Теодор Драйзер
Американска трагедия (53)

XXXIV

Но възможностите на Клайд в такова положение бяха малки. Защото, ако изключеше Лигет, Хуигъм и неколцина по-младши, но много любезни, макар и държащи се на разстояние началници на отделения, които сега гледаха на него като на явно по-високопоставена личност и не смееха да си позволят по-голяма фамилиарност в никакво отношение, той нямаше никого, от когото би могъл да потърси помощ. Колкото за светския кръг, към който тъй много се стремеше да се причисли, би било нелепо да се опитва, в колкото и да е хитра форма, да изтръгне някакви сведения там. Защото при все че младежите от този кръг се мяркаха и тук, и там и благодарение на своята външност, вкус и средства се отдаваха на такива форми на разврата — истински младежки увлечения, — каквито той и други като него не биха могли и да помислят да си позволят, все пак той беше така далече от всякаква истинска интимност с кой да е от тях, че и насън не би му хрумнало да се обърне към тях за дружески съвет.

Най-трезвата мисъл, която му дойде почти веднага, след като се раздели с Робърта, беше, че вместо да се допитва до някой аптекар или лекар, или друго лице в Ликъргъс (особено пък някой лекар, понеже всички членове на медицинската професия тук, както и другаде, му се виждаха така отчуждени, хладни, неотзивчиви, а вероятно щяха да искат много пари и да нямат особено желание да се впускат в такава безнравствена авантюра), да отиде в някой от съседните градове, най-добре в Скинектъди, понеже е по-голям и е достатъчно близо, и там да разпита за някакво средство, ако изобщо има такова, което би могло да помогне в подобно положение. Защото трябва да намери нещо.

Същевременно необходимостта от някакво решение и незабавно действие бе тъй голяма, че още на път към дома на семейство Старк, без да знае какъв препарат или лекарство трябва да търси, Клайд реши да отиде в Скинектъди на другата вечер. Само че то значеше, както отсъди по-после, че ще измине цял ден, преди да може да се направи нещо за Робърта, а това, както го виждаше тя, пък и сам той, я оставяше изложена на опасността, каквато можеше да крие всяко забавяне. Затова Клайд реши, ако може, да действа незабавно: да се извини пред домакините си и да отиде в Скинектъди с междуградския трамвай, преди да затворят там аптеките. Но като стигне там, какво ще направи? Как ще се обърне към тамошния аптекар или продавач? Какво ще му поиска? В ума му се блъскаха тежки, глождещи мисли как ще го погледне и какво ще си помисли или ще каже аптекарят. Да бяха тук Ратърър или Хеглънд! Те щяха да могат, разбира се, да му помогнат и с радост щяха да го направят. Или дори Хигби. Но ето той е съвсем сам, защото Робърта нищичко не разбира. Обаче все трябва да има някакво средство. Ако ли не, ако не сполучи там, ще се върне и ще пише на Ратърър в Чикаго, само че за да остане колкото може по-малко замесен в тази история, ще пише, че изпълнява молба на приятел.

Като отиде в Скинектъди, понеже никой не го познава там, разбира се, би могъл да каже (тази мисъл му дойде като прозрение), че е младоженец — защо не? Достатъчно е голям, за да бъде женен, и жена му, както нямат възможност сега да гледат дете, е „закъсняла“ (той си спомни този израз, който бе чул веднъж от Хигби), та му трябва нещо, което би й помогнало да се отърве от това състояние. Нима имаше нещо лошо в това като идея? Такова затруднение е напълно естествено за млада съпружеска двойка. И не е изключено аптекарят да се трогне, да изпита малко съчувствие пред такова положение и с удоволствие да му каже какво да правят. Защо не? Това няма да е истинско престъпление. То се знае, че един и втори може да откаже, но трети може и да не откаже. И тогава ще се отърве. И никога вече не ще допусне, без да знае много повече, отколкото сега, да изпадне в такова положение. Никога! Много е страшно.

Той отиде в семейство Старк много нервен и ставаше все по-нервен от минута на минута. Дотолкова, че щом вечерята свърши, още в девет и половина заяви, че във фабриката са му поискали в последния момент много труден отчет за цял месец работа. А понеже не е нещо, което би могъл да свърши в работното си време, налага му се да се върне у дома си и да го изработи там — проява на енергичен и амбициозен делови дух, както го виждаха домакините му, достоен за тяхно възхищение и съчувствие. И така те го извиниха.

