Теодор Драйзер
Американска трагедия (64)

XLV

Има моменти у хора с изострено въображение или болезнена непоследователност, когато техният интелект, без да е особено блестящ, бъде подложен на изпитание и изправен пред много трудна и заплетена задача, здравият разум, без да се срине всъщност от трона, все пак да залита и да се гърчи, потресен, а умът да се замъглява дотам, че поне за известно време лудост или помрачение, погрешно или измамливо намерение като че ли да вземат връх над всичко друго. В такива случаи у някои волята и смелостта, сблъскали се с голяма трудност, която не могат нито да надвият, нито да издържат, като че ли се впускат в необмислено бягство и оставят зад гърба си само паника и временно безумие.

А в този случай умът на Клайд би могъл с право да се сравни с малка и разгромена армия, обърната в пълно бягство от по-голяма войска, която в стремглавото си отстъпление все пак от време на време спира за миг да потърси някакъв начин да избегне пълното си унищожение и в съпровождащата такова състояние паника прибягва до най-съдбоносни и най-необмислени планове за избавление от грозящата я напълно неизбежна участ. В очите му на моменти се забелязваше напрегнат и измъчен поглед, защото от миг на миг и от час на час прехвърляше в ума си все отново и отново тъй зле уравновесените си досега постъпки и мисли, но не можеше да открие никъде вратичка за спасение. И все пак от време на време решението, подсказвано от антрефилето в „Таймз Юниън“, му се натрапваше психогенетично, пораждано от собствените му неспокойни, страстни и безуспешни търсения на изход. И затова се натрапваше настойчиво.

Наистина като че ли от глъбините на някакъв долен или горен свят, за който никога не бе знаел и в който никога не бе прониквал досега, предели извън границите на живота или смъртта, населени от същества, различни от самия него, сега изневиделица се беше появила — както духът от случайното потъркване на Аладиновата лампа, както арабският африт, изскочил като пушек от тайнствената делва в мрежата на рибаря — самата същина на някакво злобно и демонично желание, стаило се в собствената му душа, което сега, гнусно, но непреодолимо, злобно, но примамливо, дружелюбно, но жестоко, му предлагаше избор между зло, което заплашваше да го погуби (въпреки най-ожесточената му съпротива), и друго зло, което, колкото и да го отблъскваше, пареше и ужасяваше, все пак му обещаваше свобода, сполука и любов.

Всъщност центърът на размишляващия дял от неговия мозък можеше по това време с право да се сравни със затворена безмълвна зала, в която сам, от никого несмущаван, въпреки волята си сега седеше и мислеше за тайнствените или злокобни и ужасяващи желания или съвети на някоя по-тъмна или първична и непреродила се част от собствената му натура, без да има сили да я пропъди или сам той да се махне, но и без да има смелост да предприеме някакви стъпки.

Защото сега говореше духът на неговото най-тъмно, най-слабоволево „аз“:

„А не би ли искал да се отървеш от исканията на Робърта, които досега, до този час, са ти се виждали непредотвратими? Виж! Аз предлагам начин. Начинът на езерото… езерото Пас. Това антрефиле, което прочете… да не смяташ, че ти е било сложено в ръцете току-така? Спомни си Голямата чапла, дълбоката синьо-черна вода, острова в южния край, безлюдния път към Тримилевия залив. Колко е подходящо за твоите нужди! Една гребна лодка или кану, преобърнало се в такова езеро, и Робърта ще изчезне завинаги от твоя живот. Тя не знае да плува! Езерото… езерото… което видя… което ти показах… не е ли идеално за тази цел? Така отдалечено и тъй малко посещавано, и въпреки това сравнително близо… само стотина мили оттук. И колко е лесно за теб и Робърта да отидете там не направо, а по обиколен път… на това чисто въображаемо сватбено пътешествие, за което вече сте се уговорили. И единственото, което трябва сега да направиш, е да промениш името си… и нейното… или нека тя да си остане със своето име, пък и ти да не си го променяш. Никога не си й позволявал да говори за теб и за тази връзка и тя не е говорила. Ти си й писал само официални бележки. И сега, ако се срещнеш с нея някъде, както вече сте се разбрали, можете да пътувате двамата до езерото Голямата чапла… или до някое друго място там наблизо, както сте пътували в миналото до Фонда.“

