Теодор Драйзер
Американска трагедия (68)

II

Сведенията, събрани от следователя Хейт и неговия помощник, имаха странен и обезпокояващ характер. На първо място, поради изчезването на една лодка и на явно щастлива и симпатична двойка, тръгнала да се порадва на околностите, организираното по настояване на местния ханджия търсене рано сутринта бе открило в Лунния залив преобърнатата лодка, както и шапката, и воала. И веднага всички налични служители, както и водачи и гости на ханчето, които можеше да се привлекат, започнаха да се гмуркат във водата или да се мъчат да извадят едното или двете тела на повърхността с помощта на дълги пръти с куки на края. Това, че изчезналото момиче, по думите на водача Сим Шуп, както и на ханджията и лодкаря, било и младо, и хубаво, а другарят му като че ли доста заможен, бе достатъчно, за да изостри интереса на тази група дървари и служители в хана до степен, която преливаше в скръб. Към това се добавяше и голямото недоумение как в такъв хубав и безветрен ден е могла да стане такава странна злополука.

Но това, което породи много по-голяма възбуда след съвсем малко време, бе фактът, че точно по пладне един от търсачите с канджи — Джон Поул, дървар — най-после сполучи да извади на повърхността Робърта, като я закачи за полата, и тя имаше несъмнени следи от удари по лицето (по устата, носа и около дясното око) — нещо, което на всички, помагащи в търсенето, веднага се видя съмнително. Наистина Джон Поул, който, с Джоу Рейнър на греблата, успя да я извади на повърхността, възкликна, щом я зърна:

— Бедното, мъничкото ми! Че тя не тежи, кажи-речи, никак! Чудно ми е как е могла изобщо да потъне.

След това се пресегна, хвана я със силните си ръце, положи я, мокра и безжизнена, в лодката, а другарите му дадоха знак на другите търсачи, които бързо се събраха около тях. Джон Поул отметна дългата й гъста кестенява коса, разбъркана от движението на водата и покрила лицето, и добави:

— И таз хубава, Джоу! Я виж тук. Май че нещо трябва да е чукнало малката! Я виж тук, Джоу! — И скоро групата дървари и гости на ханчето, заобиколили ги с лодките си, загледаха кафеникавосините белези по лицето на Робърта.

И веднага, още докато возеха трупа на Робърта към навеса за лодки и подновяваха търсенето за тялото на мъжа, започнаха да се изказват съмнения: „Да, изглежда чудновато… тия белези… и всичко друго… нали? Странно е една такава лодка да се преобърне в ден като вчерашния.“ „Скоро ще разберем дали той е на дъното, или не.“ Мненията, след няколко часа безплодни търсения, окончателно се обединиха в заключението, че е повече от вероятно мъжът изобщо да не е там — обезпокояваща и гнетяща мисъл за всички.

Непосредствено след това водачът, който беше докарал Клайд и Робърта от гара Ловната хижа, води разговор с ханджиите на езеро Голямата чапла и езеро Грас и тримата установиха: 1) че удавеното момиче е оставило чантата си на гара Ловната хижа, докато Клифърд Голдън е взел своята със себе си; 2) че има тревожещо несъответствие между записите на езеро Грас и езеро Голямата чапла; личностите Карл Грейъм и Клифърд Голдън бяха внимателно обсъдени от двамата ханджии и идентичността на носителя установена по описанието на външността; и 3) че гореспоменатият Клифърд Голдън, или Карл Грейъм, запитал водача, който го закарал на Голямата чапла, дали има много хора на езерото в този ден. А след това породените досега подозрения се оформиха още повече в убеждение, че в случая има налице злодеяние. В това нямаше почти никакво съмнение.

