Теодор Драйзер
Американска трагедия (78)

XII

И тогава от северните гори се пръсна углавна сензация от първа величина с всички тези интригуващо ярки, а от друга страна, нравствено и духовно ужасни елементи — любов, романтика, богатство, бедност, смърт. И веднага живописни описания за това къде и как е живял Клайд в Ликъргъс, с кого се е движил, как е сполучил да укрие отношенията си с едно момиче, докато явно е кроил бягство с друго, започнаха да се търсят и публикуват от този тип редактори, които бързо долавят стойността на новините за такива престъпления в мащабите на цялата страна. Телеграми със запитвания се сипеха от Ню Йорк, Чикаго, Бостън, Филаделфия, Сан Франциско и други големи американски градове на изток и запад било лично до Мейсън, било до представителите на Асошиейтед прес и Юнайтед прес в този край за по-нататъшни и по-пълни подробности около престъплението. Коя е тази красива богата девойка, в която, както се говори, е влюбен Грифитс? Къде живее тя? Какви точно са били отношенията на Клайд с нея? Обаче Мейсън, изпаднал в благоговеен страх пред богатството на семействата Финчли и Грифитс, отказваше да издаде името на Сондра и просто повтаряше засега, че е дъщеря на много богат фабрикант в Ликъргъс, чието име предпочита да не съобщава, обаче не се колебаеше да показва пачката писма, грижливо вързани с панделка от Клайд.

Ала писмата от Робърта, от друга страна, се описваха най-подробно, като на вестниците се даваха за използване дори извадки от някои от тях — по-поетичните и по-мрачни места, — нали нямаше кой да я защити. И обнародването им породи вълна на омраза към Клайд, както и вълна на съжаление към нея — бедното, самотно провинциално момиче, което не бе имало никого освен него, този жесток младеж, неверен, дори убиец! Не беше ли твърде малко да го обесят? Защото на път за и от Мечото езеро, а и след това, Мейсън се беше задълбочавал в тези писма. И поради някои дълбоко затрогващи пасажи, в които се говореше за живота й при родителите, за горчивите й терзания за бъдещето, явната й самотност и душевно угнетение, бе много трогнат, а сетне успя да предаде това чувство и на други: на жена си, на Хейт, на местните репортери. Успя до такава степен, че особено репортерите взеха да изпращат от Бриджбърг живи, макар и малко изопачени описания на Клайд, неговото мълчание, навъсеност и коравосърдечие.

После един особено романтичен млад репортер на издавания в Ютика „Стар“ пристигна в дома на семейство Олдън и незабавно даде на света сравнително точна картина на съсипаната и съкрушена госпожа Олдън, която, твърде много грохнала, за да протестира или да се оплаква, се ограничила само с едно искрено и ярко описание на предаността на Робърта към родителите, простичкия й живот, скромността, нравствеността, набожността й, как веднъж местният пастор на методистката черква казал, че тя бяла най-умното, най-хубавото и най-доброто момиче, което е познавал, и как години наред, преди да напусне бащината си къща, била дясната ръка на майка си. И че без съмнение поради бедността и самотността си в Ликъргъс се излъгала да се вслуша в сладките приказки на този негодник, който дошъл при нея с обещания за женитба и я въвлякъл в тази греховна и в нейния случай съвсем недопустима връзка, довела я до този край. Защото тя била винаги добра, чиста, нежна и мила. „И само като си помисля, че е умряла. Не мога да го повярвам!“

Ето как се предаваше разказът на майка й:

„Само преди седмица, в понеделник, тя беше тук, като че ли малко потисната, но усмихната и кой знае защо, което ми се стори странно, целия следобед и вечер обикаля навред из стопанството, разглежда всичко наоколо и набра малко цветя. А после дойде при мен, прегърна ме и каза: «Иска ми се да съм пак малко момиченце, мамо, и ти да ме вземеш на ръце и да ме приспиш, както едно време.» А аз й казах: «Гледай ти, Робърта, защо си толкова тъжна тая вечер?» А тя ми каза: «А, нищо ми няма. Нали знаеш, утре сутрин се връщам. И сега ми е някак криво тая вечер.» И само като се сетя, че е мислила за това пътуване! Предчувствала е, казвам си, че всичко няма да излезе, както е очаквала. И като си помисля, че той е ударил моето момиченце, което никога не е сторило зло дори и на една муха!“ И тука тя не можа да се сдържи и с покрусения Тайтъс зад гърба й, тихо заплака.

