Теодор Драйзер
Американска трагедия (90)

XXIV

Клайд стигна в показанията си до момента, когато семейството се преместило от Куинси, щата Илинойс (селище, в което бяха отишли поради работата, предложена на бащата и майката от Армията на спасението), в Канзас сити, където от дванадесет до петнадесет годишната си възраст се разтакавал насам-натам и се мъчил да си намери някаква работа, понеже не го привличала комбинацията да ходи на училище и да се занимава с религиозни проповеди, както се очаквало от него.

— Бяхте ли редовен в учението си?

— Не, господине. Ние се местехме твърде много.

— В кой клас бяхте на дванадесетгодишна възраст?

— Ами… трябваше да бъда в седми, но бях само в шести. Именно затова не ми харесваше.

— А харесвахте ли религиозната работа на родителите си?

— Е, не беше лоша… само че никога не ми е харесвало да излизам вечер на проповедите по кръстопътищата.

И така нататък — за работата в магазина за евтини дребни стоки, на щанда за газирани напитки, за разнасянето на вестници, докато най-после постъпил като пиколо в „Грийн Дейвидсън“, най-изискания хотел в Канзас сити, както обясни той на съда.

— Е, добре, Клайд — намеси се Джефсън, който от страх да не би при кръстосания разпит, за да постави под съмнение правдоподобността на свидетелските показания на Клайд, Мейсън да задълбае в случката с катастрофиралата кола и убитото дете в Канзас сити и с това да развали впечатлението от историята, която сега щеше да разкаже Клайд, реши да го изпревари. Положително, ако му задава правилни въпроси, той би могъл да обясни и да смекчи всичко това, докато, ако го остави на Мейсън, то би могло да се изопачи и да придаде извънредно мрачен характер. И така той продължи:

— И колко дълго работихте там?

— Малко повече от година.

— И защо напуснахте?

— Ами поради една злополука.

— Каква злополука?

И сега Клайд, предварително подготвен и обучен по този въпрос, се впусна в подробности и разказа всичко, включително и за смъртта на момиченцето и своето бягство — всичко, което Мейсън наистина възнамеряваше да постави на разглеждане сам. Но сега, когато го чу, само поклати глава и иронично изсумтя.

— Не би било зле да се проучи всичко това — забеляза той.

А Джефсън, доловил колко важно е това, което върши — че вероятно, както би се изразил, е „извадил от строй“ едно от най-добрите оръдия на господин Мейсън, — продължи:

— На колко години сте били тогава, казвате?

— Карах осемнадесетата.

— И вие искате да ми кажете — продължи адвокатът, след като бе задал всички въпроси, които би могъл да измисли във връзка с това произшествие, — че не сте знаели, че можехте да се върнете там, понеже не сте били този, който е взел колата, и след като обясняхте всичко, щяхте да бъдете пуснат срещу гаранцията на родителите ви?

— Възразявам! — извика Мейсън. — Няма никакви данни, че е могъл да бъде пуснат срещу гаранцията на родителите.

— Възражението се уважава! — избоботи съдията от високия си трон. — Моля защитата да се придържа по-близо до същността на делото.

— Възразявам срещу определението ви — забеляза Белнап.

— Не, господине, не го знаех — въпреки всичко отговори Клайд.

— Все пак това ли ви накара, след като избягахте, да смените името си и да се наречете Тенет, както ми казахте? — продължи Джефсън.

— Да, господине.

— Между другото, откъде взехте това име Тенет, Клайд?

— То беше името на едно момче, с което играех в Куинси.

— Добро момче ли беше?

— Възразявам! — обади се от стола си Мейсън. — Неправилно, несъществено, не се отнася до делото.

— О, той може да е общувал с добро момче, въпреки това, което бихте искали да повярват съдебните заседатели, и в този смисъл въпросът напълно се отнася до делото — подхвърли подигравателно Джефсън.

— Възражението се уважава! — избоботи съдията Объруолцър.

— Но на времето не ви е дошло наум, че този Тенет може да има нещо против или че не постъпвате справедливо спрямо него, като използвате името му, за да прикриете самоличността на човек, който бяга от закона?

— Не, господине… аз мислех, че има сума хора с името Тенет.

При този отговор би могла да се очаква една снизходителна усмивка, но общото настроение бе тъй враждебно и ожесточено срещу Клайд, че в тази съдебна зала не можеше и да се помисли за такова лекомислено отношение.

— Сега слушайте, Клайд — продължи Джефсън, като не сполучи, както току-що бе видял, да смекчи настроението на тълпата, — вие обичахте майка си, нали… или не?

Възражение, спор, докато най-после въпросът е допуснат.

— Да, господине, разбира се, аз я обичах — отговори Клайд, обаче след леко колебание, което можеше да се забележи: стягане на гърлото и тежко повдигане и отпускане на гърдите, когато вдишваше и издишаше.

— Много?

— Да, господине… много. — Сега той не се осмели да погледне никого.

— Не е ли винаги правила всичко каквото може за вас, по свой начин?

— Да, господине.

— Е, тогава, Клайд, как така, след всичко това и въпреки тази страшна злополука, можахте да избягате и да останете тъй дълго надалеч, без да й съобщите поне с една дума, че в никой случай не сте толкова виновен, колкото може да изглежда, и че тя не бива да се тревожи, защото вие работите и се мъчите да станете пак добро момче?

— Но аз й писах, само че не се подписах с името си.

— Разбирам. Още нещо?

— Да, господине. Изпратих й малко пари. Десет долара веднъж.

— Но съвсем не сте помисляли да се върнете?

— Не, господине. Беше ме страх, че ако се върна, може да ме задържат.

— С други думи — особено ясно подчерта Джефсън, — вие бяхте духовен и нравствен страхливец, както заяви моят колега господин Белнап.

— Възразявам срещу начина, по който защитникът се мъчи да внуши на съдебните заседатели как да тълкуват показанията на обвиняемия! — прекъсна Мейсън.

— Показанията на този обвиняем фактически не се нуждаят от никакви тълкувания. Те са много ясни и честни, както всеки може да види — побърза да подхвърли Джефсън.

— Възражението се уважава! — обади се съдията. — Продължавайте, продължавайте.

— И това е било така, понеже сте духовен и нравствен страхливец, доколкото виждам, Клайд… не че ви осъждам за нещо, в което не сте виновен (в края на краищата не сте виновен, че сте се родили такъв, нали?).

Но това беше твърде много и съдията го предупреди да бъде по-грижлив при задаването на по-нататъшните въпроси.

— И тъй, вие се местихте в Олтън, Пиория, Блумингтън, Милуоки и Чикаго, криехте се в малки стаички на задни улички и работехте като мияч на чинии, продавач на газирани напитки или колар и бяхте сменили името си на Тенет, докато всъщност сте могли да се върнете в Канзас сити и да заемете предишната си служба? — продължи Джефсън.

— Възразявам! Възразявам! — закрещя Мейсън. — Няма никакви доказателства в смисъл, че би могъл да се върне там и да заеме предишната си служба.

— Възражението се уважава — разпореди се Объруолцър, при все че в същото това време Джефсън имаше в джоба си писмо от Франсис Кс. Скуайърз, бивш началник на момчетата пиколо в „Грийн Дейвидсън“, когато Клайд е работил там, в което той обясняваше, че с изключение на единственото произшествие във връзка със задигнатата кола не знаел нищо, уронващо престижа на Клайд, и че винаги преди това го е имал за изпълнителен, честен, послушен, внимателен и възпитан. Също, че по времето, когато станала злополуката, той бил сигурен, че Клайд е могъл да бъде само един от водените, а не водачите, и ако се бил върнал и обяснил положението, щял да бъде приет отново на работа. Това не се отнасяло до делото!

По-нататък Клайд разказа как, след като избягал от затрудненията, които го заплашвали в Канзас сити, и скитал насам-натам в течение на две години, най-после си намерил работа в Чикаго като колар, а сетне като пиколо в „Юниън лийг“, а също как, още докато бил на първото от тези места, писал на майка си, а после по нейно искане се канел да пише на чичо си, когато случайно се запознал с него в „Юниън лийг“ и бил поканен от него да отиде в Ликъргъс. След това, ред по ред, разказа подробно как е тръгнал на работа, как бил повишен и неговият братовчед и главният майстор го запознали с разните правила, как по-късно се запознал с Робърта, а след известно време с госпожица X. Но междувременно изброи подробно как и защо е ухажвал Робърта Олдън, как и защо, след като спечелил любовта й, се чувствал и смятал доволен… но как появяването на госпожица X. и непреодолимото му увлечение променили напълно всичките му намерения по отношение на Робърта и макар все още да я харесвал, чувствал, че никога вече както преди не ще иска да се ожени за нея.

