Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An American Tragedy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VaCo(2022)

Издание:

Автор: Теодор Драйзер

Заглавие: Американска трагедия

Преводач: Сидер Флорин

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2

Излязла от печат: април 1984 г.

Редактор: Цветан Николов (II издание)

Редактор на издателството: Жечка Георгиева

Художествен редактор: Ясен Васев

Художник: Асен Иванов

Коректор: Здравка Славянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068

История

  1. —Добавяне

XXXIII

Едно от нещата, които Робърта скоро откри, бе, че интуитивните й догадки по отношение на всичко това започнаха да се потвърждават. Понеже точно както преди, макар и с обикновените настоявания след това, че не е имало друг изход, Клайд продължаваше в последния момент да променя плановете им или да не изпълнява обещанията си. И при все че от време на време се оплакваше или молеше, или се задоволяваше само съвсем безмълвно и невинаги очебийно да изпада в лошо настроение, това не довеждаше до никаква съществена промяна или подобрение. Защото Клайд сега беше безнадеждно влюбен в Сондра и нищо, вършено от Робърта, не можеше ни най-малко да го промени или дори да го трогне. Сондра бе твърде прекрасна!

Същевременно, понеже Робърта прекарваше по толкова часа всеки работен ден в същото помещение с него, Клайд неволно долавяше инстинктивно някои от мислите, които занимаваха ума й — такива мрачни, скръбни, отчайващи мисли. И те му повлияваха навремени тъй силно и мъчително, сякаш бяха обвиняващи или оплакващи се гласове — дотолкова, че не издържаше и й казваше, за да я утеши, че би искал да я види и че ще дойде тази вечер, ако тя си е у дома. А Робърта бе тъй сломена и все още тъй влюбена в него, че не можеше да устои и да не му признае, че иска той да дойде. А отидеше ли там, психологическото въздействие на спомените, както и на самата стая оказваха своето влияние и се налагаха на чувствата.

Но понеже най-глупаво се надяваше на по-охолно бъдеще, отколкото му обещаваха местните обстоятелства, той се опасяваше повече от всеки друг път да не би сегашните му отношения с Робърта да му навредят. Да речем, че Сондра някой път по някакъв начин узнае за Робърта? Колко съдбоносно ще бъде това! Или че Робърта се научи за увлечението му по Сондра и това я докара до порив на негодувание, в който да го разобличи или изложи. Защото след новогодишната вечер твърде често пристигаше сутрин във фабриката с обяснения, че поради някаква покана от Грифитс, Хариът или други не ще може да устои на обещанието, дадено й преди един-два дни, и няма да дойде при нея. А после в три различни случая, когато Сондра идваше да го вземе с колата си, тръгваше си, без да каже на Робърта нито дума, с надеждата, че до другия ден все ще му хрумне някакво извинение, с което да заглади вината си.

Колкото и ненормално, ако не и съвсем безпрецедентно, както може и да се види, това състояние на съчувствие и враждебност породиха най-после у него убеждението, че каквото ще да стане, трябва да намери някакъв начин да прекрати тази връзка, дори това да съсипе Робърта до смърт (Какво го е грижа? Никога не й е обещавал, че ще се ожени за нея!) или да застраши и собственото му положение тук, в случай че тя не пожелае да го освободи тъй безгласно, както му се искаше. В други моменти то го караше да се чувства като наистина лукав, безсрамен и жесток човек, излъгал девойка, която, ако не беше я закачал, никога не би тръгнала с него. И това последното настроение, въпреки че я пренебрегваше и лъжеше и оправдаваше със скърпени извинения забравянето и неявяването си на уговорени срещи — тъй странно е сладострастното увлечение у човека! — довеждаше до все ново сбъдване на пъкленото или божествено проклятие, наложено на Адама и чедата му: „Към твоята жена ще бъде влечението ти.“

Но трябва да се каже още и това във връзка с отношенията между двамата, че, поради неопитността на Клайд, както и на Робърта, те никога не бяха разбирали, както следва, нито прибягвали към нещо друго, освен най-простите и в повечето случаи незадоволителни противозачатъчни средства. Към средата на февруари и по странно съвпадение горе-долу по времето, когато Клайд, който продължаваше да се ползва от благоволението на Сондра, беше почти стигнал до окончателното решение веднъж завинаги да скъса не само физическата, но и всяка друга връзка с Робърта, тя, от своя страна, започваше ясно да вижда, че въпреки неговото колебание и собственото й неизлечимо увлечение по него да го преследва повече, е безполезно и за нейната гордост — ако не и за душевното й спокойствие — ще бъде по-добре да напусне фабриката и да си намери някаква друга работа, която да й даде средства да живее и да помага на родителите си и ако може, да забрави Клайд. Колкото и да бе жалко, тя се видя принудена, за свой ужас и смайване, една сутрин тъкмо по това време да влезе в отделението с изписани на лицето й още по-потресаващи съмнения и страхове, отколкото всички други, които я бяха обземали досега. Защото отгоре на собствените й тревожни заключения по отношение на Клайд, у нея се бе породил тъмният и сковаващ страх, че дори и това може да стане невъзможно, поне за известно време. Защото поради нерешителността на двамата, налагана им от тяхната сантименталност и нейната непреодолима обич, сега, по време, когато това бе най-неблагоприятно и за него, и за нея, разбра, че е бременна.

