Теодор Драйзер
Американска трагедия (63)

XLIV

А после, когато рано сутрин в понеделник се върна в Ликъргъс, намери следното писмо от Робърта:

Скъпи Клайд,

Често съм чувала поговорката „Бедата не идва сама“, но до днес не съм знаела значението й. Май първият човек, когото видях тази сутрин, беше господин Уилкокс, един наш съсед, който се отби да каже, че госпожа Анс нямало да дойде днес, понеже имала да свърши някаква работа за госпожа Динуиди в Билц, макар че когато си отиде вчера, всичко беше приготвено за нея, та да мога да й помагам по малко при шиенето, за да стане всичко по-бързо. А сега ще дойде чак утре. След това ни съобщиха, че сестрата на майка ми, госпожа Никълз, била много болна и мама трябваше да отиде при нея в Бейкърз Понд, което е с около дванадесет мили на изток оттук: Том я закара, макар и да трябваше да остане тук и да помогне на баща ми във всичката работа, дето има да се върши в стопанството. Не съм сигурна дали мама ще може да се върне преди неделя. Ако се чувствах по-добре и не ме чакаше толкова много моя лична работа, предполагам, че щеше да се наложи да отида и аз, макар мама и да настоява, че не е нужно.

След това Емили и Том, като си мислеха, че съм съвсем добре и може да ми хареса, бяха поканили четири момичета и четири момчета за тая вечер на нещо като юнско увеселение на лунна светлина със сладолед и торта, направени от Емили, мама и мен. Но сега горкичката трябва да води не знам колко разговора по телефона на господин Уилкокс, който използваме и ние, за да отложи, ако може, тая среща за някой ден идущата седмица. И, разбира се, е огорчена и умърлушена.

Колкото за мен, аз се мъча, както се казва, да не падам духом. Но да ти кажа, то е доста трудно, скъпи. Защото досега съм имала само три кратки разговора по телефона с теб и ти все ми казваш, че не вярваш да имаш необходимите пари преди пети юли. И като капак на всичко, както научих едва днес, мама и татко са горе-долу решили да отидат при чичо ми Чарли в Хамилтън за четвърти юли (от четвърти до петнадесети) и да ме вземат с тях, освен ако реша да се върна в Ликъргъс, а Том и Емили да отидат на гости при сестра ми в Хоумър. Но ти знаеш, скъпи, че аз не мога да направя това. Много ми е лошо и много съм разтревожена. Снощи ужасно повръщах и цял ден едва съм се държала на крака, а тая вечер направо ще полудея.

Скъпи, какво можем да направим? Не можеш ли да дойдеш да ме вземеш преди трети юли — деня, в който те ще тръгнат? Всъщност ще трябва да дойдеш да ме вземеш преди това, защото не мога и да помисля да отида там с тях. То е на петдесет мили оттук. Бих могла да кажа, че ще отида с тях само ако непременно дойдеш да ме вземеш, преди те да тръгнат. Но трябва да бъда съвсем сигурна, че ще дойдеш, съвсем!

Клайд, откакто съм тук, нищо друго не върша, освен да плача. Само да беше ти тук, нямаше да ми е толкова лошо. Аз наистина се мъча да бъда смела, скъпи, но как мога да не мисля понякога, че изобщо няма да дойдеш да ме вземеш, след като не си ми писал нито едно писъмце и ми се обади само три пъти, откакто съм тук. Но пък си казвам, че не можеш да бъдеш тъй подъл, особено след като си ми обещал. Ах, нали ще дойдеш? Кой знае защо, всичко така ме тревожи сега, Клайд, и толкова ме е страх, скъпи. Мисля си за миналото лято, а после за тазгодишното и за всичките ми мечти. За теб няма да има кой знае каква разлика, ако дойдеш няколко дена по-рано, отколкото си смятал, нали, скъпи? Дори и да трябва да минем с малко по-малко пари. Сигурна съм, че ще можем. Аз умея да бъда много пестелива и икономична. Ще се помъча да свърша роклите си дотогава. Ако ли не, ще мина с това, което имам, и ще ги довърша после. И ще се мъча да бъда смела, скъпи, и да не те дразня много, само да дойдеш. Трябва да дойдеш, ти знаеш, Клайд. Не може да се направи нищо друго, макар че заради теб сега бих искала да можеше.

