Теодор Драйзер
Американска трагедия (61)

XLII

Две писма, дошли едновременно по това време, само подчертаха трудността на цялото положение.

Пристан Боров нос, 10 юни

 

Клайди-Майди,

Как е мънинкото ми? Всичко наред? Тук е направо великолепно! Има вече сума хора и всеки ден пристигат все повече. Казиното и игрището за голф на Боровия нос са открити и гъмжат от хора. Чувам как Стюърт и Грант тръгват с моторниците си към протока Грей. Трябва да побързаш да дойдеш тук, скъпи. Твърде е хубаво, за да ти го опиша с думи. Зелени пътища, по които да препускаш в галоп, плуване и танци в Казиното от четири часа всеки следобед. Току-що се връщам от чудно галопиране с Дики и следобед пак ще го яхна, за да изпратя тези писма. Бъртин каза, че ще ти пише днес или утре и ще те покани за които решиш събота и неделя или когато ти поискаш, тъй че щом Сондра ти каже „ела“, ще дойдеш, чуваш ли, иначе Сондра ще те наплеска, много. Лошото ми добро момченце!

Много ли работи то в омразната лоша фабрика? Сондра иска то да бъде тук при нея. Бихме яздили, карали кола, плували и танцували. Да не забравиш ракетата си за тенис и стиковете за голф. Казиното има чудесно игрище.

Тая сутрин, както яздех, едно птиче хвръкна точно изпод краката на Дики. Той се подплаши и препусна и клоните понашибаха Сондра. Не го ли е жал Клайди за неговата Сондра?

Тя му пише сума бележки днес. Следобед да не пропусне заминаването на пощата долу. Сондра и Бъртин, и Найна отиват в Казиното. Не ти ли се иска и ти да бъдеш там? Бихме си потанцували „Тоди“. Сондра е луда за тая песен. Но сега трябва да се облече. Утре ще ти пиша пак, лошото ми момче. А когато получиш писмо от Бъртин, да й отговориш веднага. Виждаш ли всичките тия точки? Целувки! Големи и мънички. Всичките за лошото момче. И да пишеш на Сондра всеки ден и тя също ще ти пише.

Още целувки!

И Клайд отговори с готовност в същия дух и същия час. Ала почти със същата поща, поне в същия ден, дойде следващото писмо от Робърта:

Билц, 10 юни

 

Скъпи Клайд,

Вече съм почти готова да си легна, но искам да ти пиша няколко реда. Толкова се уморих от пътуването, че малко остана да се разболея, докато стигна. Преди всичко не ми се искаше много да си дойда (самичка), както знаеш. Чувствам се твърде разстроена и несигурна във всичко, макар и да се мъча да не се чувствам тъй, след като сме съставили нашия план и ти ще дойдеш да ме вземеш, както обеща.

Когато стигна дотука, макар и да изпита отвращение при мисълта за окаяния полуселски свят, в който живееше тя, все пак поради злощастната и неразривна връзка на Робърта с тази среда у него се събудиха едновремешните угризения на съвестта и съжаление към нея. Защото в края на краищата вината не беше нейна. Тя можеше да очаква толкова малко, нищо, освен работа или някоя безинтересна женитба! За първи път от много дни насам и в отсъствието на двете беше способен да мисли ясно… и да изпитва дълбоко, макар и мрачно съчувствие. Защото останалата част от писмото гласеше:

Но тук е много хубаво сега. Дърветата са тъй прекрасно зелени и цветята са нацъфтели. Чувам пчелите в овощната градина всеки път когато доближа южните прозорци. Когато тръгнах насам, вместо да се прибера направо вкъщи, реших да спра в Хоумър и да се отбия у сестра си и зетя, защото кой знае кога ще се наканя пак, ако изобщо се наканя, понеже съм решила, че ще ме видят или като почтена жена, или няма да ме видят никога вече. Не бива да си помислиш, че имам пред вид нещо лошо или грозно. Просто ми е тъжно. Те си имат такава уютна квартирка там, Клайд — хубави мебели, грамофон и всичко друго, и Агнес е така щастлива с Фред. Надявам се да бъде винаги щастлива. Неволно си помислих колко хубаво бихме могли да се наредим, ако се бяха сбъднали мечтите ми. И, кажи-речи, цялото време, докато бях там, Фред все ме закачаше защо не съм се омъжила, та най-после му казах: „Добре де, Фред, отде знаеш, че няма да го направя след някой и друг ден? Хубавото идва при онзи, който има търпение, нали знаеш?“ — „Е, да, но да не останеш само с чакането“ — веднага ме захапа той в отговор.