Обаче Джефсън, в желанието си да отвлече вниманието на съдебните заседатели от обстоятелството, че Клайд е толкова непостоянен — обстоятелство, твърде дразнещо, за да бъде споменато тъй рано в разглеждането на делото, — веднага се намеси:

— Клайд! Отначало вие наистина сте обичали Робърта Олдън, нали?

— Да, господине.

— Добре, тогава трябва да сте знаели или поне сте се досетили от самото начало, нали, че тя е една напълно добродетелна, невинна и набожна девойка.

— Да, господине, точно за такава я смятах — отговори Клайд, като повтаряше онова, което го бяха научили да казва.

— Добре, в такъв случай смятате ли, че бихте могли, засега само бегло, без да навлизате в подробности, да обясните на себе си и на съдебните заседатели как и защо, и къде, и кога са настъпили промените, довели до тази връзка, която всички ние — и тук той обиколи с нетрепващ, проницателен и студен поглед залата, а след това съдебните заседатели — осъждаме. Как е станало възможно, щом сте имали такова високо мнение за нея отначало, тъй скоро да се принизите до тази греховна връзка? Не сте ли знаели, че всички мъже, както и всички жени, я смятат за непозволена, а извън брака — непростителна, престъпна според закона?

Дързостта и ироничната нотка в тези думи бяха достатъчни да предизвикат първо смълчаване, а сетне леко нервно раздвижване от страна на слушателите, което, забелязано от Мейсън, както и от съдията Объруолцър, накара двамата да се навъсят загрижено. Гледай го тоя безсрамен млад циник! Как се осмелява той с намеци, под маската на сериозен разпит, да подхвърля подобна мисъл, която най-малкото чрез внушение подронва самите основи на обществото — религиозни и нравствени! А в това време Джефсън стоеше с безочлив и победоносен вид и слушаше отговора на Клайд:

— Да, господине, предполагам, че знаех… разбира се, знаех… но аз не съм се опитвал да я прелъстя от самото начало, пък и изобщо. Аз бях влюбен в нея.

— Били сте влюбен в нея?

— Да, господине.

— Много?

— Много.

— И тя е била също толкова влюбена във вас по онова време?

— Да, господине, беше.

— От самото начало?

— От самото начало.

— Признавала ли ви го е?

— Да, господине.

— По времето, когато тя се изнесе от дома на семейство Нютън — вие чухте всички показания по този въпрос, — убеждавали ли сте я или опитвали ли сте се да я убедите по някакъв начин, с някаква хитрост или с някакви доводи да напусне тази квартира?

— Не, господине, не съм. Тя сама поиска да излезе оттам. Искаше да й помогна да си намери квартира.

— Искала е вие да й помогнете да си намери квартира?

— Да, господине.

— А защо именно?

— Защото не познаваше много добре града и си мислеше, че може би бих могъл да я упътя къде може да си намери хубава стая, стая според нейните възможности.

— И вие ли й казахте за стаята, която тя нае у семейство Гилпин?

— Не, господине. Не съм й посочил никаква стая. Тя я намери сама. — Това бе точно отговорът, който бе научил наизуст.

— Но защо не сте й помогнали?

— Защото бях зает денем и почти винаги вечер. А освен това мислех, че тя трябва да знае по-добре от мен какво иска: при какви хора и така нататък.

— Сам вие виждали ли сте квартирата у Гилпин, преди тя да се премести там?

— Не, господине.

— Обсъждали ли сте някога с нея, преди тя да се премести там, каква стая трябва да си вземе: разположението й по отношение на вход, изход, изолираност или нещо друго от този род?

— Не, господине, никога.

— Никога ли не сте настоявали например да вземе такава стая, в която да можете да се промъквате и измъквате вечерно време, без да ви видят?

— Никога. Освен това никой не би имал голяма възможност да се вмъкне или измъкне от тая къща, без да го видят.

— И защо не?

— Защото вратата на нейната стая беше точно до общия вход, през който всички влизаха и излизаха, и всеки, който се случеше наблизо, можеше да ме види. — Това също бе един от заучените от него отговори.

— Но вие се вмъквахте и измъквахте, нали?

— Е, да, господине… всъщност ние двамата бяхме решили от самото начало, че колкото по-малко ни виждат някъде заедно, толкова по-добре.

— Поради това правило във фабриката?

— Да, господине, поради това правило във фабриката.

Последва разказът за различните му затруднения с Робърта, до които стигнали поради влизането в живота му на госпожица X.

— Е, Клайд, ще трябва сега да понавлезем във въпроса за тази госпожица X. По споразумение между защитата и обвинението, което вие, господа съдебни заседатели, напълно разбирате, ние можем да зачекнем този въпрос само тук-там, тъй като всичко това засяга едно съвършено невинно лице, чието истинско име не може никому с нищо да помогне. Но някои от фактите може да се споменат, макар че ние ще боравим с тях колкото може по-внимателно, колкото заради невинната жива девойка, толкова и заради уважението към покойната. И аз съм сигурен, че госпожица Олдън би искала да постъпим така, ако беше жива. Но сега по отношение на госпожица X. — продължи той, като се обърна към Клайд. — Двете страни вече установиха, че сте се запознали с нея в Ликъргъс някъде през ноември или декември миналата година. Правилно ли е това, или не?

— Да, господине, правилно е — отговори тъжно Клайд.

— И това, че веднага сте се влюбили безумно в нея?

— Да, господине, това е вярно.

— Беше ли тя богата?

— Да, господине.

— Красива?… Вярвам всички да допускат, че е — каза той общо на съда, без да иска или да очаква отговор от обвиняемия, но Клайд бе тъй добре дресиран, че отговори:

— Да, господине.

— По времето, когато сте видели за първи път госпожица X., бяхте ли вече вие двамата — искам да кажа вие и госпожица Олдън, — бяхте ли вече установили тази незаконна връзка, за която става дума?

— Да, господине.

— Добре, тогава, като вземем предвид всичко това… не, един момент, първо искам да ви питам за нещо друго, чакайте да видя… по времето, когато сте видели за първи път тази госпожица X., обичахте ли още Робърта Олдън, обичахте ли я, или не?

— Аз още я обичах, да, господине.

— Поне до това време тя още с нищо не ви беше дотегнала? Или беше?

— Не, господине, не беше.

— Нейната обич и нейната дружба са ви били все тъй скъпи и приятни, както и преди?

— Да, господине, бяха.

И когато казваше това, Клайд си мислеше за миналото и му се струваше, че току-що казаното от него е самата истина. Вярно беше, че тъкмо преди да се запознае със Сондра, действително е бил на зенита на доволството и щастието си с Робърта.

— И какви бяха вашите планове за бъдещето с госпожица Олдън, ако изобщо сте имали някакви планове, преди да срещнете тази госпожица X.? Трябва да сте помисляли от време на време за това, нали?

— Как да ви кажа, не съвсем — и при тези думи той си облиза устните от едва сдържана нервност. — Виждате ли, аз никога не съм имал никакъв истински план да направя нещо… искам да кажа, да направя нещо лошо спрямо нея. Нито тя е помисляла за такова нещо, разбира се. Ние просто се оставяхме, един вид да ни влачи течението, още от самото начало. То е било тъй, може би, защото бяхме толкова самотни там. Тя още не се беше сприятелила с никого и аз също. А пък и това правило, което не ми позволяваше никъде да отида с нея и след като се събрахме, според мен просто не се замисляхме много-много над тези неща — нито тя, нито аз.

— Вие просто сте се оставяли на течението, защото нищо още не ви се беше случило и не вярвахте нещо да ви се случи. Така ли е било?

— Не, господине. Исках да кажа, да, господине. Така беше. — Клайд извънредно много искаше да даде тези много пъти репетирани и толкова важни отговори правилно.

— Но все трябва да сте помисляли за нещо… единият от вас или двамата. Вие сте били на двадесет и една, тя на двадесет и три.

— Да, господине. Предполагам, че сме помисляли… предполагам, че аз помислях сегиз-тогиз.

— И какво беше? Можете ли да си спомните?

— Ами да, господине. Предполагам, че мога. Тоест, зная, че съм си помислял от време на време, че ако всичко върви както трябва и аз започна да печеля малко повече и тя си намери работа някъде другаде, ще започна да излизам с нея открито, а после, може би, ако тя и аз продължаваме да се обичаме все така, тогава, може би, ще се оженя за нея.