Откакто бе отстъпила пред неговите ласки, винаги бе броила дните и винаги се бе поздравявала, че всичко е наред. Но ето че бяха минали четиридесет и осем часа след точно пресметнатото време и все още нямаше никакъв признак. А Клайд от четири дни не се беше доближил до нея. И държането му във фабриката бе по-сдържано и по-равнодушно, отколкото всеки друг път!

А сега и това!

И нямаше никого, към когото да се обърне, освен него. А той се показваше така отчужден и безразличен!

Както беше уплашена, поради страха, че със или без помощта на Клайд не ще може лесно да се отърве от заплашващото я премеждие, тя можеше да си представи своя дом, майка си, близките, всички, които я познаваха, и какво щяха да си помислят, ако я сполетеше тази беда. Защото Робърта изпитваше краен ужас от общественото мнение изобщо и от това, което биха казали хората. Петното на неузаконената страст! Позорът на незаконното раждане за детето! Достатъчно лошо беше — както винаги бе мислила, когато бе слушала момичетата и жените да разправят за живота, брака и изневярата и за бедственото положение, в което изпадаха момичетата, отдали се на мъже и изоставени след това от тях, — достатъчно лошо бе за една жена, честно и почтено омъжена и крепена от обичта и силата на някой мъж: такава обич например като на зет й Гейбъл към сестра й Агнес или вероятно на баща й към майка й през първите години, или на Клайд към нея, когато тъй пламенно й се обясняваше в любов.

Но сега… сега!

Не можеше да си позволи да я забавят каквито да било мисли по отношение на предишното или сегашното му държане. Без оглед на първото или второто той трябва да й помогне. Тя не знаеше какво да прави при това положение — към кого да се обърне. А Клайд без съмнение знаеше. Поне едно време й бе казал, че няма да я остави, ако се случи нещо. И при все че отначало, дори и на третия ден, когато дойде във фабриката, тя си въобразяваше, че може би преувеличава опасността и че може всичко да се дължи само на някакво неразположение или закъснение, което все още може да се оправи, когато и късно следобед нямаше никакъв признак на промяна, започнаха да я разяждат безименни ужаси. И малкото смелост, която беше запазила дотогава, започна да я напуска, да се топи. Ще бъде съвсем сама, освен ако той дойде при нея сега. А имаше нужда от съвет и добро напътствие — сърдечно напътствие. О, Клайд, Клайд! Само да не беше тъй равнодушен към нея! Не бива да бъде! Нещо трябва да се направи, и то веднага… бързо… иначе… боже господи, колко ужасно може да стане това!

Изведнъж тя прекъсна работата си между четири и пет следобед и бързо влезе в облекалнята. И там написа бележка — припряна, истерична — драскулки:

Клайд,

Трябва да те видя довечера, непременно, непременно! Не бива да отказваш. Имам нещо да ти кажа. Моля ти се, ела колкото можеш по-скоро след работа или да се срещнем някъде. Не ти се сърдя, нито съм ти обидена за нещо. Но трябва да те видя тая вечер, непременно. Моля ти се, кажи ми веднага къде.

Робърта

И той, доловил нова, странна и изпълнена със страх нотка във всичко това още щом го прочете, веднага я погледна през рамо и като видя лицето й така пребледняло и измъчено, даде знак, че е съгласен да дойде. Защото, ако съдеше по изражението й, това, което имаше да му каже, беше от съдбоносно значение за нея — защо иначе ще е така възбудена и развълнувана. И макар че, както сега с тревога си спомни, имаше друг ангажимент по-късно — покана за вечеря у семейство Старк, — все пак налагаше се първо да се види с Робърта. Но какво ли се е случило? Дали някой е умрял, или пострадал, или нещо друго — майка й, баща й, братът или сестрата?