Наистина много се зарадвах да се видя пак с мама, Клайд. Тя е такава любеща, търпелива и все гледа да ти помогне. Най-добричката, най-скъпата майка, каквато е имало някога на света. И никак не ми се ще с нещо да я огорча. И Том и Емили също. Всяка вечер, откакто съм тук, им идват приятели на гости и те ме канят и аз да се забавлявам с тях, но не съм чак толкова добре, за да правя всичко, каквото искат да правя: да играя на карти и разни игри… да танцувам.

На това място Клайд не можа да се въздържи да не си представи в доста подсилени краски сиромашкия семеен живот, в който участваше и Робърта и който той толкова неотдавна беше видял: тази разнебитена къща! Тези полусрутени комини! Недодялания й баща! И ако противопоставеше това писмо на онова другото, от Сондра!

Татко, майка, Том и Емили като че ли непрекъснато се въртят наоколо ми и се мъчат да направят за мен ту едно, ту друго. А мен ме мъчи съвестта, като се сетя какво ли биха си помислили, ако знаеха, защото, разбира се, трябва да се преструвам, че съм уморена и така потисната понякога от работата. Майка все разправя, че трябва да остана по-дълго или да напусна фабриката изобщо, да си почина и да се оправя пак, но тя нищо не знае, разбира се, бедничката! Ако знаеше! Не мога да ти опиша как се чувствам поради това понякога, Клайд. О, божичко!

Ето на, не бива да досаждам и на теб с лошите си настроения. Не искам, както ти го казах, стига да дойдеш и ме вземеш, както се разбрахме. И няма вече да бъда такава, Клайд. Не съм през цялото време такава. Започнах да се приготвям и да направя всичко, ще ми отнеме три седмици, а това е достатъчно да ме накара да не мисля за нищо друго, освен за работата. Но ти ще дойдеш да ме вземеш, нали, скъпи! Няма вече да ме разочароваш и да ме караш да страдам този път, както си ме карал напоследък от… не знам вече колко време — всъщност още откакто бях тук преди Коледа. Но ти беше наистина много добър с мен. Обещавам да не ти бъда в тежест, понеже знам, че не ме обичаш вече истински и затова ми е почти все едно какво ще стане сега, стига да се спася от тая беда. Но аз честно ти обещавам да не ти бъда в тежест.

Ах, скъпи, не обръщай внимание на това петно. Май просто не мога да се сдържам тези дни, както можех преди.

Но сега за това, заради което дойдох тук. Нашите мислят, че тия дрехи са за увеселение в Ликъргъс и че аз сигурно много се веселя. Е, това е по-хубаво от другото. Може би ще трябва да отида чак до Фонда, за да купя някои неща, ако не изпратя госпожа Ане, шивачката, та ако отида и ти искаш да ме видиш пак, преди да дойдеш тук (макар и да не вярвам да искаш), би могъл. Аз бих искала да те видя и да поговоря с теб пак, ако нямаш нищо против, преди да тръгнем. Всичко това ми се вижда толкова смешно, Клайд, да си правя тия дрехи, тъй много да искам да те видя, а да зная, че ти би предпочел да не ме виждаш повече. И все пак се надявам да си доволен сега, че сполучи да ме накараш да напусна Ликъргъс и да дойда тук, а ти да се забавляваш, както го наричаш. Толкова ли по-добре прекарваш, отколкото прекарвахме двамата миналото лято, когато ходехме на езерата и другаде? Но както и да прекарваш, Клайд, положително можеш да направиш това за мен, без много-много да ми се сърдиш. Знам, че ти се вижда трудно сега, но не бива да забравяш и това, че ако бях като някои други, които познавам, бих могла и щях да искам повече. Но, както ти казах, не съм такава и никога не бих могла да бъда. Ако наистина не ме искаш, след като ми помогнеш, както ти казах, можеш да си вървиш.

