Теодор Драйзер
Американска трагедия (85)

XIX

Петнадесети октомври със сиви облаци и остър почти януарски вятър, който струпва окапалите листа на купища, а сетне ги подгонва с резки пориви, като разхвърчали се птици. И въпреки мислено долавяната от мнозина борба и трагедия, с електрически стол някъде в дъното на съзнанието, с някакво празнично чувство, стотици земеделци, дървари, търговци, стичащи се с фордове и буици цели семейства — жени и мъже, дъщери и синове, дори с пеленачета на ръце. И след това всички се насъбраха на градския площад дълго преди определения час, а когато той наближи, стълпиха се пред околийския затвор — с надеждата да зърнат Клайд — и пред най-близката до затвора врата на съда: входа в съдебната зала за публиката и за Клайд, откъдето биха могли да го видят и да си осигурят влизането в залата, когато му дойдеше времето. Ято гълъби се разхождаше доста посърнало по корнизите и улиците на горния етаж и покрива на старото съдилище.

И Мейсън с неговия антураж — Бъртън Бърли, Ърл Нюком, Зила Сондърз и един току-що завършил млад юрист от Бриджбърг на име Маниголт; те всички му помагаха да подреди доказателствата и показанията, а също да упъти и инструктира разните свидетели и лицата, посочени за съдебни заседатели, които вече се събираха в приемната на прокурора, станал сега известен почти в целите Съединени щати. А вън викаха: „Солени фъстъци!“, „Пуканки, пуканки!“, „Топли кренвирши!“, „Вземете си историята на Клайд Грифитс с всичките писма на Робърта Олдън! Само двайсет и пет цента!“ (Това беше пълен комплект преписи от писмата на Робърта, който един приятел на Бъртън Бърли беше откраднал от кабинета на Мейсън и продал на издател на булевардни романи, а той веднага ги беше издал в брошура заедно с описание на „голямото убийство“ и портретите на Робърта и Клайд.)

А в същото време в приемната или заседателната зала на затвора един до друг седяха Алвин Белнап, Рубин Джефсън и Клайд, издокаран със същите дрехи, които се беше опитал да потопи завинаги в Долното дванадесето езеро. И с нова вратовръзка, риза и обувки, за да го представят в най-добрия му вид, както се беше носил в Ликъргъс. Джефсън, дълъг, мършав и с опърпани дрехи, както винаги, но с онази непоколебимост и сила, които лъхат от всяка линия на фигурата, от всяко движение или жест и които правеха такова впечатление на Клайд. Белнап изглеждаше като някое конте от Олбъни — върху него падаше тежестта на предварителното изложение на делото пред съда, както и на кръстосания разпит — и сега казваше:

— Няма да се плашите или да проявявате никакви признаци на нервност, каквото и да казват или да правят през време на делото нали, Клайд? Както знаете, ние ще бъдем до вас през цялото разглеждане. Ще седите между двама ни. И ще се усмихвате, ще си давате равнодушен или пък заинтересуван вид, какъвто предпочетете, но не и уплашен… нито пък твърде дързък или весел, разбирате ли, та да не си рекат, че вземате цялата тая работа несериозно. Помнете: едно приятно, прилично и съчувствено държане през цялото време. И да не се плашите. Защото това много ще навреди и на нас, и на вас. Понеже не сте виновен, няма никакво основание да се боите, обаче трябва да скърбите, разбира се. Знам, че вече сте разбрали всичко това.

— Да, господине, аз го разбирам — отговори Клайд. — Ще правя точно това, което ми казвате. Освен другото, не съм я ударил умишлено и това е самата истина. Защо ще ме е страх тогава?

