Теодор Драйзер
Американска трагедия (54)

XXXV

Но купеното от него лекарство не помогна. И понеже й се гадеше, последва съвета му и не отиде във фабриката, а остана да лежи и да се тревожи. Тъй като спасителни резултати не се забелязваха, започна да взима по две хапчета, и то през един час, в стремежа да избегне като че ли постигналата я вече съдба. А от това й стана много лошо — толкова, че когато дойде в шест и половина, Клайд наистина се трогна от мъртвешки бледото й лице, хлътналите бузи и големите неспокойни очи с необичайно разширени зеници. Явно тя беше в тежко положение, и то заради него и макар това да го плашеше, в същото време го караше да я съжалява. Въпреки всичко беше така разстроен и объркан от проблемата, пред която го изправяше непромененото й състояние, че в мислите му се редяха разните трудности и усложнения, до които можеше да доведе тази несполука. Налагаше се да потърси допълнителен съвет или услугите на някой лекар! Но кой, къде и как? А освен това, както се питаше сега, откъде можеше да намери пари за подобно нещо?

Ясно — понеже не му идва нищо друго наум, налага се да отиде веднага при същия аптекар и да попита дали няма нещо друго: някое друго лекарство или друго средство. Или, ако няма, да му посочи тогава някой евтин лекар, който се занимава с такива тъмни работи и който срещу малко възнаграждение или обещание да уредят сметката на изплащане би помогнал в този случай.

И все пак, макар този другият въпрос да беше тъй важен, почти трагичен, щом излезе вън, Клайд се посъживи. Защото сега си спомни, че има среща със Сондра в дома на семейство Кранстън, където той и тя, и много други трябваше да се съберат в девет часа и да се повеселят както обикновено. Но когато отиде там, въпреки безкрайната привлекателност на Сондра, не можеше да отклони мислите си от състоянието на Робърта — то го преследваше като призрак. Какво ли, ако на някоя от тези, които завари събрани тук — Надин Хариът, Пърли Хейнз, Вайълет Тейлър, Джил Тръмбул, Бела, Бъртин и Сондра, — им стане известна и най-малка част от сцената, в която бе току-що участвал? Въпреки че Сондра, която седеше на пианото, му хвърли усмивка през рамо, когато влезе, той продължи да мисли за Робърта. Трябва да се отбие пак там, след като си отиде оттук, да види как е, та да му олекне на душата, ако й е по-добре. В случай че е все така, трябва веднага да пише на Ратърър за съвет.

Въпреки тревогата си той се мъчеше да изглежда весел и безгрижен както винаги, танцува първо с Пърли Хейнз, сетне с Надин и най-после, докато чакаше удобен случай да потанцува със Сондра, присъедини се към няколко души, които се мъчеха да помогнат на Вайълет Стийл да сглоби нов картонен ребус, и заяви, че умее да чете текстове, написани на хартия и запечатани в плик (известен фокус с писма, описан и обяснен в стар сборник забавни игри, който бе намерил на етажерката с книги у хазяите си). По-рано беше имал намерението да го използва, за да блесне със своята непринуденост и ловкост, но тази вечер прибягна до него, за да отвлече мислите си от потискащия го по-важен въпрос. И при все че с помощта на Надин, която посвети в тайната, успя напълно да мистифицира другите, не можеше да съсредоточи ума си върху фокуса. Все виждаше пред себе си Робърта. Ами ако наистина й се случи нещо и не успее да я избави! Тя може дори да поиска да се ожени за нея, както я е страх от родителите и хората. Какво ще прави тогава? Ще загуби прекрасната Сондра и може дори тя да се научи как и защо я е загубил. Но би било безумие Робърта да очаква от него да направи това. Няма да го направи. Не може да го направи!

Едно нещо е сигурно. Трябва да я избави от това положение. Трябва! Но как? Как?

И въпреки че в полунощ Сондра му направи знак, че е готова да си тръгне и ако иска, може да я изпрати до вратата (и дори да влезе за няколко минути), а когато стигнаха там, в сянката на перголата, която красеше портата, му позволи да я целуне и каза, че както й се струва, той започва да й се вижда все по-мил и идущата пролет, когато тяхното семейство се премести на Дванадесетото езеро, ще види дали не може да измисли някакъв начин, по който да нареди той да идва в събота и неделя. Гнетен от тази неотложна работа във връзка с Робърта, Клайд бе тъй разтревожен, че не можа да изпита пълната радост от тази нова и дълбоко вълнуваща за него проява на обич от страна на Сондра — тази нова и изумителна светска и любовна победа.

