Теодор Драйзер
Американска трагедия (65)

XLVI

А после — по пладне във вторник, шести юли, на гарата, на перона за влакове, отиващи от Фонда за Ютика, Робърта слезе от влака, пристигнал на юг от Билц, за да чака Клайд, защото влакът, който трябваше да ги отведе в Ютика, щеше да дойде чак след половин час. А подир петнадесет минути самият Клайд дойде от една странична улица и влезе на гарата откъм юг, откъдето Робърта не можеше да го види, но откъдето той, след като свърна зад западния ъгъл на гарата и застана зад куп щайги, можа да види нея. Колко е слаба и бледа! Обратно на Сондра, колко е зле облечена със синьо пътно костюмче и кафява шапчица, с които се е снабдила за този случай — предвестници на бедняшки и тежък живот, противопоставен на живота, предлаган от Сондра. И тя самата да го принуди да се откаже от Сондра, за да се ожени за нея — брак, от който може би няма да сполучи да се освободи, докато Сондра и всичко, което тя представлява, не стане само спомен. Каква разлика в отношението на тези две момичета — Сондра, която има всичко и предлага всичко, без да иска нищо; Робърта, която няма нищо, а иска всичко!

Чувство на мрачно и остро огорчение обзе Клайд и той неволно изпита съчувствие към този непознат мъж на езерото Пас и тайно пожела да е сполучил. Може и той да е бил в също такова положение. И може да е постъпил правилно в края на краищата и затова не са го намерили. Нервите му се опънаха. Погледът му беше мрачен, сърдит и все лак неспокоен. Не може ли да мине успешно и този път?

И ето сега е на същия перон с нея, поради настойчивите й, на нищо непочиващи искания, трябва да мисли как, и при това смело, да осъществи плановете, които е кроил четири дена или още откакто й се обади по телефона, а по-смътно — десет дена преди това. Нищо не бива да попречи на този избран вече път. Трябва да действа! Не бива да позволи страхът да го накара да направи нещо по-малко от замисленото.

И така, той пристъпи напред, за да може тя да го види, и същевременно й отправи многозначителен и привидно дружески поглед, сякаш искаше да й каже: „Виждаш, аз съм тук.“ Но зад този поглед! Ако тя можеше някак да проникне под повърхността и да долови това мрачно и превратно настроение, как би побързала да избяга! Ала сега, когато го видя, че е действително тук, тежката сянка, стаена в очите й, се разсея, поизвилите се надолу ъгълчета на устата се вдигнаха нагоре и без да покаже, че го е познала, тя все пак светна и тозчас отиде на гишето да си купи билет за Ютика, както й беше наредил.

Сега Робърта мислеше, че най-после, най-после той е дошъл. И ще я отведе. И това събуди у нея някаква благодарност. Защото щяха да бъдат заедно поне седем-осем месеца. И макар, за да се поправят отношенията, вероятно ще трябват такт и търпение, все пак това не е изключено и сигурно ще може да се постигне. Отсега нататък тя трябва да се превърне във въплъщение на предпазливостта — да не направи или каже нещо, което би го някак ядосало, понеже естествено той няма да е в най-блестящо настроение покрай всичко това. Но трябва малко да се е попроменил… може да я гледа сега с по-добро око… може малко да й съчувства, понеже като че ли най-после е отстъпил най-милостиво и най-благосклонно пред неизбежното. А когато същевременно забеляза светлосивия му костюм, новата сламена шапка, лъснатите обувки, тъмнокафявото куфарче и (чудновата, неясна и лекомислена прищявка от негова страна в този случай) триножника на наскоро купения фотоапарат заедно с тенисната ракета в платнена калъфка, пристегнати отстрани — най-вече за да прикрият инициалите „К. Г.“ — у нея отново се събудиха до голяма степен някогашното настроение и желание: привличаха я неговата външност и характер. Той си оставаше въпреки сегашното му безразличие към нея нейният Клайд.

Когато я видя да си купува билет, той си купи също, а след това с още един многозначителен поглед към нея, който казваше, че сега всичко е наред, се върна на източния край на перона, докато Робърта отиде на старото си място в предния край.

 

 

(Защо тоя старец със стария кафяв зимен костюм и шапка и с този птичи кафез, увит с амбалажна хартия, го гледа така? Дали се досеща за него? Дали го познава? Да не е работил някога в Ликъргъс, или го е виждал преди?)