„Но на Голямата чапла няма хотел — веднага възрази Клайд. — Само някаква хижа, която може да подслони едва няколко души, пък и тях не чак толкова добре.“

„Още по-хубаво. Толкова по-малка е вероятността да има много други хора.“

„Но може да ни видят във влака, като пътуваме нагоре заедно. После може да установят, че съм бил с нея.“

„Видели са ви във Фонда, Гловърсвил, Литъл Фолз? Не сте ли пътували в различни вагони или купета преди и не можете ли да направите същото сега? Нали това ще е уж тайна женитба? Защо тогава да не е тайно сватбено пътешествие?“

„Точно така… точно така.“

„А като го наредиш веднъж и отидеш на Голямата чапла или някое друго такова езеро (те са толкова много там), колко е лесно да излезеш с лодка! Никакви въпроси. Никакво записване под твоето собствено име или нейното. Наемаш лодка за един час или половин ден, или цял ден. Ти видя острова далече в южния край на това усамотено езеро. Не е ли красив? Заслужава да го види човек. Защо да не отидеш на такъв хубав излет, преди да се ожениш? Няма ли Робърта да се зарадва… колкото и уморена и изтормозена да е сега… един излет… почивка преди изпитанията на новия живот? Не е ли това логично… правдоподобно? И, трябва да се приеме, никой от двама ви няма да се върне. Вие двамата ще сте се удавили, нали? Кой ще види? Един-двама водачи човекът, от когото ще вземете под наем лодката… ханджията, веднъж, когато тръгнете. Но отде ще знаят кой си ти? Или коя е тя? И ти чу колко е дълбока водата.“

„Но аз не искам да я убивам. Не искам да я убивам! Не искам да й причиня нищо лошо. Стига да ме пусне да си вървя и тя да си тръгне по своя път, тъй ще се радвам, ще бъда тъй щастлив да не я видя никога вече!“

„Но тя няма да те остави да си вървиш, нито ще си тръгне по своя път, освен ако останеш с нея. А ако тръгнеш с нея, ще загубиш Сондра и всичко друго, което тя олицетворява, както и този приятен живот тук: името, което си спечелил пред чичо си, неговите приятели, техните коли, танците, посещенията във вилите на езерата. А после какво? Дребна службица! Някаква заплатица! Нов период на лутане, както след онази злополука в Канзас сити. Никога вече друг такъв случай, както тук. Предпочиташ ли го това?“

„Но нима не е възможен някой нещастен случай тук, който да разбие всичките ми мечти… моето бъдеще… както тогава в Канзас сити?“

„Нещастен случай, разбира се… но не същият. Този път всичко е в твои ръце. Можеш да наредиш всичко, както ти искаш. И колко лесно! Толкова лодки се преобръщат всяко лято… хората, които се возят, се удавят, защото в повечето случаи не знаят да плуват. И нима някога ще се узнае дали мъжът, който е бил на Голямата чапла с Робърта Олдън, е знаел да плува? А от всичките видове смърт удавянето е най-лесният… никакъв шум… никакъв вик… може би случаен удар с гребло… с борда на лодката. И после тишина! Свобода… труп, който никой не ще може никога да намери. Или ако го намерят и установят самоличността няма ли да е лесно да подредиш нещата така, та да изглежда, че си бил някъде другаде, на гости на някое от другите езера, преди да решиш да отидеш на Дванадесетото езеро. Не е ли добре измислено? Има ли някое слабо място?“

„Но да предположим, че преобърна лодката, а тя не се удави? Ако се вкопчи в нея, закрещи, ако я спасят и разкаже след това… Но не, аз не мога да направя това, няма да го направя, няма да я ударя. Това би било твърде ужасно… твърде подло.“