Но семейство Грифитс и другите членове на това местно светско общество пазеха пълно и почти ненарушимо мълчание. Що се отнася до Самюъл Грифитс, отначало той не можа нито да схване, нито да повярва, че Клайд е бил способен да извърши подобно нещо. Как! Този приятен, сравнително плах и положително възпитан младеж, както го виждаше, да бъде обвинен в убийство? Понеже беше по това време доста далече от Ликъргъс — на Горни Саранак, където Гилбърт с големи мъчнотии успя да се свърже с него, — той бе съвсем неподготвен не само да действа, но дори и да мисли. Ами че това не е възможно! Трябва да има някаква грешка. Сигурно са сбъркали Клайд с някой друг.

Въпреки това Гилбърт продължи да му обяснява, че по този въпрос не може да се спори, тъй като момичето е работило във фабриката и Клайд е бил негов началник, а бриджбъргският прокурор, с когото Гилбърт вече влязъл във връзка, го уверил, че притежава писма, които загиналото момиче писало на Клайд и Клайд не се опитвал да отрече това.

— Добре тогава — отговори Самюъл. — Не действай прибързано и най-важното недей приказва за това с никого, освен със Смили или Готбой, докато не се видя с теб. Къде е Брукхарт? — Той имаше предвид Дара Брукхарт, юрисконсулта на „Грифитс и сие“.

— Днес е в Бостън — отвърна синът. — Той май ми каза миналия петък, че няма да се върне преди понеделник или вторник.

— Добре, телеграфирай му, че искам да си дойде незабавно. Между другото накарай Смили да види дали ще може да нареди с редакторите на „Стар“ и „Бийкън“ да се въздържат от всякакви коментари, докато се върна аз. Също му кажи да вземе колата и да отиде, ако може, още днес там горе — (Бриджбърг). — Аз трябва да зная направо от източника всичко, каквото може да се научи. Накарай го, ако може, да се види с Клайд, а също с прокурора и да донесе всички сведения, каквито сполучи да събере. И всичките вестници. Искам сам да видя всичко, каквото е излязло досега.

Горе-долу по същото време в дома на семейство Финчли на Дванадесетото езеро след четиридесет и осем часа най-угнетителни размишления върху изумителния преломен момент, сложил край на хлапашкото й увлечение по Клайд, Сондра реши най-после да признае всичко на баща си, когото обичаше повече от майка си. И така тя тръгна да го търси в библиотеката, където той обикновено прекарваше следобедите, четеше или обмисляше разни делови въпроси. Но когато беше достатъчно близко, за да я чуе, тя се разрида, защото наистина бе сломена от края на любовта й с Клайд, изтръпнала в своята суетност и илюзии за високото си обществено положение пред скандала, надвиснал над нея и семейството й. О, какво ли щеше да каже сега майка й след всичките предупреждения? Ами баща й? Ами Гилбърт Грифитс и годеницата му? А семейство Кранстън, което, да не беше нейното влияние върху Бъртин, никога нямаше да си позволи такава близост с Клайд?

Хлипането привлече вниманието на баща й, той веднага откъсна поглед от работата си, за да разбере какво значи това. Но в същия миг долови, че е станало нещо ужасно, стисна дъщерята в прегръдките си и взе полугласно да я утешава:

— Хайде, хайде! Какво, за бога, се е случило на моето момиченце? Кой, защо и какво му е направил?

А след това с безкрайно изумено и потресено изражение изслуша пълната изповед за всичко случило се досега: първата среща с Клайд, как го харесала, отношението на семейство Грифитс, нейните писма, нейната любов, а сетне това… това ужасно обвинение и задържане. И ако всичко е вярно! Ако дадат гласност на нейното име, името на татко й! И тя отново се разрида, сякаш сърцето й се късаше, макар да беше напълно уверена, че накрая ще получи съчувствието и прошката на баща си, колкото и да му е болно и тежко.