Моля ти се, моля ти се, Клайд, пиши и ми кажи, че ще бъдеш тук до края на срока, който ми определи. Така се тревожа и така ми е самотно тук без теб. Ще се върна направо при теб, ако не дойдеш до определения ден. Зная, че няма да ти хареса, дето го казвам, Клайд, но не мога да остана тук, и това е. А не мога и да замина с мама и татко, тъй че остава само един изход. Не вярвам, че ще мога да мигна тази нощ, затова, моля ти се, пиши ми и ми кажи в писмото си и го повтори пак и пак, да не се тревожа, че няма да дойдеш. Да можеше да дойдеш днес, скъпи, или за тази събота и неделя, нямаше да ми е толкова мъчно. Но още почти цели две седмици! Всички са легнали и къщата е стихнала, затова привършвам.

Но моля ти се, пиши ми веднага, скъпи, или ако не искаш да направиш това, непременно ми се обади по телефона утре, защото просто не мога да се успокоя нито за миг, докато не ми се обадиш.

Твоята нещастна Робърта

П. П. Това е ужасно писмо, но просто не мога да напиша по-хубаво.

Така ми е мъчно.

Но в деня, когато писмото пристигна в Ликъргъс, Клайд не бе там, за да отговори веднага. И поради това Робърта, обзета от най-мрачно, най-истерично настроение и мисли, седна в събота следобед и наполовина убедена, че той може да е заминал за някое далечно място, без да й се обади, му изпрати не писмо, а вик или писък, ако човек прецени правилно настроението, което й бе продиктувало следното:

Билц, събота 14 юни

Мой скъпи Клайд,

Пиша, за да ти съобщя, че се връщам в Ликъргъс. Просто не мога да остана тук повече. Мама се тревожи и чуди защо плача толкова много, а аз съм направо болна. Зная, че ти обещах да остана до 25-и или 26-и, обаче ти ми беше казал, че ще пишеш, а не си го направил — само се обаждаш изневиделица по телефона, когато съм загубила и ума, и дума. Отзарана, като се събудих, не можах да се сдържа и веднага се разплаках и сега следобед имам страхотно главоболие.

Така ме е страх, че няма да дойдеш и съм толкова уплашена, скъпи. Моля ти се, ела и ме отведи някъде, където и да било, само да се махна оттук и да не се тревожа, както се тревожа сега. Така ме е страх, че в това състояние, в което съм, татко и мама може да ме накарат да им разкажа всичко, или ще се досетят сами.

О, Клайд, ти никога не ще го разбереш! Ти каза, че ще дойдеш, и понякога съм сигурна, че ще го направиш. Но има моменти, когато започвам да мисля за други неща и съм също толкова сигурна, че няма да дойдеш, особено като не ми пишеш и не се обаждаш по телефона. Колко бих искала да ми пишеш и да кажеш, че ще дойдеш, та да имам сили да остана тук. Щом получиш това, искам да ми пишеш и да ми съобщиш точния ден, когато можеш да дойдеш — не по-късно от първи всъщност, защото зная, че не ще имам сили да остана тук по-дълго. Клайд, в целия свят няма момиче, по-нещастно от мен и виновен за това си ти. Но аз не го мисля така, скъпи. Ти беше добър с мен едно време, пък и сега си добър, като предлагаш да дойдеш да ме вземеш. И ако дойдеш още веднага, ще ти бъда толкова благодарна! И когато прочетеш това, ако сметнеш, че не съм разумна, моля ти се, не се сърди, Клайд, а само си кажи, че съм полудяла от скръб и тревоги и че направо не зная какво да правя. Моля ти се, пиши ми, Клайд. Само да знаеш колко искам да ми се обадиш поне с една дума!

