Теодор Драйзер
Американска трагедия (95)

XXIX

„Домът на смъртта“ в тоя затвор бе една от ония глупави постройки и учреждения, плодове на човешката неотзивчивост и тъпота, за която в общи черти никой не можеше да бъде държан отговорен. Цялостният й план и вътрешен ред бяха рожби на редица основни законодателни постановления, последвани от решения и наредби, отговарящи на прищевките и измислените от различните директори нужди, докато най-после (постепенно и без никой от тях да бе вложил във всичко това нещо, което да заслужава името „мисъл“) там се бяха насъбрали и се прилагаха всевъзможни ненужни и всъщност своеволни жестокости или безсмислени и убийствени изтезания, каквито би могъл да си представи човек. И то с тая цел, щото човек веднъж осъден от съдебни заседатели, да бъде принуден да изтърпи не само онази смърт, отредена му от присъдата, но и стотици други преди това. Защото разпределението на самото помещение, както и правилникът, който уреждаше живота и поведението на затворниците, бяха достатъчни да ги подложат силом на тия изтезания.

Това бе помещение от камък, бетон и стомана, тридесет на петдесет стъпки, със стъклен покрив на около тридесет стъпки от пода. Предполагаше се то да превъзхожда по-стария и по-лош „Дом на смъртта“, с който още бе свързано с врата и беше разделено на длъж от широк коридор, по протежението на който на приземния етаж имаше дванадесет килии, осем на десет стъпки всяка, разположени по шест една срещу друга. А над тях още един етаж, известен като галерия, по пет килии от двете страни.

Обаче през средата на тоя главен коридор минаваше друг, по-тесен, който разделяше по равно долните килии и водеше в единия си край към онова, което се знаеше като „Старият дом на смъртта“ (където сега се приемаха само посетителите на осъдените), а в другия край — към стаята за екзекуции, където беше електрическият стол. Две от килиите на долния коридор — тия на пресечката с по-тесния коридор — гледаха към стаята за екзекуции. Двете килии, срещуположни на съответните ъгли, гледаха към коридора, който водеше в „Старият дом на смъртта“ или онова, което сега, с доста голямо пресилване на въображението, можеше да се нарече приемна на смъртниците, където те можеха два пъти седмично да се видят с пряк сродник или адвокат. Но с никой друг.

В „Старият дом на смъртта“ (сегашната приемна), където килиите все още съществуваха и съставяха неразделна част от реда за посещенията, те бяха в една редица и само от едната страна на коридора и предотвратяваха любопитното разглеждане на един осъден от друг, с телена мрежа отпред и зелени транспаранти, които можеше да се дръпнат пред всяка от тях. Защото в по-далечното минало при всяко пристигане или заминаване на нов смъртник, когато излизал на всекидневната си разходка или отивал на баня, или в края на краищата го извеждали през желязната вратичка на западната страна, където била стаята за екзекуции, тия транспаранти винаги се дръпвали. Другите не бивало да го виждат. И въпреки всичко „Старият дом на смъртта“ тъкмо поради това внимание и дискретност, съпроводени обаче с крайно усамотение, бе по-сетне сметнат за безчовечен и затова бе изграден този, според мнението на загрижените и състрадателни власти, по-нов и по-хубав „Дом на смъртта“.

В него разбира се, нямаше такива тесни и мрачни килии, както в стария, където таваните бяха ниски и условията непоносими, докато в новия таванът бе висок, помещенията и коридорите ярко осветени и всяка килия не по-малка от осем на десет стъпки. Но за разлика от старото помещение те се отличаваха с огромното неудобство на непреградените, да не кажем, вече лишени от завеси врати.

Освен другото поместването на затворниците на два такива етажа, както тук, налагаше на всеки осъден да понася ужасните прояви на всичките злобни, болезнени или напълно пропаднали и отчаяни типове около себе си. Никакво уединение. Денем — ярка светлина, лееща се през сводестия стъклен покрив високо над стените. Нощем — ослепителни, големи по размер и мощност електрически крушки, заливащи с блясък всяко кътче и пролука в отделните килии. Никакво уединение, никакви игри освен карти и шашки — единствените, които можеше да се играят, без затворниците да бъдат пуснати от килиите. Книги, вестници — разбира се, за всички, които можеха да четат или да изпитат удоволствие от тях при тия обстоятелства. И посещения — по правило сутрин и следобед — на католишки свещеник и по-нередовно на равин и пастор, всеки от които предлагаше съчувствието и молитвите си на желаещите да ги приемат.