Веднага щом пристигна, следователят Хейт можа да разбере, че тези хора от северните гори са дълбоко покъртени, а освен това убедени в подозренията си. Те не вярваха тялото на Клифърд Голдън, или Карл Грейъм, изобщо да е потъвало в езерото. В резултат на всичко това, след като огледа трупа на неизвестното момиче, положено грижливо на одър в навеса за лодки, и се увери, че е младо и хубаво, следователят Хейт странно се развълнува не само от външността му, но и от тази заобикаляща го атмосфера на подозрение. Нещо повече: когато се оттегли в канцеларията на хана и получи писмото, намерено в джоба на оставеното там палто, той определено взе страната на най-мрачните и непоклатими подозрения. Защото Хейт прочете:

Грас Лейк, щата Ню Йорк, 8 юли

 

Скъпа мамо,

Ние сме тук и ще се оженим, но писмото трябва да прочетат само твоите очи. Моля ти се, не го показвай на татко или на някой друг, защото новината още не бива да се разчуе. Аз ти обясних защо на Коледа. И няма да се тревожиш, няма да задаваш никакви въпроси, нито ще го разправяш някому; ще казваш само, че съм ти се обадила и ти знаеш къде съм… единствено ти. И не бива да мислиш, че няма да съм добре, защото всичко ще се нареди. Сега силно те прегръщам и целувам по двете бузи, мамо. Непременно накарай татко да разбере, че всичко е наред, без да му казваш нещо; не казвай нищо и на Емили, Том и Гифърд, чуваш ли? Изпращам ги сладки, дълги целувки.

С обич:

Бърт

П. П. Това трябва да бъде тайна между теб и мен, докато ти пиша пак след известно време.

В горния десен ъгъл на листа, както и на плика, беше напечатано: „Хан «Езеро Грас», Грас Лейк, щата Ню Йорк, собственик Джак Евънс.“ А писмото явно бе писано сутринта след нощта, която бяха прекарали на езеро Грас като г-н и г-жа Карл Грейъм.

Колко лекомислени са младите момичета!

Защото очевидно, както това личеше от писмото, двамата бяха спрели в ханчето като мъж и жена, докато всъщност не са били женени. Хейт изтръпна, когато го прочете, защото и той имаше дъщери, които много обичаше. Но в този момент му дойде една мисъл. В окръга предстояха избори — те трябваше да станат през ноември и на тях трябваше да бъдат преизбрани за още три години всички окръжни административни служители, включително и следователят, а освен това тази година трябваше да се избере окръжен съдия за шест години. През август, само след шест седмици, трябваше да се състоят окръжните сбирки на демократите и републиканците, на които щяха да се посочат партийните кандидати за съответните длъжности. Обаче сегашният титуляр на длъжността прокурор не можеше да претендира за никое от тези места, освен за мястото на окръжния съдия, понеже заемаше прокурорския пост вече два последователни мандата, което се дължеше не само на факта, че беше добър политически оратор от провинциален мащаб, но и на това, че като главен съдебен служител в окръга беше в състояние да окаже по някоя услуга на един или друг от приятелите си. Ала сега, ако нямаше късмета да бъде предложен за кандидат, а след това и избран на поста окръжен съдия, можеше да очаква поражение и залез на политическата си звезда. Защото досега, през време на цялата му служба, не бе имало нито едно важно съдебно дело, във връзка с което да се отличи и така с пълно право и надежда да търси по-нататъшното признание от народа. Обаче това…

Но сега, както проницателно предвиждаше следователят, не можеше ли този случай да се окаже точно такъв, че да привлече вниманието и благосклонността на хората към един човек — титуляря на длъжността прокурор, близък и до този ден полезен негов приятел — и с това достатъчно да допринесе за доброто му име и влияние, а чрез него и за цялата партийна листа, тъй че в предстоящите избори да спечелят всички, а сегашният прокурор да бъде не само предложен, но и избран за шест години на поста окръжен съдия. В политическия свят са се случвали и по-странни неща.

