Теодор Драйзер
Американска трагедия (55)

XXXVI

Обаче минаха часове и дори дни, най-после седмица, а сетне десет дни, без Клайд да й обади къде има лекар, при когото би могла да отиде. Защото макар и да й беше наприказвал толкова неща, все още не знаеше към кого да се обърне. А всеки час и всеки ден криеше в себе си еднакво голяма опасност и за него, и за нея. Нейните погледи и нейните въпроси показваха колко остро, колко съкрушително, болезнено страда в отделни моменти. Сам той се тормозеше почти до точката на полудяване, че не е способен да измисли някакъв бърз и сигурен начин да й помогне. Къде ли има лекар, при когото би могъл да я прати с известна сигурност, че ще може да й помогне, и как да узнае за него?

След известно време обаче, когато прехвърляше наум имената на всички свои познати, най-после едно от тях събуди у него слаба надежда; това беше Орин Шорт, младият собственик на едно от дюкянчетата за мъжка мода в Ликъргъс, които обслужваха почти изключително богатите младежи в града — млад мъж, горе-долу на неговата възраст и с неговите склонности, както се струваше на Клайд, и който от самото му идване в града му е бил полезен с разни дребни съвети по отношение на облеклото изобщо. Наистина, както Клайд бе забелязал от доста време, Шорт беше будна, любознателна и тактична личност, отгоре на всичко доста много се харесваше на момичетата и беше винаги извънредно учтив с постоянните си клиенти, особено с тези, които смяташе, че имат по-високо обществено положение от него, а Клайд бе между тях. Защото, след като откри, че Клайд е роднина на семейство Грифитс, същият този Шорт се мъчеше, за да може да се издигне сам той, да завърже колкото може по-сърдечно, по-близко приятелство с него, само че, както го виждаше Клайд и като се вземеше пред вид общото отношение на много високопоставените му роднини, поне до този момент не бе имал възможност да помисли за такава близост по-сериозно. И все пак, като виждаше колко любезен и услужлив е Шорт, общо взето, Клайд нямаше нищо против да установи с него поне леки и непринудени повърхностно приятелски отношения и Шорт като че ли беше доволен и от толкова. Той продължаваше все тъй да се докарва, а понякога и да се държи направо угоднически. И ето че измежду всички, които Клайд би могъл да нарече свои по-близки или по-далечни познати, Шорт бе, кажи-речи, единственият, когото изобщо би имало смисъл да запита, с надеждата, че ще получи някакъв полезен съвет.

Затова, след като го видя в тази светлина, всяка вечер и сутрин, на минаване край дюкянчето на Шорт, Клайд се стараеше да кимне и да му се усмихне по най-приятелски начин поне три дена. И тогава сметна, че си е постлал достатъчно за сегашното си затруднение, и влезе вътре, съвсем без да е сигурен, че още при този първи случай ще може да заговори на опасната тема. Според историята, която беше съчинил да разкаже на Шорт, към него се обърнал млад работник от фабриката, младоженец, който бил застрашен да добие наследник, а още не могъл да си позволи да има дете, и го помолил да му каже къде да намери лекар, от когото да потърси помощ. Единствените интересни подробности, които Клайд се канеше да добави, бяха, че младият мъж бил много беден и свит, и не дотам умен, та не можел нито да поразпита, нито да се справи сам с положението. А също, че той, Клайд, макар и да бил тъй отскоро в града и не можел да му посочи никакъв лекар (допълнително хрумване, което трябваше да натрапи на Шорт мисълта, че самият Клайд съвсем не е безпомощен и затова надали би търсил подобен съвет за самия себе си), препоръчал вече на младия мъж едно временно средство. Но за съжаление — тъй трябваше да продължи историята — това средство не дало очаквания резултат. Поради това необходимо било нещо по-сигурно — лекар, и нищо друго. А понеже Шорт живееше тук по-отдавна и бил дошъл, както му казал, от Гловърсвил, съвсем сигурно било — мислел си Клайд, — че ще познава поне едного… или трябва да познава. Но за да отклони подозрението от себе си, Клайд щеше да добави, че, разбира се, би могъл вероятно да узнае това от някого от своя кръг приятели, но понеже положението било тъй необикновено (всяко споменаване на подобно нещо в това общество можело да даде повод за приказки между приятелите му), предпочел да попита някого като Шорт, който би имал добрината да си мълчи.

Не щеш ли, случи се така, че на Шорт му бе провървяло този ден в търговията и той бе настроен крайно общително. Когато Клайд влезе уж да си купи чифт чорапи, Шорт го посрещна весело:

— О, много се радвам да ви видя пак, господин Грифитс. Как сте? Тъкмо си мислех, че е вече крайно време да се отбиете и да ми позволите да ви покажа някои неща, които получих, след като сте идвали за последен път. Как вървят работите на дружество „Грифитс“?