Но проклятието на това място се състоеше не в предимствата му, каквито и да бяха те, а въпреки тях в непрекъснатото общуване, както всеки можеше да види, с хора, чийто дух сега бе изтерзан и обезличен от мисълта за приближаващата смърт, която за мнозина бе толкова близо, че я усещаха като ледена ръка на челото или рамото си. И никой — колкото и да се перчеше — не можеше да устои без някаква форма на умствено или физическо израждане. Унинието, напрежението, непонятният страх и отчаянието, които се носеха като вятър или лъх, потискаха или терзаеха ту едного, ту другиго. Те се изливаха най-неочаквано в ругатни, въздишки, дори сълзи, в „молби за някаква песен — за бога!“ — или в най-непреднамерени или неочаквани викове и стенания.

И нещо още по-лошо, пораждащо може би най-угнетителната и сломяваща покруса тук — напречният коридор, водещ от „Старият дом на смъртта“ от едната страна до стаята за екзекуции — от другата. От време на време — уви, колко често! — той се превръщаше в сцена или естрада поне за част от трагедията, която толкова редовно се разиграваше тук: последното действие, екзекуцията.

Защото по тоя коридор отвеждаха осъдения в последния ден на живота от по-добрата килия в новата сграда, където може да е лежал цяла година или две, в стара в бившия „Дом на смъртта“, за да може да прекара сетните си часове в усамотение, макар и да трябва въпреки всичко в последния момент да се върне по стъпките си по тоя по-тесен напречен коридор, където всички можеха да го видят — по смъртния си път към стаята за екзекуции в другия му край.

Също така всеки път, когато водеха някого на свиждане с адвокат или роднина, той трябваше да мине по средния коридор до тоя по-тесен и по него да отиде в „Старият дом на смъртта“, където го слагаха в килия, заградена на две стъпки разстояние с телена мрежа, между която и самата килия трябваше да седи надзирател, докато затворникът и неговият посетител (жена, син, майка, дъщеря, брат, адвокат) разговарят, и да слуша всичко. Никакви ръкостискания, никакви целувки, никакво приятелско докосване — дори и никаква интимна дума, която да не чуе надзирателят. А когато най-сетне за някого дойдеше съдбоносният час, всеки затворник — бил той злобен или простодушен, чувствителен или с груб нрав, неволно или преднамерено — беше принуден да чува, ако не и да вижда, последните приготовления; преместването на осъдения в една от килиите на „Стария дом на смъртта“, последната и може би придружена с ридания среща с майка, син, дъщеря, баща.

Никой не беше помислил нито при проектирането, нито при създаването на правилника за ненужните и незаслужени мъчения на довежданите тук не за да бъдат незабавно екзекутирани — в никой случай, — а по-скоро, за да бъдат задържани, докато висшите съдилища разгледат правотата на техните обжалвания.

Отначало, разбира се, Клайд почти не забелязваше всичко това. Колкото за първия ден, той вкуси само една капчица от всички тия прелести. А за да облекчи или утежни бремето му, още на другия ден към обед дойде майка му. Като не й позволиха да го придружи, тя беше останала да се посъветва за последен път с Белнап и Джефсън, а също да напише пълно описание на впечатленията си във връзка със заминаването на сина си (тия вълнуващи, незаличими впечатления!). И макар много да й се искаше да си намери стая някъде близо до затвора, още с пристигането си в Обърн отиде в канцеларията и след като представи заповед от съдията Объруолцър и молба от Белнап и Джефсън, в която те ходатайстваха да й се даде за начало поне едно свиждане насаме с Клайд, получи позволение да види сина си в съвсем друга стая, а не в „Старият дом на смъртта“. Защото самият директор вече беше чел за нейните постъпки и себеотрицание и му беше интересно да види не само нея, но и Клайд.

Но тъй неочаквано и изумително променилият се вид на Клайд тук дотолкова я потресе, че почти не можа да проговори при влизането му, дори и след като го позна — колко бледи, сиви бяха бузите му, колко мрачен и напрегнат погледът. Главата му остригана! Това облекло! И тая ужасна сграда с железни порти и резета и дълги коридори с униформени пазачи на всеки завой!

За миг тя се сепна, затрепери и малко остана да загуби свяст от напрежение, макар и да беше влизала преди в много и по-големи затвори — в Канзас сити, Чикаго, Денвър, — и раздавала брошури, чела проповеди и предлагала услугите си във връзка с всичко, което би могла да направи. Но това… това! Собственият й син! Широките й яки гърди бурно се надигаха. Тя погледна и обърна едрия си широк гръб, за да скрие за мъничко лицето си. Устните и брадичката й трепереха. Тя затършува в чантичката си за носна кърпа и същевременно полугласно заповтаря:

— Боже мой… защо ме изостави?

Но още докато го казваше, си помисли: не, не, той не бива да я види така. Нима е редно да се държи така и със сълзите си да го прави по-малодушен? И все пак въпреки силната си воля не можа да спре веднага и продължи да плаче.