— Значи, наистина сте мислили да се ожените за нея, така ли?

— Да, господине. Сигурен съм, че съм мислил — ей тъй, както го казах, разбира се.

— Но това е било, преди да се запознаете с тази госпожица X.?

— Да, господине, преди това.

— Прекрасно изпълнено! — саркастично рече Мейсън полугласно на щатския сенатор Редмънд.

— Превъзходна сценична игра — отговори с театрален шепот Редмънд.

— Но казвали ли сте й го някога с тези думи? — продължи Джефсън.

— Ами, не, господине. Не си спомням да съм й го казвал… не точно с тия думи.

— Или сте й го казвали, или не сте. Отговорете, кое от двете?

— Ами нито едното, нито другото, всъщност. Казвах й, че я обичам, че не искам никога да ме напусне и се надявам никога да не го направи.

— Но не сте й казвали, че искате да се ожените за нея?

— Не, господине. Не съм казвал, че искам да се оженя за нея.

— Добре, добре, така да е!… А тя… какво е казвала тя?

— Че никога няма да ме остави — отговори Клайд с труд и с известен страх, като си мислеше при това за последните викове на Робърта и обърнатите към него очи. И извади от джоба си кърпа и започна да бърше влажното си и студено лице и ръце.

— Добра постановка! — промърмори Мейсън с циничен присмех.

— Хитро скроено… хитро скроено! — нехайно подхвърли Редмънд.

— Но кажете ми — спокойно и студено продължи Джефсън, — като сте хранили такива чувства към госпожица Олдън, как можахте да се промените тъй бързо, след като се запознахте с тази госпожица X.? Толкова ли сте непостоянен, че не знаете какво искате от днес за утре?

— Ами не бях мислил така дотогава… не, господине!

— Имали ли сте някога в живота си дълбока, обвързваща любовна връзка, преди да се запознаете с госпожица Олдън?

— Не, господине.

— Но смятали ли сте тази с госпожица Олдън за дълбока и обвързваща, истинска любовна връзка, до момента, когато сте срещнали тази госпожица X.?

— Да, господине, смятах.

— А после… след това?

— Ами… после… не беше вече съвсем същото.

— Искате да кажете, че от пръв поглед, след като сте срещнали госпожица X. един-два пъти, вие сте разлюбили съвсем госпожица Олдън?

— Ами не, господине. Не беше точно така — бързо и съсредоточено откликна Клайд. — Аз продължавах да я обичам донякъде… всъщност доста много. Но без сам да го разбера, направо полудях по… по… госпожица… госпожица…

— Да, по тази госпожица X. Ние знаем. Вие безумно и безразсъдно сте се влюбили в нея. Така ли беше?

Да, господине.

— А после?

— Ами… после… просто не можех вече да обичам госпожица Олдън тъй както преди. — Ситни капчици пот избиха по челото и бузите на Клайд, докато го каза.

— Разбирам! Разбирам! — продължи Джефсън надуто и високо, за да направи впечатление на съдебните заседатели и слушателите. — Приказки от „Хиляда и една нощ“ за омагьосания и магьосницата.

— Струва ми се, че не разбирам какво искате да кажете — рече Клайд.

— Че в случая сте били очарован, бедното ми момче, от красотата, любовта, богатството, от нещата, за които понякога си мислим, че ги желаем много, извънредно много, но никога не ще можем да ги притежаваме — това е, каквото искам да кажа, и това, до което в много случаи се свежда любовта в света.

— Да, господине — отговори Клайд съвсем простодушно, като заключи с право, че Джефсън просто иска да блесне с красноречието си.

— Но това, което искам да зная е: как е могло, след като сте обичали госпожица Олдън тъй много, както казвате, и след като сте стигнали до тази връзка, която е трябвало да бъде осветена с венчило, как е било възможно да се почувствате толкова малко обвързан или задължен към нея, за да се породи у вас мисълта да я изоставите заради тази госпожица X.? Кажете, как е могло да стане това? Бих искал да го зная, както биха искали да го знаят и тези съдебни заседатели, сигурен съм в това. Къде е било чувството ви на благодарност? Чувството ви за морално задължение? Нима искате да кажете, че то ви липсва? Ние искаме да знаем.

Това беше всъщност разпит от противната позиция — нападка срещу свой собствен свидетел. Но Джефсън не превишаваше своите права и Мейсън не се намесваше.

— Ами… — и тука Клайд се поколеба и се запъна, съвсем като че ли не беше подучен за всичко предварително, и се мъчеше да измисли някакъв довод, който би му помогнал да обясни всичко това. Защото, макар и да беше вярно, че бе научил отговора наизуст, сега, изправен пред конкретния въпрос, тук, в съда, както и пред стария проблем, който го бе тъй обърквал и тревожел в Ликъргъс, той, кажи-речи, не можеше да се сети за всичко, което му бяха наредили да каже, и вместо това сучеше и въртеше, докато най-сетне успя да изрече:

— Работата е там, че съвсем не съм мислил толкова много за тези неща. Не можех, след като я видях. Мъчех се понякога, но не можех. Само я исках и не исках вече госпожица Олдън. Знаех, че не постъпвам правилно… точно така… и ми беше жал за Робърта… но въпреки това като че ли не можех да направя нищо. Можех да мисля само за госпожица X. и не можех да мисля за Робърта, както преди, колкото и да се мъчех.

— Да не искате да кажете, че съвестта не ви е мъчила зарад това?

— Да, господине, мъчила ме е — отговори Клайд. — Аз знаех, че не постъпвам правилно и то ме караше много да се тревожа за нея и за себе си, но въпреки това като че ли не можех да направя нищо друго. — Той повтаряше думите, които Джефсън му беше написал, макар че когато ги прочете за първи път, те му се видяха горе-долу верни. Съвестта го беше мъчила малко.

— А после?

— Ами после тя започна да се оплаква, защото не се отбивах при нея толкова често, колкото преди.

— С други думи бяхте започнали да я пренебрегвате.

— Да, господине, до известна степен… но не съвсем, не, господине.

— Добре, когато сте разбрали, че сте се толкова увлекли по тази госпожица X., какво направихте? Отидохте при госпожица Олдън да й кажете, че вече не я обичате и че сте влюбен в друга!

— Не, не го направих. Не го направих тогава.

— Защо не тогава? Смятали ли сте, че е справедливо и честно да уверявате едновременно две момичета, че ги обичате?

— Не, господине, но и не беше точно така. Виждате ли, по това време аз отскоро познавах госпожица X. и не казвах нищо на госпожица Олдън. Тя не би ме оставила да й го кажа. Но все пак знаех тогава, че не мога вече да я обичам.

— Но какво ще кажете за правата, които е имала госпожица Олдън върху вас? Не сте ли чувствали, че това е било или би трябвало да бъде достатъчно, за да не си позволите да тичате подир друго момиче?

— Да, господине.

— Добре, защо сте го правили тогава?

— Не можех да устоя пред нея.

— Искате да кажете, пред госпожица X.?

— Да, господине.

— И тъй, продължавали сте да тичате подпре й, докато сте я накарали да ви залюби?

— Не, господине, съвсем не е било така.

— Добре, кажете как е било?

— Аз просто я срещах тук и там и се побърках по нея.

— Разбирам. Но въпреки това не сте отишли да кажете на госпожица Олдън, че не я обичате вече?

— Не, господине, не тогава.

— И защо не?

— Защото мислех, че това ще й причини болка и не исках да го направя.

— А, разбирам. Не сте имали нравствената или духовна смелост да го направите тогава?

— Не знам какво разбирате под нравствена или духовна смелост — отговори Клайд, малко засегнат и ядосан от такава характеристика, — но въпреки това ми беше жал за нея. Тя плачеше и сърцето не ми даваше да й кажа нещо.

— Разбирам. Добре, да го приемем така, щом искате. Но сега кажете ми друго нещо. Тази връзка помежду ви, какво ще кажете за нея, след като сте разбрали, че не я обичате вече? Продължила ли е?

— Ами не, господине, поне не много дълго — отговори Клайд съвсем нервно и засрамено. Мислеше за всичките хора, които бяха сега пред него… за майка си… за Сондра… за всичките хора из целите Съединени щати, които щяха да го прочетат, да узнаят.