Моля ти се, Клайд, напиши ми дълго, весело писмо, дори и да не ти се ще, и ми разправи всичко — как не си се сетил нито веднъж за мен, откакто ме няма, нито изобщо ти е домъчняло за мен (а едно време ти домъчняваше, нали?) и как не искаш да се върна и надали би могъл да дойдеш по-рано от две седмици, броени от събота.

Ах, скъпи, аз съвсем не мисля тия ужасии неща, които пиша, но ми е тъй мъчно, и уморено, и самотно, че не мога да се сдържам от време на време. Имам нужда от някого, с когото да говоря — не някой оттук, защото те не разбират, а аз не мога никому да кажа.

Но ето на, казах, че няма да бъда тъжна или мрачна, нито ядовита, ала не съм сполучила този път, нали? Но ти обещавам да бъда по-сдържана следващия път — утре или вдругиден, защото ми олеква, като ти пиша, Клайд. И няма ли, моля ти се, да ми пишеш само няколко думички да ме разведриш, докато чакам, пък може и да не са от сърце, толкова много имам нужда от това! И ще дойдеш, разбира се. Ще бъда така щастлива и благодарна и ще се мъча с нищичко да не ти дотягам много.

Твоята самотна

Бърт

Именно контрастът, който представляваха тези две картини, го доведе до окончателното решение, че никога няма да се ожени за Робърта — никога! — нито дори ще отиде при нея в Билц, нито пък ще я остави да се върне при него тук, стига да може да го предотврати. Та нали неговото отиване или неговото връщане ще сложи точка на всичките радости, които тъй отскоро изживява тук във връзка със Сондра… ще направи невъзможно за него да прекара това лято заедно със Сондра на Дванадесетото езеро… ще направи невъзможно двамата да избягат и да се оженят! Нима няма никакъв изход от това изпречило се пред него страшно затруднение?

И след като намери писмата в стаята си, когато се върна от работа една топла юнска вечер, обзет от отчаяние, той се хвърли върху леглото си и малко остана да застене. Какво нещастно положение! Какъв ужасен, почти неразрешим въпрос! Няма ли някакъв начин да я убеди да замине… и там да остане… може би да си остане по-дълго у дома, а той да й праща по десет долара седмично, дори по дванадесет половината от заплатата си? Или не може ли да отиде в някое от съседните градчета… Фонда, Гловърсвил, Скинектъди… още не е толкова напреднала и може спокойно да се грижи сама за себе си, да вземе под наем стая и да си живее там тихо и спокойно до съдбоносния ден, когато ще може да отиде при някой лекар или сестра? Той би могъл да й помогне да намери такъв лекар или сестра, когато му дойде времето, стига тя да се съгласи да не споменава името му.

Но и тази история: да иска от него да дойде в Билц или да се срещне с нея, и то до две седмици, а дори и по-рано! Няма да отиде, няма да отиде! Ще направи нещо отчаяно, ако тя се опита да го накара… ще избяга… или… може би ще отиде горе на Дванадесетото езеро, преди да му е дошло времето да отиде в Билц или преди тя да реши, че му е дошло времето, и ако успее, ще убеди Сондра… но, о, какъв безумен, какъв безумен риск е това!… Да избяга и да се омъжи за него, макар и да не е още съвсем навършила осемнадесет години… и тогава… и тогава… като са женени и нейните родители не могат да ги разведат, а Робърта не може да го намери и може само да се оплаче… добре де, не може ли той да отрече… да каже, че не е така… че никога не е имал с нея никакви отношения освен онези, които всеки началник на отделение би могъл да има с всяко момиче, което работи при него. Не се беше запознавал с господин и госпожа Гилпин, нито беше ходил с Робърта при този доктор Глен край Гловърсвил, пък и тя му беше казала на времето, че не е споменавала неговото име.

Но каква дързост трябва да имаш, за да се опиташ да го отречеш!

Колко смелост ще трябва да има.

Да имаш смелостта да се изправиш лице срещу лице с Робърта, когато, както знаеше, да посрещне твърдия, обвиняващ, ужасен, чист поглед на сините й очи, ще бъде най-трудното нещо на света. Дали ще може да го направи? Дали ще има смелостта? И ако има, дали всичко ще свърши благополучно? Дали Сондра ще му повярва… след като се научи?

