Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An American Tragedy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VaCo(2022)

Издание:

Автор: Теодор Драйзер

Заглавие: Американска трагедия

Преводач: Сидер Флорин

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2

Излязла от печат: април 1984 г.

Редактор: Цветан Николов (II издание)

Редактор на издателството: Жечка Георгиева

Художествен редактор: Ясен Васев

Художник: Асен Иванов

Коректор: Здравка Славянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068

История

  1. —Добавяне

XVI

Подир всичко това обаче в крайна сметка бе решено, че може би най-лесната и най-сигурна защита, на която биха могли да се осланят, при положение че семейство Грифитс от Ликъргъс би се съгласило, трябваше да се изгради върху невменяемост или „мозъчна буря“ — временно умопомрачение, дължащо се на любовта и илюзията за величие, породена у Клайд от Сондра Финчли, и заплахата Робърта да провали всичките му мечти и планове. Но след като се посъветваха с Качумън и Дара Брукхарт в Ликъргъс, а те на свой ред отнесоха въпроса до Самюъл и Гилбърт Грифитс, беше решено, че това не е подходящо. Защото, за да се установи невменяемостта или „мозъчната буря“, ще трябват предварителни доказателства или свидетелски показания в смисъл, че Клайд никога не се е отличавал със здрав разум, че е бил неуравновесен цял живот, и някои частни примери, които да потвърдят неговите чудатости; ще трябва роднини (в това число може би и самото семейство Грифитс от Ликъргъс) да дадат клетвени показания в този дух — цяла редица доказателства, които очевидно ще наложат на мнозина явно да мамят и лъжесвидетелстват, а също ще хвърлят сянка върху кръвта и умствените способности на рода Грифитс, което бе достатъчно да противопостави и Самюел, и Гилбърт до такава степен, че те категорично отхвърлиха този план. Така Брукхарт се видя принуден да съобщи на Белнап, че трябва да се откажат от такова обосноваване на защитата.

При това положение, щат не щат, Белнап и Джефсън трябваше пак да седнат да разсъждават. Защото всякаква друга защита, за каквато можеха да се сетят, сега им се виждаше съвършено безнадеждна.

— Искам да ви кажа едно нещо — забеляза упоритият Джефсън, след като прелисти още веднъж писмата и на Робърта, и на Сондра. — Писмата от тая Олдън са най-трудното, с което ще трябва да се справяме. От тях всеки съдебен заседател може да заплаче, ако ги четат както трябва, а пък дадат ли гласност на писмата от онази другата девойка, това ще е направо край. По-добре ще е, смятам, ако не споменаваме нейните писма изобщо, освен ако го направи Мейсън. Това само ще накара хората да помислят, че Клайд Грифитс е убил тая Олдън, за да се отърве от нея. За Мейсън не би могло да има нищо по-хубаво, както ми се струва.

И Белнап от сърце се съгласи с него.

Същевременно някакъв план трябваше да бъде съставен незабавно. И тъй, след разните им съвещания, Джефсън, който виждаше голяма възможност за себе си да се прояви в това дело, най-сетне стигна до заключението, че най-сигурната възможна защита — защита, на която няма да противоречат подозрителните и най-странни постъпки на самия Клайд, — ще бъде, че той никога не е замислял убийство. Наопаки, понеже е морален, ако не и физически страхливец, както го подсказва собственият му разказ, изпаднал в ужас, че може да бъде изложен и пропъден от Ликъргъс и от сърцето на Сондра, и тъй като още не бил казал на Робърта за Сондра, с мисълта, че като узнае за тази негова голяма любов (към Сондра), Робърта може да поиска да се отърве от него, набързо и без да има нищо по-лошо наум, решил да убеди Робърта да дойде с него до кой да е близък курорт, не непременно на езерото Грас или на Голямата чапла, за да й разкаже всичко това и така да спечели свободата си, разбира се, като й предложи все пак да й плаща издръжка, доколкото му позволяват силите, през много трудния за нея период.

— Всичко това е чудесно — възрази Белнап. — Но това предполага отказа му да се ожени за нея, нали? А кои съдебни заседатели ще изпитат съчувствие към него за такова нещо или ще повярват, че не е искал да я убие?