Трябва да изпрати писмо на Ратърър още довечера. Но преди това трябва да се върне при Робърта, както й е обещал, и да разбере дали не й е по-добре. А сетне трябва да отиде сутринта в Скинектъди, непременно, да говори с аптекаря. Защото нещо трябва да се направи, освен ако се е почувствала по-добре тази вечер.

И тъй, с целувките на Сондра, все още тръпнещи на устните му, той я остави, за да отиде при Робърта, чието бледо лице и тревожен поглед му подсказаха, щом влезе в стаята, че в състоянието й не е настъпила никаква промяна. Ако изобщо имаше някаква, тя беше по-зле и повече уплашена, отколкото преди, понеже по-големите дози от лекарството я бяха изтощили и накарали да се почувства наистина болна. Обаче, както тя каза, нищо нямало значение, стига да може да се отърве от това, че била готова по-скоро да умре, отколкото да приеме последиците. И Клайд, който ясно разбираше какво иска да каже тя и беше толкова дълбоко загрижен за самия себе си, като че ли донякъде се тревожеше и за нея. Обаче поради предишното му безразличие и начина, по който си беше отишъл и я оставил сама същата тази вечер, тя не можеше да долови, че у него все още е останала някаква загриженост за нея. И това ужасно я наскърбяваше. Защото сега чувстваше, че вече не я обича истински, макар и да й казваше в момента, че не бива да се тревожи и че ако тези хапчета не помогнат, ще намери нещо друго, което ще свърши работа; че първото нещо на другата сутрин ще бъде да отиде при аптекаря в Скинектъди да види не може ли да му предложи нещо друго.

Но у Гилпин нямаше телефон, а понеже той никога не смееше да дойде в квартирата й през деня и никога не й позволяваше да му се обади в дома на госпожа Пейтън, в този случай смяташе да мине оттук сутринта преди работа. Ако тя е добре, двете щори ще бъдат вдигнати догоре; ако ли не, ще бъдат спуснати до половина. Във втория случай веднага ще тръгне за Скинектъди, като се обади по телефона на господин Лигет, че има малко лична работа в града.

И пак двамата бяха ужасно потиснати и обзети от страх пред тази беда и това, което тя можеше да значи за всеки от тях. Клайд не се чувстваше съвсем уверен, че ако Робърта не се отърве, той ще може да се спаси, без да я обезщети по някакъв начин, който може да не се ограничи само с временни усилия да й помогне, но и нещо повече — например женитба, — понеже вече му беше напомнила, че й е обещал да се погрижи за нея. Но какво бе имал пред вид, когато й го е казал? — питаше се той сега. Положително не и женитба, понеже, доколкото си спомняше, никога не бе искал да се ожени за нея, а по-скоро е искал само да си поиграе с нея лекомислено на любов, макар, както добре си даваше сметка, тя да не е разбирала така пламенните му чувства на времето. Ще не ще, трябваше да си признае, че вероятно е предполагала той да има по-сериозни намерения, защото иначе не би отстъпила пред него.

Когато се върна у дома и след като написа и изпрати писмото до Ратърър, Клайд прекара тревожна нощ. Тъй като на другата сутрин щорите в прозорците на Робърта бяха спуснати до половина, отиде при аптекаря в Скинектъди. Но този път той не можа да му предложи никаква допълнителна помощ, а само добави, че е препоръчителна една гореща и следователно изтощаваща баня, за която забравил да спомене първия път. И някакви уморителни физически упражнения. Но като забеляза разстроеното изражение на Клайд и отсъди, че положението много го безпокои, каза му още:

— Разбира се, това, че жена ви е прескочила един месец, не значи, че има нещо сериозно. Знаете, то се случва на жените понякога. Във всеки случай не можете да бъдете съвсем сигурни, докато не мине вторият месец. Всеки лекар ще ви го каже. Ако се безпокои, нека опита нещо такова. Но дори и да няма никакъв резултат, не можете да бъдете сигурни. Въпреки всичко идущия месец може всичко да й е наред.

Слабо окуражен от тези обяснения, Клайд се канеше вече да си отиде, тъй като може би Робърта грешеше. Може би и двамата се тревожеха напразно. Но… — тази мисъл го накара да се завърти на токове — но може да има истинска опасност и чакането до края на втория период може да свърши само с това, че ще измине още един месец, без да направят нещо, за да оправят положението — смразяваща мисъл! Това го накара да попита:

— В случай че нищо не се поправи, не знаете ли случайно някой лекар, при когото тя би могла да отиде? Това е много сериозен въпрос за двама ни и аз бих искал да я избавя от тази беда, стига да мога.