И ето че Финчли, свикнал на спокойствие и ред, такт и здрав разум в собствения си дом, загледа дъщеря си с изумен и укорен, но все пак съвсем не строг поглед и възкликва:

— И таз добра! Да ме вземат дяволите! Аз съм поразен, скъпа! Аз съм изумен! Това е малко прекалено, трябва да ти кажа. Обвинен в убийство! И има писма, писани собственоръчно от теб, казваш! А отде да знам дали не са вече в ръцете на тоя прокурор. Тц-тц-тц! Ужасно глупаво, Сондра, ужасно глупаво! Майка ти от месеци насам ми говори за това, но аз вярвах повече на твоите думи, отколкото на нейните. И ето на, виждаш ли какво стана сега! Защо не го каза на мен, или не послуша вея? Защо не поговори с мен, преди да стигнеш толкова далеч? Мисля, че ние се разбираме двамата. Майка ти и аз винаги сме гледали твоите интереси, нали? Ти го знаеш. Освен това аз те смятах за по-умна. Честна дума. Но едно дело за убийство и ти забъркана в него! Боже господи!

Той се изправи — хубав рус мъж с прекрасно ушити дрехи — и закрачи из стаята, като щракаше пръсти от яд, а Сондра продължи да плаче. Изведнъж бащата спря, обърна се пак към нея и подхвана наново:

— Е, хайде, хайде! Няма полза да плачеш. То с плачене няма да се оправи. Разбира се, може да сполучим да се справим някак с положението. Не знам, не знам. Нямам представа какви последици може да има това лично за теб. Но едно нещо е положително: ние трябва да разузнаем нещичко за тия писма.

И веднага, докато Сондра все още плачеше, първо повика жена си, за да й обясни естеството на този удар — удар върху общественото им положение, който щеше да се мярка в паметта й като сянка до края на нейните дни — а след това се свърза по телефона с Лигер Атърбъри, адвокат, сенатор на щата, председател на Централния комитет на Републиканската партия в щата и негов личен юридически съветник от години насам, комуто обясни изумителното затруднение, в което е попаднала дъщеря му. А също го запита как би било най-целесъобразно да се постъпи.

— Ами чакайте да видя — заговори Атърбъри. — На ваше място не бих се тревожил чак толкова, господин Финчли. Смятам, че мога да направя нещичко да оправя тая работа за вас, преди да ви е навредила наистина пред обществото. Да, чакайте да видя. Кой ли е прокурорът на околията Катараки? Ще трябва да проверя и да вляза във връзка с него, а след това ще ви се обадя пак. Но няма нищо страшно; обещавам ви, че ще мога да направя нещо… най-малкото да не допусна публикуването на тия писма. Може би да избягна споменаването им в процеса… не гарантирам… но съм сигурен, че ще мога да наредя поне да не й се споменава името, тъй че не се тревожете.

А след това Атърбъри на свой ред повика по телефона Мейсън, чието име намери в юридическия си справочник, и веднага уговори среща с него, понеже Мейсън като че ли придаваше извънредна важност на писмата като веществено доказателство в делото, макар да беше дотам стреснат от гласа на Атърбъри, щото побърза да обясни, че в никой случай не възнамерява засега да използва публично името на Сондра, нито самите писма, а смята да ги запази до разглеждането им за пръв път в закритото заседание на разширения състав на местните съдебни заседатели, освен ако Клайд реши да си признае.

Атърбъри се обади на Финчли повторно, разбра, че той не е съгласен писмата да се използват по какъвто и да било начин, нито пък да се споменава името на Сондра, и го увери, че на следващия или по-следващия ден ще отиде лично в Бриджбърг с известни планове и политически съобщения, които може да накарат Мейсън да се позамисли, преди да се реши да даде на името на Сондра гласност по един или друг начин.

А после след съответно обсъждане от страна на семейството беше решено госпожа Финчли, Стюърт и Сондра незабавно и без всякакви обяснения или извинения пред когото и да било да заминат за някой морски курорт в щата Мейн или друго място, което си харесат. Самият Финчли имаше намерение да се завърне в Ликъргъс и Олбъни. Не беше разумно кой да е от тях да остане там, където би могъл да бъде достигнат от репортери или разпитван от познати. И така започна хеджрата^[1] на семейство Финчли в Нарагансет, където под името Уилсън те се усамотиха за следващите шест седмици. Също така и по същата причина последва заминаването на семейство Кранстън за един от Хилядата острови, където имало почивно място доста подходящо за техния вкус. Обаче семействата Багот и Хариът, от своя страна, сметнаха, че не са чак толкова съпричастни, за да се тревожат, и останаха там, където си бяха, на Дванадесетото езеро. Но всички говореха за Клайд и Сондра — това ужасно престъпление и вероятното обществено проваляне на всички, които са били тъй или иначе невинно опетнени от него.