„Един слаб удар обаче… и най-слабият удар при такива обстоятелства ще е достатъчен да я зашемети и да доведе до нейния край. Печално, да, но нищо не й пречи да тръгне по своя път, нали? А не иска, нито те оставя ти да си вървиш по своя. Е, тогава, чак толкова несправедливо ли е това? А не забравяй, че освен това има и Сондра… красивата Сондра… един дом с нея в Ликъргъс… богатство и високо положение, каквото никога вече не ще можеш да достигнеш другаде… никога… никога. Любов и щастие… ще бъдеш равен с всички други тук… ще стоиш по-високо дори от братовчед си Гилбърт.“

Гласът млъкна за известно време, заглъхна в здрача… безмълвие, мечти.

Но Клайд, като обмисляше всичко, което бе казано, все още не беше убеден. Тъмни страхове или гласът на по-добри чувства изместиха съвета на гласа в голямата зала. Обаче след това, щом се сетеше за Сондра и всичко, което тя олицетворяваше, а после за Робърта, тайнствената личност все тъй неочаквано и бързо се завръщаше, и то с по-голяма угодливост и лукавство.

„А, все още размишляваш по въпроса! И не си намерил изход, нито ще намериш. Аз от сърце и най-благожелателно ти посочих единствения начин… единствения начин… Той е някое дълго езеро. И няма ли да е лесно, като го обикаляш с лодка, най-после да намериш усамотено местенце… някое незабележимо кътче близо до южния бряг, където водата е дълбока? А колко лесно е оттам да прекосиш през горите до Тримилевия залив и горното езеро Грейс? А оттам — при Бъртин и Грант Кранстън? Оттам има корабче, нали знаеш! Пфу!… Колко си страхлив… как нямаш смелост да спечелиш онова, което желаеш повече от всичко друго… красота… богатство… положение… изпълнението на всички твои материални и духовни желания. И то пред беднотия, сиво всекидневие, тежка и лошо платена работа, които те очакват в противен случай.

Но ти трябва да избереш… да избереш! И след това да действаш. Трябва! Трябва! Трябва!“

Така ехтеше гласът на раздяла от някой далечен кът на огромното помещение.

А Клайд го слушаше, отначало със страх и ужас, сетне с безучастното и философско спокойствие на човек, който съвсем независимо от всичко, което може да мисли и върши, все пак има право да преценява дори най-безумните и най-отчаяните предложения за избавлението си и най-после поради собствената си духовна и физическа слабост към удоволствията и мечтите, от които нямаше сили да се откаже, с психическо пристрастие, достигащо дотам, че започваше да вярва то да е възможно. Защо не? Не беше ли точно както го казваше гласът: възможен и приемлив начин — всичките му желания и мечти да се сбъднат чрез това едничко зло деяние? Ала в неговия случай поради недостатъците и слабостите на неустойчивата му и в крайна степен променлива воля този въпрос нямаше да намери разрешението си само с такова мислене нито тогава, нито през следващите десет дни.

Той не можеше всъщност да предприеме нищо по такъв един въпрос по собствена инициатива, нито искаше да предприеме. Оставаше, както винаги, да бъде принуден да действа или да изостави тази тъй безумна и ужасна мисъл. Обаче през това време редица писма — седем от Робърта и пет от Сондра, в които мрачните тонове, доколкото това се отнасяше до Робърта, и веселите пъстри тонове в тези, изпратени от Сондра, обрисуваха тъй рязко контрастиращите фази на мрачната дилема, пред която се беше изправил. На молбите на Робърта, колкото и да бяха основателни и заплашителни, Клайд не се решаваше да отговори — дори и по телефона. Защото, както разсъждаваше, да й отговори сега, би значило само да примами Робърта да побърза към своята участ, към безмилостното приключване на затрудненията, както то бе скицирано в трагедията на езерото Пас.