И когато Джефсън му беше показал за първи път тези въпроси седмици и седмици преди, Клайд го беше попитал каква е ползата от всичко това. А Джефсън бе отговорил:

— Възпитателно въздействие. Колкото по-бързо и по-дълбоко успеем да поразим съдебните заседатели с някои от действителните житейски факти в тази история, толкова по-лесно ще бъде за вас да ги накарате малко по-трезво да преценят положението, пред което сте били изправен. Но не си блъскайте главата за това сега. Когато им дойде времето, само отговорете на тези въпроси и оставете останалото на нас. Ние знаем какво правим.

Затова сега Клайд добави:

— Виждате ли, след като срещнах госпожица X., не можех вече да обичам госпожица Олдън толкова и затова се мъчех да не отивам при нея тъй често. Но и на нея доста скоро след това се случи тази беда и тогава… е…

— Разбирам. И кога стана това, приблизително?

— Някъде във втората половина на януари миналата година.

— А като се случи, какво стана? Чувствахте ли вие, или не, че е ваш дълг при тези обстоятелства да се ожените за нея?

— Ами, не… не при тогавашното положение… тоест, ако можех да я избавя от това, искам да кажа.

— И защо не? Какво искате да кажете с „при тогавашното положение“?

— Ами виждате ли, беше точно както ви казах. Аз не я обичах вече толкова много и понеже не бях й обещал да се оженя и тя го знаеше, мислех, че ще бъде напълно достатъчно, ако й помогна да се избави от бедата и след това й кажа, че не я обичам както преди.

— Но не можахте ли да я избавите от бедата?

— Не, господине. Обаче се помъчих.

— Вие сте отишли при аптекаря, който даде показания тук?

— Да, господине.

— При някой друг?

— Да, господине, ходих при седем други, докато успея да взема изобщо нещо.

— Но това, което са ви дали, не е помогнало?

— Не, господине.

— Ходили ли сте при този млад галантерист, който го твърди в показанията си?

— Да, господине.

— И дал ли ви е той името на някой определен лекар?

— Ами… да… но не бих искал да споменавам на кого.

— Добре, няма нужда. Но изпращали ли сте госпожица Олдън при някой лекар?

— Да, господине.

— Сама ли е ходила тя, или и вие сте ходили с нея?

— Аз ходих с нея… искам да кажа, до вратата.

— Защо само до вратата?

— Ами ние поразсъждавахме и тя мислеше също като мен, че може да е по-добре така. Аз нямах чак много пари по това време. Аз мислех, че той може да се съгласи да й помогне срещу по-малък хонорар, ако отиде сама, отколкото ако отидем заедно.

„Да ме вземат дяволите, ако той не краде гръмотевичните ми въпроси — помисли си тук Мейсън. — Той ме изпреварва с повечето неща, с които възнамерявах да объркам обвиняемия.“ И разтревожено поизправи гръб на стола си. Бърли, Редмънд и Ърл Нюком — всички разбраха ясно сега какво се мъчеше да направи Джефсън.

— Разбирам. А да не е било случайно, защото ви е било страх, че за това може да се научат чичо ви или госпожица X.?

— О, да, аз… тоест ние двамата мислехме за това и го обсъждахме. Тя разбираше как стоят нещата с мен във фабриката.

— Но не сте говорили за госпожица X.?

— Не, не и за госпожица X.

— А защо не?

— Ами защото мислех, че не е много подходящо да й го кажа тъкмо тогава. То можеше много да я разстрои. Исках да почакам, докато тя се оправи.

— И тогава да й го кажете и да я оставите. Това ли имате предвид?

— Ами да, ако все още нямаше да мога да я обичам повече, да, господине.

— Но не и когато беше в това положение?

— Ами не, господине, не, докато беше в това положение. Но виждате ли, по онова време аз се надявах, че ще мога да я избавя от това затруднение.

— Разбирам. Но не влияеше ли състоянието й върху отношението ви към нея… не будеше ли у вас желание да оправите цялата работа, като се откажете от тази госпожица X. и се ожените за госпожица Олдън?

— Ами не, господине… не точно тогава… тоест не по онова време.

— Какво искате да кажете с това „не по онова време“?

— Ами аз наистина почувствах такова желание по-късно, както ви казах… но не тогава… това стана после… след като тръгнахме на нашето пътешествие в Адирондакските планини.

— А защо не тогава?

— Казах защо. Бях твърде много увлечен по госпожица X., за да мисля за нещо друго, освен нея.

— Вие не можехте да се промените още тогава?

— Не, господине. Беше ми жал, но не можех.

— Разбирам. Но да оставим това засега. Аз ще се върна към това по-нататък. Сега искам да обясните, ако можете, на съдебните заседатели какво точно е било у госпожица X., което, противопоставено на госпожица Олдън, я е правило да изглежда толкова по-желана във вашите очи. Кои точно черти в държането, външността, склонностите или общественото положение или каквото да било друго са ви привличали толкова? Дали го знаете?

Това беше въпрос, който и Белнап, и Джефсън по различни начини и по различни съображения — психически, правни, лични — бяха задавали на Клайд преди и бяха получавали различни отговори. Първо, той не можеше и не искаше изобщо да говори за Сондра от страх, че каквото и да каже, ще бъде подхванато и използвано на процеса и във вестниците наред с нейното име. Но по-късно, когато от премълчаването на името й във вестниците навред стана ясно, че с нея няма да се занимават, той си позволи да говори за нея по-свободно. Ала тук, пред съда, пак стана неспокоен и затворен.

— Ами, виждате ли, това е трудно да се каже. Тя ми се виждаше много красива. Много по-красива от Робърта… но не само това, тя се различаваше от всички, които бях някога познавал, по-самостоятелна и всички обръщаха толкова много внимание на каквото и да направеше или кажеше. Тя като че ли знаеше повече от всеки друг, когото съм някога познавал. Обличаше се ужасно хубаво, беше много богата, принадлежеше към висшето общество, а името и снимките й бяха вечно във вестниците. Аз четях за нея всеки ден, когато не я виждах, и това като че ли я държеше пред очите ми. Беше и много смела — не толкова проста или доверчива, както госпожица Олдън — и първо на мен ми беше трудно да повярвам, че започва така да се интересува от мен. Стана така, че не можех да мисля за никой или нищо друго и вече не исках Робърта. Просто не можех — с госпожица X. непрекъснато пред очите ми.

— Да, както ми изглежда, май наистина сте били влюбен или дори хипнотизиран — подхвърли Джефсън в края на това изказване, като гледаше с крайчеца на дясното си око съдебните заседатели. — И това ако не е картинка на безумно влюбен, не знам какво друго да нарека така.

Обаче и слушателите, и съдебните заседатели, доколкото можа да види, посрещнаха и това с каменни лица, както преди.

Ала веднага оттук нататък дойде ред на буйния и мътен поток на предполагаемия предумисъл — този неумолим път, към който водеше всичко това.

— Е, добре, Клайд, какво точно се случи по-сетне? Разкажете ни сега толкова подробно, колкото можете да си спомните. Не го смекчавайте, нито се опитвайте да се покажете в по-добра или по-лоша светлина. Тя е умряла, а и вие може да умрете, ако тези дванадесет господа тук в крайна сметка решат така. — При тези думи студена тръпка като че поби цялата съдебна зала, също както и Клайд. — Но за да имате мир в душата си, най-добре е да кажете истината. — И тук Джефсън си помисли за Мейсън: нека противодейства на този ход, ако може.

— Да, господине — каза простичко Клайд.

— Е, тогава, след като тя попадна в беда и вие не можахте да й помогнете, какво стана? Какво направихте?… Как постъпихте?… Между другото, един момент… каква беше заплатата ви по това време?

— Двадесет и пет долара седмично — призна Клайд.

— Никакви други източници на приход?

— Не ви чух добре.

— Имало ли е някакъв друг източник, от който сте получавали някакви пари по един или друг начин тогава?

— Не, господине.

— И колко сте плащали за стаята си?

— Седем долара седмично.

— А за пансион?

— О, от пет до шест.

— Някакви други разноски?

— Да, господине: облеклото и прането.

— Трябвало е да плащате своя дял във всички светски развлечения, нали?

— Възразявам, това е навеждащ въпрос! — извика Мейсън.

— Възражението се приема — отговори съдията Объруолцър.

— Някакви други разноски, за които можете да се сетите?

— Ами трамвайни и железопътни билети. Освен това трябваше да участвам в общите разноски за разни светски развлечения.

— Точно така! — извика Мейсън с голямо раздразнение. — Бих ви помолил да престанете да подсказвате на този папагал.