А в това време Смили, както му бе наредено от Самюъл Грифитс, замина за Бриджбърг и след два дълги часа, прекарани с Мейсън, посети затвора, за да се види с Клайд. И по разпореждане на Мейсън получи разрешение да се срещне с него съвсем насаме в килията. Смили бе обяснил, че сродниците на Клайд нямат намерение да се опитват да го защитят, но повече се интересуват да узнаят дали при съществуващите обстоятелства има възможност да бъде защитаван, и Мейсън бе подчертал, че е разумно да се убеди Клайд да си признае, понеже, както настоя Мейсън, в неговата виновност нямало ни най-малко съмнение и едно съдебно дирене само би струвало пари на околията без някаква полза за Клайд, докато при положение че той реши да си признае, би могло да се намерят някакви смекчаващи вината обстоятелства, във всеки случай би могло да се предотврати раздуването на голям обществен скандал във вестниците.

След това Смили се запъти при Клайд в килията му, където той мрачно и безнадеждно размишляваше как да се държи занапред. Обаче само като му споменаха името на Смили, се сви, сякаш го бяха ударили. Роднините — Самюъл Грифитс и Гилбърт! Техен личен представител! Какво ще му каже сега? Защото без съмнение след като е говорил с Мейсън, Смили ще го смята за виновен. Какво трябва да каже сега? Каква история да разправи — истината или какво? Но не му остана много време да разсъждава, защото, докато събере мислите си, Смили бе въведен при него. Клайд облиза сухите си устни и само успя да каже:

— О, добър ден, господин Смили.

Посетителят му отговори с престорена сърдечност:

— Здравейте, Клайд. Много съжалявам да ви видя на такова място. — И продължи: — Вестниците и тукашният прокурор какво ли не разправят за тая история, в която сте попаднали, но предполагам, че много малко от всичко това е вярно: трябва да има някаква грешка, разбира се. И аз съм тук именно за да разбера тая работа. Чичо ви ми се обади по телефона тая сутрин да дойда да ви видя и да разбера какво ги е накарало да ви задържат. Естествено вие разбирате как се чувстват вашите близки. Те искаха да дойда да узная истината, за да снемат обвинението, ако е възможно… тъй че стига да ми разправите цялата история от игла до конец… нали разбирате… искам да кажа…

Той се поспря тук — поради това, което току-що му бе разказал прокурорът, както и поради особено нервното и сдържано поведение на Клайд, беше уверен, че младежът не ще може да му каже много нещо за свое оправдание.

А Клайд още веднъж облиза устните си и заговори?

— Предполагам, че положението изглежда наистина много сериозно за мен, господин Смили. Когато се запознах с госпожица Олдън, не мислех, че ще се заплета в такава история. Но господ ми е свидетел, че не съм я убивал. Никога не съм и помислял да я убивам, нито да отивам с нея на това езеро. Това е самата истина, както и онова, което казах на прокурора. Зная. Зная, че той има нейни писма до мен, но от тях личи само, че тя е искала да замина с нея… не, че аз съм искал да отида с нея…

Клайд замълча с надеждата, че Смили ще гласува доверие на тези изявления. А Смили, като забеляза, че твърденията на Клайд съвпадат с тези на Мейсън, се опита да го успокои и отговори:

— Да, зная. Той ей сега ми ги показа.

— Сигурен бях, че ще ви ги покаже — продължи Клайд с отпаднал глас. — Но нали знаете как се нареждат нещата понякога, господин Смили. — От страх, че шерифът или Краут могат да го чуят, той сниши глас още повече. — Човек може да се забърка с едно момиче, дори отначало да не е имал такива намерения. Вие сам го знаете. Аз наистина харесвах Робърта отначало и това е вярно и наистина се възползвах от доверието й, както личи от писмата. Но нали знаете това правило във фабриката, че никой началник на отделение не бива да има нищо общо с някоя от своите подчинени. Е, струва ми се, че цялото нещастие за мен започна оттам. Преди всичко ме беше страх да не се издам пред някого, разбирате ли?

— А, тъй ли?

И така постепенно, като се отпускаше все повече и повече в течение на разказа, понеже Смили като че ли го слушаше със съчувствие, Клайд обрисува стъпка по стъпка началото на близостта си с Робърта наред със сегашните си доводи за защита. Но нито дума за фотоапарата, за двете шапки или за изчезналия костюм — нещата, които непрекъснато и безкрайно много го тревожеха. И как ли наистина щеше някога да ги обясни? А Смили на края на всичко това и поради казаното му от Мейсън го попита:

— Но какво ще кажете за тия две шапки, Клайд? Както тоя човек тук ми разправя, вие сте признали, че имате две сламени шапки: тая, дето са намерили на езерото, и друга, с която сте тръгнали оттам.