В пет и половина се запъти към уреченото място, чудейки се какво ли е станало, та Робърта е тъй бледа и загрижена. Но в същото време си казваше, че ако иска другата му мечта, по отношение на Сондра, да се сбъдне, не бива да допусне да се оплете пак поради някакво голямо или затрогващо съчувствие — трябва да запази новата си самоувереност и да се държи на разстояние, та да може Робърта да разбере, че вече не я обича както преди. Когато стигна в шест часа на определеното място, завари я да стои безутешна на сянка, опряла се на едно дърво.

— Какво има, Бърт? От какво си се уплашила така? Какво се е случило?

Дори и неговото явно гаснещо чувство се събуди пред очебийната й нужда от помощ.

— О, Клайд — най-после заговори Робърта, — не зная дори и как да ти го кажа. То е толкова ужасно за мен, ако е вярно. — Гласът й, напрегнат и нисък, сам по себе си говореше за нейното отчаяние и несигурност.

— Но какво има, Бърт? Защо не ми кажеш? — повтори Клайд живо и все пак предпазливо, като си даваше вид на равнодушна самоувереност, което не му се удаваше чак много в този момент. — Какво е станало? Какво те вълнува толкова много? Ти цялата трепериш.

Понеже никога още в живота не се беше изправял пред такова премеждие, дори и сега не се досети каква би могла да е всъщност бедата. В същото време, както се беше доста отчуждил и се чувстваше неловко заради държането си към нея напоследък, чудеше се сега какво поведение да възприеме при положение, в което очевидно нещо беше не наред. А тъй като все още беше чувствителен към общоприетите или моралните изисквания, не можеше да извърши нещо непочтено без известно съжаление или поне срам, дори ако от това зависеше сбъдването на най-съкровените му амбиции. От друга страна, така го беше страх да не закъснее за вечерята и не му се искаше Робърта да го занимава със свои затруднения, че проявяваше нетърпение. Това не й убягна.

— Знаеш ли, Клайд — заговори тя с напрегнат и убедителен тон, подтикната от сериозността на положението си да бъде по-смела и настойчива, — ти ми беше казал, че ако се случи нещо, ще ми помогнеш.

И изведнъж, като се сети за последните си няколко, както ги виждаше сега, глупави посещения в стаята й, когато поради някакви останали у двамата чувства и желание се е излъгвал да си позволи случайно и положително безразсъдно физическа близост с нея, той разбра каква беше бедата. И че това беше жестока, непреодолима, опасна беда, ако беше истина. Също, че е виновен и че това е истинско премеждие, което трябва да се превъзмогне, и то бързо, ако не иска да се намери пред още по-голяма опасност. Същевременно под натиска на много скорошното му и все пак решително налагащо се равнодушие беше почти готов да приеме, че това не е повече от хитрост, уловка на нещастно влюбеното момиче, стратегически ход, предназначен да задържи или поднови неговия интерес въпреки волята му — предположение, на което можеше да повярва само отчасти. Тя бе твърде потисната и отчаяна. И когато още смътно си представи колко пагубно може да се окаже такова усложнение в неговия случай, Клайд повече се разтревожи, отколкото се ядоса. Дотолкова, че възкликна:

— Добре, но откъде знаеш, че нещо не е наред? Как можеш да бъдеш сигурна толкова скоро, още отсега? Нима можеш? Може утре всичко да ти е наред, нали? — В същото време в гласа му зазвуча обзелата го несигурност.

— О, не, не се лъжа, Клайд. Бих искала да е така. Минали са вече цели два дни, а това не ми се е случвало никога преди.

Но тя каза това с такъв явно отчаян вид, с такова самосъжаление, че Клайд, ще не ще, веднага отхвърли мисълта за някаква интрига. В същото време, понеже не му се искаше да се помири тъй скоро с такъв обезкуражаващ факт, добави:

— Е, добре, и това може да не значи нищо. Някои момичета закъсняват и повече от два дена, нали?

Тонът му, който подсказваше несигурност и липса на всякакъв опит и който не му беше присъщ досега, беше достатъчен да разтревожи Робърта до такава степен, че тя възкликна:

— О, не, мисля, че не е така! Както и да е, няма ли да е ужасно, ако нещо не е наред? Какво мислиш, че би трябвало да направя? Не знаеш ли нещо, което бих могла да взема?