Робърта

Това писмо, съдържащо и заплахата да дойде в Ликъргъс, беше достатъчно да докара Клайд до състояние, доста близко до нейното. Само като си помислеше, че няма никакво друго, да не казваме приемливо, извинение, което да представи на Робърта, за да я накара да отложи изпълнението на окончателното си и повелително искане! Клайд напрягаше ума си. Не биваше да й пише никакви дълги и уличаващи го писма. Би било глупаво, ако вземеше предвид твърдото си решение да не се жени за нея. Освен това, със свежото още усещане на прегръдките и целувките на Сондра, съвсем не беше настроен за нещо подобно. Не би могъл да й пише, дори да искаше.

Но все пак ясно му беше, че трябва да направи нещо веднага, за да уталожи явното й отчаяние. И десетина минути след като беше дочел второто й писмо, Клайд се мъчеше да влезе във връзка с Робърта по телефона. След половин час неприятно и нетърпеливо въртене в края на краищата чу гласа й, както му се стори отначало, слаб и раздразнен (но в действителност то се дължеше само на лошата връзка), да му казва:

— Ало, Клайд, ало! Ах, толкова се радвам, че се обаждаш! Ужасно се тревожех. Получи ли двете ми писма? Вече се канех да тръгна оттук утре сутрин, ако не ми се обадиш дотогава. Просто не можех да понасям да нямам никакво известие. Къде си бил, скъпи? Прочете ли това, дето ти писах за заминаването на родителите ми? То е вярно. Защо не пишеш, Клайд, или поне да се обаждаш? Какво реши за това, дето ти писах в писмото си за трети юли? Ще дойдеш ли наистина тогава? Или искаш да те пресрещна някъде? Толкова бях нервна последните три-четири дни, но сега, след като те чух пак, може би ще мога да се поуспокоя. Толкова искам да ми пишеш по някое писъмце на всеки два-три дена! Защо не искаш да ми пишеш, Клайд? Не съм получила от теб нито едно писмо, откакто съм тук. Не мога да ти опиша в какво състояние се намирам и колко ми е трудно да се сдържам сега.

Явно Робърта беше много неспокойна и наплашена, когато говореше. Всъщност на Клайд му се струваше, освен ако в дома, откъдето се обаждаше в момента, нямаше никой, че тя говори твърде непредпазливо. И той твърде малко се успокои от обяснението й, че е съвсем сама и няма кой да я чуе. Клайд не искаше тя да споменава името му, нито да говори за писмата си до него.

Без да говори съвсем направо, той се помъчи да й обясни, че бил много зает и че му било трудно да пише тъй често, както тя смята за необходимо. Не й ли бе казал, че ще дойде на двадесет и осми или някъде по това време, ако може, само че сега изглежда, че ще се наложи да се забави още една седмица или седмица и нещо, до към седми или осми юли — колкото да сложи настрана още петдесет долара, които му трябвали за определена цел и които непременно трябвало да осигури. Но наистина — и това беше задната му мисъл: — така щеше да има време да отиде още веднъж при Сондра (а той толкова жадуваше да го направи!) идущата събота и неделя. А сега това нейно искане! Не можеше ли да отиде с родителите си за седмица или десетина дена, а след това да отиде да я вземе или тя да дойде при него? Така ще има повече време и…

Но при тези думи Робърта избухна в буря от невъздържани укори и му каза, че ако постъпи така тя на всяка цена ще се върне в квартирата си при семейство Гилпин, ако е свободна, и няма да си губи времето да се подготвя и да го чака, а той да не идва; тогава Клайд изведнъж реши, че нищо не му пречи да каже, че ще отиде на трети или, ако не го стори, поне дотогава ще е уредил с нея къде да се срещнат. Защото дори и сега още не беше решил какво ще прави. Трябва му още малко време да помисли… още време да помисли.