Но все пак, ако прибегне до това хрумване, независимо дали в края на краищата ще го изпълни, или не, дори и да отиде на Дванадесетото езеро, трябва да пише на Сондра и да й обади, че ще дойде. И това направи незабавно — писа й страстно и с копнеж. Същевременно реши на Робърта да не пише изобщо. Може да поръча междуградски разговор — тя му беше казала наскоро, че наблизо един съсед имал телефон и ако по една или друга причина му се наложи да влезе във връзка с нея, можел да го използва. Защото да й пише за всичките тези неща, дори и по най-предпазлив начин, значеше да й даде в ръцете, и то тъкмо сега, точно този тип веществено доказателство, каквото ще й трябва най-много, особено щом е тъй твърдо решил да не се жени за нея. Какво измамничество, всичко това! Това е низко и подло без съмнение. От друга страна, само да се беше съгласила Робърта да бъде малко по-отстъпчива, никога и през ум нямаше да му мине да си послужи с такъв долен и безчестен план. Но Сондра, Сондра! И голямото имение, разположено на западния бряг на Дванадесетото езеро, за което му беше писала. Колко красиво трябва да е! Не, той не може да постъпи другояче! Трябва да действа, да действа според плана си! Трябва!

И веднага скочи и отиде да изпрати писмото до Сондра. А понеже беше излязъл, купи вечерен вестник с надеждата да поотвлече мислите си с местни новини за всички, които познава: там, на първата страница на излизащия в Олбъни „Таймз Юниън“, имаше съобщение, което гласеше:

ТРАГИЧНА ДВОЙНА ЗЛОПОЛУКА НА ЕЗЕРО ПАС. ПРЕОБЪРНАТО КАНУ И ПЛАВАЩИ ШАПКИ ПОДСКАЗВАТ ВЕРОЯТНАТА ЗАГУБА НА ДВА ЖИВОТА. В КУРОРТА БЛИЗО ДО ПИТСФИЙЛД НАМЕРЕН ТРУП НА НЕИЗВЕСТНА ДЕВОЙКА. ТРУПЪТ НА ДРУГАРЯ Й ОЩЕ НЕ Е ОТКРИТ.

Поради големия му интерес към гребането, както всъщност и към всякакъв воден спорт, а също и особеното му лично майсторство, що се отнасяше до гребане, плуване, скокове във вода, той го зачете с любопитство:

Панкост, Масачузетс, 7 юни. Завършил съдбоносно излет с лодка бе предприет тук завчера от непознат мъж и девойка, дошли очевидно от Питсфийлд да прекарат деня на езерото Пас, разположено на четиринадесет мили северно оттук.

Във вторник към десет часа сутринта един мъж и девойка казали на Томас Лукъс, който държи закусвалнята „Казино“ и дава лодки под наем, че са от Питсфийлд, взели малко кану и с кошничка, очевидно с храна, потеглили към северния бряг на езерото. Като не се върнали до седем часа снощи, господин Лукъс заедно със сина си Джефри обиколил езерото с моторницата си и намерил гребната лодка преобърната в плитчините близо до северния бряг, но не видял никакви следи от излетниците. Приел в момента, че това е още един случай с наематели, които искат да избягнат плащането, той върнал лодката на своя пристан.

Но тая сутрин, усъмнил се да не е станала някаква злополука, господин Лукъс заедно със сина си и помощника си Фред Уолш обиколил още веднъж северния бряг и в края на краищата се натъкнал на шапките и на девойката, и на мъжа, плаващи сред тръстиките близо до брега. Веднага бе организирано търсене с канджи и към три часа днес тялото на момичето, за което не се знае тук нищо, освен че е пристигнало с този мъж, бе извадено и предадено на властите. Тялото на мъжа още не е намерено. Понеже в непосредствена близост до мястото на злополуката тук-там дълбочината стига до тридесет фута, не е сигурно дали ще може да се намери вторият труп. При подобен нещастен случай, станал тук преди петнадесетина години, и двете тела останаха неизвадени.