И в миг Клайд, който бе така смел и настойчив при установяване на тази връзка и бе създал у Робърта впечатлението, че е опитен и самоуверен младеж, който знае повече за живота, отколкото тя може да се надява някога да узнае, и за когото всички подобни опасности и затруднения, свързани с тяхната близост, минават безнаказано, се видя в чудо. Всъщност, както сега сам си даваше сметка, беше тъй оскъдно запознат с тайните на пола и възможните усложнения, свързани с подобни положения, както и всеки друг младеж на негова възраст. Наистина преди да дойде тук, в Канзас сити и Чикаго, беше се учил от такива видели и патили наставници от средата на хотелските пикола, като Ратърър, Хигби, Хеглънд и други, и беше се наслушал на техните клюки и самохвалства. Но техните знания въпреки всичките им хвалби, както сега наполовина се досещаше, трябва да са се отнасяли до момичета така нехайни и зле осведомени, както и самите те. А извън кръга на тези сведения, макар и да не го съзнаваше много ясно, нямаше почти нищо друго, освен хвалените от уста на уста лекарства и предпазни средства на разни знахари и съмнителни аптекари, които имат работа с интелекти от рода на Хеглънд и Ратърър. Но дори и да беше така, къде ли можеше да се сдобие с такива неща в едно малко градче като Ликъргъс? След като скъса с Дилърд, не бе имал близки познати, да не говорим за верни приятели, на които би могъл да разчита за помощ в такъв труден момент.

Най-доброто, което можеше да намисли сега, беше да отиде при някой аптекар от града или околните селища, който срещу определена сума да му даде някое сигурно лекарство или съвет. Но срещу колко? И какви опасности крие в себе си този начин на действие? Дали те умеят да мълчат? Дали задават въпроси? Дали не разправят на някой друг за такива допитвания? Той прилича толкова много на Гилбърт Грифитс, а Гилбърт е тъй добре познат в Ликъргъс, че всеки, който го вземе за него, може да пусне някой слух и ето бедата е готова.

И това ужасно положение да изникне тъкмо сега, когато отношенията му със Сондра са стигнали дотам, че тя му позволява тайно да я целува и което е още по-приятно, дава малки доказателства за своята обич и благосклонност във вид на подаръци — вратовръзки, златен молив, кутия чудесни носни кърпи, всичките донесени в квартирата му в негово отсъствие, придружени от картичка с нейните инициали — а това го кара да се чувства сигурен, че бъдещето му обещава все повече и повече в тази насока. Дотолкова, че ако семейството й не се покаже прекалено враждебно, а увлечението й не угасне и тя остане все тъй дипломатична, дори и женитбата му с нея ще се окаже в кръга на възможното. Не можеше да бъде сигурен, разбира се. Истинските й намерения и чувства все още оставаха забулени с измъчваща го уклончивост, която правеше Сондра още по-желана. Но именно тези неща го караха да мисли, че трябва още сега, и то по-бързо, колкото може по-тактично и миролюбиво да сложи край на връзката си с Робърта.

Затова той й каза сега с престорена сигурност:

— Е, на твое място не бих се тревожил повече днес. Може още да се оправиш, нали? Отде да знаеш. Обаче аз трябва да имам малко време, докато разбера какво мога да направя. Мисля, че ще мога да намеря нещо за теб. Но не бива чак толкова да се вълнуваш.

Същевременно той съвсем не се чувстваше тъй сигурен, както се показваше. Всъщност беше дълбоко потресен. Първоначалното му решение да има колкото може по-малко общо с нея сега се усложни от факта, че го заплашваше затруднение, в което се криеше истинска опасност за него, освен ако сполучеше с някакви доказателства или твърдения да свали от себе си всякаква отговорност — възможност, която, като се вземеше пред вид, че Робърта все още работи в неговото отделение, че той й е писал разни бележки и че най-малката думичка от нейна страна ще повлече разследване със съдбоносен за него край, беше достатъчна да го убеди, че трябва да й помогне бързо и без никой нищо да чуе за цялата тази работа. В същото време напълно справедливо е да се каже, че след всичко, което бе имало между тях, нямаше нищо против да й помогне по всякакъв възможен за него начин. Но в случай че не сполучеше (а мислите му бързаха и изпреварваха събитията с едно напълно вероятно неблагоприятно заключение), тогава… е, тогава не би ли могъл поне… ако не той, някои други биха го направили, да отрече, че е поддържал такава връзка с нея и така да се отърве. Това би могло да бъде един изход… Само да не беше така коварно заобиколен тука от всички страни!

Но най-тревожното във връзка с всичко това беше мисълта, че не знае нищо, което би могло наистина да помогне в такъв случай, освен лекар. Също, че това означава пари, време, риск… какво ли още може да означава? Ще се види с нея на другата сутрин и ако не се е оправила, тогава ще действа.

А Робърта, за първи път изоставена по този съвсем небрежен и равнодушен начин и в такова критично положение, се върна в стаята си със своите мисли и страхове, потисната и измъчена повече от всеки друг път в живота.