— Аз пък ще помоля почитаемия прокурор да не се бърка, където не му е работата! — изсумтя Джефсън, колкото да защити Клайд, толкова и заради себе си. Искаше да пречупи у Клайд страха пред Мейсън. — Аз подлагам този обвиняем на разпит. А колкото за папагали, през миналите няколко седмици видяхме тук достатъчно много такива, научили урока си като ученици!

— Това е злонамерена лъжа! — закрещя Мейсън. — Възразявам и искам да ми се извинят!

— Господин съдия, извинение се дължи на мен и на моя подзащитен и аз ще накарам да ми го дадат много скоро, ако прекъснете заседанието за няколко минути. — И като се изправи пред самия Мейсън, добави: — И ще съумея да го получа без всякаква помощ от съда.

Тогава Мейсън помисли, че ще бъде нападнат физически, зае отбранително положение, а съдебните пристави, помощниците на шерифа, стенографите, писарите и самият секретар на съда се насъбраха наоколо и хванаха двамата правници, докато съдията Объруолцър удряше с все сила с чукчето си по масата.

— Господа, господа! И двамата показахте неуважение към съда, и двамата! Ще се извините пред съда и един на друг или ще обявя делото за невалидно, ще ви наложа по десет дена затвор и ще ви глобя по петстотин долара всеки!

С тези думи той се наведе надолу и намръщено ги изгледа. И Джефсън тозчас отговори по най-любезен и предразполагащ начин:

— При това положение, господин съдия, аз се извинявам пред вас, пред господин прокурора и пред господа съдебните заседатели. Нападката, отправена от господин прокурора против моя подзащитен, ми се стори твърде непочтена и неуместна, нищо повече.

— Оставете това — продължи Объруолцър.

— При тези обстоятелства, господин съдия, аз се извинявам пред вас и пред господин защитника. Може да съм постъпил малко припряно. И пред подзащитния също — добави с насмешка Мейсън, след като погледна съдията Объруолцър в ядосаните, непреклонни очи, а след това Клайд, който веднага се сви и извърна поглед.

— Продължавайте — мрачно изръмжа Объруолцър.

— И тъй, Клайд — подхвана отново Джефсън, спокоен, сякаш беше само запалил и хвърлил клечка кибрит, — вие казвате, че заплатата ви е била двадесет и пет долара и сте имали най-различни разходи. Бяхте ли успели до това време да сложите настрана малко пари за черни дни?

— Не, господине… не много… всъщност никакви.

— Добре тогава, да предположим, че някой лекар, към когото госпожица Олдън се беше обърнала, се съгласеше да й помогне и й поискаше, да речем, сто долара или нещо такова, били ли сте готов да й предоставите тази сума?

— Не, господине, искам да кажа, не веднага.

— Знаете ли да е имала тя някакви свои пари?

— Доколкото знам, никакви; не, господине.

— Добре, как сте възнамерявали да й помогнете тогава?

— Ами мислех си, че ако тя или аз намерим някого и той се съгласи да му платя на части, бих могъл да пестя и да му се издължа по тоя начин, може би.

— Разбирам. Вие сте имали пълното желание да направите това, така ли?

— Да, господине, имах.

— Вие й го казахте, нали?

— Да, господине, тя го знаеше.

Добре, когато нито вие, нито тя успяхте да намерите някого, който да й помогне, какво стана тогава? Какво направихте след това?

— Ами тогава тя поиска от мен да се оженя за нея.

— Веднага ли?

— Да, господине, веднага.

— И какво й отговорихте вие?

— Казах й, че просто не мога в този момент. Че нямам никакви пари, за да се оженя. А освен това, дори и да имах и да не отидехме никъде, поне докато се роди детето, всички щяха да се научат и аз все едно не бих могъл да остана там. Пък и тя също.

— А защо не?

— Ами заради моите роднини. Те не биха искали да ме оставят на служба, а предполагам и нея.

— Разбирам. Те биха сметнали, че не сте годен за работата, която вършехте, пък и тя също. Така ли?

— Аз така мислех във всеки случай — отговори Клайд.

— А после какво?

— Ами дори и да исках да заминем и да се оженя за нея, нямах достатъчно пари за такова нещо, нито пък тя имаше. Щеше да ми се наложи да напусна службата и да тръгна да търся някъде друга, преди да й позволя да дойде при мен. Освен това не знаех никакво място, където бих могъл да отида и да печеля, колкото печелех в Ликъргъс.

— Ами работата в хотел? Не можехте ли да се върнете към това?

— Е, може би… ако имах някаква препоръка. Но не исках да се върна на такава работа.

— А защо не?

— Ами тя не ми харесваше вече толкова… този начин на живот.

— Но вие не искате да кажете, че не ви се работи изобщо, нали? Не сте имали такова отношение, нали?

— О, не, господине. Нищо подобно. Аз й обещах веднага, че ако замине за известно време, докато се роди детето, и ми позволи да остана в Ликъргъс, ще се помъча да живея с по-малко пари и ще й давам всичко, което успея да спестя, докато тя се оправи.

— Но не да се ожените за нея?

— Не, господине, чувствах, че не можех да направя това тогава.

— И какво ви отговори тя на това?

— Тя не беше съгласна. Каза, че не можела и не искала да изтърпи всичко, освен ако се оженя за нея.

— Разбирам. Още тогава?

— Ами да… поне доста скоро. Беше съгласна да почака малко, но не искаше да замине, освен ако се оженя за нея.

— И казахте ли й, че не я обичате вече?

— Ами почти… да, господине.

— Какво разбирате под „почти“?

— Ами че не исках. Освен това тя знаеше, че не я обичам вече. Тя го казваше сама.

— На вас, по онова време?

— Да, господине. Безброй пъти.

— Добре, да, това е вярно, това го имаше във всичките тези нейни писма, които прочетоха тук. Но когато тя отказа тъй категорично, какво направихте вие тогава?

— Ами не знаех какво да правя. Но си мислех, че може би, ако успея да я убедя да си отиде за известно време у дома, докато аз се помъча да спестя, каквото мога, ами… може би… като си отидеше у дома и разбереше как съвсем не ми се ще да се оженя за нея… — Клайд се пресече и си задърпа устните: да лъже така, беше трудно.

— Тъй, продължавайте. И помнете, истината, колкото и да ви е срам от нея, е по-добра от всякаква лъжа.

— И може би, когато се уплаши още повече и загуби малко от решителността си…

— Не ви ли беше страх и вас?

— Да, господине, беше ме страх.

— Добре, продължавайте.

— … Че тогава… е… може би, ако й предложех всичко, което успеех да спестя дотогава… разбирате ли, мислех си, навярно бих могъл да взема и малко назаем от някого… че тя може да се съгласи да замине и да не ме кара да се оженя… да си живее някъде и аз да й помагам.

— Разбирам. Но тя не се съгласи на това?

— Ами не… не се съгласи да не се оженя за нея… но да отиде при родителите си за един месец, се съгласи. Не можех да я накарам да каже, че се отказва от мен.

— Но казвали ли сте й по това или по някое друго време, преди или след това, че ще дойдете там и ще се ожените за нея?

— Не, господине, никога не съм й го казвал.

— Какво точно сте й казвали тогава?

— Казах й, че… щом успея да събера парите — запредъвква думите си Клайд, толкова смутен и засрамен беше, — че ще дойда да я взема след около месец и може да отидем някъде, докато… докато… докато тя се освободи от това положение.

— Но не сте й казали, че ще се ожените за нея?

— Не, господине, не съм.

— Но тя искаше да го направите, разбира се.

— Да, господине.

— Не ви ли е идвало наум, че тя може да ви накара да го направите — да се ожените за нея против волята си, искам да кажа?

— Не, господине, не е. Стига да можех, не бих допуснал такова нещо. Моят план беше да чакам колкото мога по-дълго и да спестя колкото мога повече пари и когато дойде времето, направо да откажа, да й дам всичките пари, които имам, и да й помагам колкото мога след това.

— Но вие знаете — най-любезно и дипломатично продължи тогава Джефсън, — че на много места в тези писма, които ви е писала госпожица Олдън — той посегна и взе от масата на прокурора оригиналите от писмата на Робърта и ги претегли тържествено в ръката си, — се споменава някакъв план, който вие двамата сте имали във връзка с това пътуване, или поне тя е мислила, че вие имате. Какъв точно е бил този план? Тя недвусмислено го споменава, ако си спомням правилно, като „нашия план“.

— Зная това — отговори Клайд, понеже от два месеца насам заедно с Белнап и Джефсън беше разисквал тъкмо този въпрос. — Но единственият план, който ми е известен — и тук той положи крайни усилия да изглежда откровен и убедителен, — беше тоя, който й предлагах много пъти.