Шорт, който бе винаги любезен, в този случай се държеше два пъти по-предразполагащо, понеже харесваше Клайд, само че Клайд бе така дълбоко развълнуван от дързостта на своя замисъл, че не можеше да събере смелост да пристъпи към изпълнението му с тази самонадеяност, каквато би искал да прояви.

Все пак, понеже вече беше влязъл в магазина и тъй да се каже, пристъпил към изпълнението на замисъла си, отговори:

— О, доста добре. Не мога да се оплача. Знаете, винаги съм затрупан с работа.

Същевременно започна нервно да прехвърля вратовръзките, окачени на подвижни никелирани пръчки. Но още щом започна, господин Шорт се обърна и нареди върху стъклото на тезгяха пред него няколко кутии със съвсем специални вратовръзки от полицата отзад и забеляза:

— Няма защо да гледате онези, господин Грифитс. Вижте тези. Това е, което искам да ви покажа, и на вас те няма да струват нито цент повече. Получих ги от Ню Йорк едва тази сутрин. — Той извади няколко снопчета по шест връзки всяко, последна мода, както обясни: — Виждали ли сте нещо такова някъде другаде в града? Обзалагам се, че не сте.

Той загледа Клайд усмихнато, с искреното желание едни такъв млад мъж, с такива връзки и все пак не тъй богат, както другите, да се сприятели с него. Това би му създало положение тук.

Клайд въртеше връзките в ръце и си мислеше, че Шорт казва истината, но беше така разтревожен и мислите му така се бъркаха, че почти не можеше да разсъждава и да заговори, както бе възнамерявал.

— Много са хубави, вярно е — каза той, като ги върна на Шорт с чувството, че при други обстоятелства щеше да му направи удоволствие да си вземе поне две, „Знаете, може да взема все пак ей тая и тая.“

Клайд дръпна две вратовръзки и ги вдигна, зает с мисълта как да заговори по много по-важния въпрос, който го беше довел тук. Защо ще си прави труд да купува вратовръзки и ще си пилее ей така времето, когато единственото нещо, за което иска да попита Шорт, е този въпрос? И въпреки всичко колко е трудно сега, колко ужасно трудно! Но все пак наистина трябва да го попита, макар може би и не току-тъй, изведнъж. Първо, ще погледа още малко това-онова, за да не събуди подозрение — ще поиска да види чорапи. Само че защо да го прави, като не му трябва нищо. Нали Сондра съвсем наскоро му подари една дузина носни кърпи, няколко яки, връзки и чорапи. Обаче всеки път, когато решаваше да заговори, усещаше да го присвива под лъжичката от страх, че няма да може или не ще сполучи да направи това с необходимото спокойствие и убедителност. Всичко беше толкова несигурно и коварно — можеше тъй лесно да доведе до разобличение и позор по един или друг начин. Вероятно не ще има смелост да заговори на Шорт тази вечер. От друга страна — убеждаваше той сам себе си, — нима можеше да му се падне по-удобен случай?

Шорт, който междувременно беше отишъл в дъното на магазина и сега се връщаше с най-подкупваща, дори угодническа усмивка на лицето, подхвърли:

— Видях ви миналия вторник към девет часа вечерта да влизате в дома на Финчли, нали не греша? Каква прекрасна къща и градина имат те!

Клайд разбираше, че на Шорт всъщност прави впечатление общественото му положение тук. В думите на търговеца имаше безкрайно възхищение, примесено с подмилкване. И веднага поради това събра кураж, понеже схвана, че докато другият е настроен така, каквото и да каже, ще бъде прието от неговия почитател поне отчасти в светлината на зачитане и преклонение. И след като разгледа чорапите и реши, че един чифт най-малкото ще посмекчи молбата му, заговори:

— Ах, да, между другото, преди да съм забравил. Има нещо, дето исках да ви попитам. Може би бихте могли да ми кажете каквото искам да зная. Един от нашите работници във фабриката, младо момче, женено доста отскоро (май от около четири месеца), е позакъсал с жена си. — Клайд се прекъсна поради несигурността дали ще сполучи с това сега, или не, като забеляза, че изражението на Шорт едва доловимо се промени. Но след като беше стигнал дотук, не знаеше как да си оттегли думите. Затова сега нервно се позасмя и добави: — Не знам защо вечно идват при мен с грижите си, но сигурно смятат, че трябва да зная всичко за тия неща. — Той пак се засмя. — Само че аз съм тук съвсем нов и никого и нищо не познавам, и съм един вид в задънена улица. Но вие сте тук по-отдавна, та си помислих, че може да ви питам вас.

Той се държеше, докато казваше това, колкото можеше по-небрежно, но същевременно реши, че това е грешка, че Шорт положително ще го сметне за глупак или смахнат. Обаче Шорт, смаян от естеството на въпроса, какъвто му беше много чудно да чуе от Клайд (беше забелязал внезапното замълчаване и лекото му безпокойство), все пак беше така доволен, че дори във връзка с толкова деликатен въпрос е бил удостоен с неговото доверие, щото незабавно възвърна предишното си самообладание и непринуденост и отговори:

— Ами, разбира се, стига да мога да ви помогна с нещо, господин Грифитс, много ще се радвам. Кажете, какво има?