— Чакайте малко, чакайте малко! — отговори Джефсън сопнатичко. — Дотук изглежда така. Разбира се. Но вие не сте ме изслушали докрай. Аз ви казах, че имам план.

— Добре, да го чуем тогава — отговори Белнап извънредно заинтересуван.

— Вижте сега, ще ви кажа… моят план е следният… Да оставим всичките факти тъй, както са, и точно тъй, както разказва за тях Клайд, и точно тъй, както досега ги е излагал Мейсън, с изключение, разбира се, на това, че той я е ударил… и след това да ги обясним… писмата, раните, куфарчето, двете шапки, всичко… в никакво отношение да не ги отричаме.

Тук той се поспря и прокара дългите си слаби луничави ръце през светлата си коса и погледна през зелената трева на градския площад към затвора, където седеше Клайд, а сетне пак към Белнап.

— Всичко е чудесно, но как да го направим? — попита Белнап.

— Казвам ви: друг изход няма — продължи Джефсън, сякаш говореше на себе си, без да обърне никакво внимание на по-старшия си съдружник, — и аз мисля, че това ще свърши работа. — Той се обърна да погледне пак през прозореца и заговори като че ли на някого вън: — Той отива там, разбирате ли, понеже е уплашен и понеже трябва да направи нещо или ще бъде изложен. И се записва в двете ханчета така, както се е записал, защото го е страх да не узнае някой долу в Ликъргъс, че е горе на езерата. И неговият план е да й признае за това другото момиче. Но… — и той се прекъсна и загледа втренчено Белнап — ето крайъгълния камък на цялата защита; ако той не издържи изпитанието, ние губим! Слушайте! Той отива там горе с нея, обзет от страх, и не за да се ожени за нея или да я убие, а за да я убеди да го остави на мира. Но когато стигат там и той вижда колко й е зле, колко е уморена и печална… е, вие знаете колко много го обича тя все още и той прекарва с нея две нощи, разбирате ли?

— Да, разбирам — прекъсна го Белнап с любопитство, но не чак толкова неуверено този път. — И това може да обясни тези нощи.

— Може? Ще обясни! — отвърна Джефсън иронично и спокойно и в сините му като камбанки очи пролича само студена, устремна, практична логика, без следа от вълнение или дори някакво съчувствие. — Тъй, и докато е там горе с нея при тия условия — тъй близо до нея пак, разбирате, нали? — Изражението му не се промени, на лицето му не трепна нито едно мускулче. — Той изживява душевен прелом. Разбирате ли ме? Той я съжалява. Срам го е от себе си, за греха, сторен срещу нея. Това трябва да разчувства тия наши съдебни заседатели тук, тия религиозни, нравствени хорица, а?

— Би могло — тихо се съгласи Белнап, който вече беше много заинтересуван и изпитваше нова надежда.

— Той съзнава, че й е сторил зло — продължи Джефсън, съсредоточен върху плана си, като паяк, когато плете мрежа, — и въпреки цялото си увлечение по другото момиче, сега е готов да поправи грешката си спрямо тая Олдън, разбирате ли, защото я съжалява и го е срам от себе си. Това премахва грозното предположение, че обмисля убийството й, докато прекарва с нея тия две нощи в Ютика и на езерото Грас.

— Обаче той все още обича другото момиче? — подхвърли Белнап.

— Ами да. Поне го харесва, бил е очарован от живота на обществото, преобразил се е, станал е друг човек, но сега е готов да се ожени за Робърта, в случай че тя все още го иска, след като й разкаже за другото момиче и любовта си към него.

— Разбирам. Но какво ще правим сега с лодката, куфарчето, с отиването му след това във вилата на тая Финчли?

— Чакайте малко! Чакайте малко! Ще ви кажа за това — продължи Джефсън и сините му очи се забиха в пространството като мощен електрически лъч. — Разбира се, той излиза с нея с лодка и, разбира се, взима това куфарче, и, разбира се, в ханчетата се записва под тия измислени имена, и тръгва през горите при това другото момиче, след като Робърта се е удавила. Но защо? Защо? Искате ли да знаете защо? Ще ви кажа! Той изпитал съжаление към нея, разбирате, и е поискал да се ожени за нея или поне е поискал да поправи грешката си спрямо нея в последния момент там. Не преди, не преди, помнете, а след като е прекарал една нощ с нея в Ютика и още една на езеро Грас. Но когато тя се удавя, при това случайно, разбира се, както той твърди, у него пламва любовта към това другото момиче. Той не е преставал да го обича, макар да е бил готов да го пожертва, за да поправи грешката си спрямо Робърта. Разбирате ли?