И той погледна Джефсън, на когото по психически причини се осланяше повече. Всъщност думите, които току-що изрече, бяха съвсем същите, които Джефсън му бе набивал в главата от два месеца насам. Джефсън долови погледа му, приседна по-близо, заби в него като свредели острите си, но все пак ободряващи и вдъхващи смелост очи и започна:

— Вие не сте виновен! Не сте виновен, Клайд, разбирате ли? Вие сте напълно уверен в това сега и трябва неотстъпно да го вярвате и помните, защото е вярно. Вие не сте искали да я ударите, чувате ли? Ще се закълнете в това. Вие се заклехте в това пред мен и Белнап и ние ви вярваме. Това, че поради обстоятелствата около цялата тая работа ние не ще успеем да накараме обикновените хорица, избрани за съдебни заседатели, да разберат или да повярват точно както вие го разказвате, няма никакво значение. Това не ни интересува. Аз съм ви го казвал и преди. Вие знаете истината, ние също. Но… за да осигурим за вас справедлива присъда, трябваше да измислим нещо друго, един неверен факт, заместител на истинския: че не сте я ударили умишлено. Но няма никаква надежда да ги накараме да разберат, без някак да го маскираме. Разбирате, нали?

— Да, господин Джефсън — отговори Клайд, той винаги изпитваше страхопочитание и възхищение пред този човек.

— И по тази причина, както много често съм ви казвал, ние измислихме тая другата история за душевния прелом. Тя не е съвсем вярна по време, но е истина, че сте преживели душевен прелом там, в лодката. И това е нашето оправдание. Те обаче не биха повярвали истината при съществуващите странни обстоятелства, затова ние просто ще преместим малко момента на тоя душевен прелом, разбирате? Ще го накараме да стане, преди да сте се качили на тая лодка. И докато, от една страна, знаем, че това не е вярно, от друга страна, не е вярно и обвинението, че сте я ударили умишлено и няма защо да ви слагат на електрическия стол заради нещо, което не е истина… поне аз не мога да се съглася. — Той загледа Клайд още за един миг в очите и тогава добави: — Тая работа стои така, Клайд: то е все едно да плащаш картофи или костюм дрехи с жито или краставици вместо с пари, когато имаш пари, с които да ги платиш, но поради щурата прищявка на някой си не искат да ти повярват, че парите ти не са фалшиви. И затова те ще получат краставици. Но ние ще бъдем оправдани с това, че вие не сте виновен. Не сте виновен! Вие ми се заклехте, че не сте имали намерение да я ударите там в последния момент, каквото и да сте били готов да направите преди това. И то е достатъчно за мен. Вие не сте виновен! — Тогава твърдо и убедително (макар то и да беше преструвка за самия него, но беше твърдо решил да го внуши на Клайд) той хвана клиента си за реверите на сакото и след като заби поглед в неговите напрегнати и неспокойни сега кестеняви очи, добави: — И тъй, всеки път, когато усетите нерешителност или нервност, или ако ви се стори, когато давате показания, че Мейсън започва да взема връх, искам да запомните това, само си кажете: „Не съм виновен! Не съм виновен! Справедливостта няма да им позволи да ме осъдят, освен ако наистина съм виновен.“ И ако това не ви помогне да се стегнете, погледнете към мен. Аз ще съм до вас. Ако почувствате, че губите спокойствие, ще трябва само да ме погледнете право в очите, също както ви гледам аз сега, и ще разберете, че искам да се овладеете и да правите това, което ви казвам сега: да се закълнете в нещата, в които искаме да се закълнете, колкото и да ви изглеждат като лъжливи и колкото и различно да ги приемете. Аз няма да допусна да бъдете осъден за нещо, което не сте сторили, само защото не могат да ви позволят да се закълнете в онова, което е истина… не, по никой начин. И това е всичко.

С тези думи той весело и сърдечно го потупа по гърба, а Клайд, някак странно ободрен, почувства поне за известно време, че положително ще може и ще постъпи, както му казват.

Сетне Джефсън извади часовника си и погледна първо Белнап, а след това през най-близкия прозорец, откъдето се виждаха насъбралите се вече тълпи — едната пред стъпалата на съда; втората, в която имаше и журналисти, журналистки, фоторепортери и художници, се беше струпала до самия изход на затвора и нетърпеливо чакаше да „щракне“ Клайд или някой друг, свързан с това дело, — и рече:

— Е, май че е време. Както гледам, комай целият окръг Катараки би искал да влезе в залата. Ще имаме множко слушатели. — И като се обърна още веднъж към Клайд, додаде: — Сега да не вземете да се смутите от всичките тия хора, Клайд. Те са чисто и просто селяци, дошли в града да гледат представление.