Същевременно в няколко бележки, адресирани до Сондра, даваше воля на най-страстни любовни излияния: скъпото му, чудното му момиче… с какво нетърпение очаква да дойде на Дванадесетото езеро на четвърти сутринта, ако смогне, и каква радост ще бъде за него да я види там пак! Но уви — писа той по-нататък (толкова несигурен бе дори и сега как да постъпи), — имало известни подробности във връзка с работата му тук, които могли да го задържат ден, два или три… не можел да каже още, обаче щял да й пише най-късно на втори, когато ще знае със сигурност. Но си каза на себе си, когато й го писа: „Само да знае какви са тия подробности… само да знае!“ А от друга страна, докато пишеше това, преди още да беше отговорил на последното досадно писмо от Робърта, каза си също, че това съвсем не значи, че смята да отиде при Робърта, или ако отиде, не значи, че ще направи опит да я убие. Нито веднъж още не беше честно или — да се изразим по-точно — прямо, смело и хладнокръвно признал пред самия себе си, че мисли да извърши такова безсърдечно престъпление. Наопаки, колкото повече се приближаваше до крайното решение или необходимостта от такова решение, толкова по-грозно и по-ужасно му се струваше това намерение… по-грозно и трудно, а следователно и по-малко вероятно, че ще може да го извърши. Наистина в отделни моменти при безкрайните спорове със самия себе си, когато се гърчеше в ума си и бягаше от ужасите на нравствената и обществената отговорност във връзка с всичко това, помисляше, че би могъл да отиде на Голямата чапла, за да я поуспокои във връзка със сегашните й додявания и заплахи и с това (пак изплъзване — извъртане пред самия себе си!) да си даде повече време да реши окончателно кой ще е най-правилният път.

Пътят на езерото.

Пътят на езерото.

Но като се озоват веднъж там… дали ще е благоразумно да постъпи така… или не… е, кой ли би могъл да каже! Може би все още ще успее да склони Робърта да промени становището си. Защото, каквото щете да казвате, тя положително постъпва много несправедливо и взискателно. Когато помислеше за това, погълнат от животрептящата си мечта за Сондра, струваше му се, че Робърта придава прекомерна важност — превръща в невъобразим ужас едно положение, което в края на краищата не се различава много от положението на Еста. Пък Еста не беше накарала никого да се ожени за нея. А с какво семейство Олдън беше по-добро от собствените му родители — бедни проповедници! И защо трябва чак толкова да го интересува какво ще си помислят те, щом Еста не се беше замислила как ще се почувстват нейните родители?

Въпреки всичко, което Робърта бе казала за виновността, нима тя не носеше съвсем никаква вина? Положително той се беше опитал да я съблазни или ако искате, да я прелъсти, но дори и да беше така, можеше ли тя да се сметне за съвършено невинна? Не е ли могла да му откаже, щом е била тъй сигурна на времето, че е чак толкова морална? Но тя не отказа. Колкото за всичко това, всичко, което беше направил, не беше ли сторил всичко по силите си, за да я избави? А пък имаше и толкова малко пари. И се оказа в такова трудно положение. Тя беше също толкова виновна, колкото и той. И въпреки всичко сега така упорито настояваше на своето. Да държи той да се ожени за нея, докато, ако се съгласеше да си тръгне по своя път (както можеше да направи с негова помощ), все още би могла да спести и на двамата всички тези неприятности.

Но не, тя не иска, а той няма да се ожени за нея, и толкоз! Няма защо да мисли, че може да го принуди. Не, не, не! От време на време, когато изпадаше в такова настроение, струваше му се, че е способен на всичко, да я удави като нищо, и само тя ще е виновна за това.

А после, в минути на понижено самочувствие, се питаше какво ли ще си помисли и ще направи обществото, ако се научи, какво ще трябва после сам той да мисли за себе си и, кажи-речи, се убеждаваше, че колкото да му се иска да остане, не е той човекът, който ще направи нещо, и затова трябва да бяга.