— Разбирам.

— А как ще докажат, че у него не е настъпил душевен прелом, щом той го твърди и не отстъпва?

— Разбирам, но той ще трябва да говори много убедително — добави Белнап възтежко. — А какво ще кажем за тия две шапки? Все ще трябва да се даде някакво обяснение.

— Да, ей сега ще ви кажа и за тях. Тая, която имал, се поизцапала. Затова той решил да купи друга. Колкото за историята, дето е разправил на Мейсън, че бил с кепе, е, уплашил се е и излъгал, защото е мислил, че трябва да се измъкне. Но, разбира се, преди да отиде при това другото момиче… искам да кажа, докато Робърта е още жива, възниква въпросът за отношенията му с това другото момиче, какво смята да направи с него. Той говори на Робърта, нали разбирате — продължи Джефсън, — трябва някак да се справим с това нещо. Но както ми се струва, то е лесно, защото, след като изживява душевен прелом и иска да постъпи правилно спрямо Робърта, разбира се, не му остава нищо друго, освен да пише на това другото момиче или да отиде при него и да му каже… за злото, което е извършил спрямо Робърта.

— Да.

— Защото, както сега ми се струва, не можем съвсем да изключим от играта тая Финчли. Боя се, че ще трябва да я намесим.

— Добре, щом се налага — рече Белнап.

— Защото, разбирате ли, ако Робърта смята, че той все още е длъжен да се ожени за нея… той първо ще отиде и ще каже на тая Финчли, че не може да се ожени за нея… че заминава… тоест ако Робърта няма нищо против да я остави за толкова дълго време, разбирате ли?

— Да.

— Ако има нещо против, той ще се ожени за нея в Тримилевия залив или на някое друго място.

— Да.

— Но не бива да забравяте, че докато тя е все още жива, той не знае какво да прави и е разстроен. И едва след втората нощ на езерото Грас започва да разбира колко погрешни са били всичките му постъпки, разбирате ли? Нещо става. Може би тя се разплаква или говори, че иска да умре, както го казва в тия писма.

— Да.

— И тогава той иска да намери тихо местенце, където биха могли да седнат на спокойствие да си поприказват, където никой няма да ги види или чуе.

— Да, да… продължавайте.

— Е, идва му наум езерото Голямата чапла. Бил е там веднъж или сега са много близо, а пък и малко по-надолу, само на дванайсет мили, е Тримилевият залив, където, ако решат, могат да се оженят.

— Разбирам.

— Ако ли не, ако тя не поиска да се омъжи за него след пълното му признание, може да я закара обратно на ханчето, нали, и той или тя може да остане там или да продължи пътя си.

— Да, така.

— Междувременно, за да не се губи време и да не трябва да висят в това ханче (то е доста скъпо, нали знаете, а той няма чак толкова пари), той взима нещо за ядене в куфара. И фотоапарата си, защото иска да прави снимки. Понеже, ако Мейсън изкара тоя апарат, ще трябва да се дават обяснения, а по-добре ще е да го обясним ние, не той, нали?

— Разбирам, разбирам — възкликна Белнап, вече дълбоко заинтересуван; той се усмихна и започна да си потрива ръцете.

— Така те тръгват да се повозят с лодка.

— Да.

— И обикалят из езерото.

— Така.

— Най-после, след като се нахранват на брега, правят няколко снимки…

— Така.

— Той решава да й разкаже цялата истина за себе си. Той няма нищо против, той е готов…

— Разбирам.

— Само че, преди да направи това, иска да я снима още един-два пъти там, в лодката, до самия бряг.

— Така.

— И след това ще й разкаже, разбирате ли?

— Да.

— И така за малко се отдалечават с лодката, точно както е било, разбирате ли?

— Да.

— Но понеже имат намерение да слязат на брега пак, да берат цветя, той оставя куфарчето си, разбирате ли? Това е обяснението за куфара:

— Тъй.

