Теодор Драйзер
Американска трагедия (69)

III

Следователят Хейт, приключил засега със служебните си задължения, пътуваше на юг с крайезерния влак и размишляваше как да постъпи нататък. Каква трябваше да бъде следващата му стъпка в тази вълнуваща история? Защото, когато погледна Робърта, преди да си тръгне, следователят наистина дълбоко се трогна. Изглеждаше тъй млада, невинна и хубава. Синята й шевиотена рокличка лежеше тежко, плътно прилепнала към снагата, мъничките ръце бяха скръстени на гърдите, топлокестенявата коса, все още влажна след двадесет и четирите часа във водата, подсказваше нещо за живостта и чувствеността, с която се е отличавала приживе — като че ли всичко говореше за чистота, много далечна от всякаква престъпност.

Но колкото и печален можеше да бъде и без съмнение беше този случай, имаше още една страна, която много по-непосредствено засягаше самия него. Дали трябваше да отиде в Билц при тази госпожа Олдън от писмото и да й предаде страшната новина за смъртта на дъщеря й, като същевременно я разпита за личността и местоживеенето на мъжа, който е бил с нея, или трябваше да отиде първо в прокуратурата в Бриджбърг и след като съобщи всички подробности за случилото се на прокурора Мейсън, да остави на него печалното задължение да покруси един явно напълно почтен дом? Защото трябваше да се има предвид политическото положение. Макар че можеше да действа сам и това да му се зачете като лична заслуга, все пак трябваше да се мисли за общото положение на партията. Без съмнение начело трябваше да застане силен човек и с това да придаде тежест на партийната листа наесен, а сега им се представяше златен случай. Второто решение на въпроса изглеждаше по-разумно. То щеше да разкрие пред неговия приятел прокурора големи възможности. Когато пристигна в Бриджбърг в това настроение, Хейт нахълта тежко-тежко в кабинета на Орвил У. Мейсън, окръжния прокурор, който мигновено се поизправи в креслото си — целият слух, усетил нещо многозначително в държането на следователя.

Мейсън беше нисък, широкоплещест и як мъж, но в юношеските си години бе имал нещастието да загрози иначе приятното и дори привлекателното си лице със счупен нос, който му придаваше доста отблъскващ, дори злобен вид. Въпреки това той съвсем не беше злобен. По-скоро романтичен и сантиментален. В детството си бе страдал от немотия и липса на грижи, което го караше в по-сетнешни и малко по-благополучни години да гледа на хората, към които животът е бил по-благосклонен, като на прекалено облагодетелствани. Син на вдовица на беден земеделски стопанин, беше виждал колко трудно е на майка му да свърже двата края и на дванадесетгодишна възраст вече се беше отказал почти от всички детски удоволствия, за да й помага. А после, на четиринадесет години, когато се пързаляше с кънки, падна и си счупи носа така, че завинаги обезобрази лицето си. По-нататък, понеже чувстваше неизгодното си положение в съперничеството с другите младежи (те винаги печелеха вниманието на тези момичета, които най-много харесваше), Мейсън бе станал извънредно чувствителен към недостатъка във външността си. И то постепенно се превърна в онова, което фройдистите обикновено наричат психосексуална травма.

Обаче на седемнадесет години сполучи да спечели симпатиите на издателя и редактора на бриджбъргския вестник „Рипъбликън“ дотолкова, че в крайна сметка бе назначен като официален местен репортер в града. По-сетне стана кореспондент от окръга Катараки на такива вестници като „Таймз Юниън“ в Олбъни и „Стар“ в Ютика и в края на краищата стигна дотам, че на деветнадесетгодишна възраст си осигури възможността да изучава право в кантората на някой си бивш съдия Дейвис Ричофър от Бриджбърг. А няколко години по-късно, когато му признаха адвокатски права, няколко окръжни политици и търговци го взеха под покровителството си и се погрижиха да бъде избран в долната законодателна камара на щата за шест последователни години и там, благодарение на скромната и същевременно хитра и честолюбива готовност да постъпва както му се нареди, спечели благоволението на големците в столицата, като същевременно запази благосклонността на покровителите си в родния град. Сетне, когато се върна в Бриджбърг, понеже притежаваше известна ораторска дарба, първо получи поста помощник-прокурор за четири години, след това бе избран за финансов ревизор, а после прокурор за два срока от по четири години. Достигнал такова високо положение в местното общество, той успя да се ожени за дъщерята на един аптекар в града и доби от нея две деца.