Така минаха вторникът, срядата и четвъртъкът след получаването на последното писмо от Робърта в понеделник. И тогава, в четвъртък вечер, след като се терза душевно цял ден не само той, но и Робърта, ето какво получи Клайд:

Билц, сряда, 30 юни

Скъпи Клайд,

Пиша ти, за да ти кажа, че ако не ми се обадиш било по телефона, било с писмо до пладне в петък, същата вечер ще бъда в Ликъргъс и всички ще се научат как си се отнесъл с мен. Не мога и не искам да чакам и да страдам нито час по-дълго. Съжалявам, че съм принудена да предприема тази стъпка, но ти мълча през цялото това време, а в събота е трети юли и аз не знам нищо за никакви планове. Целият ми живот е погубен, до известна степен ще бъде погубен и твоят, но не смятам, че съм виновна само аз. Направих всичко по силите си, за да облекча колкото мога това време за теб, и разбира се, много ми е жал за цялата мъка, която то ще причини на моите родители и приятели и на всички, които те познават и са скъпи за теб. Но няма да чакам и да страдам нито час повече.

Робърта

С това писмо в ръце малко остана той да се вцепени пред факта, че сега не му остава друго, освен да действа. Робърта наистина пристига! Освен ако успее да я успокои или да я задържи по някакъв начин, тя ще е тук утре, втори юли. А пък на втори или трети, изобщо докато не мине четвърти, няма да е удобно да замине с нея. Празничната навалица ще бъде твърде голяма. Ще има твърде много хора, които да ги видят… да ги срещнат. Трябва по-голяма потайност. Трябва му поне още малко време да се подготви. Сега трябва бързо да мисли и след това да действа. Боже господи! Да се подготви. Не може ли да й телефонира и да каже, че е бил болен или толкова разтревожен във връзка с необходимите пари или нещо друго, че не е могъл да пише… и че освен това чичо му е изпратил да го повикат да дойде на езерото Грийнууд за четвърти юли. Чичо му! Чичо му! Не, това не става. Той е използвал името му твърде много. Какво значение можеше да има за него или за нея сега дали ще се види с чичо си още веднъж, или не? Той напуска завинаги заради нея, или поне така й бе разправял, нали? Тъй че по-добре ще е да каже, че отива при чичо си, за да му изложи някакво основание за заминаването си, та да си постеле някак да се завърне след година — година и нещо. Тя може да повярва това. Във всеки случай трябва да й каже нещо, което да я умири до след четвърти, да я накара да остане там поне докато той не изработи план… докато стигне до положението да може да направи било едно, било друго. Било едно, било друго.

Без да се бави повече да измисля още нещо освен това в този момент, той забърза до най-близкия телефон, където имаше най-малка вероятност да го чуят. И като се свърза с нея отново, поведе едно от тези дълги и уклончиви, а в този случай умилостивителни обяснения, което в крайна сметка, след като настоя, че е бил наистина болен, че е имал температура и пазил стаята, поради което не е могъл да отиде до някой телефон, и понеже, както сега й каза, в края на краищата решил, че ще е най-добре да даде някакви обяснения на чичо си, та да може да се върне някога в бъдеще, ако му се наложи, прибягвайки до най-умолителен, ако не и нежен тон и като я помоли да си помисли в какво състояние е бил и той, сполучи не само да я накара да повярва, че има някакво извинение за неговото забавяне и мълчание, но и да я запознае с плана, който сега имал пред вид, а именно стига тя да може да почака до шести, съвсем сигурно, без никакви нови промени, ще я посрещне, където тя пожелае да дойде — в Хоумър, Фонда, Ликъргъс, Литъл Фолз, — само че понеже искат да направят всичко това съвсем тайно, би й препоръчал да дойде на шести сутринта във Фонда, за да могат да хванат на пладне влака за Ютика. Там биха могли да прекарат нощта, понеже не е много удобно да разгледат и уточнят плановете си по телефона сега, а след това ще могат да направят, каквото ще са решили. Освен другото, тогава ще може да й разправи по-добре точно какво смята, че трябва да сторят. Имал едно хрумване — може би едно малко пътуване някъде, преди да се оженят или след това, както тя го пожелае, но… нещо приятно във всеки случай (гласът му стана дрезгав, а колената и ръцете се поразтрепериха, когато го каза, само че Робърта не можа да долови обзелото го внезапно смущение). Не бива да го пита сега. Не можел да й го каже по телефона. Но човек да не е, ако на шести в дванадесет часа не е на перона на гарата във Фонда. Тогава, след като го види, трябва само да си купи билет за Ютика и да се качи в някой вагон, а той ще си купи билета отделно и ще се качи в друг, зад или пред нейния. По пътя, ако не го е видяла на гарата преди това, той ще мине през нейния вагон (ще отиде да пие), та да може тя да се увери, че е там, само това и нищо повече, но не бива да му заговори. Стигнат ли в Ютика, тя трябва да остави куфара си на гардероб, а той ще тръгне подире й до най-близкия тих ъгъл. След това ще отиде да прибере куфара й, двамата може да отидат до някой малък хотел и той ще се погрижи за останалото.

