд, до самата врата на килията му, където се спря, надзърна през решетката и видя Клайд да лежи съвсем сломен на леглото си и да се мъчи да чете. Тогава Макмилан притисна високата си слаба снага към решетката и без всякакво въведение започна, склонил молитвено глава:

Помилуй ме, боже, по голямата си милост и по многото си щедрости изглади беззаконията ми.

Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях.

Защото беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене.

Пред тебе, пред тебе едничкия съгреших и лошо пред твоите очи извърших; тъй че ти си прав в твоята присъда и чист в твоя съд.

Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми.

Ето ти обикна истината в сърцето и вътре в мене ми яви мъдростта си.

Поръси ме с исоп и ще бъда чист; умий ме и ще бъда по-бял от сняг.

Дай ми да чуя радост и веселие и ще се зарадват костите, от тебе съкрушени.

Отвърни лицето си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония.

Сърце чисто създай в мене, боже, и правия дух обнови вътре в мене.

Не ме отхвърляй от лицето си и светия твой дух не отнемай от мене.

Върни ми радостта на твоето спасение и с властния дух ме утвърди.

Беззаконните ще науча на твоите пътища и нечестивите към тебе ще се обърнат.

Избави ме от кръвнина, боже, боже на моето спасение, и езикът ми ще възхвали твоята правда.

Господи, отвори устните ми и устата ми ще възвестят твоята хвала.

Защото да би искал жертва, аз бих ти дал; но към все съждения не благоволиш.

Жертва бог е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено ти, боже, не ще презреш.

Той замълча, но чак след като прочете със звучния си и действително прекрасен глас целия петдесети псалом. И тогава вдигна очи, защото Клайд, много учуден, беше първо седнал, след това се изправил и странно очарован от младежката и енергична, макар и бледа фигура, беше пристъпил по-близо до вратата на килията. Тогава проповедникът му каза:

— Аз ти нося, Клайд, милостта и спасението на твоя бог. Той ме повика и аз дойдох. Той ме изпрати, за да мога да ти кажа, че макар греховете ти да са червени, те ще станат бели като сняг. Макар да са червени като пурпур, ще станат като вълна. А сега нека да поразмишляваме с господа.

Той млъкна и благо загледа Клайд. Топла, младежка, малко романтична полуусмивка заигра на устните му. Харесваше му младостта и изтънчеността на Клайд, който, от своя страна, бе явно очарован от тази изключителна фигура. Религиозен фанатик, разбира се. Но протестантският пастор на затвора не можеше с нищо да се мери с този човек — не беше нито тъй привлекателен, нито можеше така да увлича.

— Казвам се Дънкан Макмилан — каза той — и идвам от Сиръкюз, където се трудя за господа. Той ме изпрати, също както изпрати майка ти при мен. Тя ми разказа всичко, каквото вярва. Аз прочетох всичко, каквото си казал ти. И зная защо си тук. Но дойдох, за да ти донеса духовна радост и отрада. — И той неочаквано цитира псалом дванадесети, стих трети: — „Докога ще измислям кроежи в душата си и ще скърбя в сърцето си денем и нощем?“ Това е псалом дванадесети, стих трети. А ето и друго, което сега ми идва наум и което трябва да ти кажа. И то е от Библията, псалом девети: „И дума в сърцето си: «Няма да се поклатя; от рода в род зло няма да ми се случи.»“ Но ето зло ти се е случило, както виждаш. На всички нас, които живеем в грях, се случва. А ето и още нещо, за което тъкмо се сещам и мога да ти кажа. И то е от псалом девети, стих тридесет и втори: „И дума в сърцето си: «Бог е забравил, скрил е лицето си.»“ А на мен ми е заповядано да ти кажа, че той не крие лицето си. Казано ми е да ти цитирам това от псалом седемнадесети: „В деня на моето нещастие те се дигнаха против мене, ала господ беше моя опора. Той протегна ръка от висинето и ме взе, и извлече ме из многото води; избави ме от силния ми враг и от онези, които ме мразеха и бяха по-силни от мене. Изведе ме той на просторно място и ме избави, защото благоволи към мене.“ Клайд, всичко това са думи, отправени към теб. Те ми идват тук на устата, също като че ли някой ми ги шепне. Аз съм само посредникът, чрез когото тия думи се отправят направо към теб. Посъветвай се със собственото си сърце. Обърни се от сянката към светлината. Да счупим тези окови на мъката и обезсърчението; пропъди тия сенки и тоя мрак. Ти си прегрешил. Господ може и ще ти прости. Покай се. Върни се при тоя, който е сътворил света и бди над него. Той не ще отблъсне вярата ти, не ще пренебрегне молитвите ти. Обърни се към него вътрешно, в стените на тая килия, и кажи: „Господи, помогни ми! Господи, чуй моята молитва! Господи, проясни очите ми!“ Нима мислиш, че няма бог и че той не ще ти отговори? Моли се. В бедата си обърни се към него, не към мен, нито към някой друг. Към него! Моли се! Говори му. Викай го. Кажи му истината и го моли за помощ. Толкова сигурно, както това, че стоя пред теб, стига в сърцето си наистина да се покаеш във всяко зло, което си сторил; истина, истина ти казвам, ти ще го чуеш и ще го усетиш. Той ще те вземе за ръка. Ще влезе в тая килия и в душата ти. Ти ще го познаеш по спокойствието и светлината, които ще изпълнят разума и сърцето ти! Моли се! И ако имаш нужда пак да ти помогна по някакъв начин, да се помоля с теб или да ти направя някаква услуга, да те ободря в самотата ти, трябва само да ме повикаш: пиши ми една картичка. Аз обещах на майка ти и ще направя всичко, каквото мога. Директорът на затвора има адреса ми.