— И какъв беше той?

— Ами тя да замине, да си вземе някъде стая и да приеме моята помощ, като от време на време я навестявам.

— О, не, тук вие грешите — възрази му хитро Джефсън. — Това не е и не може да бъде планът, който тя е имала пред вид. Тя казва в едно от тези писма, че знае колко трудно ще е за вас да заминете и да останете толкова дълго с нея, докато тя се оправи, но че друг изход няма.

— Да, зная — отговори Клайд бързо и точно както му бе казано да направи, — но това е бил нейният план, не моят. Тя непрекъснато ми повтаряше през цялото време, че тъкмо това иска аз да направя и че ще трябва да го направя. Тя ми го каза няколко пъти по телефона и аз може да съм казвал „добре, добре“, като съм искал да кажа не че съм напълно съгласен, но че искам да поговоря с нея още по тоя въпрос в бъдеще.

— Така. Значи, доколкото ви разбирам, тя е имала предвид едно нещо, а вие друго.

— Аз знам, че никога не съм се съгласявал с нейния план съвсем. Тоест, не правех нищо друго, а само я молех да почака и да не предприема нищо, докато ми се удаде да събера достатъчно пари, за да дойда при нея да поговорим още и да я убедя да замине, както й предлагах.

— Но ако тя не се съгласеше на вашия план, тогава какво?

— Ами тогава щях да й кажа за госпожица X. и да я помоля да ме остави.

— А ако тя все пак не се съгласеше?

— В такъв случай би могло да избягам, но не ми се мислеше много-много за това.

— Разбира се, вие знаете, Клайд, някои тук са на мнение, че от ваша страна е имало предумисъл, възникнала в ума ви по онова време, да укриете своята и нейната самоличност, да я примамите там горе, на едно от онези безлюдни езера в Адирондакските планини и хладнокръвно да я убиете или удавите, за да можете свободно да се ожените за тази госпожица X. Има ли нещо вярно в това? Кажете на господа съдебните заседатели: да или не, кое от двете?

— Не! Не! Никога не съм кроил да убивам нея или някой друг! — съвсем трагично запротестира, Клайд, стисна облегалките на креслото и се помъчи гласът му да прозвучи колкото може по-прочувствено, понеже така го бяха учили да направи. Същевременно се повдигна от мястото си и направи усилие да си придаде непреклонен и убедителен вид, макар сърцето и душата му да се гърчеха от съзнанието, че е кроил такова нещо и ето какво го смазваше най-много в този миг — болезнено, страхотно смазваше: очите на съдията и съдебните заседатели, на Мейсън и всички журналисти и журналистки. И на челото му отново изби студена пот, той развълнувано ближеше тънките си устни и преглъщаше с труд, понеже гърлото му беше пресъхнало.

И тогава, малко по малко, като започна с редицата писма, написани от Робърта до Клайд, след като тя се бе прибрала при родителите си, до това, в което тя искаше от него да дойде да я вземе, иначе щяла да се върне в Ликъргъс и да го изложи, Джефсън разгледа различните фази на „предполагаемите“ предумисъл и престъпление и положи крайни усилия да омаловажи и окончателно да обори всичко, потвърдено досега в свидетелските показания.

За подозрителния факт, че Клайд не е писал на Робърта. Добре, било го е страх от усложнения във връзка със сродниците му, с работата, с всичко. Същото и с уговарянето да се срещне с нея във Фонда. Той не е имал предвид никакво пътуване до някое определено място по онова време. Имало е само една смътна мисъл да се срещне с нея някъде — където и да е — и може би да я убеди да го остави. Но когато настъпил юли, а планът му бил все още неопределен, първото нещо, което му дошло наум, било, че биха могли да отидат някъде, в някой евтин курорт. Робърта, а не той, предложила в Ютика да видят някои от езерата на север. Именно там, в хотела, а не на железопътната гара той се снабдил с няколко карти и рекламни диплянки — в известен смисъл съдбоносно твърдение, понеже Мейсън пазеше една диплянка с печата на хотел „Ликъргъс“ на корицата, която Клайд не беше забелязал навремето. И докато той даваше тези показания, Мейсън си мислеше за това веществено доказателство. По отношение на измъкването му от Ликъргъс през задна уличка — е, имал е желание да укрие заминаването си с Робърта, разбира се, но само за да запази нейното име и своето от гласност. И същото при пътуването в различни вагони, записването като господин и госпожа Клифърд Голдън и така нататък, безкрай, през цялата редица хитри укривания и извъртания. Във връзка с двете шапки, е, едната била изцапана и като видял друга, която му харесала, купил я. Сетне, когато загубил шапката си при злополуката, естествено сложил си другата. То се знае, че е притежавал и носил със себе си фотоапарат, вярно било и това, че е бил с него у семейство Кранстън при първото си посещение там на осемнадесети юни. Единствената причина да отрече отначало, че го е имал, било опасението да не го свържат с тази чисто случайна смърт на Робърта по начин, труден да се обясни. Непосредствено след задържането му в гората е бил неправилно обвинен в убиването й и го било страх от цялата му причастност към това злополучно пътуване, а понеже нямал нито адвокат, нито някой друг, който да каже дума за него, мислил, че е най-добре да не казва нищо, затова през това време отричал всичко, макар че щом се сдобил със защитници, доверил на адвокатите си истинските факти, свързани със случая.

А същото и с липсващия костюм, който, понеже е бил мокър и изкалян, свил на вързоп в гората и когато стигнал при Кранстън, оставил го зад едни камъни с намерението после да го прибере и да го даде на химическо чистене. Но когато се запознал с господин Белнап и господин Джефсън, веднага казал на двамата и те го прибрали и почистили.

— А сега, Клайд, по отношение на вашите планове и на първо място отиването ви на езерото; хайде да чуем сега за това.

И след това, точно както Джефсън го беше предначертал на Белнап, стигнаха до историята как той и Робърта дошли в Ютика, а сетне на езерото Грас. И все още без план. Той имал намерението, ако се стигнело до най-лошото, да й разкаже за голямата си любов към госпожица X., да потърси нейното съчувствие и разбиране и да я помоли да го освободи, като същевременно й предложи да направи всичко, каквото може, за нея. Ако тя откажела, възнамерявал да се противопостави и, ако се наложи, да напусне Ликъргъс и да зареже всичко.

— Но когато видях във Фонда, а после в Ютика, колко уморена и разтревожена изглежда — и тук Клайд се постара да вложи искреност в грижливо подбраните за него думи — и някак си безпомощна, започна пак да ми става жал за нея.

— Тъй, и после какво?

— Ами не бях сигурен дали, ако тя откаже да ме пусне, ще мога да я оставя.

— Е, и какво решихте тогава?

— Точно тогава нищо. Аз слушах, каквото ми казваше, и се мъчех да й обясня колко трудно щеше да е за мен да направя много за нея, дори и да заминехме заедно. Имах само петдесет долара.

— Тъй.

— Тогава тя се разплака и аз реших, че не мога да й говоря повече за това там. Беше съвсем капнала и нервна. Ето защо я попитах няма ли някое място, където би искала да отиде за един-два дена, да се посъвземе — продължи Клайд, само че тук, поради безсрамието на лъжата, която изричаше, се сгърчи и преглътна по този малодушен и издайнически начин, характерен за него, когато се опитваше да направи нещо не по силите си (било да излъже, било да прояви изключително умение), и чак след това добави: — Да, може би на някое от тия езера горе в Адирондакските планини… нямало значение на кое… ако можем да си го позволим. И когато й казах, главно заради лошото й самочувствие, че според мен бихме могли…

— Значи, вие наистина сте отишли там горе само заради нея?

— Да, господине, само заради нея.

— Разбирам. Продължавайте.

— Ами тогава й казах, че ако сляза долу или отида някъде другаде да взема няколко рекламни диплянки, може и да намерим там някъде място, където не е толкова скъпо.

— И отидохте ли?

— Да, господине.

— Добре, а после какво?

— Ами ние ги прегледахме и най-после попаднахме на езеро Грас.

— Кой е попаднал? И двамата заедно или само тя?

— Ами тя взе една диплянка, аз взех друга и тя намери в нейната реклама за ханче там, на езерото, където човек можел да прекара една седмица за двайсет и един долара или пет долара на ден за двама. И аз си помислих, че не бихме могли да минем с много по-малко от това на ден.

— Само един ден ли имахте намерение да останете?