 

 

Ще си купи още една сламена шапка днес в Ютика, да не забрави… сламена шапка с етикет от Ютика, която ще си сложи вместо тази сега. После, когато Робърта не гледа, ще сложи старата в куфара при другите си неща. Затова ще трябва да я остави за малко, след като стигнат в Ютика… на гарата или в библиотеката, или другаде… може би, както бе първоначално намислил, ще я заведе някъде в някой малък хотел и ще се запишат като г-н и г-жа Карл Грейъм или Клифърд Голдън, или Геринг (имаше една работничка във фабриката с това име), та ако изобщо ги проследят по някакъв начин, ще приемат, че е била с някой, който се е казвал така.

 

 

(Тази далечна локомотивна свирка! Сигурно влакът пристига. По неговия часовник е дванадесет и двадесет и седем.)

 

 

Ето че пак трябва да реши как да се държи спрямо нея в Ютика: дали ще бъде много сърдечен, или обратното. Защото по телефона, разбира се, беше й говорил много меко и приветливо, понеже това беше необходимо. Може би най-добре би било да продължи така, иначе тя може да се ядоса или да заподозре нещо, или да се заинати и тогава всичко ще бъде трудно.

 

 

(Няма ли да пристигне този влак най-сетне?)

 

 

От друга страна, ще му е много трудно да бъде чак толкова любезен, когато, в края на краищата, тя ей тъй му се налага… смята, че е длъжен да направи всичко, каквото поиска от него, и отгоре на това да бъде мил с нея! По дяволите! Ами ако не бъде? Да речем, че тя се подосети за мислите му във връзка с тая работа… наистина откаже да направи всичко, както го е намислил, и развали кроежите му.

 

 

(Само да не му трепереха тъй от време на време колената и ръцете!)

 

 

Не, не, как би могла да открие нещо подобно, щом сам той не е още решил окончателно дали ще може да го извърши, или не? Той знае само, че няма да замине с нея, и толкоз. Може и да не преобърне лодката, както беше решил предишния ден, но въпреки това няма да замине с нея.

Но ето, влакът дойде. И Робърта вдигна куфара си. Да не е много тежък за нея в сегашното й състояние? Може и да е. Е, много жалко. Днес е и много горещо. Във всеки случай той ще й помогне с него после, на място, където няма кой да ги види. Робърта гледа към него, за да се увери, че се качва — прекалява тези дни с нейните подозрения и съмнения спрямо него! Но ето свободно място в дъното на вагона, при това на сянка. Съвсем не е лошо. Ще се настани удобничко и ще гледа през прозореца. Нали веднага след Фонда, една-две мили по-нататък, се вижда същият този Мохок, който тече през Ликъргъс и край фабриката, и край бреговете на които миналата година са се разхождали двамата с Робърта около това време… Но понеже споменът за това съвсем не беше приятен сега, той заби поглед в купения вестник, с който можеше да се закрие по възможност повече, и отново се задълбочи в подробностите на по-близката до вътрешния му поглед гледка, която го интересуваше сега несравнимо повече — характерът на изпъстрената с езера местност около Голямата чапла, която след последния важен разговор с Робърта по телефона го занимаваше повече от всякаква друга география на света.

Защото в петък, след този разговор, беше се отбил в хотела в Ликъргъс и се беше снабдил с три различни брошурки за хотелите, хижите, ханчетата и разни станове в по-отдалечения край отвъд Голямата чапла и Дългото езеро. (Да имаше само някакъв начин да отиде на някое от тези напълно безлюдни езера, както ги беше описал водачът на Голямата чапла, само че на езерата можеше да няма никакви гребни лодки!) А после в събота не се ли беше снабдил с още четири рекламни брошурки на гарата (те бяха сега в джоба му)? Не пишеше ли в тях колко много езерца и ханчета има покрай същата линия, която отива на север до Голямата чапла, където двамата с Робърта биха могли да спрат за ден-два, стига тя да поиска или поне за една нощ, преди да отидат на Голямата чапла или езеро Грас… не беше ли си взел особена бележка за него… красиво езеро, пишеше в брошурата… близо до гарата, с не по-малко от три хубави хижи или селски странноприемнички, където двамата можеха да останат цяла седмица само срещу двадесетина долара. Това значеше, че положително биха могли да преспят една нощ само за пет долара. Сигурно ще е така и затова ще каже на Робърта, както го е намислил вече от преди няколко дни, че тя има нужда от малка почивка, преди да замине за непознато място. Че няма да е много скъпо — петнадесетина долара за пътните и всичко друго (така пише в брошурките!), ако отидат за една вечер на езерото Грас… същата вечер, след като пристигнат в Ютика или пък на другия ден. И ще трябва да й го обрисува всичко това като един вид сватбено пътешествие… малък приятен излет… преди да се оженят. И в никой случай не бива да се съгласява с каквито да било нейни планове да се оженят преди тази разходка: това би било грешка.