А Клайд, като видя това, въпреки взетото решение да се държи и да каже нещо утешително и ободряващо на майка си, замънка:

— Не бива, мамо. Божичко, не бива да плачеш. Зная, че ти е тежко. Но всичко ще се оправи. Положително ще се оправи. Не е чак толкова лошо, колкото го мислех. — Но вътрешно си каза: „О боже, колко е лошо!“

А госпожа Грифитс додаде гласно:

— Бедното ми момче! Обичното ми момче! Но ние не бива да падаме духом. Не бива. Не бива. „И ще те избавя от примката на нечестивия.“ Господ не е изоставил нито теб, нито мен. И няма да ни изостави, сигурна съм в това. „Той ме води при тихи води.“ „Той укрепва душата ми.“ Трябва да се уповаваме на него. Освен това — добави тя живо и делово, за да ободри Клайд, пък и себе си — нали вече направих постъпки за обжалване. Адвокатите ще се погрижат още тая седмица. Ще подадат жалба. А това значи, че делото ти не може дори да бъде преразгледано по-рано от една година. Просто бях поразена да те видя така. Разбираш ли, не съм била подготвена за такова нещо. — Тя изправи рамене, вдигна глава и успя смело, макар и пресилено, да се усмихне. — Директорът тук, изглежда, е много добър, но все пак някак си, когато те видях ей сега…

Тя си избърса очите, влажни от тая неочаквана и страхотна буря, и за да отвлече себе си, както и него, заговори за предстоящата си неотложна работа. Господа Белнап и Джефсън й дали такива надежди тъкмо преди да тръгне. Тя била в кантората им и те заръчали и тя, и той да не губят смелост. А сега щяла да чете сказки, и то веднага, и скоро щяла да набави средства. О, да. И господин Джефсън щял да дойде да го види тия дни. Не бивало в никой случай да смята, че са изчерпали всичките възможности на съдилищата. Съвсем не. Прочетената му присъда положително щяла да бъде отменена и делото насрочено за ново разглеждане. Този процес бил фарс, както сам той знае.

Що се отнася до нея, щом си намери стая близо до затвора, ще отиде при най-видните пастори в Обърн да види дали не ще може да си осигури някоя черква, или две, или три, в които да говори и да защитава неговата кауза. След ден-два господин Джефсън ще й изпрати някои сведения, които би могла да използва. А след това в други черкви в Сиръкюз, Рочестър, Олбъни, Скинектъди — всъщност в много други градове на изток, — докато събере необходимата сума. Но няма да го остави. Ще идва да го види поне веднъж седмично и ще му пише през ден, а може би и всеки ден, ако има време. Ще говори с директора. Затова той не бива да се отчайва. Предстои й много и тежка работа, разбира се, но господ ще я ръководи във всичко, което предприеме. Сигурна е в това. Не е ли вече проявил своята блага и чудотворна милост?

Клайд трябвало да се моли за нея и за себе си. Да чете пророк Исаия. Да чете псалми — двадесет и втория, петдесетия, деветдесетия, всеки ден. Също пророк Авакум. „Има ли прегради срещу ръката господня?“ И после, след още сълзи, една безкрайно прочувствена и покъртителна сцена, тя най-сетне успя да си отиде, а Клайд, разтърсен до дъното на душата от толкова много мъка, се върна в килията си. Неговата майка. И на тая възраст… и с толкова малко пари… тя ще тръгне да обикаля и ще се мъчи да събере парите, необходими за спасяването му. А в миналото той се е отнасял към нея толкова лошо… както му ставаше ясно.

Той седна на крайчеца на леглото и стисна главата си с двете ръце, а в същото време отвън желязната врата се затвори и пред госпожа Грифитс остана само една самотна стая и изпитанията на предстоящата обиколка със сказки… Госпожа Грифитс се спря, съвсем не толкова сигурна или убедена във всичко, което бе разправяла на Клайд. Положително господ ще й помогне. Трябва да й помогне! Нима я беше изоставил някога досега… съвсем? А сега… тук… в най-тежкия й час, най-тежкия час за сина й!… Нима ще я изостави?

Тя спря за миг на малкия паркинг оттатък затвора и загледа високите сиви стени, стражевите кули с въоръжени пазачи в униформа, зарешетените прозорци и врати. Затвор! И нейният син беше сега вътре — още по-лошо, в този заграден и тесен дом на смъртта! И обречен да умре на електрическия стол. Освен ако… освен ако… Но не, не… това не бива да се случи! Тази апелация. Парите за нея. Трябва да се заеме с това веднага — не да размишлява, да се вайка, да се отчайва. О, не! „Мой щит и моя закрила.“ „Моя светлина и моя сила.“ „О, господи, ти си моята сила и спасение. В теб е упованието ми.“ След това избърса още веднъж очите си и добави:

— Вярвам, о, господи. Помогни ми в неверието ми.

Така госпожа Грифитс ту се молеше, ту плачеше, докато вървеше нататък.