— Не, господине. Стига тя да поискаше да остане по-дълго. Моята мисъл отначало беше, че бихме могли да останем един или два, или три дена. Не можех да го предвидя: толкова време, колкото би ми потрябвало да обсъдя всичко с нея и да я накарам да разбере, да вникне в моето положение.

— Разбирам. А после?…

— Ами после отидохме на езеро Грас на другата сутрин.

— Все още в различни вагони?

— Да, господине… в различни вагони.

— А когато стигнахте там?

— Ами записахме се.

— Как?

— „Клифърд Грейъм със съпругата си“.

— Все още ви е било страх, че някой ще узнае кой сте?

— Да, господине.

— Мъчили ли сте се да промените някак почерка си?

— Да, господине… малко.

— Но защо винаги сте прибягвали до истинските си инициали: К. Г.?

— Ами, мислех си, че инициалите на куфара ми трябва да бъдат същите, както инициалите в книгата за гости, но името да бъде друго.

— Разбирам. Хитро в едно отношение и не толкова хитро в друго, само наполовина хитро, което е най-лошо.

При тези думи Мейсън се понадигна, сякаш да направи възражение, но очевидно промени решението си и бавно пак се отпусна. И дясното око на Джефсън отново бързо и изпитателно огледа съдебните заседатели отдясно на него.

— Добре, обяснихте ли й най-после, както сте възнамерявали, че искате да сложите край на всичко, или не?

— Исках да й говоря за това веднага щом стигнем там, ако мога… във всеки случай не по-късно от другата сутрин… но щом слязохме от влака и се настанихме, тя взе да ми повтаря, че стига да се оженя за нея, тогава… че няма да иска да останем женени дълго… че била болна и изнервена и се чувствала толкова зле… че всичко, което искала, било да изтърпи докрай и да даде на детето име, а след това щяла да замине и да ме остави да си вървя по своя път.

— А после?

— Ами после… после ние излязохме на езерото…

— Кое езеро, Клайд?

— Ами езеро Грас. И там взехме лодка да се поразходим.

— Веднага? Следобеда?

— Да, господине. Тя искаше да излезем. И тогава, докато обикаляхме езерото… — Той позамълча. — Тя пак се разплака и като че ли толкова много се тревожеше и изглеждаше толкова болна и изнервена, и аз реших, че в края на краищата тя е права, а аз не съм, че не би било правилно, поради детето и всичко друго, да не се оженя за нея и затова си помислих, че ще е по-добре да се оженя.

— Разбирам. Душевен прелом. И казахте ли й го още там?

— Не, господине.

— И защо не? Не ви ли стигаха всички мъки, които й бяхте причинили дотогава?

— Стигаха, господине. Но виждате ли, тъкмо когато щях да й заговоря, аз се замислих за всичките неща, които бях мислил, преди да дойда на езерото.

— Какво например?

— Ами за госпожица X. и живота ми в Ликъргъс, и пред какво щяхме да се изправим, ако заминехме по тоя начин.

— Тъй.

— И… е… и тогава не можах да й го кажа веднага… поне не в този ден.

— Добре, какво й казахте тогава?

— Ами казах й да не плаче повече… че, както мисля, може би, ще е добре да ми даде още двайсет и четири часа да обмисля всичко… че, може би, ще можем да се спрем на някакво решение.

— А после?

— Ами после тя каза, че езеро Грас не й харесва. Би искала да се махне оттам.

— Тя би искала?

— Да. И тогава ние извадихме пак картите и аз запитах един човек в хотела дали знае нещо за тамошните езера. И той каза, че от всичките наоколо Голямата чапла било най-красивото. Аз бях го видял веднъж и разправих на Робърта за него и какво ми каза човекът, и тогава тя ме попита защо да не отидем там.

— И затова ли отидохте там?

— Да, господине.

— Не е ли имало някакво друго основание?

— Не, господине… никакво… освен това, че беше към юг, а ние все едно пътувахме в тази посока.

— Разбирам. И това е било в четвъртък, осми юли?

— Да, господине.

— Добре, сега, Клайд, както видяхте, тук ви обвиняват, че сте завели госпожица Олдън до това езеро и сте я извели по него с единственото и предумишлено намерение да я убиете, да я лишите от живот, като намерите някое ненаблюдавано и усамотено местенце и тогава първо да я ударите с фотоапарат или весло, пръчка или може би камък и след това да я удавите. Какво ще кажете сега за това? Вярно ли е, или не е?

— Не, господине! Това не е вярно! — отвърна Клайд отчетливо и подчертано. — Преди всичко аз не отидох там по собствено желание, а само защото на нея не й хареса на езеро Грас. — И тогава, понеже беше започнал да се отпуска на креслото си, той се поизправи и изгледа съдебните заседатели и слушателите с толкова самоувереност и убеденост, колкото можеше да събере — както предварително му бе казано да направи. В същото време добави: — А аз исках да й доставя колкото мога повече удоволствие, та поне малко да я разведря.

— Беше ли ви все още много жал за нея този четвъртък, както предишния ден?

— Да, господине… струва ми се, дори повече.

— И бяхте ли тогава окончателно решили какво ще правите?

— Да, господине.

— Е, и какво точно беше то?

— Ами бях решил да действам, колкото мога по-честно. Бях мислил за това цяла нощ и си дадох сметка колко зле ще се чувства тя, пък и аз, ако не постъпя правилно спрямо нея… защото тя беше казала три или четири пъти, че ако не постъпя правилно, ще се самоубие. И аз бях решил тая сутрин, каквото ще да стане, да уредя всичко същия ден.

— Това е било на езеро Грас. Вие сте били все още в хотела в четвъртък сутрин?

— Да, господине.

— И какво точно се канехте да й кажете?

— Ами това, че знам колко неправилно съм се отнесъл спрямо нея и че съжалявам освен това, че нейното предложение е напълно справедливо и че ако, след като чуе каквото искам да й кажа, все още ме иска, ще замина с нея и ще се оженим. Но че първо трябва да й обясня истинската причина за промяната в отношението ми към нея… че съм се влюбил и още съм влюбен в друга девойка и че не мога да се преборя с това чувство… че вероятно, независимо от това дали ще се оженя за нея, или не…

— Вие имате предвид госпожица Олдън?

— Да, господине… че винаги ще обичам това друго момиче, защото просто не мога да го залича в ума си. Но въпреки всичко, ако за нея това няма значение, ще се оженя за нея, макар и да не я обичам вече както преди. Това е всичко.

— Е, добре, а госпожица X.?

— Ами бях мислил и за нея също, но си казах, че тя е по-добре материално и може да го понесе по-лесно. Освен това си мислех, че Робърта може да ме пусне да си вървя и ще можем да си останем приятели и аз ще й помагам, колкото мога.

— Бяхте ли решили къде точно да се ожените?

— Не, господине. Но аз знаех, че има безброй градчета оттатък Голямата чапла и езеро Грас.

— Но нима сте щели да го направите, без да кажете преди това нито една дума на госпожица X.?

— Ами не, господине… не съвсем. Аз си правех сметка, че ако Робърта не ме пусне да си вървя, но не ми откаже да се отлъча за няколко дни, ще отида, където живее госпожица X., ще й кажа и тогава ще се върна. Но ако тя се противопостави, е, тогава ще пиша на госпожица X. едно писмо, ще й обясня цялото положение и след това ще се оженя за Робърта.

— Разбирам. Но, Клайд, тук, сред другите веществени доказателства, беше представено и това писмо, намерено в джоба на палтото на госпожица Олдън, писмото, написано върху бланка на ханчето при езеро Грас и адресирано до майка й, в което госпожица Олдън пише, че ще се жени. Бяхте ли й вече казали там, на езеро Грас, онази сутрин, че непременно ще се ожените за нея?

— Не, господине, не точно така, но когато станахме сутринта, наистина й казах, че това ще е съдбовният ден за нас и тя ще може да реши за себе си дали иска да се оженя за нея, или не.

— Аха, разбирам. Ето каква била работата — усмихна се Джефсън, сякаш му беше много олекнало.

Мейсън, Нюком, Бърли и щатският сенатор Редмън, които слушаха с най-дълбоко внимание, възкликнаха на това място полугласно и почти в хор: „И това ако не е глупост!“

— Е, да пристъпим сега към самото пътуване. Вие чухте тук свидетелските показания и черните подбуди и кроежи, които се приписваха на всяко ваше движение. Сега искам да го разкажете вие от ваша гледна точка. В показанията тук се спомена, че сте носили със себе си двата куфара — своя и нейния, — но че сте оставили — нейния на Ловната хижа, когато сте стигнали там, а вашия сте взели на езерото при себе си в лодката. Защо сте направили това? Моля ви се, говорете така, че да могат да ви чуят всички съдебни заседатели.