Нещо в начина, по който Клайд го каза — крайната му нервност, както и готовността му да прибегне към незаконни мерки, които аптекарят по някаква своеобразна логика смяташе за много по-различни от гълтането на някакво лекарство, предназначено да постигне същия резултат, — накара аптекаря да погледне Клайд с подозрение и в ума му се мярна мисълта, че е вероятно в края на краищата да не е женен и че това е една от онези младежки любовни истории, миришеща на разпуснатост и на трудности, очакващи някое неопитно момиче. Това промени настроението му и вместо да бъде склонен да помогне, сега каза:

— Е, може да има някой лекар тук, но и да е така, аз не знам. И не бих се решил да пратя някого при такъв лекар. То е противозаконно. Положително на никой лекар тук няма да му мине леко, ако го хванат, че върши такива неща. Това не значи, разбира се, че нямате право сам да потърсите такъв лекар, ако искате — добави той навъсено, като измери Клайд с подозрителен и изпитателен поглед, и реши, че ще бъде най-добре да няма в бъдеще нищо общо с такава личност.

А Клайд се върна при Робърта с още една кутийка от същото лекарство, макар тя и да беше го предупредила най-решително, че след като първата не й е помогнала, няма смисъл да взима още. Но понеже той настояваше, тя се съгласи да го взима по новия начин, въпреки думите му, че за всичко може да е виновна някоя настинка или нервите, беше достатъчен само да я убеди, че не може с нищо повече да помогне, що се отнася до нея, или пък просто не може да проумее колко е важно това и за нея, и за него. Ами ако и това ново лечение не й помогне, тогава какво? Нима Клайд ще се задоволи с направеното досега и ще се откаже от всякакви по-нататъшни грижи?

Но Клайд беше тъй своеобразен по природа, че въпреки всичките страхове пред бъдещето и понеже съвсем не беше приятно да го тормозят по такъв начин и да посягат на другите му интереси, уверението, че един месец забавяне не може да бъде съдбоносно, беше достатъчно за него да няма нищо против да почака толкова, и то доста равнодушно. Може би Робърта грешеше. Може би създаваше всички тези тревоги напразно. Трябва да види как ще се почувства след новия начин на лечение.

Но лечението не помогна. Въпреки че в своята неволя Робърта се върна на работа във фабриката, за да се изморява, и стигна дотам всичките момичета в отделението да я уверяват, че е болна, че не бива да работи, щом по лицето и по всичко друго личи колко й е зле, това също не даде никакъв резултат. А това, че Клайд можеше с готовност да се осланя на думите на аптекаря, че пропускът през този първи месец не е чак толкова важен, само я гнетеше и плашеше още повече.

Истината беше там, че при тези критични обстоятелства Клайд представляваше най-интересен пример на огромните препятствия, издигнати от невежеството, младостта, беднотията и страха. Той не знаеше дори значението на думата „акушерка“, нито естеството на услугите, извършвани от нея. (А тук, в Ликъргъс, имаше по това време три акушерки в квартала на чужденците.) От друга страна, беше живял в Ликъргъс твърде кратко време и освен младите светски мъже и Дилърд, с когото бе скъсал, и разните началници на отделения във фабриката не се познаваше с никого, ако не смяташе някой и друг бръснар, галантерист, продавач на пури и други такива, повечето от които, както му се струваше, бяха или твърде тъпи, или твърде прости, за да могат да му дадат някакъв съвет.

Едно нещо обаче, което го караше да се замисли, преди изобщо да се реши да намери лекар, беше въпросът кой ще се обърне към този лекар и как. Да отиде сам той, не можеше и дума да става. На първо място, приличаше твърде много на Гилбърт Грифитс, който беше положително прекалено известен тук и за когото можеше да го вземат. После не можеше да има спор, че както беше добре облечен, лекарят вероятно щеше да поиска от него повече, отколкото би могъл да плати, и щеше да му постави какви ли не неудобни въпроси, докато, ако можеше да се нареди чрез някой друг да му се обяснят подробностите, преди да изпрати при него Робърта… И защо не самата Робърта! Защо не? Тя винаги изглеждаше толкова простичка, наивна, скромна и привлекателна. А в положение като сегашното, толкова потисната и съкрушена, че… Та нали в края на краищата — както се мъчеше да се оправдае сам пред себе си сега — не той, а тя беше изправена пред въпроса, който не търпеше отлагане.

И пак, както сега му идваше наум, дали тя нямаше да мине по-евтино? Защото, какъвто вид имаше сега, такава отчаяна… Само да може да я накара да каже, че е била изоставена от някой младеж и откаже да издаде името му, разбира се, кой лекар, като види момиче като нея и в това състояние — да няма кой да се погрижи за нея, — кой лекар би й отказал? Кой знае, може би би й помогнал дори безплатно? Следователно Клайд би се отървал от цялата тази история.