Но когато пристигна в Скинектъди, нямаше почти никакво време да се оправи в града, преди да тръгне последният трамвай за Ликъргъс. Клайд започна да губи смелост. Дали прилича достатъчно на младоженец, за да убеди някого, че то е вярно? Освен това не се ли смятат такива предпазни средства за много нередни, дори и от аптекарите?

Той мина нагоре и надолу по много дългата Главна улица, все още ярко осветена в този късен час, като надзърташе през витрините ту на една, ту на друга аптека, и всеки път решаваше по различни причини, че тъкмо тази аптека не е подходяща. В една, както забеляза от пръв поглед, имаше дебел, сериозен, гладко избръснат към петдесетгодишен мъж, чиито очила и прошарена коса като че ли подсказаха на Клайд, че положително ще откаже на такъв млад клиент като него — не ще му повярва, че е женен, или ще каже, че няма такива лекарства, а отгоре на всичко ще го заподозре в незаконни връзки с някоя млада неомъжена жена. Той изглежда така сериозен, богобоязлив, свръхпочтен и старомоден! Не, няма смисъл да пита него. Нямаше смелост да влезе и да се обърне към такъв човек.

В друга аптека забеляза дребен, сбръчкан, но все още стегнат и умен на вид мъж на около тридесет и пет години, който му се видя доста подходящ, само че откъм входа забеляза, че има пъргава млада помощница на не повече от двадесет — двадесет и пет години и като си представи, че не мъжът, а тя ще го попита какво желае… такова неудобно, невъзможно положение… или дори ако го обслужи мъжът, не е ли вероятно и тя да чуе? Затова се отказа и от тази аптека, и от трета, и от четвърта, и от пета под най-различни и все пак еднакво убедителни предлози: в една имаше клиенти, в друга момче и момиче седяха пред щанда за газирани напитки, в трета собственикът стоеше до вратата и огледа Клайд, когато надзърна вътре, с което го смути, преди да има време да реши дали да влезе, или не.

Обаче най-после, след като беше отхвърлил толкова много аптеки, той реши, че трябва да действа или да си отиде сразен, напразно потрошил време и пари за път. Той се върна към един от по-малките магазини в странична улица, където преди малко бе забелязал да се върти без работа нисичък аптекар, влезе, събра и сетната капка дързост и започна:

— Искам да зная нещо. Искам да зная дали ви е известно някакво средство… е, знаете, работата е така… аз съм съвсем отскоро женен и жена ми е закъсняла, а аз не мога да си позволя деца сега. Има ли нещо, което човек може да получи, за да я отърве?

Клайд говореше оживено и с доверителен тон, макар и малко неспокойно поради вътрешното убеждение, че аптекарят непременно ще се досети, че лъже. В същото време, макар и да не го знаеше, говореше на заклет благочестивец от методистката църква, която е против всяка намеса в подбудите и намеренията на природата. Всяко подобно действие би било против божите закони и той не държеше в аптеката си нищо, което би могло да попречи на волята на създателя. Същевременно беше твърде добър търговец и не му се искаше да пропъди възможен бъдещ клиент, затова каза:

— Съжалявам, млади човече, но ме е страх, че не мога да ви помогна в случая. Нямам нищо от този род в аптеката си… никога не съм продавал нещо от този род, защото не вярвам в това. Възможно е, разбира се, някои от другите магазини в града да държат нещо подобно. Не бих могъл да ви кажа.

Той говореше сериозно, с убедения, добросъвестен тон и вид на моралист, който знае, че е прав.

И изведнъж Клайд разбра (и доста ясно в случая), че този човек го кори. Това намали до голяма степен малкото самоувереност, с която бе започнал търсенето. И все пак, понеже продавачът не беше го укорил направо и дори беше казал, че може да е възможно някой от другите аптекари да има подобни неща, след няколко мига събра смелост и след кратко неспокойно обикаляне насам-натам, при което надзърташе ту през една, ту през друга витрина, най-после на седмото място видя, че при продавача няма никой. Той влезе и след като повтори предишното си обяснение, мършавата, мургава, лукава личност, която го обслужваше (в този случай не съдържателят на аптеката), го осведоми с тайнствен и въпреки това нехаен вид, че такова средство има. Да. Иска ли една кутия? Ще му струва (понеже Клайд попита за цената) шест долара — потресаваща сума при неговата заплата. Но понеже разходът изглеждаше неизбежен — да намери изобщо нещо, бе голямо облекчение. Клайд веднага каза, че ще го вземе и продавачът му донесе нещо, за което спомена, че било много „резултатно“ и го уви; Клайд плати и излезе.