И така той заговори с много променен тон:

— Но слушай, Бърт. Моля ти се, не ми се сърди. Говориш така, сякаш нямам никаква неприятност във връзка с цялата тая история. Нямаш представа какво може да ми струва това, докато се свърши всичко, и като че ли съвсем не те засяга. Знам, че се тревожиш и тъй нататък, но защо не помислиш за мен? Аз полагам крайни усилия, Бърт, като сметнеш всичко, за което трябва да помисля. Не можеш ли да потърпиш малко до трети? Моля ти се, почакай. Обещавам да ти пиша, а ако не пиша, ще ти се обаждам през ден по телефона. Съгласна ли си на това? Но в никой случай не искам да ме наричаш на име, както сега преди малко. Това може да докара неприятности. Моля ти се, недей. И когато се обадя пак, ще кажа само, че те търси господин Бейкър, разбираш, а после можеш да кажеш каквото си искаш. И още: ако случайно стане нещо, заради което да не можем да тръгнем точно на трети, тогава, ако искаш, можеш да се върнеш тук, разбираш, или някъде наблизо, та да тръгнем колкото може по-скоро след това.

Гласът му звучеше тъй умолително и успокояващо, а поради сегашната необходимост със следа от старата нежност и като че ли безпомощност, която понякога бе съвсем покорявала Робърта, че дори и сега сполучи да събуди у нея някаква странна и неоснователна благодарност. Дотолкова, че тя веднага отговори топло и дори разчувствано:

— О, не, скъпи. Не искам да правя нищо такова. Ти знаеш, че не искам. То е само защото ми е толкова зле и не мога да се сдържам. Ти го знаеш, Клайд, нали? Не мога да не те обичам. Сигурно ще те обичам винаги. И не искам да правя нищо, което да те огорчи, скъпи, повярвай ми, че не искам, стига да мога.

А Клайд, доловил нотката на искрена обич и усетил, че я държи, както едно време, във властта си, беше готов да изиграе отново ролята на влюбен, макар и само за да убеди Робърта да не бъде чак толкова сурова и да не му се налага. Защото, при все че не можеше да я обича сега, казваше си той, и не можеше да помисли да се ожени за нея, все пак заради другата си мечта можеше да бъде поне мил с нея, нали? Да се преструва! И така този разговор завърши с нов мир, почиващ на това споразумение.

 

 

Предишния ден — ден с малко по-малко развлечения на езерата, откъдето току-що се беше завърнал — Клайд и Сондра, Стюърт и Бъртин заедно с Найна Темпъл и младеж на име Харли Багот, който гостуваше на семейство Търстън, бяха отишли с кола първо от Дванадесетото езеро до Тримилевия залив — малък езерен курорт около двадесет и пет мили на север, — а оттам, между две високи стени от борове, на езерото Голямата чапла и някои други по-малки езера, загубили се в недрата на боровите гори северно от езеро Трайн. И по време на пътуването, както сега си спомняше, в отделни моменти и места Клайд изпитваше много странно впечатление от изоставения и безлюден вид на този край. Тесните, хлътнали от дъждовете, дори изровени черни пътища, извиващи между високи, смълчани и млечни дървета — гори в най-широкия смисъл на думата, — които сякаш се простираха с мили от двете страни. Тайнственият и зловещ вид на някои мочури и вирове от двете страни на единствения сравнително проходим път, които тук-там бяха накичени с траурни или змиеподобни пълзящи растения и осеяни като изоставени бойни полета с подгизнали и гниещи купища нападали безразборно един връз друг дънери, на места и на четири реда, в зелената тиня, насъбрала се в безотточна падинка. Тук-там очи и гърбове на жаби, които, явно без да се смущават, се припичаха на слънце в топлото юнско време връз лишеи или лиани, на обрасли с мъх пънове и гниещи трупи, виещи се рояци мушички, мярване на някоя змийска опашка, когато, разтревожено от неочакваното появяване на колата, влечугото се плъзваше в калта и покрилия я гъстак от отровни треви и водни растения.

И като видя един от тези мочури, Клайд, кой знае защо, се сети за нещастието на езерото Пас. Той не си даде сметка, но в този миг необходимостта го караше подсъзнателно да преценява колко полезно може да се окаже някой път усамотението на такова безлюдно кътче. А имаше момент, когато някаква самотна водна птица нададе зловещ свръхестествен вик и прелетя някъде отблизо към по-тъмните дълбини на гората. При този звук Клайд неспокойно се размърда и седна изправен в колата. Този вик тъй много се различаваше от всички птичи гласове, които бе чувал на друго място.