За станалата злополука вече беше чул от госпожица Сондърз всичко, каквото тя знаеше за удавянето, и също както на следователя веднага му беше минало през ума, че шумът, който вероятно ще се вдигне около такова дело, може да е тъкмо онова, което му трябва, за да закрепи своя поразклатил се политически престиж, и което да реши въпроса за бъдещето му. Във всеки случай беше дълбоко заинтересуван. Затова сега, когато зърна Хейт, открито прояви живия си интерес към случката.

— Е, полковник Хейт?

— Господин Орвил, току-що се връщам от Голямата чапла. Струва ми се, че тоя път съм пипнал един случай за теб, който ще ти коства доста време.

Големите очи на Хейт се пулеха и намекваха много повече от онова, което се криеше в уклончивата му първа забележка.

— Искаш да кажеш това удавяне там? — попита в отговор прокурорът.

— Да, драги. Тъкмо това — отвърна следователят.

— Имаш някакви основания да мислиш, че тая работа не е съвсем чиста?

— Е, да си кажа правата, Орвил, според мен надали може да има някакво съмнение, че тук имаме работа с убийство. — Изпъкналите очи на Хейт мрачно блестяха. — Разбира се, по добре е да не се рискува и аз ти казвам това под секрет, защото и сега още не съм съвсем сигурен дали тялото на оня млад мъж не е наистина в езерото. Но ми изглежда крайно подозрително, Орвил. Целия ден вчера и днес не по-малко от петнадесет мъже с гребни лодки са претърсвали южната част. Накарах много от момчетата да измерят дълбочината тук и там и никъде няма повече от двайсет и пет фута. Но досега няма и помен от него. Те изкараха момичето към един часа вчера, след като бяха търсили едва няколко часа, и да знаеш само колко хубаво е това момиче, Орвил… съвсем младичко, не повече от осемнадесет или двадесетгодишно според мен. Но има някои много подозрителни обстоятелства в цялата работа, които ме карат да мисля, че той не се е удавил. Всъщност никога досега не съм виждал случай, който толкова много да ми е приличал на дяволско престъпление.

При тези думи той затършува в десния джоб на доста износеното си и увиснало като торба ленено сако и най-после измъкна писмото на Робърта и го подаде на приятеля си, като придърпа един стол и седна, докато прокурорът пристъпи към четенето.

— Да, това наистина изглежда доста подозрително, а? — заяви Мейсън, когато свърши. — Казваш, че още не сте го намерили. Добре, влезе ли във връзка с тая жена, да видиш какво знае тя за тая работа?

— Не, Орвил, не съм — отговори Хейт бавно и замислено. — И ще ти кажа защо. Виждаш ли, снощи там горе реших, че това е нещо, което ще е по-добре да обсъдя с теб, преди да предприема каквото да било друго. Ти знаеш какво е тъкмо сега политическото положение тук. И как правилното водене на едно такова дело може да повлияе на общественото мнение тая есен. Аз в никой случай не смятам, че е редно да намесваме политиката в престъплението. Обаче няма никаква причина да не водим така следствието, че да ни се зачете като заслуга. Та си помислих, че ще е по-добре първо да дойда да се видя с теб. Разбира се, ако искаш да го направя, Орвил, ще отида там. Но си рекох, че може да е по-добре да отидеш ти и да разбереш точно кой е тоя човек и всичко друго за него. Ти знаеш какво значение може да има такова едно дело от политическа гледна точка, стига само да го разплетем. А аз съм сигурен, че ти си човекът, който ще го направи, Орвил.