Принуден да каже нещо и без да знае какво, Клайд отговори:

— Но те грешат, като казват, че съм тръгнал оттам със сламена шапка, господин Смили, аз бях с кепе.

— Разбирам. И все пак сте имали сламена шапка на Мечото езеро, както твърди прокурорът.

— Да, имах, но както му казах, това беше шапката, с която бях отишъл у Кранстън първия път. Аз му го казах. Бях я забравил там.

— А, ясно. Но имаше и нещо за някакъв костюм, сив костюм, ако не се лъжа, с който са ви видели там, както той казва, и който той не може да намери сега. Били ли сте с такъв костюм?

— Не. Аз бях със сини дрехи, същите, които носех, когато дойдох тук. Те ми ги взеха и ми дадоха ей тези.

— Но според него вие сте му казали, че сте ги дали на химическо чистене в Шарон, а той не можел да намери там никой, който да знае нещо по тоя въпрос. Какво ще кажете за това. Давали ли сте ги на химическо чистене там?

— Да, господин Смили.

— Кому?

— Знаете, не мога да си спомня сега. Но мисля, че бих могъл да намеря човека, ако отида там пак… той е близо до гарата. — Но при тези думи Клайд сведе очи, за да не срещне погледа на Смили.

И тогава Смили, както Мейсън преди него, започна да го разпитва за куфарчето в лодката и щом е могъл да доплува до брега облечен и обут, дали не е било възможно да доплува до Робърта и да й помогне да се хване за преобърнатата лодка. А Клайд обясни, както и преди, че го било страх да не го повлече тя на дъното, но сега за първи път добави, че й извикал да се хване за лодката, докато преди беше казал, че лодката била отнесена настрана от течението. И Смили си спомни, че Мейсън му бе споменал това. Също така във връзка с думите на Клайд, че вятърът му духнал шапката, Мейсън бе казал, че можел да докаже чрез свидетели, както и с бюлетина за времето, че нямало никакъв полъх на вятър в този изключително тих ден. И тъй, явно Клайд лъжеше. Историята му беше шита с бели конци. Все пак Смили не искаше да го смути и току се обаждаше: „Да, разбирам“ или „Разбира се“, или „Значи, така стана, а?“

И най-после го попита за белезите по лицето и главата на Робърта. Защото Мейсън беше обърнал вниманието му върху тях с твърдението, че удар, нанесен от лодката, не можел да я контузи на двете места. Но Клайд го увери, че лодката я ударила само веднъж и всичките рани се дължали на това и той не можел да си представи от какво друго са били причинени. Но веднага му стана ясно колко безнадеждни са всички тези обяснения. Защото неспокойното му смутено държане така явно го издаваше, че Смили не му вярваше. Съвсем очевидно той смяташе за подлост факта, че Клайд не е помогнал на Робърта — плитко скроено извинение за това, че я е оставил да умре.

Твърде уморен и обезсърчен, за да лъже повече, най-после Клайд замълча. А Смили, прекалено огорчен и притеснен, за да му се иска да чете морал или да обърква Клайд още повече, мърдаше на стола, въртеше се и най-сетне заяви:

— Е, май трябва вече да си вървя, Клайд. Пътищата оттук до Шарон са доста лоши. Но много съм доволен, че можах да чуя всичко, както го виждате вие. И ще го предам на чичо ви точно както ми го разказахте. Но засега, ако бях на ваше място, бих говорил колкото е възможно по-малко… поне докато получите някакво съобщение от мен. Беше ми наредено да намеря тук, ако мога, адвокат, който да поеме защитата ви, но понеже е късно, а господин Брукхарт, главният ни юрисконсулт, се връща утре, мисля да почакам, докато първо поговоря с него. Тъй че, ако се вслушате в моя съвет, няма да казвате нищо, докато не ви се обадим той или аз. Той ще дойде сам, а може и да изпрати някого; този човек, който и да е, ще донесе писмо от мен и след това ще ви каже какво да правите.

С това предупреждение Смили се сбогува и остави Клайд на неговите мисли; сам той ни най-малко не се съмняваше във виновността на младежа и в това, че нищо друго, освен милионите на Грифитс, ако семейството реши да ги похарчи, не ще може да го спаси от съдбата, която безспорно е заслужил.