Тогава двамата, Белнап и Джефсън, излязоха, Краут и Сисъл влязоха да вземат Клайд под лично наблюдение, а двамата адвокати минаха сред шушнене и пресякоха площада по пожълтялата трева към сградата на съда на отсрещната страна.

А подир тях, след по-малко от пет минути, предхождан от Слак и Сисъл и последван от Краут и Суенк, но защитен и от двете страни от двама извънредни помощник-шерифи, в случай че има безредици или някаква демонстрация, самият Клайд, който се мъчеше да изглежда колкото може по-наперен и безгрижен; ала поради многото груби непознати лица наоколо — мъже с тежки кожени шуби и шапки и с големи мустаци или с износени, избелели и неугледни дрехи, типични за много земеделски стопани в този край, придружени от своите жени и деца, всичките загледани в него с такова странно любопитство — той се почувства малко неспокоен: сякаш всеки миг можеше да екне револверен изстрел или някой да се нахвърли отгоре му с нож, при което помощниците на шерифа, с ръка на револверите си, добавяха доста много за реалността на това чувство. Но чуваха се само викове: „Идва! Идва!“, „Ето го!“, „Как да повярваш, че е могъл да извърши такова нещо!“

След това защракаха и забръмчаха фото- и киноапаратите, а двамата му странични стражи запристъпваха все по-близо и по-близо до него и сърцето му съвсем се сви.

Сетне пет кафяви каменни стъпала, водещи до старата врата на съда, а отвъд — вътрешно стълбище към голяма, дълга, кафява зала с висок таван, където отдясно, отляво и отзад към изток имаше високи, тесни, закръглени в горния край прозорци с тънки стъкла, през които се лееха потоци светлина. А в западния край — издигнат подиум с тъмнокафяво кресло за съдията, украсено с тежка резба. Зад него — портрет; от двете страни, към север, юг и назад — редици пейки, всеки ред по-високо от другия, и всичките претъпкани с хора, пространството зад тях изпълнено с правостоящи, и когато той влезе, всички като че ли се наведоха напред, заизвиваха вратове и го заразглеждаха с остри, проницателни очи и в залата се разнесе бръмчене или ромон от приказки. Той чуваше тази всеобща глъч, когато се приближи и влезе през една вратичка в свободното пространство отвъд, където, както забеляза, Белнап и Джефсън седяха на една маса и между тях имаше празен стол за него. И той усещаше очите и лицата, които съвсем не му се искаше да погледне.

Но тъкмо пред него, на друга маса в същия квадрат и точно под издигнатия подиум в западния край, както сега видя, бяха Мейсън и няколко други мъже, които като че ли си спомняше — Ърл Нюком, Бъртън Бърли и още един човек, когото не беше виждал досега, — и те четиримата се обърнаха и го загледаха, когато влезе.

А тази вътрешна група бе заобиколена от външен кръг мъже и жени, журналисти и художници.

После, след малко, той си спомни съвета на Белнап и сполучи да се поизправи и с пресилено непринуден и смел вид, опровергаван до известна степен от напрегнатото му бледо лице и малко замъглени изцъклени очи, погледна репортерите и художниците, които го проучваха и скицираха, и дори пошепна: „Залата е препълнена, а?“ Но в същия миг и преди да може да каже още нещо, отнякъде се чуха два екливи удара. След тях прозвуча глас: „Тишина! Тишина! Съдът! Всички да станат, моля!“ И също тъй внезапно сред шепнещите и мърдащите слушатели се възцари пълна тишина. И тогава през една врата на юг от подиума се появи едър, изискан мъж с румено и гладко избръснато лице, облечен с широка черна тога, бързо се запъти към големия стол зад съдийската маса, изгледа втренчено всички пред себе си, но като че ли без да вижда никого, и седна. Тогава седнаха и всички насъбрали се в залата.