— Какво беше това? — попита той Харли Багот, който седеше до него.

— Кое?

— Ами че птица ли беше, какво ли беше, дето литна ей сега в гората.

— Не съм чул никаква птица.

— Божичко! Какъв странен вик. Направо тръпки ме полазиха.

Не по-малко впечатление от всичко друго в този почти пуст край му направи интересният факт, че тук имаше толкова много уединени езера, нито за едно от които не беше чувал преди. Местността, през която се движеха толкова бързо, колкото позволяваха черните пътища, беше осеяна с езера сред дебрите от борови гори. И само тук-там, когато минаваха близо до някое от тях, се забелязваха стан или хижа, но и натам водеха само полуутъпкани пътеки и изровени или песъчливи пътища, които се губеха в мрака на дърветата. Общо взето, бреговете на по-отдалечените езера бяха, кажи-речи, необитаеми или населени така рядко, че някоя колиба или къщурка, показала се отвъд гладките води на обрамчен с борове елмаз, ставаше предмет на общо любопитство.

Какво го караше да мисли за това друго езеро в Масачузетс! Онази лодка! Трупът на онова момиче намерен… но не и на мъжа, който го придружавал. Колко ужасно наистина!

Той си спомни след това тук, в стаята си, след последния разговор с Робърта… че колата, след още няколко мили, бе най-после излязла на открито в северния край на дълго, тясно езеро, южният край на което не се виждаше поради препречил се нос или остров, подсказващ по-нататъшни простори и извивки, които не се виждаха от мястото, където беше спряла колата. И ако не се сметнеше хижата и навесът за лодки в този горен край, то изглеждаше тъй безлюдно — не се виждаше нито лодка, нито кану, когато стигнаха там. И също както при всички други езера, които беше видял през този ден, по бреговете му до самата вода стояха на стража същите зелени борове — високи, островърхи, широко прострели клони, както този пред прозореца му тук, в Ликъргъс. А отвъд, в далечината, се издигаха гърбавите, но все пак гладки и зелени хребети на най-близките Адирондакски планини. Водата пред тях, сега набраздена от лекия ветрец и блеснала на следобедното слънце, имаше наситения цвят на пруско синьо, почти черен, което подсказваше и беше сетне потвърдено от един водач, седнал без работа на ниската веранда пред малкото ханче, че е много дълбока: „цели седемдесет фута на не повече от стотина фута от този навес за лодки“

В този момент Харли Багот, който искаше да научи нещо повече за риболова на това езеро заради баща си (той възнамерявал да дойде след някой и друг ден по тези места), попита водача, който като че ли не поглеждаше другите в колата:

— Каква е дължината на това езеро?

— Ами към седем мили.

— А риба има ли?

— Хвърлете една въдица и вижте. Може да се каже, най-доброто място за костур и други такива из тоя край. Ей там край острова или точно на юг от другата му страна има едно заливче, за което разправят, че било най-хубавото място за риболов от всичките езера наоколо. Веднъж двама души извадиха цели седемдесет и пет риби за два часа. Това би трябвало да задоволи всеки, който не е решил да опустоши езерото.

Водачът, възслаб, висок и сбръчкан мъж с дълга тясна глава и проницателни яркосини очички, простовато се разсмя, разглеждайки компанията.

— Да не искате да си опитате късмета днес?

— Не, питам заради баща ми. Той може да дойде тук идущата седмица. Искам да видя как са тук условията.

— Е, тук, разбира се, не е както долу, на Ракет, но пък и рибата там долу не е както тук горе. — Той придружи тези думи с хитра и иронично многозначителна усмивка.

Клайд никога досега не беше виждал този тип хора. Бяха му интересни всичките аномалии и противоречия на този уединен свят, съпоставени с почти единствено познатите му градове, както и с напълно екзотичния и материален живот и обстановка, които го заобикаляха във вилата на семейство Кранстън и другаде. Чудноватата и сравнително пустинна природа на този край, противопоставени на шумния и напрегнат живот в Ликъргъс, по-малко от сто мили на юг.