— Работата стои така — започна Клайд, доста по-съживен от сърдечния отклик на Шорт, но все пак със снижен глас, сякаш за да придаде на тази ужасна тема съответния характер на потайност: — жена му е закъсняла вече два месеца, а той още не може да си позволи да има дете и не знае как да се отърве от него. Миналия месец, когато дойде за първи път при мен, казах му да опитат едно лекарство, което обикновено помага… — С това целеше да направи на Шорт впечатление със собствената си опитност и съобразителност в подобни положения и, тъй да се каже, да измие подозрението от себе си с тази забележка. — Но предполагам, че не са го използвали правилно. Както и да е, сега той много се тревожи и иска да намери някой лекар, който би могъл да направи нещо за нея, нали разбирате. Но сам аз не познавам никого тук. Не съм живял тук достатъчно дълго. Вижте, ако беше Канзас сити или Чикаго — додаде той тежко, — щях да зная какво да правя. Там познавам трима-четирима лекари. — За да направи впечатление на Шорт, той се помъчи многозначително да се усмихне. — Обаче тук е по-друго. Пък ако започна да разпитвам всред моите приятели и то стигне случайно до роднините ми, те ще недоумяват. Но си помислих, че ако вие познавате някого, няма да имате нищо против да ми кажете. Всъщност не бих си давал толкова труд, но ми е жал за момчето.

Клайд замълча, на лицето му, главно поради съчувственото и заинтересовано изражение на Шорт, се четеше повече самоувереност, отколкото когато беше започнал да говори. И при все че Шорт беше все още изненадан, с най-голяма радост се зае да помогне, колкото може.

— Казвате, че са минали два месеца.

— Да.

— И лекарството, което им препоръчахте, не е помогнало, а?

— Не.

— И тя го е опитала пак този месец, така ли?

— Да.

— Хм, това е лошо, дума да не става. Трябва да е наистина загазила. Бедата е там, че и аз не съм чак толкова отдавна в тоя град, господин Грифитс. Аз купих тоя магазин едва преди година и половина. Вижте, ако бях в Гловърсвил… — Той замълча за миг, сякаш, както и Клайд, не беше сигурен дали е разумно да влиза в подробности от този род, но след няколко секунди продължи: — Виждате ли, такива неща не се нареждат тъй лесно, където и да си. Лекарите винаги ги е страх да не си напакостят. Наистина веднъж чух там за подобен случай, за момиче, което отишло при лекар… един, дето живеел малко извън града. Но и момичето беше от доста добро семейство, пък и младежът, който завел момичето при доктора, беше доста известен по ония места. Затова не зная дали тоя лекар би направил нещо за непознат човек, при все че може и да се съгласи. Но зная, че това се върши непрекъснато, та може да се опитате. Ако решите да изпратите тоя работник при него, кажете му да не ме споменава мен, нито да издава кой го е пратил, защото доста хора ме знаят там и не бих искал да бъда замесен в тая работа, ако се случи нещо нередно, нали разбирате? Вие го знаете как е.

И Клайд, на свой ред, отговори с благодарност:

— О, разбира се, ще му обясня. Ще му кажа да не споменава никакви имена. — И след като научи името на лекаря, извади от джоба молив и бележник, за да не забрави тези важни сведения.

Шорт долови облекчението му и си зададе въпрос дали изобщо има някакъв работник, или самият Клайд е забъркал тази каша. Защо ще си дава толкова труд заради някой млад работник от фабриката. Въпреки това се радваше, че може да услужи, макар същевременно и да си мислеше каква хубава местна клюка може да стане от това, ако някой ден в бъдеще реши да разпространи тази история. А също, че ако сам той не върти любовчица с някое момиче, което е загазило, много глупаво би било от страна на Клайд да помага по този начин на някой друг, особено пък на работник. Положително не би си дал толкова труд.

Въпреки това той повтори името — и малкото, и фамилното — и доколкото можеше да си спомни, точното място, като спомена трамвайната спирка и даде описание на къщата. Получил желаните сведения, Клайд му поблагодари и излезе, а галантеристът го изпрати с любезен и все пак малко подозрителен поглед. „Тия богати светски младежи! — мислеше си той. — Чудновато е човек като него да дойде с такава молба при мен. Бих рекъл, че при всичките хора, които познава и с които дружи, ще знае някого, който ще го насочи по-лесно от мен. А може тъкмо заради тях да го е страх да поразпита тука. Отде да знаеш кого е вкарал в беда: може да е дори тъкмо тая малката Финчли, Човек никога не знае. Виждал съм го неведнъж тук-там с нея, а тя е доста разпусната. Божичко, не би ли това било…“