— Благодаря ти, Фред, благодаря — отговори Мейсън сериозно, като почукваше с писмото по писалището и гледаше приятеля си с присвити очи. — Много съм ти благодарен за твоето мнение и ти начерта най-добрия план на действие. Сигурен ли си, че никой освен теб не е видял това писмо?

— Само плика. И никой освен господин Хъбърд, съдържателя на хана, не е видял дори него, а той ми каза, че го намерил в джоба на палтото й и го прибрал, понеже го било страх, че може да изчезне или да бъде отворено, преди да дойда там аз. Каза ми, че се усъмнил в нещо нередно веднага щом чул за удавянето. Младият мъж се държал тъй неспокойно… някак странно, каза ми той.

— Прекрасно, Фред. Недей тогава засега казва никому нещо повече за писмото, нали? Аз веднага ще отида там, разбира се. Но какво друго откри, нещо интересно? — Господин Мейсън много се оживи, сипеше въпроси, държеше се енергично и малко повелително със стария си приятел.

— Много нещо, много нещо — отговори следователят дълбокомислено и сериозно. — Има някакви подозрителни драскотини или белези под дясното око на момичето и над лявото слепоочие, Орвил, и през устата и носа, сякаш бедното дребосъче е било ударено от нещо камък или пръчка, или едно от тия гребла, дето намерили плаващи там. Тя е още дете, Орвил, поне на вид и по ръст, много хубаво момиче… но не чак толкова добро, колкото е могло да бъде, както ще ти докажа ей сега. — Следователят прекъсна, за да извади голяма носна кърпа, гръмогласно се изсекна в нея и след това много грижливо си избърса брадата. — Нямах време да извикам там горе лекар, но ще проведа следствието тук в понеделник, ако успея. Наредих на братята Лътц да отидат още днес горе и да докарат трупа тук. Но най-подозрителните от всички показания, до които съм се добрал досега, Орвил, са показанията на двама мъже и едно момче, които живеят на Тримилевия залив и които тръгнали нагоре към Голямата чапла в четвъртък вечер на лов и риболов. Аз накарах Ърл да запише имената им и да им изпрати призовки за следствието в понеделник.

И следователят предаде подробно показанията им за случайната среща с Клайд.

— Тъй, тъй! — току възкликваше прокурорът, дълбоко заинтересуван.

— И още едно нещо, Орвил — продължаваше следователят. — Наредих Ърл да влезе във връзка по телефона с хората от Тримилевия залив, съдържателя на хотела, началника на пощата и полицейския началник, но като че ли единственият, който е видял младия мъж, е капитанът на параходчето, дето се движи от Тримилевия залив до Шарон. Мисля, че познаваш тоя човек: капитан Муни. Наредих на Ърл да изпрати призовка и на него. Според капитана към осем и половина в петък сутрин, точно преди параходчето му да потегли за първия курс до Шарон, същият тоя млад мъж или някой, който много прилича на него според получените описания, с куфарче и с кепе (той бил със сламена шапка, когато го срещнали ония трима мъже), се качил на борда, платил си пътя до Шарон и слязъл там. Хубаво момче, казва капитанът. Много живо и добре облечено, повече като младеж от светското общество, и много затворено.

— Тъй, тъй — следеше думите му Мейсън.

— Наредих на Ърл да се обади и на хората в Шарон… когото може да намери… да провери дали са го видели да слиза там, но докато си тръгнах снощи, като че ли никой не си беше спомнил за него. Оставих на Ърл обаче нареждане да изпрати телеграфически описанието му на всички курортни хотели и гари наоколо, тъй че, ако е някъде по тия места, да бъдат нащрек да не го изтърват. Рекох си, че ти би поискал да го направя. Мисля, че няма да е зле да ми дадеш писмена заповед за тая чанта на гара Ловната хижа. Може в нея да има нещо, което би трябвало да знаем. Ще отида да я взема оттам лично. После искам да отида до езеро Грас и до Тримилевия залив и Шарон още днес, ако успея, и да видя какво друго ще мога да открия. Но предполагам, Орвил, че това си е чисто убийство. Както е завел това момиче горе в тоя хотел на езеро Грас, а след това се записал под друго име на Голямата чапла, и както го накарал да си остави чантата, а той взел своето куфарче със себе си! — Следователят много сериозно поклати глава. — Това не са постъпки на честен младеж, Орвил, и ти го разбираш. Обаче не мога да проумея как нейните родители са й позволили да тръгне по тоя начин където и да било с мъж, без да знаят преди това нещо за него.