— Ами причината за това бе… — и тук гърлото му пак така пресъхна, че едва можеше да говори — ние не знаехме дали ще можем да намерим нещо за обед на Голямата чапла и затова решихме да вземем едно-друго от езеро Грас. Нейната чанта бе пълна с дрехи, но в моя куфар имаше място. Освен това в него беше моят фотоапарат, а отвън бе вързан триножникът. Затова реших да оставя нейния и да взема моя.

— Вие сте решили?

— Ами аз я попитах какво мисли и тя каза, че според нея така ще е най-добре.

— Къде сте я попитали за това?

— На пристигане във влака.

— А знаехте ли тогава, че ще се върнете на Ловната хижа след разходката по езерото?

— Да, господине, знаех. Трябваше да се върнем. Друг път нямаше. Това ни го казаха на езеро Грас.

— А на отиване към Голямата чапла… спомняте ли си показанията на шофьора, който ви е закарал, че сте били „много нервен“ и сте го попитали дали там има много хора в този ден?

— Да, спомням си ги, господине, но аз съвсем не бях нервен. Може и да съм питал за хората, но не виждам нищо лошо в това. Струва ми се, че всеки би могъл да попита такова нещо.

— Така ми се струва и на мен — рече Джефсън. — После какво се случи, след като се записахте в ханчето на Голямата чапла и тръгнахте с лодка по езерото с госпожица Олдън? Били ли сте вие или тя особено умислени, или нервни, или в някакво друго състояние, неподходящо за човек, който излиза да се поразходи с лодка? Били ли сте особено весели или особено мрачни, или нещо такова?

— Ами мисля, че не бях особено мрачен… не, господине. Мислех си за всичко, което щях да й кажа, разбира се, и какво ме очакваше в единия или в другия случай в зависимост от решението й. Предполагам, че не съм бил много весел, но си мислех, че всичко ще се нареди, както и да се обърнат нещата. Бях решил, че нямам нищо против да се оженя за нея.

— А какво ще кажете за нея? Беше ли тя в напълно добро настроение?

— Ами… да, господине. Кой знае защо, тя като че ли се чувстваше много по-доволна.

— И за какво си говорихте?

— О, първо за езерото: колко е хубаво и къде ще спрем да обядваме, когато огладнеем. А после гребахме покрай западния бряг и търсихме водни лилии. Тя беше тъй щастлива, че не ми се искаше да й заговарям за това тогава, и ние продължихме да гребем докъм два часа, когато спряхме да ядем.

— Къде точно бе това? Станете и посочете с тази показалка по картата къде точно сте отишли, за колко време сте се спрели и за какво.

И тъй Клайд се изправи с показалка в ръка пред голяма карта на езерото и местата, най-тясно свързани с тази трагедия, и проследи подробно дългата разходка край брега, групата дървета, които отишли да видят, след като се нахранили, прекрасно кътче с водни лилии, където се позабавили — всяка точка, където са спирали, докато към пет след пладне стигнали в Лунния залив и били така очаровани от неговата хубост, че само седели и гледали, както той каза. Сетне, за да може Клайд да направи няколко снимки, слезли на брега в близката гора, като той през цялото време се канел да разправи на Робърта за госпожица X. и да я помоли да вземе окончателно решение. А след това оставили за няколко минути куфарчето на брега, пак се качили да направят няколко снимки в лодката и влачени от тихото течение, се люшкали сред покоя и красотата, докато най-после той събрал достатъчно смелост да й каже каквото му било на сърцето. И отначало, както той каза, Робърта изглеждала много стресната и потисната и се поразплакала, като повтаряла, че може би най-добре ще е да не живее повече, толкова била нещастна. Но след малко, когато той й внушил, че наистина съжалява и е напълно готов да изкупи грешката си, настроението й изведнъж се променило, тя започнала да се развеселява и внезапно, в изблик на нежност и благодарност (той не можел да определи точно кое), скочила и се опитала да дойде при него. Ръцете й били протегнати напред и тя като че ли искала да се хвърли в неговите крака или на скута му. Но тъкмо тогава нейният крак или рокля се закачили и тя се спънала. И той, с фотоапарата в ръка (взето в последната минута решение или мярка на предпазливост от страна на Джефсън), се изправил инстинктивно, за да я прихване и да не я остави да падне. Може би — той не би могъл да каже сега — с лицето или ръката тя се ударила във фотоапарата. Както и да е, в следващия миг, преди да може той да разбере как се е случило и без да имат време и двамата да помислят или да направят нещо, те се озовали във водата и лодката, която се преобърнала, като че ли ударила Робърта, понеже тя изглеждала зашеметена.

— Извиках й да се помъчи да стигне лодката (тя се отдалечаваше) и да се хване за нея, но тя, изглежда, не ме чу или не разбра какво й казвам. Първо ме беше страх да се приближа много до нея, защото тя махаше ръце във всички посоки… но като заплувах, преди да направя десетина удара, главата й се скри под водата изскочи и се скри за втори път. Дотогава лодката се отдалечи на трийсет-четирийсет стъпки и аз разбрах, че не ще мога да я домъкна дотам! И тогава реших, че ако искам да се спася самият аз, по-добре ще е да изплувам на брега.

А щом стигнал там — както той продължи да разказва, — изведнъж му дошло наум колко странни били всички обстоятелства, свързани с новото му положение. Внезапно му станало ясно — както каза — колко лоша изглежда цялата работа от самото начало. Лъжливото име при записването. Това, че неговият куфар е с него, а нейния го няма. Освен другото, да се върне, би значило да даде обяснения и те да получат гласност… и всичко, свързано с живота му, да пропадне — госпожица X.… службата, общественото му положение, всичко, — докато, ако не кажел нищо (и тази мисъл му дошла за първи път именно сега, както той се закле), би могло да се приеме, че се е удавил. С оглед на този факт и съображението, че никакви физически усилия от негова страна не биха могли вече да я върнат към живот и че едно уведомление би означавало само неприятности за него и позор за нея, той решил да си мълчи. И така, за да премахне всички следи, съблякъл дрехите си, изстискал ги колкото могъл и ги прибрал. После, понеже бил оставил триножника на брега с куфарчето, решил да го скрие и така и сторил. Първата му сламена шапка, тая без подплатата (за липсата на подплатата не знаел нищо, както заяви сега), се загубила при преобръщането на лодката и затова си сложил другата, която носел със себе си, при все че имал и кепе, което също би могъл да сложи (обикновено носел със себе си втора шапка, когато тръгвал на път, защото тъй често според него нещо се случвало с едната). След това се запътил пеша през гората на юг, към железопътната линия, която мислел, че минава в тази посока. Тогава не знаел, че оттам минава някакво автомобилно шосе, а колкото за това, че се запътил направо при семейство Кранстън, Клайд си призна съвсем простичко, че било много естествено да отиде там. Те били негови приятели и той искал да отиде някъде, където би могъл да обмисли това ужасно нещо, тъй неочаквано стоварило му се на главата от ясно небе.

И тогава, след толкова много показания, когато нищо повече не идваше наум нито на Джефсън, нито на самия него, адвокатът след кратко замълчаване се обърна и каза много отчетливо и все пак някак тихо:

— Сега, Клайд, вие сте дали тържествена клетва пред тези съдебни заседатели, пред този съдия, пред всички тези хора тук, а най-вече пред господа, да кажете истината, самата истина и нищо друго, освен истината. Давате си сметка какво значи това, нали?

— Да, господине.

— Заклевате ли се пред бога, че не сте ударили Робърта Олдън в лодката?

— Заклевам се, че не съм.

— Или че сте я хвърлили в езерото?

— Заклевам се, че не съм.

— Или че умишлено или неумишлено сте се опитали да преобърнете лодката, или по някой друг начин да докарате госпожица Олдън до смърт?

— Заклевам се, че не съм! — подчертано и възбудено извика Клайд.

— Вие се заклевате, че това е било нещастен случай, непредумишлен и без предварителен план от вас?

— Заклевам се — излъга Клайд, който чувстваше, че в тази борба за живот казва отчасти истината, понеже нещастието бе станало непредумишлено, без да бъде скроено от него. То не се случи, както го бе замислил, и можеше да се закълне в това.

И тогава Джефсън прекара една от големите си силни ръце през лицето, изгледа с любезно равнодушие съда и съдебните заседатели, стисна многозначително тънките си устни и заяви:

— Обвинението може да пристъпи към разпит на свидетеля.