В същия миг Хейт реши да не отговаря на никакви въпроси по отношение на това писмо, понеже то обещаваше бързо разкриване на тайнствения извършител на престъплението, ако бе имало такова, и при съществуващото политическо положение — изключителен престиж за всеки, който би спомогнал за издирването му. Той веднага нареди на Ърл Нюком, както и на водача, който бе довел Робърта и Клайд на Голямата чапла, да отидат на гара Ловната хижа, откъдето двойката беше дошла тук, и да съобщят намиращата се там чанта в никакъв случай да не се дава никому, освен на самия него или на представител на прокурора. После, когато се канеше да се обади по телефона в Билц, за да се увери, че там наистина съществува семейство на име Олдън, с дъщеря, която се казва Бърт или може би Албърта, той бе прекъснат (за голям късмет, както му се стори) от двама мъже и едно момче, местни ловци, които, придружени от тълпа хора, запознати вече с трагедията, може да се каже, безредно нахълтаха при него. Защото имали сведения — извънредно важни сведения! Както сега разказаха (с много прекъсвания и поправки), към пет часа след пладне в деня, когато се удавила Робърта, те тръгнали от Тримилевия залив, на около дванадесет мили южно от Голямата чапла, на лов и риболов край това езеро. И според единодушните им показания, към девет часа вечерта на въпросния ден, когато наближавали южния бряг на Голямата чапла — може би на три мили южно от него, — срещнали неочаквано един млад мъж, когото взели за пришелец, запътил се от ханчето на Голямата чапла на юг, към селището на Тримилевия залив. Бил контешки и безспорно добре облечен за тези места младеж, както казаха те — със сламена шапка и куфарче, — и се учудили тогава защо е тръгнал на такъв път пеша и по такова време, понеже рано на другата сутрин имало влак, който стигал Тримилевия залив за един час. И защо също така толкова се уплашил, когато ги срещнал? Защото, както те разказаха, при срещата си с тях в гората непознатият се дръпнал назад като стреснат или — по-лошо — ужасен, сякаш готов да побегне. Наистина фитилът на фенера, който един от тях носел, бил свален много ниско, понеже луната още светела ярко, а и те вървели тихо, както прилича на хора, дебнещи всякакъв дивеч. От друга страна, този край бил положително съвсем безопасен, кръстосван в повечето случаи от честни граждани като самите тях, и този млад мъж нямало защо да се дърпа, сякаш искал да се скрие в храстите. Когато младежът Бъд Брюниг, който носел фенера, вдигнал фитила, непознатият като че ли се съвзел и след малко в отговор на тяхното: „Здравейте“ рекъл: „Добър вечер. Колко път има до Тримилевия залив?“, а те му казали: „Около седем мили.“

И след това поел нататък и те също продължили, като си говорели за срещата.

Сега, понеже описанието на този младеж съвпадаше почти съвсем точно с показанията на водача, който бе докарал Клайд от Ловната хижа, както и с показанията на ханджиите от Голямата чапла и езеро Грас, изглеждаше съвсем ясно, че трябва да е същият, който е бил в лодката заедно с тайнственото мъртво момиче.

Ърл Нюком веднага поиска от началника си разрешение да се обади по телефона на единствения ханджия в Тримилевия залив да провери дали случайно този тайнствен непознат не е бил видян или не се е записал там. Но не били го видели. Нито пък, изглежда, до това време е бил видян от някой друг, освен от тримата мъже. Всъщност сякаш беше потънал вдън земя, макар до свечеряването на същия ден да се установи, че на утрото след случайната среща на мъжете с непознатия един младеж с горе-долу същите отличителни белези и с куфарче, но с кепе (не сламена шапка), си взел билет за Шарон с езерното параходче „Лебед“, което свързваше това селище с Тримилевия залив. Но оттук нататък следата пак се губеше. Никой в Шарон, поне до този момент, не си спомняше нито за пристигането, нито за заминаването на някаква подобна личност. Дори самият капитан, както той по-късно заяви в показанията си, не обърнал особено внимание на слизането му: в този ден на парахода имало към четиринадесет пътници и капитанът не можел да каже нищо положително за никого от тях.

Но колкото до хората на Голямата чапла, те бавно стигнаха до неоспоримото убеждение, че който и да е този тип, той е отявлен злодей, подъл злодей! И в душите на всички се удвои, утрои най-настойчивото желание той да бъде открит и заловен. Нехранимайко! Убиец! И веднага по целия този край от уста на уста, по телефона, телеграфа, на такива вестници като „Аргъс“ и „Таймз Юниън“ в Олбъни и „Стар“ в Ликъргъс бе съобщена новината за тази покъртителна трагедия, като се намекваше също, че в нея може да се крие престъпление от най-тежък характер.