И тогава изпита такова облекчение — толкова голямо е било напрежението му до този момент, че беше готов да затанцува от радост. Беше намерил лекарство и то щеше да свърши работа, разбира се. Прекомерната, безбожна цена като че ли свидетелстваше за това. А при създалите се обстоятелства не трябваше ли да сметне тази сума дори за умерена, ако вземеше пред вид, че ще се отърве тъй лесно? Обаче беше забравил да попита дали има някакви допълнителни сведения или специални указания, които биха могли да се окажат от полза, и вместо това, с пакетчето в джоба, веднага се върна в Ликъргъс и се запъти към Робърта, а някаква централна, самостоятелна част от неговото „аз“ го поздравяваше с късмета и безстрашната предприемчивост в такова критично положение.

Под впечатлението от успеха му да се снабди с нещо, за което и двамата се бяха страхували, че не съществува изобщо, или ако съществува, може да е много трудно да се намери, и тя, както и сам той, почувства огромно облекчение. Всъщност Робърта бе отново учудена от неговото умение и предприемчивост — качества, които досега винаги му беше приписвала. И от това, че се показа по-великодушен и по-внимателен, отколкото очакваше от него при създалите се обстоятелства. Поне не я изоставяше хладнокръвно на съдбата, както в своя страх си беше представяла преди това, че ще направи. И този факт, дори въпреки предишното му безразличие, беше достатъчен да смекчи настроението й към него. Така, обзет от своеобразно възбуждение, почиващо върху разрасналите се надежди, вдъхнати от хапчетата, тя отвори пакетчето и прочете упътванията, като му повтаряше през цялото време, че му е благодарна и че няма да забрави колко добър е бил към нея в този случай. В същото време, още докато развързваше пакетчето, й дойде мисълта: ами ако хапчетата не й помогнат? Какво тогава? И какво да направи, за да уреди тази работа с Клайд? Обаче отсъди, че засега трябва да бъде доволна и благодарна за лекарството и веднага взе едно хапче.

Но щом му поднесе своите благодарности и Клайд долови, че дори и те може да означават опити за нова близост помежду им, той пак възприе държането си, което бе имал през последните дни във фабриката. По никой начин не бива да се поддава на каквито да било нови ласкателства или нежности и ако това лекарство подейства, както от все сърце се надява, това трябва да бъде последната им среща, освен ако се случи да се видят съвсем случайно и непредвидено. Защото е твърде опасно, както показа сегашното премеждие: може да загуби твърде много — накратко казано, всичко — и да си спечели само тревоги, неприятности и разходи.

Затова той възвърна предишната си сдържаност.

— Е, сега ще бъдеш добре, нали? Поне да се надяваме, а? Тука пише да взимаш по една на два часа в продължение на осемдесет часа. И ако ти прилошее малко, тука пише, че няма значение. Може би ще трябва да не ходиш ден-два във фабриката, но няма много да се тревожиш за това, нали, щом ще те отърве от цялата тая история? Аз ще намина утре вечер да видя как си, ако не дойдеш на работа.

Той се усмихна весело, а Робърта го гледаше и не можеше да свърже сегашното нехайно държане с доскорошната му страст и загриженост. Доскорошната му страст! А сега това! И все пак, понеже се чувстваше истински благодарна при тези обстоятелства, отговори му със сърдечна усмивка. Но като го видя да излиза и да затваря вратата, без да размени с нея каквато да било нежност, тя се върна, седна на леглото и неуверено поклати глава. Ами ако това лекарство все пак не помогне? А той продължи да се държи все тъй нехайно и отчуждено? Тогава какво? Защото, ако това лекарство не и помогне, той може да остане все тъй безразличен и да не иска да й помага още дълго… или няма да го направи? Може ли наистина да постъпи така? Нали той я докара до това положение, и то против волята й, а с такава сигурност я беше уверявал, че няма да се случи нищо лошо! Пък сега трябва да лежи тук самичка и да се тревожи, без да има никой, към когото да се обърне, освен него, а той я оставя заради други с уверения, че всичко ще й мине. И нима той не е причината за всичко! Нима това е справедливо?

— О, Клайд, Клайд!