— Тая местност тук ме потиска — забеляза в този момент. Стюърт Финчли. — Толкова е близо до Веригата и е така различна! Изглежда, като че ли почти никой не живее тук.

— Ами като изключим становете през лятото и тия, дето идват тук на лов за лосове и елени през есента, след първи септември няма, кажи-речи, жива душа — забеляза водачът. — Близо седемнайсет години вече работя като водач и ловувам с капани по тия места, но освен това, че все повече и повече хора се събират около някои езера долу, главно лете около Веригата, не съм забелязал някаква друга промяна. Човек трябва да познава местността доста добре, ако рече да се отклони някъде от главните пътища, макар, разбира се, около пет мили на запад оттук да минава железницата. Гарата се казва Ловната хижа. Лятно време докарваме хората оттам с автобус. А от южния край, ей там, минава нещо като път, който води надолу до езеро Грейс и Тримилевия залив. Трябва да сте минали по една част от него, защото засега е единственият път нагоре към тия места. Говори се, че ще направят някой ден път до Дългото езеро, но засега май само го приказват. А към повечето от тия други езера наоколо няма съвсем никакви пътища, поне като за автомобил. Само пътеки, на някои от тях няма дори и свестен стан. Трябва да си носите собствена екипировка. Но миналото лято Елис и аз ходихме на Ловното езеро, то е трийсет мили на запад оттук, и трябваше да минем целия път пеша, крачка по крачка, и да носим всичко на гръб. Но да ви кажа каква риба има, а лосовете и елените слизат на някои места до самия бряг на водопой! Човек ги вижда тъй ясно, както ей оня пън оттатък езерото.

И Клайд, както и другите, беше отнесъл със себе си впечатлението — то беше тъй живо и сега, че по своята уединеност и чар, или поне тайнственост, този край едва ли има равен на себе си. И само като си помисли човек: всичко това е сравнително тъй близо до Ликъргъс — не повече от стотина мили по шосе; не повече от седемдесет с влак, както научи след това.

Но сега, пак в Ликъргъс, завърнал се в стаята си след току-що приключилото обяснение с Робърта, той пак видя на писалището си същия вестник със съобщението за трагедията на езеро Пас. И въпреки волята си проследи още веднъж, неспокойно, но неотклонно до сетната дума всичките навеждащи на размишления и будещи разни мисли подробности. Простичкият и очевидно непринуден начин, по който загиналата двойка дошла на пристана; баналният и лишен от всякаква подозрителност начин, по който наела лодка и тръгнала на разходка, начинът, по който се загубила от погледа в северния край, а после преобърнатата лодка, плувналите до брега гребла и шапки. Той четеше прав на силната още вечерна светлина. Пред прозореца му тъмнееха клоните на бора, за който се беше сетил предишния ден и който сега му напомняше всичките борове и елхи по бреговете на Голямата чапла.

Но, боже господи, за какво мисли той? Той, Клайд Грифитс! Племенникът на Самюъл Грифитс! Какво започва да му се върти в ума? Убийство! Ето какво! Тази проклета статия — тази дяволска случайност или игра, която непрекъснато му се навира в очите! Страхотно престъпление — такова, за което хората отиват на електрическия стол, ако ги заловят. Освен това той не можеше да убие никого… не и Робърта. О, не! Положително не, след всичко, което е имало между тях. И все пак… този другият свят!… Сондра… която положително щеше да загуби сега, освен ако не предприемеше нещо…

Ръцете му се тресяха, очите му играеха… после го засърбяха корените на косата и тръпки на вълни обхванаха тялото му. Убийство! Или най-малкото преобръщане на лодка в дълбоки води, което, разбира се, може да се случи навред и случайно, както на езеро Пас. И Робърта не знае да плува. Той знае това. Но тя би могла да се спаси все пак… да изпищи… да се вкопчи в лодката… и после… ако има някоя друга лодка да чуе… и тя разкаже след това! Ледена пот изби по челото му; устните му затрепериха, гърлото изведнъж пресъхна. За да предотврати такова нещо, ще трябва да… да… но не… той не е такъв. Той не може да направи подобно нещо… да удари някого… едно момиче… Робърта… и то, когато се дави, когато се бори за живот.