В този миг отляво, също долу, под съдията, един по-дребен и по-стар човечец, застанал пред по-малко писалище, извика:

— Внимание, внимание! Всички лица, чиито дела са насрочени за разглеждане пред почитаемия Върховен съд на щата Ню Йорк, окръг Катараки, да се приближат и да внимават. Заседанието на съда е открито!

След миг-два същият човечец отново се изправи и възвести:

— Щатът Ню Йорк срещу Клайд Грифитс.

Тогава Мейсън се изправи и застанал пред масата си, незабавно отговори:

— Народът е готов.

Веднага се изправи Белнап и с учтив и любезен тон заяви:

— Ответникът е готов.

След това същият служител бръкна в сложена пред него квадратна кутия, изтегли оттам някакво листче и прочете: „Симиън Динсмор“; дребен гърбав мъж с кафяви дрехи, с ръце като куки и лице като муцуна на пор, бързо заситни към ложата на съдебните заседатели и седна. Щом той се настани, Мейсън припряно приближи до ложата (неговото лице със сплескания нос изглеждаше особено застрашително, а силният му глас стигаше до най-отдалечените кътчета на залата) и започна да задава въпроси на извикания за неговата възраст, занятие, дали е женен или ерген, колко деца има, вярва ли в необходимостта от смъртно наказание, или не. Последният въпрос, както Клайд веднага забеляза, като че ли събуди у запитания нещо подобно на негодувание или някакво потиснато вълнение, защото той веднага подчертано отговори:

— Дълбоко вярвам… за някои хора.

Това бе отговор, който накара Мейсън леко да се поусмихне, а Джефсън се обърна и погледна Белнап, който пък саркастично промърмори:

— И ще ми разправят, че тук е възможен безпристрастен съд!

Но в същия миг Мейсън разбра, че този много честен и с много твърди убеждения земеделец малко прекалено набляга на определеното си отношение към подсъдимия и каза:

— Със съгласието на съда народът освобождава кандидата за съдебен заседател.

В отговор на въпросителния поглед на съдията Белнап кимна в знак на съгласие и кандидатът бе отхвърлен.

Писарят тозчас изтегли от кутията второ листче и провъзгласи:

— Дъдли Шийрлайн!

Слаб висок мъж на тридесет и осем до четиридесет години, спретнато облечен, с безупречно и малко предпазливо държане, се приближи и седна в ложата. Мейсън пак започна да задава въпроси както на предишния кандидат.

Междувременно Клайд въпреки предварителните предупреждения и на Белнап, и на Джефсън вече се чувстваше скован, изстинал, безжизнен. Защото положително — той го долавяше — тази публика беше враждебна. А сред това скупчило се множество, мислеше си той (и от това го побиваха нови тръпки), трябва да са бащата и майката, а може би и сестрите и братята на Робърта, и всички го гледат и се надяват от все сърце, както от седмици насам твърдяха вестниците, че той ще си понесе наказанието.

А пък всички тези хора от Ликъргъс и Дванадесетото езеро, никой от които не си беше направил труда да се свърже някак с него, понеже, разбира се, не се и съмняваха в неговата виновност — дали някой от тях беше тук? Джил или Гъртруд, или Трейси Тръмбул например? Или Уайнът Фант или брат й? Тя беше в този стан на Мечото езеро в деня, когато го задържаха. Той изреди наум всичките светски личности, с които се беше срещал през изтеклата година и които щяха да го видят сега такъв, какъвто е в действителност — беден, безинтересен, изоставен, изправен пред съда за такова престъпление. И това след всичките големи приказки за богати роднини тук и на Запад! Защото сега, разбира се, те щяха да смятат, че е толкова страшен, колкото и замисленото от него деяние, без да знаят и без да ги е грижа какво би казал за цялата тази работа… за неговите чувства и страхове… за това премеждие, което изживя покрай Робърта… за любовта му към Сондра и всичко, което е значила тя за него. Те не биха разбрали това, пък и на него няма да му позволят да разкаже нищо, дори и да би поискал.