На подплатата на дрешката, с която беше облечена девойката, имаше етикетче на питсфийлдски търговец. Също и на подплатата на обувките й имаше щемпел с името на Джейкъбс от същия град. Но освен това нямаше други указания за самоличността й. Отговорните лица тук предполагат, че ако е имала някаква чанта, тя е останала на дъното на езерото.

Мъжът, както си го спомнят, е бил висок, чернокос, към тридесет и пет годишен, със светлозелен костюм и сламена шапка с бяла и синя панделка. Девойката трябва да е била не повече от двадесет и пет годишна, пет фута и пет инча висока, тежи сто и тридесет фунта. Косата й, тъмнокестенява и дълга, бе сплетена на плитки и увита над челото. На левия среден пръст носеше златно пръстенче с аметист. Полицията в Питсфийлд и други градове в околността е уведомена, но досега не са се получили никакви съобщения за самоличността й.

Антрефилето, достатъчно банално за множеството летни злополуки, почти не заинтересува Клайд. Изглеждаше чудновато, разбира се, девойка и мъж да дойдат някъде на малко езеро, да тръгнат с малка лодка посред бял ден и така да загубят живота си. Чудновато беше също, че след това никой не е могъл да установи тяхната самоличност. Но ето че беше така. Мъжът беше изчезнал безвъзвратно. Клайд захвърли вестника, без много да мисли за това отначало, и насочи вниманието си към други неща — към въпроса, който наистина го тревожеше: как да постъпи? Но по-късно, когато гасеше светлината, преди да си легне, и все още размишляваше за сложната проблема, която представляваше собственият му живот, изведнъж му мина през ума (кой ли дявол му пошепна?… зъл съвет на някой зъл дух?) да предположи, че той и Робърта… не, да кажем той и Сондра… (не, Сондра знае така добре да плува, и той също) той и Робърта бъдат някъде в малка лодка и тя се преобърне, да кажем, точно в това време, когато го терзаят тези ужасни усложнения? Какъв начин да се избави! Какво освобождение от огромната и сега вече наистина съсипваща го проблема! От друга страна… чакай… не бързай толкова!… та би ли могъл човек дори да помисли за подобно разрешение на такава трудна проблема като неговата, без да извърши престъпление в сърцето си, а… ужасно, страхотно престъпление? Не бива дори да помисля за подобно нещо! Това е грешно… грешно… ужасно грешно! И все пак, да речем, че… случайно, разбира се… такова нещо стане наистина? Тогава това ще бъде краят на всичките му неприятности във връзка с Робърта, нали? Край на всичките заплахи, свързани с нея… край дори на страховете и сърдечните терзания, свързани със Сондра. Безшумно, не оставящо никаква диря, несвързано с никакви разправии решение на всичките му сегашни мъчнотии и само радост пред него, завинаги. Само едно случайно, непреднамерено удавяне, а след това — блестящо бъдеще, открито за него!

Но само да мисли за такова нещо във връзка с Робърта по това време… (защо умът му натрапчиво го свързва с нея?)… това е ужасно и не трябва, не бива да позволява такава мисъл да занимава ума му! Никога, никога, никога! Не бива! Това е ужасно! Страхотно! Това е мисъл за убийство, нищо друго! Убийство?!!! И все пак така раздразнен е бил, и още беше, от писмото, което му беше писала Робърта, противопоставено на писмото от Сондра… тъй възхитителна и омайна бе картината на нейния живот и неговия, както го описваше тя сега, че колкото и да се мъчеше, Клайд не можеше да пропъди съвсем това друго и като че ли лесно и така естествено решение на цялата му проблема… само да можеше подобна злополука да се случи на него и Робърта. Защото в края на краищата той не замисляше никакво престъпление, нали? Мислеше само за нещастие, което, ако се случеше или ако можеше да се случи… Ах… да не беше това „ако можеше да се случи“. Това е лошата, грозна мисъл, която не трябва, не бива да допуска в ума си. Не бива! И все пак… и все пак… Той е великолепен плувец и би могъл да изплува на брега без съмнение, каквото и да е разстоянието. Докато Робърта, както знае от ходенето с нея на разни плажове предишното лято, не умее да плува. И после… и после… е, после, освен ако реши да й помогне, разбира се…