Той каза това със сериозен и убедителен тон и замълча, понеже досега на лицето на Клайд се четеше повече любопитство и удивление, отколкото нещо друго.

И същевременно, понеже Клайд бе толкова млад и във вида му имаше нещо самотно и безпомощно, откакто майка му и Никълсън не бяха до него, Макмилан добави:

— Ще бъде много лесно да ме повикаш всеки миг. Аз имам много верска работа в Сиръкюз, но винаги с радост ще я оставя, когато мога да направя още нещо за теб. — И той се обърна, сякаш за да си отиде. Но Клайд, сега очарован от него, от неговото жизнено, уверено и любезно държане, толкова различно от напрежението, страха и самотността на живота тук, извика:

— О, не си отивайте още! Моля ви, недейте! Много е мило от ваша страна да дойдете да ме видите и аз съм ви много благодарен. Майка ми писа, че може да дойдете. Виждате ли, тук е много самотно. Не съм мислил много за това, което ми казахте, може би защото не съм се чувствал толкова виновен, колкото ме мислят някои. Но немалко съм съжалявал за станалото. И положително всеки тук си плаща доста за миналото. — Погледът му беше много печален и напрегнат.

И Макмилан, дълбоко трогнат за първи път, веднага отговори:

— Клайд, не се измъчвай. Аз ще дойда пак да те видя най-много след една седмица, защото сега виждам, че имаш нужда от мен. Не искам от теб да се молиш, защото те мисля виновен за смъртта на Робърта Олдън. Аз не зная. Не си ми казал. Само ти и господ знаете какви са твоите прегрешения и скърби. Но зная, че имаш нужда от духовна помощ, и бог ще ти я окаже… о, в пълна мяра. „Господ ще бъде прибежище за угнетения; прибежище в час на бедствие.“

Той се усмихна, като че сега наистина бе обикнал Клайд. И Клайд, усетил това и заинтригуван, отговори, че нямал засега нищо, каквото да му каже, освен той да обади на майка му, че е добре, и може би да я поуспокои малко, ако може. Писмата й били много тъжни, както му се струва. Тревожела се твърде много за него. Освен това сам той не се чувствал чак толкова добре — бил малко отпаднал и разтревожен тези дни. Че кой нямало да бъде в неговото положение? Наистина само да можел да постигне душевно спокойствие с молитви, с радост щял да се моли. Майка му винаги го карала да се моли, но трябвало да си признае, че досега, за съжаление, не се е вслушвал много в съвета й. Имаше много потиснат и мрачен вид — лицето му отдавна бе придобило биещата на очи затворническа бледост.

И преподобният Дънкан, вече много трогнат от състоянието му, отговори:

— Е, не се тревожи, Клайд. Положително ще се сдобиеш с просветление и мир. Сигурен съм в това. Виждам, че имаш Библия тук. Отвори я на псалмите, където искаш. Петдесетия, деветдесетия, двадесет и втория. Отвори на Евангелието от Йоана. Препрочитай го пак и пак. Мисли и се моли — мисли за всичко около теб, за луната, звездите, слънцето, дърветата, морето, за собственото ти биещо сърце, за тялото ти и силата, — и се питай кой ги е направил. Откъде са дошли? И тогава, ако не можеш да си го обясниш, запитай се дали този, който е направил тях и теб — който и да е, какъвто и да е, където и да е, — не е достатъчно силен и мъдър, и добър, за да ти помогне, когато имаш нужда, да ти дари светлина и мир и да ти посочи пътя, когато имаш нужда. Само се запитай кой е създателят на цялата тая безспорна действителност. И тогава запитай него, твореца на всичкото, да ти каже как и какво да правиш. Не се съмнявай. Само го питай и ще видиш. Питай нощем, денем. Сведи глава, моли се и ще видиш. Истина ти казвам, той не ще те изостави. Аз зная, защото имам тоя мир.

Той загледа Клайд убедително, сетне се усмихна и си отиде. А Клайд, облегнал се на вратата на килията, се замисли. Създателят! Неговият създател! Създателят на света!… Питай и ще видиш!…

И въпреки всичко все още не го напускаше това негово пренебрежение към религията и плодовете й — непрекъснатите, но безплодни молитви и проповеди на баща му и майка му. Нима ще се обърне към религията сега само защото е в безизходица и е подплашен, както тези другите? Да се надява, че не. Поне не така.

И все пак настроението, пък и темпераментът на преподобния Дънкан Макмилан — младостта, силата, убедеността и драматичността на младата му снага, лице, очи — ту интригуваха, ту трогваха Клайд, както никой проповедник или пастор в целия му живот досега. Бе заинтересуван, привлечен, омагьосан от вярата на този човек, независимо от това дали веднага или изобщо някога… когато и да било… ще може да се проникне с такова упование, с каквото явно бе проникнат този човек.