Но тя трябва да направи това. Дали ще му има толкова вяра? Ако има, ще й се обади на трети — още на другия ден — и на шести сутринта… непременно, та и той, и тя да знаят, че всичко е наред, че тя тръгва и че той ще бъде там. Какво, какво? Тежкия куфар? По-малкия? Разбира се. Щом й трябва, разбира се, да го вземе. Само че на нейно място не би си правил труда да носи много неща сега, защото, като се настани някъде, ще бъде достатъчно лесно да поиска да й изпратят всичко друго, от което наистина има нужда.

Докато стоеше на телефона в малка аптека в покрайнините и говореше, а самотният аптекар се беше задълбочил в глупав роман сред своите буркани и стъкленици в дъното, на Клайд му се стори, че сякаш духът-великан, който по-рано беше изниквал в безмълвните зали на неговия ум, е пак застанал до рамото му и говори през него… че не говори сам той, смразил се, скован и обзет от страх.

„Иди на езерото, на което ходи със Сондра!

Намери рекламни брошурки за този край било от хотел «Ликъргъс», било от гарата.

Иди до южния край на езерото, а после ще тръгнеш оттам пеша на юг.

Избери лодка, която лесно се преобръща, с кръгло дъно, като тези, които си виждал тук на езеро Кръм и там горе.

Купи си нова, по-друга шапка и я остави да плува във водата… шапка, по която няма да те познаят. Можеш дори да откъснеш подплатата, та да не се знае откъде е купена.

Прибери всичките си вещи тук в сандъка, но го остави, та в случай че нещо стане не както трябва, да можеш бързо да се върнеш, да го вземеш и да заминеш.

И вземи със себе си само такива неща, по които човек ще рече, че си тръгнал само на излет по Дванадесетото езеро, а не заминаваш, та ако те потърсят на това езеро, да изглежда, че си отивал там и никъде другаде.

Кажи на Робърта, че искаш да се ожениш за нея, но след като се върнеш от този излет, не преди това.

И ако се наложи, удари я леко, колкото да я зашеметиш, не повече, та като падне във водата, да се удави по-лесно.

Не се бой!

Не бъди слаб!

Мини през гората нощем, не денем, тъй че, когато те видят пак, да си на Тримилевия залив или в Шарон и можеш да кажеш, че идваш от Ракет или Дългото езеро на юг, или от Ликъргъс на север.

Наречи се с измислено име и си промени почерка, колкото можеш.

Вярвай, че ще сполучиш.

И говори шепнешком, шепнешком — думите ти да са меки, гласът нежен, дори влюбен. Така трябва, ако искаш да е послушна сега на твоята воля.“

Така говореше духът на по-тъмното му „аз“.