 

 

(Гледай ги тия пет птици, дето летят към горичката, ей там, под оня хълм.)

 

 

Положително няма да е разумно да отидат от Ютика направо на Голямата чапла за една разходка с лодка — само за един ден — седемдесет мили. Това би се видяло чудновато и на нея, и на всеки друг. Може би би събудило у нея някакви подозрения. Може да е по-добре, понеже ще трябва в Ютика да я остави сама, за да си купи шапка, да прекарат тази нощ в някой по-евтин, непретенциозен хотел, а след това да й предложи да отидат до езеро Грас. А оттам биха могли да отидат до Голямата чапла сутринта. Би могъл да й каже, че на Голямата чапла е по-хубаво… или че биха могли да слязат на Тримилевия залив… съвсем малко селище, доколкото е чувал… където биха могли да се оженят, но пътем да се спрат на Голямата чапла, ей тъй, за удоволствие. Ще й каже, че иска да й покаже езерото… да снима и нея, и себе си. Носеше апарата си за това и за да прави снимки на Сондра.

Какъв коварен план!

 

 

(Виж тия девет крави на бели и черни петна по зеления склон там.)

 

 

Но нали, както е пристегнал този триножник и тенисната ракета отстрани на куфара, може да накара някои хора да си представят, че той и Робърта са туристи, дошли от някое далечно място, и ако и двамата изчезнат, е, няма да са хора от някое близко място тук наоколо. Не каза ли водачът, че водата в езерото била цели седемдесет и пет стъпки дълбока, както на езерото Пас? А колкото за пътната чанта на Робърта… ах, да, какво ще направи с нея? Досега и наум не му беше дошло за това.

 

 

(Гледай ги тези три автомобила там: те вървят почти наравно с влака.)

 

 

Е, когато слязат от езеро Грас, след като прекарат една нощ там (можеше да й каже, че ще се ожени за нея на Тримилевия залив в северния край на езеро Грейс, където живее един познат пастор), ще я накара да остави чантата си на тази гара Ловна хижа, откъдето ще вземат автобуса до Голямата чапла, а своето куфарче ще вземе със себе си. Би могъл да подхвърли на някого — да речем, на лодкаря или на шофьора, че апаратът му е в куфарчето, и да попита къде са най-хубавите гледки. Или ще каже, че носи закуска. Не е ли тази идея по-добра: да вземе закуска, а с това може би да измами и Робърта? Това може да заблуди и шофьора, нали? Понякога хората наистина носят фотоапарати в куфарчетата си, когато отиват на езерата, нали? Както и да е, за него е абсолютно необходимо да носи куфарчето си в случая. Иначе този план да отиде на юг до този остров, а оттам нататък през горите, губи смисъл.

 

 

(О, колко злокобен и страшен е този план! Дали ще може наистина да го изпълни?)

 

 

Но този странен вик на птицата там, на Голямата чапла! Не му хареса тогава и не му се ще и да види този водач, който би могъл да си го спомни сега. Не беше говорил с него изобщо… не беше дори слязъл от колата, само го беше гледал през прозореца; и доколкото си спомня, водачът не беше нито веднъж обърнал очи към него… беше само приказвал с Грант Кранстън и Харли Багот, които бяха слезли и водили целия разговор. Ами ако този водач се случи там и си спомни за него? Но как би могъл, след като всъщност не го е видял? Този водач вероятно няма изобщо да си го спомни… може дори да не е там. Но защо ръцете и лицето му са влажни сега през цялото време, почти мокри, и студени… а колената му треперят?