Клайд взе сламената си шапка и излезе почти преди някой да го чуе да мисли (както би го нарекъл наум) такива ужасни страхотни неща. Не можеше и не искаше да ги мисли отсега нататък. Не беше такъв човек. И въпреки всичко… въпреки всичко… тези мисли. Решението… ако иска да намери решение. Начинът, по който да остане тук… да не заминава… да се ожени за Сондра… да се отърве от Робърта и всичко… всичко… с цената на малко смелост или решителност. Но не!

Той крачеше и крачеше, вън от града, по шосето към югоизток, което минаваше през бедно, съвсем безлюдно предградие, и това му позволяваше да остане сам и да мисли или, както си казваше, без да може някой да го чуе какво мисли.

Денят се претопяваше в нощ. Тук-там в къщурките блясваха светлинки. Групите дървета в полетата или покрай пътя започваха да губят очертанията си или да се сливат в мъгляви петна. И макар да беше топло, а въздухът да бе безжизнен, застинал, той вървеше бързо, мислеше и се потеше, сякаш се мъчеше да изпревари с крачките дори и мислите си, да отвлече вниманието на някакво вътрешно „аз“, което предпочиташе да се спре и да мисли.

Това мрачно, безлюдно езеро там горе!

Този остров в южния му край!

Кой ли би видял?

Кой ли би чул?

Тази гара Ловната хижа, с автобус, който отива дотам през сезона. (Аха, беше запомнил това, а? Дяволска работа!) Ужасно е да запомниш такова нещо във връзка с подобна мисъл! Но ако изобщо ще мисли за такова нещо, по-добре ще е да мисли, е… би могъл да си каже, че… или да спре да мисли за това сега веднъж завинаги… завинаги. Ами Сондра! Робърта! Ако някога го хванат… на електрическия стол! И все пак колко нещастно е сегашното му състояние! Какво затруднение! Опасността да загуби Сондра. И все пак убийство…

Той избърса пламналото си мокро лице, спря се и се загледа в група дървета в дъното на една нива, която с нещо му напомняше дърветата край… не… този път не му харесва. Тук започва да става твърде тъмно. По-добре ще е да тръгне назад, да се върне. Но този път на юг, водещ към Тримилевия залив и езерото Грейс… ако човек реши да тръгне в тази посока… към Шарон и вилата на Кранстън… къде ще отиде след това, ако тръгне по този път? Боже! Езерото Голямата чапла… дърветата край него ще изглеждат такива след мръкване… като петна и мрачни. Това ще трябва да стане надвечер, разбира се. Никой не ще помисли да се опита да… е, да… сутринта, когато е тъй светло. Така би направил само един глупак. Но привечер, по здрач, както е сега, или малко по-късно. Но, дявол да го вземе, той няма да се вслушва в такива мисли. Пък и надали някой би видял него или Робърта… там… нали? Би било тъй лесно да отидат на някое място като езерото Голямата чапла… уж на сватбено пътешествие… нали… да речем, за четвърти юли… или след четвърти или пети, когато ще има по-малко хора. И да се запише под чуждо име… не своето… да не могат да го открият по този начин. А, от друга страна, би било тъй лесно да се върне на езеро Шарон при Бъртин и Стюърт Кранстън към полунощ или на другата сутрин и тогава, като пристигне там, може също да каже, че е дошъл с този влак рано сутринта, дето идва към десет часа. А после…

По дяволите!… Защо в ума му се върти все тази мисъл? Дали наистина крои да извърши подобно нещо? Но той не крои! Той не би могъл да крои. Разбира се! Той, Клайд Грифитс, не би могъл да мисли сериозно за такова нещо. Не е възможно. Не би могъл. Разбира се! То е съвсем изключено, твърде низко е да допусне човек, че той, Клайд Грифитс, би се решил да извърши едно такова деяние. И все пак…

И тозчас в него настойчиво се надигна някакво странно чувство за собствено нищожество и непригодност да извърши едно тъй отвратително престъпление. Той реши да се върне обратно в Ликъргъс, където щеше да бъде поне между хора.