И така той заговори на Робърта с намерението да я подготви за предложението, че ако успее да намери лекар и като се вземе под внимание неговото положение, ще трябва да говори с лекаря сама. Но преди още да й го каже, тя веднага го попита дали е научил, или направил още нещо. Не се ли продава някъде някакво друго лекарство? Понеже това му предостави желания от него случай, той й обясни:

— Знаеш, питах и търсих в повечето аптеки и всички ми казват, че ако това не помага, нищо друго няма да помогне. Това ме слага един вид натясно, освен ако се съгласиш да отидеш при лекар. Но бедата е там, че те мъчно се намират, такива, дето ще се съгласят да ти помогнат и да си затварят устата. Приказвах с няколко души, разбира се, без да кажа за кого се отнася, но не е тъй лесно да намериш лекар тук, защото всичките ги е много страх. Това е противозаконно, нали знаеш. Но искам да разбера едно нещо: да речем, че намеря лекар, който ще е съгласен да го направи, ще имаш ли достатъчно смелост да отидеш при него и да му обясниш какво ти има? Ето това искам да знам.

Тя го изгледа смаяно, съвсем без да разбере намека, че трябва да отиде съвършено сама, защото приемаше за напълно естествено, че той ще дойде с нея. Сетне, след като съсредоточи разтревожено мислите си върху необходимостта да говори на лекаря пред него, възкликна:

— Божичко, не е ли ужасно, като си помисля, че трябва да отидем така при лекар? Тогава той ще научи всичко за нас, нали? А освен това то е опасно, нали, макар и да не вярвам, че може да е много по-лошо от тия гадни хапчета!

Тя се отпусна в по-интимни въпроси — какво се прави и как, — но Клайд не беше в състояние да я осведоми.

— Хайде, не се тревожи за това сега — каза той. — Знам, че не е нещо, от което ще те боли. Пък и трябва да имаме късмет да намерим някой, който да го направи. Това, което искам да знам, е, ако успея да намеря лекар, ще се съгласиш ли да отидеш при него сама?

Робърта се стресна, сякаш я бяха ударили, но той невъзмутимо продължи:

— При моето положение тук не мога да дойда с теб, това е положително. Много добре ме познават в града, а отгоре на това твърде приличам на Гилбърт, а него познават всички. Ако ме вземат за него или разберат, че съм негов братовчед или роднина, е, тогава всичко отива по дяволите.

В очите му не само ясно се четеше колко окаян ще се чувства, ако бъде изобличен пред цял Ликъргъс какво представлява, но там се мяркаше и една сянка, разкриваща подлата роля, която се мъчеше да изиграе по отношение на нея — да се възползва от безизходицата й и да се скрие напълно зад нея. Въпреки всичко страхът от това, което щеше да го сполети, в случай че не сполучи да го направи, така го измъчваше, че сега беше готов да държи на своето, каквото и да помисли или каже Робърта. Но Робърта долови само факта, че той смята да я изпрати сама, и възкликна, без да може да го повярва:

— Не сама, Клайд! О, не, не бих могла! О, боже, не! Ами че аз ще умра от страх. О, божичко, не! Ами че мен ще ме е толкова страх, че няма да знам какво да правя. Само си представи как ще се чувствам, ако се мъча да му обясня сама. Просто не бих могла да го направя. Освен това отде ще знам какво да кажа… как да започна? Ти просто трябва да дойдеш с мен и да обясниш и толкова, иначе изобщо не мога да отида… пък каквото ще да стане.

Очите й бяха широко отворени и изпълнени с тревога, а лицето, макар по него да се четеше все още доскорошното й угнетение и страх, беше се преобразило от изражение на упорито несъгласие.

Но и Клайд оставаше непоколебим.