— Вярно — съгласи се тактично Мейсън, но много заинтригуван от факта, че, както поне отчасти бе установено, момичето в случая не е било толкова добро, колкото би трябвало да бъде. Прелюбодеяние! При това с някой заможен младеж, без съмнение някъде от големите градове на юг. С каква известност и какъв шум в печата ще бъдат вероятно съпроводени прокурорските действия! Той скочи на крака, енергичен и възбуден. Само да може да хване такъв подъл престъпник при цялото възмущение, което вероятно ще възбуди такова жестоко убийство! Партийната сбирка и определянето на кандидатите през август. Изборите наесен.

— Човек да не съм! — възкликна той; присъствието на Хейт, човек религиозен и консервативен, го накара да се въздържи от по-силни думи. — Аз наистина вярвам, че сме на път да открием нещо важно, Фред. Честна дума! Лоша история, както я виждам… направо отвратително зверство. Струва ми се, че на първо място, трябва да се обадим там по телефона и да видим има ли семейство на име Олдън и къде точно живее. Не е повече от петдесет мили, ако отида направо с кола, а може да е и по-малко. Но пътищата са лоши — добави той. И продължи: — Нещастната жена. Страх ме е от тая сцена. Ще бъде много мъчително, знам.

След това Мейсън повика Зила и й нареди да провери дали има такова лице, Тайтъс Олдън, близо до Билц. Също и как точно се отива дотам. Сетне добави:

— Първото нещо, което трябва да направим, е да извикаме обратно в града Бъртън (думата му беше за Бъртън Бърли, негов официален помощник, който беше заминал за събота и неделя) и да му дадем пълномощия, та да може да те снабдява с писмени заповеди и така нататък, Фред, а пък аз ще отида веднага да видя тая нещастница. После, ако изпратиш Ърл пак горе да донесе тая чанта, ще ти бъда много благодарен. Аз ще доведа и бащата, за да установи самоличността на трупа. Но засега недей разправя нищичко за това писмо, докато не се видим пак, разбираш ли? — Той стисна ръка на приятеля си и продължи малко надуто, предвкусвайки предстоящите велики дела: — Междувременно искам да ти поблагодаря, Фред, от все сърце и никога няма да го забравя. Ти знаеш, нали? — Той погледна стария си приятел право в очите. — От това може да излезе повече, отколкото очакваме. Струва ми се, че това е най-голямото и най-важното дело през цялата ми служба и стига да можем да го завършим успешно и бързо, преди да започнат събитията есента, има вероятност то да се окаже от полза за всички ни, а?

— Точно така, Орвил, точно така — съгласи се Фред Хейт. — Както казах и преди, не че смятам за уместно да смесваме политиката с такова нещо, но понеже вече се е случило… — Той замислено млъкна.

— Да не забравя — продължи прокурорът, — ако кажеш на Ърл да нареди да направят няколко снимки на точното местоположение, където са били намерени лодката, греблата и шапката, и да отбележи мястото, където е бил намерен трупът, и да призовете колкото можете повече свидетели, аз ще разпиша оправдателни документи за всички разноски пред финансовия ревизор. А утре или в понеделник ще се запретна и аз да помагам.

И той стисна десницата на Хейт, сетне го потупа по гърба. А Хейт, много поласкан от разните прояви на внимание (и поради това изпълнен с надежди за бъдещето), взе чудноватата си сламена шапка, закопча тънкото си увиснало като чувал сако и се върна в своя кабинет да заръча междуградски разговор с верния си Ърл, за да му даде нареждания и да му каже, че и сам той се връща на местопрестъплението.