И все пак, ако се вслуша в съвета на Белнап и Джефсън, трябва да седи изправен и да се усмихва или поне да си дава приветлив вид и да посреща смело и прямо всеки поглед. И затова той се обърна и в миг се вцепени. Защото там боже, каква прилика!… вляво от него, на една от тези пейки край стената, седеше жена или момиче, което беше същински жив образ на Робърта. Това ще да е тази нейна сестра… Емили… за която тя често споменаваше… но, боже, каква страшна изненада! Сърцето му почти спря. Това дори може да е Робърта! И тя го прониза с такъв призрачен, но въпреки това реален, безмилостен и обвиняващ поглед! А до нея седи друго момиче, което също донякъде й прилича… а до него пък този старец, бащата на Робърта… този сбръчкан старец, с когото се беше сблъскал в деня, когато бе похлопал на вратата на стопанството му, за да го упъти, който сега го гледа почти свирепо със сиви и уморени очи, които говорят тъй ясно: „Убиец! Убиец!“ А до него седи свита и дребна, болнава наглед към петдесетгодишна женица, с воал, много сбръчкана, с хлътнали очи, които свежда при неговия поглед и се извръща, сякаш от пристъп на голяма болка, на омраза. Майка й, в това няма съмнение. Ах, какво положение! Каква ужасна мъка! Сърцето му се разтуптя. Ръцете му затрепериха.

За да се успокои някак, той наведе очи, погледна първо ръцете на Белнап и Джефсън на масата пред него — и двамата въртяха моливи над отворени бележници и гледаха Мейсън и този, който беше в ложата на съдебните заседатели пред него (сега това беше някакъв дебел мъж с глупав вид). Каква разлика между ръцете на Джефсън и Белнап! Такива малки, меки и бели у втория и толкова дълги, кафяви, възлести и кокалести у първия. И приятното и приветливо държане на Белнап тук, в съда, неговият глас — „Смятам да помоля кандидата за съдебен заседател да напусне ложата“, — тъй различен от подобното на револверен изстрел „Вие сте свободен!“ на Мейсън или бавното, но властно, макар и казано шепнешком „По-добре го махнете тоя, Алвин. Не е за нас“ на Джефсън. И после Джефсън изведнъж се обърна към него:

— Седнете изправено! Седнете изправено! Гледайте хората в очите. Усмихвайте се естествено, Клайд, или не се усмихвайте изобщо. Само ги гледайте в очите. Те нищо няма да ви направят. Това са само земеделци, дошли да зяпат.

Но Клайд забеляза, че няколко репортери и художници го разглеждат и след това скицират или пишат за него, не можа да се овладее и силно се изчерви, защото долавяше острите им погледи и острите им думи тъй ясно, както чуваше скърцането на техните пера. И всичко това за вестниците — пребледнялото му лице и треперещите ръце — те ще ги опишат… и майка му в Денвър, и всички други в Ликъргъс ще видят и прочетат… как е погледнал семейство Олдън и как са го погледнали те, и как той пак се извърнал. И все пак… все пак… трябва да се наложи на себе си… да седне пак изправено и да се огледа, иначе Джефсън ще се възмути от него. И затова той напрегна всички сили да потисне страха си, да вдигне очи и след това леко да се обърне и да се огледа.

Но щом го направи, там, до стената, от едната страна на този висок прозорец, точно както се беше боял, видя Трейси Тръмбул, който, изглежда, поради интереса си към правото или от любопитство и кой знае какво друго (положително не от съжаление или съчувствие към него) все пак беше дошъл този ден и гледаше в момента, слава богу, не него, а Мейсън, задаващ разни въпроси на дебелия мъж. А до него седеше Фреди Селз, чиито късогледи очи бяха въоръжени със силни очила с дебели стъкла; той гледаше към Клайд, но вероятно не го виждаше, поне с нищо не го показваше. О, колко мъчително бе всичко това!