— Ти знаеш какво е положението ми тук, Бърт. Аз не мога да отида и толкова. Ами представи си да ме видят… представи си някой да ме познае! Какво тогава? Ти знаеш колко съм ходил насам-натам, откакто съм тук. Лудост би било да се мисли, че мога да отида! Пък за теб ще е и много по-лесно, отколкото за мен. Никой доктор няма да си помисли кой знае какво, като отидеш при него, особено ако си сама. Само ще си помисли, че си момиче, което е изпаднало в беда и няма кой да му помогне. Но ако отида аз и лекарят е някой, който знае нещо за семейство Грифитс, ще си изпатя жестоко. Преди всичко ще си помисли, че съм червясал от пари. Освен това, ако не приема неговите условия, може да отиде при чичо ми или при братовчед ми и тогава: сбогом, прощавай! Това ще ми е краят! А загубя ли сега службата си тук, без пари и с такъв скандал, свързан с името ми, как мислиш, къде ще отида след това, а и ти също? Положително не бих могъл да се грижа за теб тогава. А какво ще правиш ти в такъв случай? Бих искал да дойдеш на себе си и да разбереш колко е тежко положението. Моето име не бива да се замесва в тази история, защото ще е лошо за двама ни. То не бива да се узнае и толкова, а единственият начин да остана незамесен е да не ме знаят никакви лекари. Освен това докторът много по-лесно ще съжали теб, отколкото мен. За това и дума не може да става!

В очите му се четеше тревога и решителност и доколкото Робърта можеше да схване от държането му, всеки жест изразяваше известно коравосърдечие или поне рязък отпор, породен от страха. Беше твърдо решил да запази името си, каквото и да стане — нещо, което поради мълчаливото й подчинение досега все още оказваше силно влияние върху нея.

— О, боже, боже! — възкликна тя с тревога и мъка, като осъзнаваше все повече грозния ужас на положението. — Не зная какво да сторим тогава. Наистина не знам! Защото аз не мога да го направя, в никой случай. Толкова е трудно… толкова ужасно! Никога не бих могла да отида сама от срам и от страх.

Но още докато го казваше, започна да й се струва, че би могла и дори би отишла сама, ако й се наложеше. Каква друго й оставаше? А как би могла да го принуди при всичките му лични страхове и грозящи опасности да рискува положението си тук? Клайд заговори отново, повече за самозащита, отколкото поради някоя друга подбуда:

— То аз изобщо не виждам какво ще мога да направя, освен ако тая история излезе не чак толкова скъпа, Бърт; наистина не виждам. Знаеш, не печеля кой знае колко: само двайсет и пет долара седмично. — Необходимостта най-после го накара да говори с Робърта открито. — И нямам нищо спестено, нито един цент. И ти знаеш не по-зле от мен защо. Ние харчехме повечето от тия пари заедно. А пък ако дойда с теб и той си рече, че имам пари, може да ми поиска повече, отколкото бих могъл да събера. Но ако отидеш ти и направо му кажеш как стоят нещата… и това, че нямаш нищо… или, ако речеш да му кажеш, че съм избягал или нещо подобно, разбираш…

Той се прекъсна, защото още докато говореше, забеляза да се мярка на лицето на Робърта сянка на срам, презрение, отчаяние, че има нещо общо с такава низост и подлост. И все пак въпреки тези хитри и дори мръсни извъртания от негова страна — тъй велика е налагащата и просветляващата сила на необходимостта — тя виждаше нещо убедително в доводите му. Може би той се мъчеше да я използва като оръжие, като маска, зад която да се скрие, а с него и тя. Както и да е, колкото и да е срамно, те са изправени пред непристъпните, голи брегове на фактите, в основите на които се разбиват бушуващи, унищожителни вълни на необходимостта. Робърта го чу да казва:

— Не е нужно да казваш истинското си име, нали знаеш, нито откъде си. Нямам намерение да се спра на лекар някъде съвсем наблизо тук. И тогава, ако му кажеш, че нямаш много пари… само седмичната си надница…

Тя се отпусна безсилно на един стол, за да помисли, докато той продължаваше да реди убедителните си лъжи, и важността на повечето му доводи стигна право в съзнанието й. Защото колкото и фалшив и нравствено безчестен да беше целият този план, все пак, както Робърта си даваше сметка, и тя, и Клайд бяха в отчаяно положение. И колкото честна и добросъвестна да беше при обикновени условия по отношение на думите и постъпките си, явно сега Робърта беше попаднала в една от тези стихийни бури от факти и действителност, в които обикновените карти и компаси на нравствените мерила бяха за известно време почти съвсем безполезни.

И тъй, след като настоя да отидат при някой лекар по-далеч, в Ютика или може би в Олбъни — с което все пак показа съгласието си да отиде, — разговорът им секна. А Клайд, победоносно постигнал целта да остане сам той незамесен в тази история, намери сега смелост поне да се замисли, че трябва веднага по един или друг начин да намери лекар, при когото да може да я изпрати. Тогава всички тези ужасни неприятности ще свършат за него. А след това Робърта ще може да си тръгне по своя път — ще трябва да тръгне, тогава и той, след като направи за нея всичко, каквото може, ще си тръгне по своя път към възхитителната развръзка, която ще бъде тъй близка пред него, стига да сполучи да уреди всичко.