 

 

(Този влак върви точно по завоя на реката… А миналото лято той и Робърта… Не, не…)

 

 

Сега, щом стигнат в Ютика, ще постъпи ей така… и трябва да го помни и да не се обърка. Не бива… не бива! Трябва да я накара да тръгне по улицата пред него, да кажем, на стотина стъпки, та никой да не помисли, че е тръгнал подир нея. А после, когато останат някъде съвсем сами, ще я догони и ще й обясни всичко това… ще бъде много мил с нея, сякаш я обича така, както я е обичал винаги… ще трябва да се държи така… щом иска да я накара да прави, каквото й каже. А после… а после, а, да, ще я накара да почака, докато отиде за тази нова шапка, която ще… е, да, може би ще остави върху водата. И греблата също, разбира се. И нейната шапка… и… хм…

 

 

(Колко продължително и скръбно звучи свирката на този влак! По дяволите! Той вече започва да нервничи.)

 

 

Но преди да отидат в хотела, трябва да се върне на гарата и да прибере новата си шапка в куфара или — още по-добре — да го носи, докато търси хотел според желанието си, а после, преди да отиде при Робърта, да купи шапката и да я сложи в куфарчето. После ще отиде да я намери, ще я заведе до входа на хотела, на който се е спрял, и ще я накара да го почака, докато донесе багажа. И, разбира се, ако няма никой наоколо или много малко хора; само че тя може да го почака някъде в дамския салон, докато той отиде да се запише този път може би като Чарлз Голдън. А после… е, сутринта, ако тя се съгласи, или дори още тази вечер, в случай че има някой влак (ще трябва да го узнае), биха могли да отидат на езеро Грас, с различни вагони, поне докато отминат Дванадесетото езеро и Шарон.

 

 

(С прекрасната вила на Кранстън и Сондра.)

 

 

А после… а после…

 

 

(Гледай този голям червен обор и бялата къщичка до него. И тази вятърна мелница. Също като оборите и къщите, които е виждал в Илинойс и Мисури. И в Чикаго също.)

 

 

В същото време Робърта в своя вагон отпред мислеше, че Клайд като че ли не я беше гледал толкова недружелюбно. Положително жестоко е спрямо него да го накара да напусне Ликъргъс по този начин, когато е могъл да се забавлява там, както си ще. Но, от друга страна, и нейното положение… и тя не може да направи нищо друго. Трябва да бъде много мила, но да не се натрапва, нито да му се пречка твърде много. Но не бива да бъде и много отстъпчива или мека, защото в края на краищата Клайд е този, който я докара до това положение. И това е напълно справедливо и не е чак толкова много да иска от него. Тя ще трябва да гледа дете занапред и всичките тези неприятности, с които трябва да се справя още отсега! А по-после ще трябва да обясни на родителите си цялата тайнственост, която забулва сегашното й изчезване и женитба, ако Клайд действително се ожени за нея. Но трябва да настои това да стане… и по-скоро… може би в Ютика… положително още в следващото селище, където отидат да вземе своя препис от венчалното свидетелство и да го запази заради самата себе си и заради детето. Той може да си получи развода след това, стига да иска. Тя ще си остане госпожа Грифитс. И тяхното дете ще бъде също Грифитс. Това все пак е нещо.

 

 

(Колко красива рекичка. Тя й напомня Мохок и разходките с Клайд миналото лято, когато току-що се бяха запознали. Ах, миналото лято! А сегашното!)

 

 

И ще се настанят някъде, без съмнение в една или две стаи. Къде ли? — чудеше се тя. — В кое ли селище или град? Колко ли далеч от Ликъргъс или Билц… колкото по-далече от Билц, толкова по-добре, макар че би искала да види майка си и баща си пак, и скоро… веднага щом може да си го позволи без страх. Но какво значение има това, щом двамата заминават заедно и тя ще се ожени?

Дали е забелязал синьото й костюмче и кафявата шапчица? И дали си е помислил, че е, общо взето, привлекателна, сравнена с тези богати момичета, с които вечно се води той? Трябва да бъде много тактична… с нищо да не го ядосва. Но… колко щастливи биха могли да бъдат само ако… само ако малко я обичаше… съвсем мъничко…

А после Ютика и на тиха улица Клайд догонва Робърта; изражението му представлява смесица на невинна сърдечност и благоразположение, помрачени от тревога и недоволство, но всъщност това е маска, прикриваща страха от деянието, замислено от самия него — дали ще има силата да го извърши… последиците, в случай че не сполучи.