А пет реда по-нататък от тях, в друга посока, Клайд видя господин и госпожа Гилпин, намерени, разбира се, от Мейсън. Какви ли показания щяха да дадат те сега? За това как е идвал при Робърта, в квартирата й? И колко потайно е ставало всичко? Това щеше да е лошо, разбира се. И не друг, а господин Джордж Нютън и жена му! Тях пък за какво са ги повикали? Да разкажат за живота на Робърта, преди да тръгне с него, може би? И тази Грейс Мар, която бе често виждал, но заедно с която е бил само веднъж, там, на езеро Кръм, и която Робърта беше разлюбила. Тя какво ли щеше да каже? Разбира се, можеше да каже как се е срещнал с Робърта, но какво друго? А там… не, това не е възможно… и все пак… все пак това е… положително… този Орин Шорт, с когото беше говорил във връзка с Глен. Божичко!… Може би сега той ще разкаже за това… без съмнение. Как хората, изглежда, помнят разни неща… повече, отколкото му бе някога идвало наум, че могат да помнят.

И също от тази страна на третия преден прозорец, но оттатък страшната група на семейство Олдън, много едрият мустакат мъж, който прилича донякъде на старовремски квакер, станал бандит… казваше се Хейт. Беше го видял на Тримилевия залив, а после в деня, когато го водиха против волята му на Голямата чапла. А, да, следователят. А до него ханджията от езерото, който го накара тогава да се запише. До ханджията — лодкарят, от когото нае лодката. А следващият до него — този висок, върлинест водач, който закара него и Робърта от Ловната хижа — почернял и жилест недодялан мъжага, който сега като че ли го пронизваше с малките си дълбоко хлътнали животински очи и който положително щеше да даде показания за всички подробности относно това пътуване от гара Ловната хижа. Дали нервността му него ден и глупавите му пристъпи на малодушие ще са толкова ясни в паметта на този водач, както са в неговата? И ако ли да, как щеше да повлияе това върху твърдението му за душевния прелом? Няма ли да е по-добре да обсъди всичко това още веднъж с Джефсън?

Но този Мейсън! Какъв е неумолим! Колко е енергичен! И как трябва да е работил, за да събере всички тези хора тук, за да дадат показания против него! Ето и сега, когато Клайд случайно го поглежда, той възкликва, както е възкликвал вече поне десетина пъти (но без забележим резултат, що се отнася до ложата на съдебните заседатели): „Приемлив за народа!“ Но неизменно, всеки път, когато направеше това, Джефсън само се обръщаше леко, обаче без да гледа, и казваше: „Не е човек като за нас, Алвин. Твърд като кокал — не можеш го огъна.“ И тогава Белнап, учтив и мек, правеше отвод и обикновено сполучваше да се наложи.

Но най-после — о, колко приятно беше това — съдебният писар обяви с еклив, тънък, стържещ старчески глас почивка до два часа след пладне. И Джефсън с усмивка се обърна към Клайд:

— Е, Клайд, това е първият рунд… не е кой знае какво, как мислите? И не е чак толкова страшно, нали? Хайде вървете сега и хубавичко си хапнете. След обяда ще бъде също тъй проточено и скучно.

А в това време Краут и Сисъл заедно с извънредните помощник-шерифи пристъпиха напред и го обкръжиха. След това тълпата, блъсканицата и провикванията: „Ето го! Ето го! Идва! Тука, тука!“ И едно едро и месесто женище си проби път колкото можеше по-близо, загледа го право в лицето и възкликна:

— Чакайте да го видя. Искам само хубавичко да те видя, млади момко. Аз също имам две щерки.

Но нито един негов познат от Ликъргъс и Дванадесетото езеро, които бе видял в съдебната зала, не се доближи. И, разбира се, нито помен от Сондра. Защото, както и Белнап, и Джефсън го бяха нееднократно уверявали, тя нямаше и да се мерне. Дори и името й, ако можеше, нямаше да се спомене. Семейство Грифитс, както и семейство Финчли, беше против това.