Като размишляваше и седеше сега в светлината на лампата в стаята си между девет и половина и десет вечерта, обзе го странно усещане, че го полазват тръпки по цялото тяло, от косата до крайчеца на пръстите. Каква чудновата и страшна мисъл! И събудена у него от този вестник по такъв начин! Не беше ли това странно? Освен другото, горе в този езерен край, където щеше да отиде сега при Сондра, има много, много езера от всички страни, нали? Има десетки езера горе, където е Сондра. Поне тя бе казала тъй. А Робърта така обича природата и водата… макар и да не знае да плува… не знае да плува… не знае да плува. И те, или поне той, отиват, където има езера, или биха могли двамата, не биха ли могли… и ако не, защо не? Понеже бяха си говорили двамата, когато правеха плановете, да отидат в някой курорт за Деня на независимостта на четвърти юли… окончателното им заминаване… на двамата с Робърта.

Но не! Не! Самата мисъл за нещастен случай като този във връзка с нея, колкото много и да му се искаше да се отърве, беше греховна, грозна, ужасна! Не бива да позволява мисълта му да се спира върху подобни неща дори за миг. Това е твърде грешно… твърде гнусно… твърде ужасно! О, каква страшна мисъл! И да му дойде на него! И не друг път, а сега… когато Робърта иска той да замине с нея!

Смърт!

Убийство!

Убийството на Робърта!

Но да се избави от нея, разбира се… от това нейно прекомерно, непоклатимо, непроменимо искане! Той вече съвсем изстина, целият се изпоти само при мисълта за това. А сега… кога… кога!… Но не бива да мисли за това! И смъртта на това неродено дете!

Но как би могъл някой дори да помисли да извърши подобно нещо обмислено… преднамерено? И все пак… мнозина се удавяха тъй… момчета и момичета… мъже и жени… тук и там… навред, по целия свят, през летния сезон. Положително не би искал нещо подобно да се случи на Робърта. Особено пък сега. Не е такъв човек, какъвто и да е иначе. Не е. Не е. Не е! Самата мисъл накара ръцете и лицето му да овлажнеят от пот. Не е такъв човек. Почтени, разумни хора не мислят такива неща. И той няма да мисли… отсега нататък.

Разтреперан от яд към самия себе си, задето такава зловеща мисъл е могла да се натрапи на ума му, той стана, запали лампата и препрочете смущаващото го съобщение, колкото можеше по-хладнокръвно и с дух на порицание, сякаш само с това отхвърляше веднъж завинаги всичко, което то му навяваше. После, след като го направи, облече се и излезе от къщи да се поразходи — нагоре по Уикейджи авеню, по Централния булевард излезе на Оук авеню и по Спрус стрийт се върна на Централния булевард с чувството, че се отдалечава от натрапващата се мисъл или внушение, което тъй много го беше тревожило досега. И след малко, когато се почувства по-добре, по-свободен, по-естествен, по-човечен, както тъй много искаше да се чувства, върна се в стаята си и отново легна да спи с чувството, че наистина е сполучил да се отърве напълно от едно коварно и страшно видение. Не бива никога да помисля за това пак! Не бива никога да помисля за това пак. Не бива никога, никога, никога да помисля за това… никога!

А сетне, унесъл се скоро след това в неспокойна, трескава дрямка, видя насън свирепо черно куче, което се мъчеше да го ухапе. Обзет от ужас, той се спаси от зъбите на звяра, като се събуди, но скоро заспа наново. Този път се видя на някакво много странно и мрачно място — гора или пещера, или дълбок пролом между високи планини, откъдето тръгна по една отначало доста ясно очертана пътека. Но скоро пътеката започна да става по-тясна и по-тясна, и по-тъмна, докато най-после съвсем се загуби. Тогава, като се обърна да види дали ще може да се върне по стъпките си, намери се пред сплели се на кълбо змии, които отначало му се видяха като куп съчки. Но над тях заплашително се поклащаха главите на не по-малко от двадесетина влечуги с раздвоени езици и ахатови очи. А отпред, когато бързо се обърна, рогато и свирепо животно му препречваше пътя в тази посока, беше огромно и храстите се кършеха под тежките му стъпки. И тогава, обезумял от ужас, с вик на безнадеждно отчаяние, отново се събуди и не можа да заспи вече тази нощ.