— Но преди да направи някакви снимки, там, в лодката, по водата, той започва да й разказва за любовта си към това другото момиче… че ако тя настоява, той ще се ожени за нея и ще пише на Сондра писмо. Или ако тя смята, че не иска той да се ожени за нея, щом обича това другото момиче…

— Да, продължавайте! — нетърпеливо го подкани Белнап.

— Е — продължи Джефсън, — той ще направи всичко възможно да се грижи за нея и да я издържа с парите, които ще има, след като се ожени за това богато момиче.

— Така.

— Но тя иска той да се ожени за нея и да остави тая госпожица Финчли!

— Разбирам.

— И той се съгласява.

— Естествено.

— А тя е толкова благодарна, че в своето вълнение или признателност скача, за да отиде при него, разбирате ли?

— Да.

— И лодката се залюлява малко; той скача да я прихване, понеже го е страх, че тя ще падне, разбирате ли?

— Да.

— Е, сега, ако искаме, можем да го накараме да държи тоя апарат в ръка или не, както вие сметнете за по-добре.

— Да, разбирам накъде биете.

— Може да го държи, може и да не го държи, или той, или тя прави погрешна крачка, точно както той го разправя, или само движението на двете тела кара лодката да се преобърне и той я удря или не я удря, както вие сметнете за по-добре, но, разбира се, случайно.

— Да, разбирам, да пукна макар! — възкликна Белнап. — Чудесно, Рубин! Превъзходно! Прекрасно!

— И лодката я удря, също както и него, малко, разбирате ли? — продължаваше Джефсън, без да обърне внимание на този изблик, тъй се беше увлякъл в собствения си план. — И малко го зашеметява.

— Разбирам.

— И той я чува да вика, вижда я, но е малко замаян, разбирате ли? И докато се окопити достатъчно, за да направи нещо…

— Тя е изчезнала — тихо заключи Белнап. — Удавила се е. Разбирам ви.

— А сетне поради всички тия други подозрителни обстоятелства и записването под измислени имена… и понеже вече я няма и той все едно не може да направи нищо за нея… нейните близки може би не биха искали да знаят за състоянието й, нали знаете…

— Разбирам.

— Той побягва, уплашен, морален страхливец, както ще трябва да поддържаме от самото начало, който се стреми да запази добрите отношения с чичо си и да не загуби положението си в обществото. Не е ли достатъчно това като обяснение?

— Мисля, че не е по-лошо от всякакво друго обяснение, Рубин. Всъщност, мисля, че е приемливо и ви поздравявам. Не виждам как някой би могъл да се надява да намери по-добро. Ако то не му отърве кожата или не докара разногласие между съдебните заседатели, бихме могли да докараме присъдата, да речем, до двайсет години, как смятате? — И много доволен, той се изправи, изгледа с възхищение дългия си мършав съдружник и добави: — Чудесно!

Джефсън му отвърна с немигащ поглед на сините си очи, които можеше да се сравнят с огледално бистри вирове.

— Но, разбира се, вие знаете какво значи това? — добави той спокойно и тихо.

— Че той ще трябва да дава клетвени показания? Положително, положително. Много добре го виждам. Но това е единственият му шанс.

— И няма да се види на хората нито много спокоен, нито убедителен, както ми се струва: много е нервен и сантиментален.

— Да, зная всичко това — бързо отговори Белнап. — Много лесно се плаши. А Мейсън ще го подгони като бесен бик. Ще трябва да го подготвим за всичко това… да го обучим. Ще го накараме да разбере, че това е единственото му спасение, че от това зависи дали ще остане жив, или не. Ще го обучаваме месеци наред.

— Не сполучи ли, няма да се отърве. Да можехме само да направим нещо да му вдъхнем смелост… да го научим да изиграе ролята си. — Очите на Джефсън като че ли виждаха точно отпред съдебната зала, където на свидетелското място Клайд щеше да стои пред Мейсън. След това той вдигна писмата на Робърта (преписите, които бяха получили от Мейсън) и като ги загледа, заключи: — Да не бяха само ей тия! — Той ги претегли в ръка. — Боже! — завърши той мрачно. — Какво дело! Но ние още не сме победени, съвсем не! Ами че ние още не сме започнали. И, така или иначе, ще си спечелим име. Между другото — добави той, — хванал съм един познат, който живее около Голямата чапла, да потърси довечера тоя апарат. Пожелайте ми сполука.

— От все сърце! — беше отговорът на Белнап.